Кнут Хамсун
Виктория (10) (История на една любов)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Victoria, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2015 г.)

Издание:

Кнут Хамсун. Виктория

Норвежка. Първо издание

Превод от норвежки: Антония Бучуковска

„Народна култура“, София 1992

Редактор: Георги Виячев

Редактор на издателството: Мирослава Хакимова

Художник: Росица Скорчева

Художник-редактор: Николай Пекарев

Технически редактор: Езекил Лападатов

Коректор: Грета Петрова

 

Knut Hamsun

Victoria

© Gyldendal Noisk Forlag

A/s 1935

 

Литературна група — ХЛ.

ч-3

Формат 70×100/32

Печатни коли 7

Издателски коли 4,53.

 

ДФ „Народна култура“ — София

Набор ДФ „Абагар“ — печатница Велико Търново

Печат и подвързия ДФ „Бряг — принт“ — Варна

История

  1. — Добавяне

X

На следващия ден, в неделя, господарят на Замъка лично отиде при воденичаря и го помоли да дойде към обяд и да закара тялото на лейтенанта на парахода. Отначало воденичарят не разбра нищо, само го гледаше втренчено. Господарят обаче обясни, че е освободил прислугата, всички са отишли на църква и в дома му сега няма никой.

Личеше си, че е прекарал безсънна нощ, приличаше на мъртвец и беше небръснат. При все това обаче размахваше бастуна по обичайния си начин и пристъпваше изправен.

Воденичарят се стегна в най-хубавите си дрехи и тръгна към Замъка. След като запрегна конете, самият господар му помогна да положат тялото в колата. Всичко бе извършено тихо, почти потайно, никой друг не присъствуваше.

Воденичарят подкара колата към кея. Следваха го камерхерът и съпругата му, господарката и Виктория. Всички вървяха пеша. Господарят остана на стълбата и им махна няколко пъти за сбогом. Вятърът рошеше посивялата му коса.

Тялото бе пренесено на борда, след него се качиха и придружаващите. От парахода господарката извика на воденичаря да предаде поздрав на съпруга й, Виктория помоли за същото.

Най-сетне параходът отплава. Воденичарят дълго гледа подире му. Духаше силен вятър, морето беше развълнувано. Едва след четвърт час го изгуби от очи и подкара колата към Замъка.

Остави конете в обора и понечи да влезе при господаря, за да предаде поздравите. Вратата на кухнята се оказа заключена. Той обиколи къщата и се опита да мине през главния вход. Вратата там също беше залостена. „Пладне е, господарят сигурно спи“, помисли си той. Но тъй като беше човек, който си държи на думата, и искаше непременно да изпълни обещанието си, той слезе в помещението на мъжката прислуга, за да потърси там някого, на когото да предаде поздравите. И там нямаше никой. Излезе, повъртя се и надникна в стаята на прислужничките. И там — никой. В дома и наоколо не се мяркаше жива душа.

Тъкмо се канеше да си тръгне, когато в избата на Замъка проблесна светлина. Той опря. През решетките на малките прозорчета видя мъж, понесъл в едната си ръка свещ, а в другата — стол, тапициран в червена коприна. Това беше господарят, избръснат, облечен във фрак, сякаш отиваше на тържество. „Бих могъл да почукам на прозореца и да предам поздравите“, помисли си воденичарят, но се въздържа.

Господарят се озърна, освети наоколо със свещта и отново се огледа. Измъкна един чувал, в който, изглежда, имаше сено или слама, и го тури до входната врата. После от една кана изля върху чувала някаква течност. Натрупа до вратата сандъци, слама и захвърлена поставка за цветя, които също обля е течността от каната. Воденичарят забеляза, че при това той внимаваше да не изцапа нито пръстите, нито дрехите си. После взе угарката от свещта и я постави върху чувала, внимателно ограждайки я със слама. Накрая седна на стола.

Воденичарят гледаше изумен тези приготовления, очите му сякаш бяха приковани в прозорчето на избата и зловещо предчувствие се прокрадна в душата му. Господарят се бе отпуснал спокойно на стола, загледан в догарящата свещ, чието пламъче пълзеше все по-надолу. Бе скръстил ръце. Воденичарят видя как отмахва някаква прашинка от черния ръкав на фрака си и отново скръства ръце.

Тогава старецът навън надава ужасен вик.

Господарят на Замъка обръща глава и поглежда през прозорчето. Скача от стола, застава до решетката и впива поглед през нея. В очите му се чете дълбоко страдание. Устата му е изкривена, с безмълвна заплаха той вдига юмруци към прозорчето, после размахва само едната ръка и отстъпва гърбом навътре. Блъсва се в стола и парчето свещ пада. В същия миг лумва огромен пламък.

Воденичарят надава вик и побягва. Той обикаля имението, обезумял от страх, без да знае какво да направи. Втурва се пак към прозорчето на избата, счупва стъклото, вика, после се навежда, сграбчва желязната решетка, разклаща я и я изкъртва.

Тогава откъм избата дочува глас, по-скоро стон сякаш от оня свят, чува го на два пъти и смазан от ужас, старецът се отдръпва от прозорчето и хуква с все сили към дома, без да посмее да се обърне назад.

Когато минути по-късно отново пристигна в имението, сега с Юханес, целият Замък, голямата, стара дървена къща, бе обгърнат от огнени езици. Откъм кея дотичаха още няколко души, но и те не бяха в състояние да направят каквото и да било. Всичко стана на пепел.

Ала воденичарят мълчеше като гроб.