Стивън Кинг
Немият (2)

2.

Започваше да вали, когато Монет потегли с колата към северната отбивка за магистралата. Куфарът му беше в багажника, а чантите с мостри — които бяха големи и тумбести, досущ като онези, които използват адвокатите, когато носят веществените доказателства в съда, — бяха на задната седалка. Едната бе кафява, а другата — черна. И двете носеха щампи с емблемата на „Улф & Синове“ — дървен вълк с книга в устата си. Беше понеделник сутринта, бе обиколил цяла Нова Англия и бе прекарал един от най-гадните уикенди в живота си. Жена му бе отишла в мотел и най-вероятно не беше сама. И скоро като нищо можеше да влезе в затвора. Определено се оформяше голям скандал и изневярата щеше да бъде само малка част от проблема.

На ревера на сакото си носеше значка с надпис: „ПИТАЙТЕ МЕ ЗА НАЙ-НЕВЕРОЯТНИТЕ ЕСЕННИ ПРОМОЦИИ!“

Преди отбивката стоеше мъж, облечен в измачкани стари дрехи. Щом колата на Монет се приближи, той вдигна високо табелата, която държеше. На земята между обутите му в кални гуменки крака лежеше захабена кафява раница. Закопчалката на едната гуменка бе престанала да държи и езикът й стърчеше накриво. Стопаджията нямаше шапка, нито чадър.

Отначало Монет различи на табелата само грубо надраскани червени устни, пресечени диагонално от черна линия. Щом се приближи обаче, забеляза, че над задрасканата уста пише: „АЗ СЪМ НЯМ!“ а под нея: „БИХТЕ ЛИ МЕ ПОВОЗИЛИ?“

Откакто навърши шестнайсет, Монет измина милиони километри — повечето през последните десетина години, прекарани в работа за „Улф & Синове“. Десетина години, в които неизменно предлагаше непрекъснато променящия се списък с най-невероятните есенни промоции… и за цялото това време нито веднъж не беше качвал стопаджия. Медальонът на Сейнт Кристофър, закачен на огледалото за обратно виждане, все още се поклащаше, когато натисна бутона за автоматичното отключване на вратите. В ден като днешния имаше чувството, че няма какво повече да изгуби.

Стопаджията влезе в колата и сложи мократа си овехтяла раница между калните си гуменки. Докато го гледаше през стъклото, Монет бе предположил, че ще мирише лошо, и опасенията му се потвърдиха. Въпреки това реши да бъде дружелюбен и попита:

— Далече ли отиваш?

Непознатият вдигна рамене и посочи към магистралата. После се наведе и се зае внимателно да намества табелката върху раницата си. Косата му бе сплъстена и рядка и тук-там се бе прошарила.

— Знам, че това е пътят, но… — Монет замлъкна, защото внезапно си даде сметка, че човекът не го чува. Изчака стопаджията да се облегне назад на седалката. Някаква забързана към магистралата кола профуча покрай неговата и водачът й натисна ядосано клаксона, въпреки че спряният автомобил по никакъв начин не пречеше на движението. Монет му показа среден пръст. Е, това вече го беше правил, макар и не за подобни дреболии.

Непознатият закопча предпазния си колан и отправи учуден поглед към търговския пътник. Очите му сякаш питаха защо не потеглят. Лицето му бе небръснато и прорязано от бръчки. Монет не се наемаше да определи възрастта му; човекът изглеждаше възрастен, но като нищо можеше и изобщо да не е стар.

— Далече ли отиваш? — Въпросът прозвуча отново, като този път всяка дума бе изречена максимално ясно и отчетливо. Въпреки това стопаджията продължи да се взира безмълвно в спътника си. Беше среден на ръст, слаб и навярно тежеше не повече от седемдесет килограма. — Можеш ли да четеш по устните ми? — смени тактиката Монет и посочи устата си.

Непознатият поклати глава и направи неясен жест с ръка.

На таблото имаше бележник. Търговският пътник го взе и докато пишеше „За къде си?“, наблизо профуча друга кола, която вдигна цяла водна стена. Предстоеше му път до Дери, което означаваше, че има да измине над сто километра, а повече от всичко мразеше да шофира в подобни метеорологични условия (като се изключат обилните снеговалежи). Днес обаче противното време сякаш не му пречеше. Даже напротив — несекващият дъжд и големите камиони, които вдигаха цели фонтани подире си, поглъщаха цялото му внимание и не му позволяваха да се отдаде на нерадостните мисли за проблемите си.

Да не говорим за този човек — неговия пътник. Той погледна първо към бележника, а после и към Монет. По-късно щеше да си помисли, че стопаджията не е можел да чете — все пак не е лесно да се научиш да четеш, когато си ням, — но е разбрал значението на въпросителния знак. Непознатият вдигна ръце и отново посочи към магистралата. Сетне разтвори и сгъна пръстите си осем пъти. Или може би десет. Осемдесет километра. Или сто. Ако изобщо знаеше точното разстояние.

— Уотървил? — предположи търговският пътник.

Стопаджията го гледаше с безизразна физиономия.

— Добре — въздъхна Монет. — Както и да е. Просто ме потупай по рамото, когато стигнем там, закъдето си тръгнал.

Отново никаква реакция.

— Е, да се надяваме, че ще го направиш. Стига да си тръгнал нанякъде, разбира се. — Той погледна в огледалото за обратно виждане и потегли. — Не е лесна твоята. Май ни приемаш, ни предаваш, а?

Непознатият продължаваше да го гледа. Сетне вдигна рамене и закри ушите си с длани.

— Ясно — кимна търговският пътник. — Ни приемаш, ни предаваш. Телефонните кабели са прекъснати. Днес обаче ми се иска аз да бях на твое място, а ти на мое. — Той млъкна за миг. — Почти. Имаш ли нещо против малко музика?

Стопаджията завъртя глава надясно и се загледа през страничното стъкло, а Монет се присмя на себе си. Спътникът му едва ли правеше разлика между Дебюси, Ей Си / Ди Си и „Ръш Лимбо“.

Беше купил новия албум на Джош Ритър за дъщеря си — рожденият й ден беше след седмица, — но все забравяше да й го изпрати. Напоследък много неща му се бяха струпали на главата. След като отминаха Портланд, той премина на режим „круиз контрол“, разкъса целофана с нокътя на палеца си и пъхна компактдиска в плейъра. Каза си, че така дискът май вече се водеше използван, а не чисто нов, какъвто се предполага, че трябва да подариш на любимото си дете… Е, в крайна сметка винаги можеше да й купи друг. Стига, естествено, да имаше пари за това.

Албумът се оказа доста добър. Нещо като ранния Боб Дилън, само че с по-позитивно отношение към света. Докато слушаше музиката, Монет се замисли за пари. Нов компактдиск за рождения ден на Келси беше най-малкият от проблемите му. Обстоятелството, че момичето искаше — и се нуждаеше — от нов лаптоп, също не беше много нагоре в списъка с грижите му. Ако Барб наистина бе направила онова, което бе казала, че е направила — онова, което бе потвърдено от офиса на училищната администрация, — нямаше никаква представа как ще осигури последната година на детето си в „Кейс Уестърн“. Дори теоретично все още да имаше работа. Това бе големият проблем.

Той увеличи звука, за да заглуши тревогите си, и донякъде успя, ала щом наближиха Гардинър, последните акорди вече заглъхваха. Лицето и гърдите на стопаджията продължаваха да бъдат обърнати към страничния прозорец и Монет виждаше само гърба на зацапаното му, обезцветено вълнено яке, както и стърчащата над яката рядка, сплъстена косица. Личеше си, че навремето върху дрехата е имало някаква щампа, но вече бе прекалено избеляла, за да се разчете каквото и да било.

„Това е житейската история на горкия клетник“ — помисли си Монет.

Отначало не можеше да прецени дали спътникът му дреме, или съзерцава пейзажа. После забеляза, че главата му е клюмнала леко, а дъхът му замъглява страничното стъкло, и реши, че най-вероятно е задрямал. И защо не? Единственото по-скучно нещо от входа за магистралата южно от Огъста бе входът за магистралата южно от Огъста под напора на студен есенен дъжд.

На арматурното табло имаше и други дискове, но вместо да рови сред тях, Монет предпочете да изключи музикалната система на колата. И след като минаха покрай Гардинърския пункт за плащане на входна такса — колите вече не спираха, а само забавяха ход; такива са чудесата на електронното плащане — той започна да говори.