Кнут Хамсун
Виктория (8) (История на една любов)

VIII

За пръв път в живота си влизаше през портата на Замъка, по стълбите се отправи нагоре, към втория етаж. Дочу гласове, сърцето му биеше силно, той почука и влезе.

Господарката на Замъка, все още млада жена, го посрещна и поздрави любезно, стисна ръката му. Радвала се, че го вижда, помнела го от времето, когато бил момче. Сега вече е голям мъж… Господарката сякаш искаше да каже още нещо, дълго задържа ръката му, гледайки го изпитателно.

Появи се и господарят, подаде му ръка. Повтори думите на съпругата си — Юханес бил вече голям мъж, и то не само на години. Станал е знаменитост. Много се радвал…

Юханес бе представен на дамите и господата, на камерхера, който се бе накичил с ордените си, на съпругата на камерхера, на един земевладелец от съседното имение, на Ото, лейтенанта. Не видя никъде Виктория.

Мина известно време. Виктория влезе, бледа, някак несигурна. Водеше за ръка едно младо момиче. Те обиколиха залата, поздравиха всички, поговориха с всекиго. Спряха се и при Юханес. Усмихната, Виктория каза:

— А ето и Камила. Не сте ли изненадан? Нали се познавате?

Постоя малко, загледана в тях, после излезе от салона.

За миг Юханес остана объркан и вкаменен на мястото си. Значи това била изненадата. Виктория любезно се бе погрижила да си намери заместница. Ей, вие двамата, чуйте: обичайте се! Навън е пролет, слънцето грее, отворете широко прозорците, та ароматът от градината да влезе вътре, косовете подскачат по върховете на брезите. Защо мълчите! Та засмейте се най-после!

— Да, познаваме се — отговори Камила. — Нали точно тук, край този бряг, вие някога ме извадихте от водата.

Тя беше млада, лъчезарна и весела, носеше тъмнорозова рокля и бе едва на седемнадесет години. Юханес стискаше зъби, смееше се и се шегуваше. Слушайки дружелюбните й думи, той постепенно се оживи, те дълго разговаряха, сърцебиенето му утихна. Тя все още имаше очарователния навик да накланя глава и да се вслушва с очакване, когато той говореше. Познаваше я добре, не би го изненадала с нищо.

Виктория влезе отново, хванала лейтенанта под ръка, приближи се към Юханес и каза:

— Нали познавате Ото, моя годеник? Може би си го спомняте?

Да, спомнят си един за друг. Те разменят думи на вежливост, покланят се един другиму и се разделят. Юханес и Виктория остават сами. Той пита:

— Това ли беше изненадата?

— Да — отговаря тя измъчено и припряно. — Направих най-доброто, което ми бе по силите, не знаех какво друго мога да сторя. Не се цупете, а ми благодарете. Видях, че се зарадвахте.

— Благодаря ви. Зарадвах се.

Разтърси го ужасно отчаяние, лицето му стана смъртнобледо. Ако някога тя го беше наранила, сега бе изкупила вината си, беше го утешила. Той наистина й беше благодарен.

— Виждам, че днес сте сложили пръстена — рече глухо. — Не го сваляйте повече.

Мълчание.

— Няма да го свалям — отговори тя.

Те се гледаха в очите. Устните му трепереха, той кимна към лейтенанта и каза дрезгаво, възгрубо:

— Имате вкус, госпожице Виктория. Хубавец е. Еполетите му отиват.

Тя отвърна съвсем спокойно:

— Не, не е хубав, но е възпитан. Това не е без значение.

— Ах, намек за мен. Благодаря.

Изсмя се високо и добави рязко:

— Пък има и пари в джоба си, те също имат значение.

Виктория бързо се отдалечи.

Той се разхождаше неспокойно напред-назад. Камила му говореше, задаваше му въпроси, но той не чуваше и не отговаряше. Тя каза още нещо, докосна ръката му и напразно повтори въпроса си.

— Ах, той само върви и мисли — провикна се момичето през смях. — Все мисли ли, мисли.

Виктория чу думите й:

— Явно иска да се усамоти, отпрати ме и мен.

Но изведнъж се приближи към него и каза високо:

— Сигурно си мислите как да ми се извините. Не се тревожете. Напротив, аз ви дължа извинение, че толкова късно ви изпратих поканата. Беше много неучтиво от моя страна. До последния момент не се сетих за вас, бях ви забравила. Но се надявам, че ще ми простите, защото трябваше да мисля и за други неща.

Той впери очи в нея, недоумяващ. Дори Камила поглеждаше изненадана ту единия, ту другия. Виктория стоеше пред двамата, пребледняла и надменна, лицето й изразяваше задоволство. Бе си отмъстила.

— Такива са нашите млади кавалери — обърна се тя към Камила. — Не бива да очакваме прекалено много от тях. Ей го там отсреща, седи моят годеник, разговаря за лов на елени, а тук поетът си мисли за нещо свое. Кажете нещо, поете!

Той трепна. Вените на слепоочията му се издуха.

— Добре. Щом ме молите, ще кажа нещо. Добре.

— Е, не си правете чак толкова труд.

Тя понечи да тръгне.

— За да пристъпя към същността на въпроса без заобикалки — започна той бавно и с усмивка, но гласът му трепереше, — ще ви попитам: били ли сте влюбена наскоро, госпожице Виктория?

За няколко секунди настъпи пълна тишина. И тримата чуваха ударите на сърцата си. Камила отговори изплашена:

— Естествено. Та Виктория е влюбена в своя годеник. Те се сгодиха наскоро, не знаете ли?

Вратите на трапезарията се отвориха.

 

 

Юханес намери мястото си и застана пред стола. Цялата маса се люлееше пред очите му, той виждаше множеството хора и възприемаше гласовете им като бучене.

— Заповядайте, там е вашето място — каза учтиво господарката. — Време е всички да седнем на масата.

— Извинете! — прозвуча неочаквано гласът на Виктория точно зад него.

Той отстъпи встрани.

Тя взе картичката с неговото име и я постави по към края на масата, седем прибора по-нататък, до стола на един възрастен мъж, някогашен домашен учител в Замъка, за когото се говореше, че пиел. Оттам донесе другата картичка и едва след това седна.

Юханес забеляза всичко това. Смутена, господарката си намери занимание от другата страна на масата и не поглеждаше към него.

Объркан, той се отправи към новоотреденото му място. Предишното бе заето от един приятел на Дитлеф, дошъл от града, млад мъж с брилянтни ръкавели. От лявата му страна седеше Виктория, от дясната — Камила.

Вечерята започна.

Старият домашен учител помнеше Юханес като дете и между тях се завърза разговор. Той разказваше, че на младини също се занимавал с поезия, че все още пазел ръкописите си — Юханес би могъл да ги прочете, ако има желание. Сега бил поканен на щастливото събитие в този дом, за да сподели радостта на семейството по случай годежа на госпожица Виктория. Господарят и господарката му поднесли тази изненада в знак на старото приятелство.

— Не съм чел вашите книги — каза той. — Когато искам да чета, вземам нещо свое. В чекмеджето си имам стихотворения и разкази. Ще бъдат издадени след смъртта ми. Искам все пак хората да научат за мен. Ние, от старото поколение, не бързаме да печатаме всичко написано, както правят младите в днешно време. Наздраве!

Вечерята е в разгара си. Господарят почуква по чашата си и се изправя. Благородно изтънченото му лице потрепва от вълнение, той изглежда много щастлив. Юханес свежда глава. Чашата му е празна, а никой не му долива. Напълва я до ръба и отново се свежда ниско над масата. Ето, и на това му дойде редът!

Речта е дълга и красноречива, посрещната с много възгласи. Годежът е обявен. От всички страни на масата руква поток от благопожелания към дъщерята на господаря и сина на камерхера.

Юханес изпива чашата си до дъно.

Няколко минути по-късно неговата възбуда е преминала, той си е възвърнал спокойствието. Шампанското кипи във вените му. Чува, че камерхерът също държи реч, изпращат я с „браво“ и „ура“, после се чува празничен звънтеж на чаши. Поглежда към Виктория. Тя е бледа и изглежда измъчена, не вдига очи, а Камила му кимва и се усмихва, той също й кимва в отговор.

Домашният учител продължава да бъбри:

— Хубаво е, хубаво е, че двамата ще се съберат. Не ми бе отредено такова щастие. Като студент ми предричаха голямо бъдеще, бях много надарен. Баща ми произхождаше от стар род, имаше голяма къща, беше богат, притежаваше много, много кораби. Дори смея да твърдя, че имах необикновени възможности. Тя също беше млада и от знатно семейство. Отивам при нея и й откривам чувствата си. „Не“ — отговаря ми тя. Можете ли да я разберете? Отказа ми. Направих каквото можах, продължих да работя и приех това като мъж. Тогава настъпи тежка година за баща ми, корабокрушения, дългове, с една дума, фалира. Какво направих тогава? Приех го като мъж. Не след дълго момичето, за което говоря, се появява. Посещава ме в града. Ще попитате, какво искаше от мен? Бях обеднял, получавах нищожна учителска заплата, надеждите ми за бъдещето бяха пропаднали, а поезията зарязах в чекмеджето — и ето, в този момент тя дойде и поиска да се омъжи за мен. Наистина!

Домашният учител погледна Юханес и попита:

— Можете ли да я разберете?

— Но тогава пък вие не пожелахте?

— Можех ли, питам аз? Беден, е една учителска заплата, в лулата — евтин тютюн, и то само в неделя. Как да се оправя? Не можех да й сторя такова зло. Но питам само — можете ли да я разберете?

— Какво стана с нея после?

— Ах, боже мой, вие не отговаряте на въпроса ми. Тя се омъжи за един капитан. След година. За един капитан от артилерията. Наздраве!

Юханес продължи:

— Казват, че някои жени търсят обект за състраданието си. Ако на мъжа му върви, тогава го ненавиждат и смятат, че го превъзхождат. Ако не му върви и е увесил нос, тогава заявяват тържествуващо: твоя съм.

— Но защо тя не се съгласи да стане моя съпруга в доброто старо време? Имах чудесни възможности, бях като малък бог.

— Значи е искала да чака, докато грижите ви сломят. Един господ знае.

— Но аз не бях сломен. Никога не съм бил. Запазих гордостта си и й отказах. Какво се чудите?

Юханес мълчеше.

— Може би сте прав — каза старият учител. — Само господ и ангелите знаят, че сте прав. — Веселостта му неочаквано изчезна и той отново отпи от чашата. — Накрая тя се омъжи за един стар капитан. Грижи се за него, храни го с лъжичка и го държи под чехъл. Капитан от артилерията.

Юханес вдигна очи. Виктория седеше с чаша в ръка и го гледаше втренчено. Бе вдигнала чашата си високо. Тръпки разтърсиха тялото му, той също вдигна своята. Ръката му трепереше.

Тогава тя се обърна към съседа му и се засмя. Произнесла бе името на домашния учител, за него беше вдигнала чаша.

Унижен, Юханес остави своята и дори се усмихна разсеяно. Всички бяха вперили поглед в него.

Старият учител бе трогнат до сълзи от вниманието на ученичката си. Той побърза да пресуши чашата си.

— Върви си старият човек — продължаваше той, — върви си и скита по земята самотен и неизвестен. Такава ми е съдбата. Никой не знае какво представлявам, но никой не ме е чул да се оплаквам. Виждали сте гургулици, нали? Гургулиците, тези едри тъжни птици, първо размътват бистрата изворна вода и чак след това пият от нея.

— Не знаех това.

— Не знаете, ала е тъй. Същото правя и аз. Не се ожених за тази, за която мечтаех, и въпреки това животът ми не е беден откъм радости. Но аз ги помрачавам. Постоянно ги помрачавам. Ето защо разочарованието не може да ме победи. Там виждате Виктория. Сега пи за мое здраве. Бях неин учител. Сега тя ще се омъжи и това ме радва. Възприемам го като лично щастие, сякаш е моя дъщеря. Един ден може би ще уча децата й. Все пак в живота има радости. Но вашите думи за състраданието, жената и увесения нос… — колкото повече размишлявам, толкова повече се убеждавам, че сте прав. Един господ знае… Извинете ме за момент.

Той стана, взе чашата си и се отправи към Виктория. Леко се клатушкаше и вървеше силно приведен.

Държаха се много слова, лейтенантът също произнесе реч, после собственикът на съседното имение вдигна тост за стопанката на дома. Неочаквано се изправи младежът с брилянтните ръкавели и произнесе името на Юханес. Той помоли за разрешение да поздрави младия поет от името на неговото поколение. Думите му изразяваха сърдечната благодарност на връстниците, бяха изпълнени с признание и възхищение.

Юханес не вярваше на ушите си. Той пошушна на учителя:

— За мен ли говорят?

Учителят отвърна:

— Да. Той ме изпревари. Самият аз щях да го сторя. Виктория ме помоли за това днес следобед.

— Кой ви помоли, казвате?

Учителят го погледна втренчено.

— Никой — отвърна.

Докато оня младеж говореше, всички бяха вперили очи в Юханес, дори господарят му кимна, а госпожа камерхершата си сложи лорнета, за да го види по-добре. Когато словото свърши, сътрапезниците вдигнаха чаши.

— Отговорете му — посъветва го учителят. — Той вдигна тост за вас, макар че това по би подобавало на някой по-възрастен. Впрочем аз изобщо не съм съгласен с него. Не съм съгласен.

Юханес погледна към Виктория. Значи тя бе накарала господина с брилянтните копчета на ръкавелите да вдигне тоста. Защо? Първо се беше обърнала към друг, още през деня си бе наумила това. Защо? Сега седеше, свела очи, а лицето й не изразяваше нищо.

Очите му се замъглиха от силно и дълбоко вълнение. Искаше му се да се хвърли в нозете й, да й благодари, да й благодари безкрайно. Ще направи това по-късно, след вечерята.

Камила разговаряше оживено с гостите и отляво, и отдясно, цялото й лице сияеше. Тя беше доволна, нейните седемнадесет години й бяха донесли само радости. Кимна повторно на Юханес и му направи знак да стане.

Той се изправи.

Говори кратко, гласът му звучеше дълбоко и развълнувано: на това семейно тържество, където се отбелязва едно радостно събитие, почетоха дори него, един съвсем страничен й чужд човек. Би искал да благодари първо на автора на това любезно хрумване, а също и на този, който каза за него толкова ласкави думи. Но не би пропуснал да изтъкне и добрата воля на всички присъствуващи, изслушали хвалебствията за един чужд на семейството човек. Всъщност единствената причина за присъствието му тук е фактът, че е син на съседа на господаря.

— Да — извика неочаквано Виктория с пламнал поглед.

Всички извърнаха глави, бузите й горяха, а гърдите й се повдигаха развълнувано. Юханес замълча. Настъпи тягостна тишина.

— Виктория! — възкликна удивено господарят.

— Продължавайте! — провикна се тя отново. — Да; това е единствената причина, но говорете по-нататък!

После бързо примигна, усмихна се безпомощно и поклати глава. Обърна се към баща си и каза:

— Исках да го предизвикам. Самият той предизвиква. Няма да го прекъсвам повече…

Юханес чу обяснението й и намери изход от положението. Сърцето му силно биеше. Той забеляза, че господарката наблюдава Виктория с насълзени очи, в които се четеше безкрайна жалост.

Да, поувлякъл се, призна той. Госпожица Виктория има право. Тя беше толкова любезна да му напомни, че е не само син на съседа, но и другар в детските игри на децата от Замъка и на това обстоятелство се дължи присъствието му тук. Той й е благодарен, така е. Тук е неговият дом, горите на Замъка са били неговият свят, а отвъд тях се е синеела приказна, непозната земя. През всичките тези години често е получавал покана за излет или игра от Дитлеф и Виктория — това са били големите преживявания в детството му. По-късно си е спомнял за тях и се чувствува длъжен да признае, че тези часове са имали голямо значение за него, значение, което никой не подозира. Когато пише, спомените от онова време го вдъхновяват и подтикват да твори. Творчеството му е отражение на щастието, отредено му в детството от неговите приятелчета. Затова те също имат голям дял в творбите му. Към традиционните пожелания по случай годежа сега той искал да добави и личната си благодарност към брата и сестрата от Замъка за хубавите години на детството им, когато нито времето, нито вещите са ги разделяли, за ведрия и кратък летен ден.

Това беше неговият тост или по-скоро опит за тост. Не беше забавен, но и не съвсем лош. Гостите отпиха от чашите си и продължиха да ядат, разговорите се възобновиха. Дитлеф процеди сухо на майка си:

— Никога не съм подозирал, че всъщност аз съм писал книгите му. Какво ще кажеш?

Но господарката не се засмя. Тя вдигна чаша заедно с децата си и рече:

— Трябва да му благодарите, трябва. Разбирам го, той беше много самотно дете… Какво правиш, Виктория?

— Искам да изпратя прислужницата при него с това люляково клонче в знак на благодарност. Не бива ли?

— Не — отсече лейтенантът.

 

 

След вечерята гостите се пръснаха из стаите, по терасата и дори в градината. Юханес слезе на първия етаж и отиде в зимната градина. Там вече имаше двама души, които пушеха: собственикът на съседното имение и още един, който говореше шепнешком за финансовите дела на владетеля на Замъка. Имотът бил занемарен, земите — буренясали, оградата порутена, горите изсечени. Според неговите думи щяло да му бъде трудно дори да плати изненадващо високата застраховка на цялото имущество, движимо и недвижимо.

— На колко възлиза застраховката?

Собственикът на съседното имение назова внушителна цифра.

— Впрочем в Замъка никога не са пестели парите, винаги са харчили нашироко. Колко ли струва само една такава вечеря? А инак средствата им намаляват, опразни се дори ковчежето за бижута на госпожата, ето защо парите на зетя трябва да възстановят предишното великолепие.

— Богат ли е?

— О, безмерно.

Юханес стана и излезе в градината. Люляците цъфтяха, ароматът на перуника, жасмин и момина сълза го зашемети. Потърси си кътче край оградата и се отпусна на един камък. Голям храст го прикриваше от чужди погледи. Бе изтощен от вълнение и унижение, съзнанието му бе помрачено. Мислеше да стане и да си иде у дома, но продължаваше да седи вяло и безволево. Внезапно откъм посипаната с пясък алея дочу неясен говор, някой идваше, той позна гласа на Виктория. Юханес притаи дъх и изчака, сред зеленината проблесна униформата на лейтенанта. Годениците се разхождаха усамотено.

— Според мен тук има нещо странно. Ти слушаш приказките му, вълнуваш се и викаш. Какво всъщност означава това?

Тя спира и застава пред него.

— Искаш ли да знаеш? — пита.

— Да.

Виктория мълчи.

— Все ми е едно, ако това не означава нищо — продължава той. — Не е необходимо да ми казваш.

Тя сякаш рухва.

— Не, наистина не означава нищо — отговаря.

Продължават да се разхождат. Лейтенантът нервно помръдва еполети и казва високо:

— Той би трябвало да внимава. Иначе някоя офицерска ръка току му издърпала ушите.

Тръгнаха към беседката.

Юханес поседя още на камъка, все тъй потиснат и измъчен. Всичко започна да му става безразлично. Лейтенантът подозираше нещо и искаше обяснение от годеницата си. Тя каза каквото трябваше, успокои сърцето на офицера и продължи да върви редом с него. Косовете се заливаха от песни в клонака над главите им. Добре. Бог да им даде дълъг живот… На вечерята бе вдигнал тост за нея, а душата му ридаеше. Големи усилия му струваше да изглади впечатлението от нейното нетактично избухване, а тя дори не му благодари за това. Вдигна чаша и отпи от нея. Наздраве, виж колко изящно отпивам… Погледнете отстрани една жена, когато пие. Нека да е от порцеланова чаша, от стъклена или от каквато и да е, но я погледнете отстрани. Вижте как се превзема. Свива устни и едва близва от питието, изпадайки в ужас, ако в това време се взрете в ръката й. Изобщо не поглеждайте ръката на една жена. Тя не може да го понесе. Капитулира. Веднага я притиска към себе си, като позира все повече и повече и всичко това, за да прикрие някоя бръчка, някое криво пръстче или недотам добре оформен нокът. Накрая не издържа и пита раздразнено: „Какво толкова гледате?“ Някога тя го беше целунала, тогава, през онова лято. Много вода изтече оттогава, дали изобщо се бе случило. Не седяха ли на една пейка? Дълго разговаряха и когато си тръгваха, той дори докосна ръката й. Пред вратата тя го целуна. „Обичам ви!“ — каза… А сега мина покрай него е друг, с годеника си — може би още седяха в беседката. Лейтенантът се закани, че ще му издърпа ушите. Много добре го чу, нямаше грешка, но не стана от камъка, не пристъпи напред. Някоя офицерска ръка, бе казал онзи. Хубаво, не е ли все едно…

Той се надигна и пое към беседката. Там нямаше никой. Горе на терасата зърна Камила, която го викаше: „Елате, в зимната градина сервират кафе.“ Той се отправи към нея. Годениците бяха там. Имаше и други хора. Взе чашка кафе, отдръпна се настрана и седна.

Камила го заговори. Лицето й сияеше, гледаше го с широко отворени очи. Той не можа да устои, постепенно се разприказва, отвръщаше на въпросите й и се смееше. Къде се беше губил? В градината ли? Не мъже да бъде, тя го била търсила там, но напразно. Той изобщо не е бил в градината.

— Беше ли в градината, Виктория? — пита тя.

Виктория отговаря:

— Не го видях.

Лейтенантът я смерва недоволно и за да спести на годеницата си разговора, казва ненужно високо към собственика на съседното имение:

— Нали искахте да ме поканите на лов за горски бекаси?

— Да — отговаря другият. — Винаги сте добре дошли.

Лейтенантът поглежда Виктория. Тя седи мълчаливо както преди, дори не се опитва да го разубеди да не ходи на лов там. Лицето му помръква и той нервно поглажда брадичка.

После Камила отново задава някакъв въпрос на Виктория.

Лейтенантът рязко се изправя и казва на събеседника си:

— Добре, тогава ще тръгна с вас още тази вечер.

С тези думи напуска стаята.

Собственикът на съседното имение и някои други го последват.

Настава кратка пауза.

Неочаквано вратата се отваря, лейтенантът влиза. Той е в състояние на силна възбуда.

— Забрави ли нещо? — пита Виктория и се надига.

Лейтенантът прави няколко странни, нервни крачки около вратата, сякаш не може да стои спокойно, отива при Юханес и уж мимоходом, без да иска, го удря по лицето. После със същите нервни, скокливи стъпки се връща до вратата.

— Внимавайте, човече, насмалко да ми извадите окото — каза Юханес и се засмя хрипливо.

— Грешите — отвърна лейтенантът. — Ударих ви плесница. Разбирате ли? Разбирате ли?

Юханес взе носната си кърпа, избърса окото си и рече:

— Не говорите сериозно. Знаете, че с една ръка мога да ви препъна одве и да ви напъхам в джоба си.

И с тези думи се изправи.

Тогава лейтенантът отвори вратата и побърза да излезе.

— Сериозно говоря! — изкрещя оттам той. — Сериозно говоря, селяндур такъв!

После тръшна вратата.

Юханес отново седна.

Виктория бе застанала насред стаята. Смъртнобледа, тя гледаше към него.

— Удари ли ви? — попита Камила стъписана.

— Без да иска. Улучи ме в окото. Вижте!

— Боже мой, та то е червено, има кръв. Не го търкайте, ще го промия. Носната ви кърпа е много груба, приберете я. Ще взема своята. Нечувано. Точно в окото!

Без да продума, Виктория също му подаде кърпичка. После съвсем бавно отиде до стъклената врата, където се спря, обърнала гръб към стаята и загледана навън. После накъса кърпичката си на лентички и подир няколко минути отвори вратата и безмълвно напусна салона.