Стивън Кинг
Немият (3)

3.

Монет замълча и погледна часовника си. Беше дванайсет без четвърт, а свещеникът бе казал, че очаква компания за обяд. И че всъщност компанията му ще донесе обяда.

— Отче, съжалявам, че се проточи толкова дълго. Бих пришпорил разказа си, ако знаех как, но…

— Няма нищо, синко. Изповедта ти ме заинтригува.

— Вашата компания…

— Ще почака, докато върша Божието дело. Този човек ограби ли те, синко?

— Не — отрече Монет. — Освен ако не смятаме душевния ми покой. Това брои ли се?

— Без съмнение. Какво точно направи той?

— Нищо. Зяпаше през страничния прозорец. Отначало си помислих, че дреме, но после си дадох сметка, че май греша.

— А ти какво направи?

— Разказах му за жена си — отвърна Монет. Веднага след това обаче замлъкна и се замисли. — Не, не беше точно така. Всъщност започнах да ругая жена си. Да я обиждам. Излях всичко, което ми се беше насъбрало от нея. Нали разбирате… — той вдигна рамене и погледна с присвити устни към сплетените му ръце между бедрата му. — Та той беше глухоням все пак… Можех да му кажа всичко, без да се налага после да го слушам какво мисли по въпроса, как анализира ситуацията или какъв съвет смята да ми даде. Човекът беше глух, мамка му, беше ням, а на всичкото отгоре беше и заспал! Можех да му наприказвам каквото си искам!

Монет погледна към надписа „ЗАЩОТО ВСИЧКИ СЪГРЕШИХА И ИЗГУБИХА БОЖИЯТА МИЛОСТ“ и изведнъж усети как потреперва.

— Съжалявам, отче.

— Какво точно му каза за нея? — попита свещеникът.

— Казах му, че е на петдесет и четири — гласеше отговорът. — С това започнах. Защото това беше онази част, която… нали разбирате, онази част, която така и не можах да преглътна.