Кнут Хамсун
Виктория (2) (История на една любов)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Victoria, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2015 г.)

Издание:

Кнут Хамсун. Виктория

Норвежка. Първо издание

Превод от норвежки: Антония Бучуковска

„Народна култура“, София 1992

Редактор: Георги Виячев

Редактор на издателството: Мирослава Хакимова

Художник: Росица Скорчева

Художник-редактор: Николай Пекарев

Технически редактор: Езекил Лападатов

Коректор: Грета Петрова

 

Knut Hamsun

Victoria

© Gyldendal Noisk Forlag

A/s 1935

 

Литературна група — ХЛ.

ч-3

Формат 70×100/32

Печатни коли 7

Издателски коли 4,53.

 

ДФ „Народна култура“ — София

Набор ДФ „Абагар“ — печатница Велико Търново

Печат и подвързия ДФ „Бряг — принт“ — Варна

История

  1. — Добавяне

II

Синът на воденичаря напусна родния си край. Замина за дълго — отиде да учи в града, да натрупа там знания, и порасна, стана голям и силен, над горната му устна поникна мъх. Градът беше далеч, пътуването дотам и обратно излизаше толкова скъпо, че пестеливият воденичар караше сина си да остава там и лете, и зиме. Той учеше без прекъсване, неуморно.

И ето, стана мъж на осемнадесет, после на двадесет години.

В един пролетен следобед той слезе от парахода. Над Замъка се развяваше знаме, защото и синът на господаря, който бе пътувал със същия параход, се завръщаше у дома. Бяха дошли да го посрещнат с файтон на кея. Юханес поздрави господаря, съпругата му и Виктория. Колко беше пораснала Виктория! Тя не отвърна на поклона му.

Той отново свали шапка и я чу да пита брат си:

— Дитлеф, кой е този, който ни поздравява?

Брат й поясни:

— Та това е Юханес, синът на воденичаря.

Тя го изпроводи с очи. Но той повече не поздрави. После файтонът потегли.

Юханес се отправи за дома.

Колко малък и уютен беше бащиният му дом! Трябваше да се приведе, за да влезе през вратата. Неговите родители го посрещнаха радостно. Обзе го дълбоко вълнение, всичко беше толкова трогателно и мило. Майка му и баща му, чудесни хора, вече съвсем побелели, се ръкуваха с него един подир друг и го приветствуваха с добре дошъл.

Още същата вечер той излезе да се поразходи и да разгледа всичко наоколо, отиде до воденицата, в каменоломната, до езерото с риба, послуша натъжен познатите гласове на птиците, които вече си виеха гнезда по дърветата, а направи и завой, за да иде при големия мравуняк в гората. Ала мравки там нямаше. Той го разрови, но не откри нито една от тях. Докато обикаляше наоколо, забеляза, че гората на господаря беше доста оредяла.

— Е, можа ли да познаеш околността? — попита шеговито баща му. — Натъкна ли се на своите стари приятели, дроздовете?

— Не мога да позная всичко. Гората тук-там е изсечена.

— Тази гора е на замъка — отсече баща му. — Няма да броим дърветата я. Всеки може да закъса за пари, а на господаря те му трябват най-много.

Дните се нижеха — спокойни, приятни, съставени от чудесни часове, прекарани в усамотение и наситени с мили спомени от детските години, — изпълваше ги призивът за завръщане към земята и небето, към въздуха и планинската вие.

 

 

Той крачеше по пътя към Замъка. Сутринта го бе ужилила оса и горната му устна се поду. Срещнеше ли някого, щеше да поздрави и отмине, без да спира. Но не срещна никого. В градината на Замъка зърна лама и щом я наближи, той й се поклони ниско и отмина. Беше господарката. Усети, че сърцето му затупка по-учестено, както някога, когато минаваше покрай Замъка. Страхопочитанието пред голямата къща с многото прозорци и към нейния строг, изискан господар бе все още дълбоко вкоренено в него.

Отправи се към кея.

И там неочаквано срещна Дитлеф и Виктория. Юханес се изчерви, те можеха да си помислят, че отива при тях. Пък и тази подута горна устна. Забави крачка, обзет от двоумение дали да продължи. По псе пак продължи. Поздрави ги отдалеч, стиснал шапката си в ръка, докато се изравняваше с тях. Двамата мълчаливо, отвърнаха на поздрава му и бавно отминаха. Виктория го погледна право в очите. Изразът на лицето й леко се промени.

Юханес продължи нататък, но някаква тревога го настигна, дори походката му я издаваше. Колко беше пораснала Виктория, съвсем голяма девойка и по-красива от всякога. Почти сключените й вежди се открояваха като кадифени ленти, а очите й бяха сякаш потъмнели, сини до черно.

На връщане младежът сви по една пътека през гората, встрани от градината на Замъка, та никой да не може да каже, че върви по петите на младите господари. Изкачи се на хълма и седна на един камък. Наоколо се стрелкаха птици, пееха страстно, в екстаз, кръжаха устремно, търсейки се едни други, стиснали клончета в човките си. Във въздуха се носеше сладникав мирис на чернозем, на млада зеленина и на дървесна гнилоч.

И ето, оказа се, че пак се е озовал на пътя на Виктория. Тя идваше право към него откъм противоположната посока.

Безсилна досада го обзе, искаше му се в този миг да е далеч; нейде много далеч. Сега тя без съмнение ще предположи, че той я е проследил. Трябва ли пак да я поздравява? Или просто да се направи, че не я забелязва, загледан другаде; още повече, че бе и ужилен от оса.

Ала когато тя се приближи, стана и свали шапка. Виктория се усмихна и кимна.

— Добър вечер. Добре дошли у дома — каза тя.

Устните й сякаш потръпнаха, но момичето веднага се овладя.

Той отвърна:

— Колкото и да изглежда странно, но аз не знаех, че ще те срещна тук.

— Разбира се, че не бихте могли да го знаете — рече тя. — Просто изведнъж ми хрумна да дойда насам. Прищявка.

Ай-ай! А той се беше обърнал към нея на „ти“.

— Докога ще останете тук? — попита Виктория.

— Докато свърши ваканцията.

Отговаряше й с мъка. Тя изведнъж му се стори тъй чужда. Но защо го беше заговорила изобщо?

— Дитлеф твърди, че вие сте извънредно надарен, Юханес. Издържали сте изпитите много добре. И освен това казва, че пишете стихове. Вярно ли е.

Той се повъртя от неудобство и отговори без желание:

— Е, та какво толкова. Всички пишат.

Виктория май се канеше да си тръгне, защото не каза нищо повече.

— Представете си, днес ме ужили оса — рече Юханес и посочи устната си. — Затова изглеждам така.

— Отсъствували сте оттук прекалено дълго и осите вече не ви познават.

Явно й беше безразлично, че е пострадал. Да, да. Стои си там, върти на рамо червеното чадърче с позлатена дръжка и като че нищо друго не я интересува. А нима той неведнъж не бе носил на ръце тази любезна госпожица?

— Осите наистина са ме забравили — обади се Юханес. — Преди те бяха мои приятелки.

Но тя не схвана дълбокия смисъл, който бе вложил в думите си. Не отвърна нищо. А те наистина бяха многозначителни.

— И изобщо много неща не мога да позная тук. Дори гората е изсечена.

По лицето й мина лека сянка.

— Тогава сигурно няма да ви се прииска да творите при нас — рече. — А какво ли би било, ако някога посветите едно стихотворение на мен! Но какво говоря! Виждате колко малко разбирам от това.

Засегнат, Юханес наведе глава, без да продума. Преструвайки се на любезна, тя всъщност му се подиграваше, сипеше високомерни слова и се наслаждаваше на въздействието, което те имаха върху него. Ала той не си беше губил времето само с писане, беше чел повече от мнозина други…

— Е, може би ще се видим отново. Засега довиждане.

Той свали шапка, поклони се и тръгна, без да отговори. Как би могла да знае, че е посветил стихотворенията си именно на нея, не другиму, всичките — дори тези за нощта, дори онези за призрачното огънче в торфището. Не, тя никога нямаше да научи това.

В неделя дойде Дитлеф и поиска Юханес да го придружи до острова. „Пак ще бъда лодкар“ — помисли си той. Съгласи се.

По кея се разхождаха неколцина, които явно нямаха какво друго да правят в неделния ден, наоколо бе спокойно и слънцето прежуряше. Изведнъж просторът се насити със звуците на мелодия, те идеха откъм морето, откъм островите в далечината. Пощенският параход описа широка дъга в посока към кея, на палубата му свиреше оркестър.

Юханес отвърза лодката и седна в готовност при веслата. Беше в превъзходно настроение, лазурният ден и музиката, долитаща от парахода, сякаш извезваха пред очите му шевица с цветя и златни класове.

Но защо се бави Дитлеф? Застанал на самия бряг, той се взираше в хората и в парахода, като че ли го бяха заковали там. Юханес реши: „Няма да чакам тук, при веслата, ще ида и аз на брега.“ И се зае да обръща лодката.

Изведнъж нещо бяло проблесна пред очите му, той чу плясък във водата и отчаян многогласен вик отекна едновременно от парахода и от кея: десетки ръце и очи сочеха към мястото, където бе изчезнало бялото петно. Музиката веднага секна.

Само за миг Юханес се озова там, действувайки съвсем инстинктивно, без да се замисли, без да се колебае. Не чуваше виковете на майката от палубата: „Момичето ми, момичето ми!“ Не виждаше никого. Скочи незабавно от лодката и се гмурна.

Изчезна за около минута под водата. Там, където бе скочил, морето сякаш кипеше и от това се разбираше, че той търси. От парахода долитаха ридания.

После се гмурна повторно малко по-нататък, на няколко метра от мястото на злополуката. Хората крещяха и като обезумели му сочеха: „Не там, тук беше, тук!“

Той се гмурна отново.

Настана мъчително очакване, писъците на жената не секваха, а един мъж, също на палубата, кършеше ръце. От парахода скочи и друг спасител — кормчията, хвърлил куртката и обувките си. Той внимателно претърси мястото, където момичето беше потънало, всички се надяваха, че ще стори чудо.

И ето че над водата се показа главата на Юханес, този път на по-голямо разстояние, още няколко метра по-нататък. Беше загубил шапката си, главата му лъщеше на слънцето като тюленова. Личеше си, че му е трудно, че плува с усилие, че едната му ръка е заета с нещо. Миг след това видяха, че е захапал нещо със зъби, нещо подобно на голям вързоп — удавницата. От парахода отекна възглас на почуда, дори кормчията го чу, защото изникна на повърхността и се огледа наоколо.

Най-сетне Юханес се добра до лодката, която течението бе отнесло, положи вътре момичето, след това се качи и той. Извърши всичко машинално, без да се замисли. Хората видяха как се наведе над момичето и разкъса роклята му откъм гърба, после хвана веслата и загреба с все сила към парахода. Когато пострадалата бе поета на палубата, проехтя многократно ликуващо „ура“.

— Как се сетихте да я търсите толкова навътре? — питаха го хората.

Юханес отвръщаше:

— Познавам тукашното дъно. А има и течение. Просто имах предвид това.

Един смъртноблед мъж си проправя път до перилата, усмихва се трескаво, миглите му са натежали от влага.

— Елате за малко на борда! — вика той. — Искам да ви благодаря. Дължим ви толкова много. Поне за миг.

И смъртнобледият мъж потъва в тълпата.

От парахода спускат стълба, Юханес се качва на борда.

Но не остава дълго там, казва си името и адреса. Някаква жена прегръща мокрия до кости младеж; бледият, измъчен господин пъха часовника си в ръката му. Юханес влиза в каютата, където двама души се грижат за удавницата. Чува думите им:

— Съвзема се. Пулсът й вече се чувствува.

Юханес се взря в пострадалата — русо момиче с къса рокля. Откъм гърба роклята й беше разкъсана. После някакъв мъж нахлупи шапка на главата му и го изведоха оттам.

Той не разбра как стигна до брега и изтегли лодката. Когато параходът потегли, чу гръмогласен вик „ура“ и музиката екна тържествено. По цялото му тяло се разля вълна на блаженство. Усмихна се, беззвучно помръдвайки устни.

— Разходката днес май пропадна — обади се Дитлеф. Видът му бе недоволен.

Виктория, която се бе появила там, каза бързо:

— Полудял ли си! Той трябва да се прибере у дома и да се преоблече.

— Наистина какво преживяване за един едва деветнадесетгодишен младеж!

Юханес пое към къщи пеша. В ушите му все още ехтяха музиката и гръмкото „ура“, силно вълнение го тласкаше напред. Заобиколи дома си и по пътя през гората се отправи към каменоломната. Потърси си местенце на слънце. От дрехите му се вдигаше пара. Той седна. Лудо и радостно безпокойство го накара да се изправи и да закрачи наоколо. Сърцето му преливаше от щастие! Коленичи и с горещи сълзи благодари на бога за този ден. Тя беше там, долу, бе чула приветствените възгласи. „Иди си у дома и се преоблечи в сухи дрехи“ — каза.

Пак седна, разтърсен от ликуващ смях. Е, добре, тя видя какво бе извършил, стана свидетелка на смелата му постъпка, не откъсваше очи от него, тръпнеща от гордост, когато се появи с удавницата. Виктория, Виктория! Да знаеше само, че всеки миг от живота му й принадлежи! Искаше да бъде неин слуга и роб, да разчиства пътя й с плещите си. Би целувал следите от изящните й пантофки, би се впрегнал в колата й, в студени дни би пълнил нейната камина с дърва. С позлатени дърва, Виктория!

Огледа се. Никой не го чуваше, беше сам със себе си. Скъпият часовник тиктакаше в дланта му.

Благодаря, благодаря за този хубав ден! Той прокара ръка по мъха, покрил камъните и вършината наоколо. Виктория не му се бе усмихнала, нямаше такъв навик. Тя просто стоеше на кея, леко заруменяла. Навярно би приела часовника, ако й го беше подарил.

Слънцето залязваше, захладня. Едва сега усети, че е мокър. Лек като перце, затича към къщи.

 

 

В Замъка имаше празненство с музика и танци, бяха дошли гости от града. Ден и нощ, в продължение на седмица, знамето се развяваше от кръглата кула.

Трябваше да се прибира сеното, но конете бяха нужни за забавленията на гостите и то остана на полето неприбрано. Обширни ливади бяха неокосени, защото ратаите ги превърнаха в кочияши и лодкари, та тревата съхнеше.

А в жълтия салон музиката не секваше…

В такива дни старият воденичар спираше воденицата и заключваше къщата. Той вече беше поумнял. Преди, когато пристигаше тълпа весели гости, често се случваше да му погаждат шеги с чувалите жито. Нощите бяха тъй топли и светли, а лудориите — тъй неудържими. Някога, на млади години, богатият камерхер със собствените си ръце беше донесъл един мравуняк във воденицата и го бе оставил там. Сега камерхерът беше улегнал човек, ала Ото, неговият син, посещаваше Замъка и се забавляваше с какви ли не хрумвания. Мълвата не му прощаваше…

Откъм гората долетяха тропот на копита и викове. Младежите се връщаха от езда и конете от имението бяха запотени и възбудени. Ездачите ги заковаха пред къщата на воденичаря и затропаха с камшици по вратата, сякаш искаха да се втурнат вътре.

— Добър ден, добър ден, искаме само да ви поднесем почитанията си.

Воденичарят се усмихна примирено на прищявката им.

После слязоха от седлата, завързаха конете и пуснаха воденицата.

— Празна е, няма мливо! — крещеше стопанинът. — Ще съсипете камъните!

Но сред грохота никой не го чуваше.

— Юханес! — викна воденичарят с всички сили.

Юханес дойде.

— Ще повредят воденицата. — Бащата посочи нататък.

Юханес тръгна бавно към компанията. Той беше много блед, вените на слепоочията му пулсираха все по-силно и по-силно. Позна Ото, сина на камерхера, облечен в кадетска униформа. Освен него имаше още двама. Единият от тях се усмихна и го поздрави, за да предотврати кавгата.

Юханес не извика, нищо не издаваше гнева му, вървеше спокойно, но неотклонно. Спря точно пред Ото. В същия миг видя две ездачки, които излизаха от гората, едната бе Виктория. Облечена в зелена спортна дреха, тя бе яхнала бялата кобила от Замъка. Без да слиза от нея, момичето само изгледа въпросително всички.

Тогава Юханес зави встрани, изкачи се на бента и отвори шлюза. Шумът постепенно стихна, воденицата спря.

Ото извика:

— Ей, остави я да работи. Защо правиш това? Остави воденицата да работи, казвам ти.

— Ти ли я пусна? — попита Виктория.

— Да — отвърна той през смях. — Защо да не работи?

— Защото е празна — сопна се Юханес и го изгледа. — Разбирате ли? Воденицата е празна.

— Празна е, чуваш ли? — каза също Виктория.

— Откъде да зная? — засмя се Ото — Защо е празна, питам аз? Защо не й е насипано зърно?

— Хайде, възсядай коня! — прекъсна го един от другарите му, за да сложи край на спора.

Качиха се на конете. Преди да заминат, единият от младежите се извини на Юханес.

Виктория тръгна последна. Но след като се поотдалечи, обърна коня и се върна.

— Бъдете така любезен да помолите баща си за извинение — каза тя.

— Щеше да е по-добре, ако кадетът бе сторил това сам — отговори Юханес.

— Да. Естествено, но… Понякога го прихваща… Откога не съм ви виждала, Юханес?

Той вдигна поглед към нея, не вярвайки на ушите си. Нима беше забравила последната неделя, неговия голям ден?

Отговори й:

— Видях ви на кея в неделя.

— Вярно — каза веднага тя. — Колко хубаво, че можахте да помогнете на кормчията. Та вие намерихте момичето.

Той отрони лаконично и сухо:

— Да. Ние намерихме момичето.

— Така ли беше? — продължаваше Виктория, сякаш се мъчеше да си припомни. — Или вие сам… Е, все едно. Надявам се, ще поздравите баща си. Лека нощ…

Кимна с усмивка, дръпна юздите и се отдалечи.

Когато момичето се скри от погледа му, Юханес пое през гората, огорчен и развълнуван. Неочаквано откри Виктория до едно дърво, съвсем сама. Навела глава, тя плачеше.

Дали не е паднала? Дали не се е ударила?

Отиде при нея и попита:

— Лошо ли ви е?

Тя пристъпи към него, протегна ръце и го погледна, очите й сияеха. Но тутакси се спря, отпусна ръце и отвърна:

— Не, нищо ми няма. Слязох от кобилата и я пуснах напред… Юханес, не бива да ме гледате така. Там, при бента, вие стояхте и ме гледахте. Какво искате?

Той промълви:

— Какво искам ли? Не разбирам…

— Толкова силни са ръцете ви — каза тя и неочаквано сложи ръка върху неговата. — Какви здрави китки имате. И сте тъй загорели от слънцето, същински негър…

Той помръдна, понечи да хване ръката й. Но тя подхвана полите на костюма си за езда и рече отривисто:

— Не, нищо лошо не ми се е случило. Просто исках да се прибера пеша. Лека нощ.