Стивън Кинг
Немият (11)

11.

— Господи… боже… мой! — ахна свещеникът.

— Да — съгласи се Монет. — И аз реагирах по същия начин.

— Дъщеря ти…

— Сломена е от мъка, естествено. Вкъщи си е, при мен. Ще го преживеем, отче. Оказа се по-силна, отколкото си мислех. И, разбира се, не знае нищичко за онази работа. За присвояването на средства. И ако имаме късмет, никога няма да научи. Ще има голямо изплащане на застраховка, май му викат „двойно обезщетение“. И като се има предвид случилото се преди, мисля, че щях да имам изключително сериозни неприятности с ченгетата, ако нямах желязно алиби. И ако не бяха възникнали… благоприятни обстоятелства. Вече ме разпитваха няколко пъти.

— Синко, да не си платил на някого, за да…

— И това ме питаха. Отговорът е „не“. Отворих банковите си сметки за всички, които искат да ги проверят. Всяко пени е осчетоводено и се вижда за какво е изхарчено — както в моята половина от семейния бюджет, така и в тази на Барб. Тя беше изключително прецизна и отговорна във финансово отношение. Поне в разумния период от живота си.

Събеседникът му мълчеше.

— Отче, можеш ли да отвориш прозорчето от твоята страна? Искам да ти покажа нещо.

Без да каже нищо, свещеникът изпълни молбата му. Монет свали медальона на Сейнт Кристофър от врата си и му го подаде. Пръстите на двамата мъже се докоснаха за кратко и медальонът премина от ръката на единия в дланта на другия.

Следващите пет секунди изтекоха в пълна тишина. Свещеникът явно обмисляше какво да каже. Накрая той попита:

— Кога се върна при теб? Да не са го намерили в мотела, където…

— Не — поклати глава Монет. — Открих го в къщата в Бъкстън. Върху скрина в семейната ни спалня. До сватбената ни снимка, ако трябва да съм точен.

— Мили боже! — възкликна свещеникът.

— Вероятно е взел адреса от регистрационния талон, докато съм бил в тоалетната…

— И, естествено, ти си му споменал името на мотела… и града…

— Да — кимна Монет. — Даури.

В този миг свещеникът изрече за трети път името на своя Шеф. После добави:

— Този тип въобще не е бил глухоням, нали?

— Почти съм сигурен, че беше ням — отвърна търговският пътник, — ала едва ли е бил глух. До медальона имаше бележка, надраскана върху листче от бележника с телефонните номера. Навярно е проникнал в къщата, докато двамата с дъщеря ми сме били в погребалното бюро и сме избирали ковчег. Задната врата бе отворена, но не и разбита, тоест нямаше влизане с взлом. Сигурно човекът е бил достатъчно опитен, за да я отключи с подръчни средства, но по-скоро си мисля, че просто съм забравил да я заключа, когато сме излезли.

— Какво пишеше в бележката?

— „Благодаря за возенето“ — каза Монет.

— Проклет да съм! — възкликна свещеникът. Натежалата от размисъл тишина бе нарушена от кратко почукване по прозорчето на изповедалнята, където търговският пътник седеше и съзерцаваше надписа „ЗАЩОТО ВСИЧКИ СЪГРЕШИХА И ИЗГУБИХА БОЖИЯТА МИЛОСТ.“ В следващия момент той получи обратно медальона си.

— Каза ли на полицията, синко?

— Разбира се. Цялата история. Казаха ми, че знаят кой е този тип. Табелката му им била позната. Казвал се Станли Дюсет. В продължение на години се скитал из Нова Англия с въпросната табела. Като се замисля, явно доста си приличаме с него…

— В досието му фигурират ли престъпления, свързани с насилие?

— Няколко. Предимно сбивания. Веднъж пребил доста брутално някакъв човек в бар и често е бил въдворяван в различни заведения за душевноболни, в това число „Серенити Хил“ в Огъста. Но не мисля, че ченгетата са ми казали всичко.

— Ти искаш ли да знаеш всичко?

Монет се замисли и поклати глава.

— Не.

— Не са го хванали още.

— Така е, но ми казаха, че било само въпрос на време. Обясниха ми, че хич не бил умен. Обаче се оказа достатъчно умен, за да ме заблуди.

— Наистина ли те заблуди, синко? Или дълбоко в себе си знаеше, че той те чува? Според мен това е най-важният въпрос.

Монет мълча дълго време, преди да отговори. Не знаеше дали преди се е обръщал честно към сърцето си, ала сега го стори. Това, което му каза то, не му хареса, ала продължи да го пита. Без да пренебрегва нищо и без да си затваря очите… най-малкото, не и съзнателно.

— Не, не мисля, че съм го знаел — изрече накрая.

— А доволен ли си, че жена ти и любовникът й са мъртви?

Дълбоко в сърцето си Монет моментално отговори с „да“. Ала онова, което изрече на глас, беше:

— Изпитвам облекчение. Съжалявам, че го казвам, отче, но като се има предвид кашата, която тя забърка — и как проблемът ще се разреши сега, без процес и с дискретна компенсация от парите за застраховката, — изпитвам облекчение. Това грях ли е?

— Да, синко. Съжалявам, че ти казвам това, ала такава е истината.

— Можете ли да ми дадете опрощение на греховете?

— Ще кажеш „Отче наш“ и „Аве, Мария“ по десет пъти — отсече свещеникът. — „Отче наш“ е за липсата на милосърдие и снизходителност — сериозен грях, макар и не смъртен…

— А „Аве, Мария“?

— За сквернословия в изповедалнята. Разбирам, че този проблем с изневярата — имам предвид твоят проблем, а не нейният — има нужда от отдушник, но не и тук, понеже…

— Имате уговорка за обяд. Разбирам.

— Всъщност вече изгубих апетит, ала това няма да ми попречи да се насладя на компанията си. И в момента се чувствам твърде… потресен, за да взема отношение по твоите така наречени „изкушения на пътя“…

— Разбирам ви.

— Добре. И, синко…

— Да?

— С риск да се задълбоча твърде много в темата, искам да те попитам дали наистина си сигурен, че не си дал позволение на този човек? Че по някакъв начин не си го насърчил да стори това? Защото в такъв случай няма да си говорим за малък грях, а за смъртен. Преди да ти го кажа със сигурност, ще трябва да се консултирам с моя духовен наставник, ала въпреки това…

— Не, отче. Но как мислите… възможно ли е Бог да е изпратил този човек в колата ми?

Дълбоко в сърцето си свещеникът моментално отговори с „да“. Ала онова, което изрече на глас, беше:

— Това е богохулство, заради което ще трябва да кажеш още десет пъти „Отче наш“. Не зная от колко време не си стъпвал в църква, но би трябвало да си по-запознат с нещата. Сега искаш ли да кажеш още нещо и да увеличим броя на „Аве, Мария“, или вече сме приключили?

— Приключихме, отче.

— Тогава си опростен, както казваме в нашия занаят. Върви си по пътя и не съгрешавай повече. И се грижи за дъщеря си, синко. Децата имат само една майка в живота си, без значение какъв живот води тя.

— Добре, отче.

Силуетът зад паравана се размърда.

— Мога ли да ти задам един последен въпрос?

Монет неохотно се отпусна на стола. Искаше му се вече да е навън.

— Разбира се, отче.

— Ти каза, че полицаите смятат, че скоро ще заловят този човек.

— Да, казаха ми, че е въпрос на време.

— Интересува ме следното — ти искаш ли полицаите да заловят този човек?

И понеже му се искаше колкото се може по-бързо да излезе оттук и да изрече наложените му молитви в далеч по-уединената обстановка на колата си, търговският пътник отвърна:

— Естествено, че искам, отче.

На връщане към дома си, докато изпълняваше съвестно наказанието си, Монет произнесе по още два пъти „Аве, Мария“ и „Отче наш“.