Стивън Кинг
Немият (10)

10.

— Попита ме как така не съм разбрал — рече Монет на стопаджията. — И преди да успея да й отговоря, тя си отговори сама, от което разбрах, че ми е задала… как се казваше… реторичен въпрос. Заяви: „Не си разбрал, защото не си ме обичал. Почти винаги си на път, а когато не си на път ти се иска да си на път. От десет години не си се интересувал като бельо нося — и защо да се интересуваш, когато не те интересува жената в него? Сега обаче се интересуваш, нали? Сега нещата се промениха.“

— Човече, просто стоях и я гледах. Бях твърде уморен, за да я убия — или дори да я ударя, — но бях побеснял от яд. Опитваше се да изкара мен виновен за всичко. Разбираш, нали? Опитваше се да хвърли цялата вина върху шибаната ми работа, сякаш бих могъл да си намеря друга с подобно заплащане… Какво ти подобно заплащане, и половината пари нямаше да изкарам с друга работа! Да бъдем реалисти — на моята възраст какво друго бих могъл да правя, каква ми е квалификацията? Предполагам, че бих могъл да се хвана като училищен пазач — досието ми е чисто, — но каква полза щеше да има от това?

Той млъкна. В далечината, почти скрит от потрепващата дъждовна завеса, се виждаше син знак. Монет се замисли за момент и каза:

— Но всъщност тя нямаше предвид това. Искаш ли да ти кажа накъде биеше? Искаше да ме накара да се почувствам виновен, задето харесвам работата си. А не се тътря апатично през жалкото си, монотонно съществуване, докато не намеря някого, с когото изведнъж да плюя на всичко и да хукна да върша глупости!

Стопаджията се размърда, вероятно защото бяха минали през пътна неравност (или някое прегазено животинче) и Монет внезапно си даде сметка, че крещи. Ами ако човекът не бе напълно глух? Но дори и да беше, сигурно усещаше вибрациите в костите си, когато звукът надхвърлеше определени децибели. Кой изобщо можеше да каже, мамка му?

— Не вдигнах скандал — понижи глас търговският пътник. — Отказах да влизам в какъвто и да е спор с нея. Мисля, че постъпих така, защото ако го бях направил, ако бяхме започнали да се разправяме, можеше да се случи абсолютно всичко. А аз исках да се измъкна, докато все още бях потресен… понеже това я предпазваше, разбираш ли?

Стопаджията не каза нищо, ала Монет не се нуждаеше от потвърждение.

— Попитах я „И сега какво?“ и тя ми отвърна: „Ами, май ще отида в затвора.“ И знаеш ли какво? Ако тогава бе заплакала, сигурно щях да я прегърна. Защото след двайсет и шест години семеен живот тия неща ти стават нещо като рефлекс. Дори когато чувствата вече са минали и заминали. Тя обаче не заплака и аз излязох навън. Просто се обърнах и си излязох. Когато се върнах, намерих бележка, в която ми пишеше, че се изнася. Това беше преди около две седмици и оттогава не съм я виждал. Няколко пъти разговаряхме по телефона и толкова. Говорих също и с адвокат. Замразих всичките ни сметки, не че ще има някаква полза от тази работа, когато колелата на закона се завъртят. А то ще стане скоро. Дотогава шибаните саса ще са се размирисали, ако разбираш какво имам предвид.

Сигурно тогава ще я видя отново. В съда. Нея и несравнимия любовник Боб Каубоя.

Синият знак вече бе достатъчно близо, за да се разчете надписът му: „Питсфийлд, зона за отдих, 3 км.“

— Ей, мамка му! — изруга Монет. — Уотървил остана на двайсетина километра зад нас, колега. — Естествено, стопаджията не реагира и търговският пътник осъзна, че не знае дали човекът отива в Уотървил. Както и да е, беше крайно време да го разбере. Зоната за отдих щеше да им помогне да изяснят нещата, но поне още няколко минути двамата щяха да останат затворени в тази подвижна изповедалня, а Монет имаше нужда да сподели още нещо.

— Вярно е, че от доста време насам чувствата ми към нея се промениха — продължи той. — Понякога любовта просто изчезва. Както си е вярно, че и аз не съм й бил съвсем верен — от време на време съм се поддавал на изкушенията на пътя. Но нима това я оправдава? Нима може да оправдае една жена, взривила целия си живот като дете, което взривява гнила ябълка с фишек?

Той отби към зоната за отдих. На паркинга се виждаха четири-пет коли, спрени пред автоматите за цигари и закуски. Приличаха на безпризорни деца, изоставени под дъжда. Паркира и спътникът му го изгледа учудено.

— Къде отиваш? — попита Монет, въпреки че съзнаваше колко безсмислен е въпросът му.

Глухонемият се замисли. Огледа се и видя къде са. После се извърна към шофьора, сякаш за да му каже: „Не и тук.“

Търговският пътник посочи на юг и повдигна вежди. Стопаджията поклати глава и посочи на север. Разпери и сви пръстите си шест пъти… осем… десет. Също както преди. Този път обаче Монет го разбра. Каза си, че животът на клетника би бил далеч по-лесен, ако някой го бе научил, че безкрайността се изразява с полегнала осмица.

— Само се скиташ, нали? — попита.

Глухонемият го гледаше безмълвно.

— Да, така си е — продължи търговският пътник. — Е, виж какво ще ти кажа. Ти изслуша историята ми — без дори да подозираш, че го стори, — и в замяна аз ще те закарам чак до Дери. — Изведнъж му хрумна нещо. — Всъщност мога да те оставя пред тамошния приют за бездомници. Там ще получиш топла храна и подслон, макар и само за една нощ. Сега трябва да се изпикая. На теб ходи ли ти се до тоалетна?

Лицето на спътника му остана безизразно.

— Да се изпикаеш — обясни Монет. — Да направиш пиш. — Той понечи да посочи към чатала си, ала осъзна къде се намират и се отказа. Току-виж някой от пътуващите в другите коли помисли, че иска да му направят свирка точно тук, пред автоматите за закуски. Вместо това насочи показалец към черните силуети, нарисувани върху вратите в края на павилиона — на мъж и на жена. Мъжът стоеше разкрачен, докато жената бе със събрани крака. Цялата история на човешката раса, събрана само в две картинки.

Това вече не остана неразбрано от глухонемия. Той решително поклати глава и дори добави още нещо към пантомимата си, като събра показалец и палец в кръгче. Така изправи Монет пред деликатен проблем — да остави господин Безмълвен Бродяга сам в колата, докато отиде до тоалетната, или да го изрита навън да чака под дъжда… като в този случай клетникът със сигурност щеше да се досети защо се отнасят така към него и не се знаеше как щеше да го приеме.

В крайна сметка реши, че проблемът не е чак толкова голям. Не държеше пари в колата, а личният му багаж бе заключен в багажника. На задната седалка бяха чантите с мострите, ала не му се вярваше човекът да тръгне да краде два трийсеткилограмови куфара и да се затътри към магистралата с тях. Най-малкото защото нямаше да има с коя ръка да държи табелката си с надпис „АЗ СЪМ НЯМ!“

— Веднага се връщам — каза Монет и щом стопаджията го изгледа със зачервените си очи, посочи първо към себе си, после към силуетите на двете човечета и накрая пак към себе си. Този път спътникът му кимна разбиращо и отново направи любимия си жест с палеца и показалеца.

Доволен от успешната комуникация, търговският пътник отиде в тоалетната и уринира, както му се стори, цели двайсет минути. Облекчението му беше неописуемо. За първи път, откакто Барб бе хвърлила бомбата, се чувстваше добре. И за първи път изпита увереността, че всичко ще се оправи. Всичко ще се оправи и Келси по никакъв начин няма да бъде засегната от случилото се. В главата му изплува някаква мъдрост от германец (или може би руснак, определено звучеше като характерен за руския светоглед): „Онова, което не ме убива, ме прави по-силен.“^[1]

Докато се връщаше към колата, си подсвиркваше. Дори потупа ласкаво автомата за продажба на лотарийни билети, когато мина покрай него. Отначало си каза, че не може да види спътника си, понеже човекът се е излегнал на предните седалки; в такъв случай трябваше да го сръчка да се изправи, за да може да седне зад волана… Само че глухонемият не лежеше на седалките. Изобщо не беше в колата. Беше взел раницата и табелката си и явно си беше тръгнал.

Търговският пътник провери задната седалка и видя, че куфарите с мострите на „Улф & Синове“ са непокътнати. Надзърна в жабката и провери съдържанието й — регистрационният талон, полицата за застраховката и картата на Американската автомобилна асоциация си бяха там. Единственото, което бе останало от стопаджията, бе миризмата, която, честно казано, не беше кой знае колко неприятна — смесица от пот и боров аромат, сякаш човекът беше спал на открито.

Стори му се, че вижда глухонемия преди отбивката за магистралата — да стои там с вдигната табелка, поклащайки я бавно насам-натам, така че потенциалните добри самаряни да съзрат пълния комплект от недъзи, с които го беше надарил Господ. Ако беше така, Монет щеше да спре и отново да го качи. Някак си нямаше усещането за свършена работа. Виж, ако откараше човека до приюта за бездомници в Дери — тогава щеше да се чувства удовлетворен. Така щеше да изпълни своята част от уговорката и да затвори книгата. Можеше да има много недостатъци, но не обичаше да оставя нещата недовършени.

Обаче се оказа, че само му се е сторило. Стопаджията изобщо не беше там и сякаш бе пропаднал вдън земя. И едва когато мина покрай табелата с надпис „Дери 15 км“ и погледна в огледалото за обратно виждане, установи, че медальонът на Сейнт Кристофър, негов верен спътник в продължение на милиони километри, го няма. Глухонемият го беше задигнал. Дори този факт обаче не можа да помрачи оптимизма, обхванал Монет. Може пък клетникът да се е нуждаел повече от него, каза си той. Искрено се надяваше медальонът да донесе късмет на новия си притежател.

Два дни по-късно — когато предлагаше най-невероятните есенни промоции в Преск Айл — му се обадиха от щатската полиция на Мейн. Съпругата му и Боб Яндовски били пребити до смърт в мотел „Гроув“. Убиецът използвал метална тръба, увита в хавлиена кърпа.