Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mute, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2015 г.)

Издание:

Стивън Кинг. Малко след залеза

Американска. Първо издание

Превод: Весела Прошкова, Адриан Лазаровски, Стефан Георгиев

Редактори: Весела Прошкова, Лилия Анастасова

Коректор: Джени Тодорова

Художник: Димитър Стоянов — ДИМО

ИК „Плеяда“, София, 2009 г.

ISBN: 978-954-409-294-8

История

  1. — Добавяне

11.

— Господи… боже… мой! — ахна свещеникът.

— Да — съгласи се Монет. — И аз реагирах по същия начин.

— Дъщеря ти…

— Сломена е от мъка, естествено. Вкъщи си е, при мен. Ще го преживеем, отче. Оказа се по-силна, отколкото си мислех. И, разбира се, не знае нищичко за онази работа. За присвояването на средства. И ако имаме късмет, никога няма да научи. Ще има голямо изплащане на застраховка, май му викат „двойно обезщетение“. И като се има предвид случилото се преди, мисля, че щях да имам изключително сериозни неприятности с ченгетата, ако нямах желязно алиби. И ако не бяха възникнали… благоприятни обстоятелства. Вече ме разпитваха няколко пъти.

— Синко, да не си платил на някого, за да…

— И това ме питаха. Отговорът е „не“. Отворих банковите си сметки за всички, които искат да ги проверят. Всяко пени е осчетоводено и се вижда за какво е изхарчено — както в моята половина от семейния бюджет, така и в тази на Барб. Тя беше изключително прецизна и отговорна във финансово отношение. Поне в разумния период от живота си.

Събеседникът му мълчеше.

— Отче, можеш ли да отвориш прозорчето от твоята страна? Искам да ти покажа нещо.

Без да каже нищо, свещеникът изпълни молбата му. Монет свали медальона на Сейнт Кристофър от врата си и му го подаде. Пръстите на двамата мъже се докоснаха за кратко и медальонът премина от ръката на единия в дланта на другия.

Следващите пет секунди изтекоха в пълна тишина. Свещеникът явно обмисляше какво да каже. Накрая той попита:

— Кога се върна при теб? Да не са го намерили в мотела, където…

— Не — поклати глава Монет. — Открих го в къщата в Бъкстън. Върху скрина в семейната ни спалня. До сватбената ни снимка, ако трябва да съм точен.

— Мили боже! — възкликна свещеникът.

— Вероятно е взел адреса от регистрационния талон, докато съм бил в тоалетната…

— И, естествено, ти си му споменал името на мотела… и града…

— Да — кимна Монет. — Даури.

В този миг свещеникът изрече за трети път името на своя Шеф. После добави:

— Този тип въобще не е бил глухоням, нали?

— Почти съм сигурен, че беше ням — отвърна търговският пътник, — ала едва ли е бил глух. До медальона имаше бележка, надраскана върху листче от бележника с телефонните номера. Навярно е проникнал в къщата, докато двамата с дъщеря ми сме били в погребалното бюро и сме избирали ковчег. Задната врата бе отворена, но не и разбита, тоест нямаше влизане с взлом. Сигурно човекът е бил достатъчно опитен, за да я отключи с подръчни средства, но по-скоро си мисля, че просто съм забравил да я заключа, когато сме излезли.

— Какво пишеше в бележката?

— „Благодаря за возенето“ — каза Монет.

— Проклет да съм! — възкликна свещеникът. Натежалата от размисъл тишина бе нарушена от кратко почукване по прозорчето на изповедалнята, където търговският пътник седеше и съзерцаваше надписа „ЗАЩОТО ВСИЧКИ СЪГРЕШИХА И ИЗГУБИХА БОЖИЯТА МИЛОСТ.“ В следващия момент той получи обратно медальона си.

— Каза ли на полицията, синко?

— Разбира се. Цялата история. Казаха ми, че знаят кой е този тип. Табелката му им била позната. Казвал се Станли Дюсет. В продължение на години се скитал из Нова Англия с въпросната табела. Като се замисля, явно доста си приличаме с него…

— В досието му фигурират ли престъпления, свързани с насилие?

— Няколко. Предимно сбивания. Веднъж пребил доста брутално някакъв човек в бар и често е бил въдворяван в различни заведения за душевноболни, в това число „Серенити Хил“ в Огъста. Но не мисля, че ченгетата са ми казали всичко.

— Ти искаш ли да знаеш всичко?

Монет се замисли и поклати глава.

— Не.

— Не са го хванали още.

— Така е, но ми казаха, че било само въпрос на време. Обясниха ми, че хич не бил умен. Обаче се оказа достатъчно умен, за да ме заблуди.

Наистина ли те заблуди, синко? Или дълбоко в себе си знаеше, че той те чува? Според мен това е най-важният въпрос.

Монет мълча дълго време, преди да отговори. Не знаеше дали преди се е обръщал честно към сърцето си, ала сега го стори. Това, което му каза то, не му хареса, ала продължи да го пита. Без да пренебрегва нищо и без да си затваря очите… най-малкото, не и съзнателно.

— Не, не мисля, че съм го знаел — изрече накрая.

— А доволен ли си, че жена ти и любовникът й са мъртви?

Дълбоко в сърцето си Монет моментално отговори с „да“. Ала онова, което изрече на глас, беше:

— Изпитвам облекчение. Съжалявам, че го казвам, отче, но като се има предвид кашата, която тя забърка — и как проблемът ще се разреши сега, без процес и с дискретна компенсация от парите за застраховката, — изпитвам облекчение. Това грях ли е?

— Да, синко. Съжалявам, че ти казвам това, ала такава е истината.

— Можете ли да ми дадете опрощение на греховете?

— Ще кажеш „Отче наш“ и „Аве, Мария“ по десет пъти — отсече свещеникът. — „Отче наш“ е за липсата на милосърдие и снизходителност — сериозен грях, макар и не смъртен…

— А „Аве, Мария“?

— За сквернословия в изповедалнята. Разбирам, че този проблем с изневярата — имам предвид твоят проблем, а не нейният — има нужда от отдушник, но не и тук, понеже…

— Имате уговорка за обяд. Разбирам.

— Всъщност вече изгубих апетит, ала това няма да ми попречи да се насладя на компанията си. И в момента се чувствам твърде… потресен, за да взема отношение по твоите така наречени „изкушения на пътя“…

— Разбирам ви.

— Добре. И, синко…

— Да?

— С риск да се задълбоча твърде много в темата, искам да те попитам дали наистина си сигурен, че не си дал позволение на този човек? Че по някакъв начин не си го насърчил да стори това? Защото в такъв случай няма да си говорим за малък грях, а за смъртен. Преди да ти го кажа със сигурност, ще трябва да се консултирам с моя духовен наставник, ала въпреки това…

— Не, отче. Но как мислите… възможно ли е Бог да е изпратил този човек в колата ми?

Дълбоко в сърцето си свещеникът моментално отговори с „да“. Ала онова, което изрече на глас, беше:

— Това е богохулство, заради което ще трябва да кажеш още десет пъти „Отче наш“. Не зная от колко време не си стъпвал в църква, но би трябвало да си по-запознат с нещата. Сега искаш ли да кажеш още нещо и да увеличим броя на „Аве, Мария“, или вече сме приключили?

— Приключихме, отче.

— Тогава си опростен, както казваме в нашия занаят. Върви си по пътя и не съгрешавай повече. И се грижи за дъщеря си, синко. Децата имат само една майка в живота си, без значение какъв живот води тя.

— Добре, отче.

Силуетът зад паравана се размърда.

— Мога ли да ти задам един последен въпрос?

Монет неохотно се отпусна на стола. Искаше му се вече да е навън.

— Разбира се, отче.

— Ти каза, че полицаите смятат, че скоро ще заловят този човек.

— Да, казаха ми, че е въпрос на време.

— Интересува ме следното — ти искаш ли полицаите да заловят този човек?

И понеже му се искаше колкото се може по-бързо да излезе оттук и да изрече наложените му молитви в далеч по-уединената обстановка на колата си, търговският пътник отвърна:

— Естествено, че искам, отче.

На връщане към дома си, докато изпълняваше съвестно наказанието си, Монет произнесе по още два пъти „Аве, Мария“ и „Отче наш“.

Край