Кнут Хамсун
Виктория (1) (История на една любов)

1

Синът на воденичаря вървеше замислен. Беше едър четиринадесетгодишен хлапак, с помургавяло от слънцето и вятъра лице, изпълнен с какви ли не мечти и идеи.

Когато порасне, ще стане производител на кибрит. Това му се струваше интересно и жадувано опасно, пръстите му щяха да са изцапани със сяра и никой не би посмял дори да се ръкува с него. Пък и другарите му щяха да го уважават заради риска, на който се излага в своя занаят.

Момчето не пропускаше да се погрижи за птиците в гората. Познаваше ги всичките, следеше къде вият гнезда, разбираше звуците, които издават, и им отговаряше със съответни подвиквания. Нерядко ги бе хранил с тестени топчета, направени от брашно, смляно на бащината му воденица.

А и дърветата покрай пътеката бяха негови стари познайници. През пролетта изцеждаше и събираше сока им, а зиме направо бащински се грижеше за тях. Отърсваше клоните им от снега, помагаше на огъналите се под тежестта му да се изправят. Дори горе, в старата запусната каменоломна познаваше всички камъни до един, изсичаше по тях букви и знаци, повдигаше ги и ги подпираше, подреждаше ги като богомолци около свещеник. В тази стара каменоломна впрочем ставаха най-чудновати неща.

Той се отби встрани и свърна към бента. Воденицата беше пусната и вдигаше нетърпим шум. Но момчето бе свикнало да се разхожда наоколо и на висок глас да разговаря само със себе си. Струваше му се, че всяка пръска водна пяна има свой собствен живот, за който сякаш му разказва, а по-нататък, при бента, струите падаха отвесно и сякаш се сливаха в блестяща тъкан, просната да съхне. В езерото долу имаше риба — често бе стоял там в очакване на улов.

Когато порасне, ще стане водолаз. Да, водолаз и нищо друго. От корабната палуба ще се спусне направо в глъбините на морето, в непознати царства и земи, обрасли с неизбродими и шумолящи приказни гори — до самото дъно, където се издига чертог от корал, а принцесата му маха от един прозорец и го зове: „Елате!“

Изведнъж чу името си. Баща му го викаше.

— Юханес, търсят те от Замъка. Трябва да закараш младите господари до острова!

Момчето се втурна натам. На сина на воденичаря неочаквано бе оказано голямо благоволение.

 

 

Господарският дом наистина приличаше на малък замък, полуприкрит в зеленината, на приказен, усамотен палат. Това беше голяма дървена къща, боядисана в бяло, с множество сводести прозорци по стените и покрива, а когато идваха гости, от кръглата кула се развяваше знаме. Тукашните жители я наричаха Замъка. От едната страна имението граничеше с морския залив, а от другата — с гъсти гори. В далечината се мержелееха сгушени селски къщурки.

Юханес посрещна знатните младежи на пристана и им помогна да се качат в лодката. Познаваше ги отпреди — това бяха децата на владетеля на Замъка и техни приятели от града. Всички бяха с високи ботуши, удобни за газене във вода, само Виктория, която нямаше повече от десет години, беше с леки модни пантофки, та когато стигнаха до острова, трябваше да бъде пренесена на ръце на сушата.

— Да те пренеса ли? — попита Юханес.

— Нека аз! — предложи Ото, гостенин от града, на възраст за конфирмация, и взе момичето на ръце.

Юханес гледаше как той пренася Виктория на брега и я чу да му благодари. После Ото се разпореди:

— А ти ще пазиш лодката. Как му е името?

— Юханес — отвърна Виктория. — Да, той ще пази лодката.

И го оставиха сам. Останалите, с кошници в ръце, се отправиха навътре в острова да търсят птичи яйца. Той постоя замислен. Искаше му се да ги последва, би могъл да изтегли лодката на суша. Дали не е прекалено тежка? Не, оказа се, че не е. Той я побутна с пестници и я поиздърпа на брега.

Чуваше смеха и бъбренето на младежката компания, която все повече се отдалечаваше. Добре тогава, довиждане. Но нима не биха могли да го вземат с тях? Знаеше къде има гнезда и би ги завел там, открил беше чудни и тайнствени скални дупки в планината, обитавани от грабливи птици с пух по клюновете. Веднъж видя дори хермелин.

Юханес избута лодката обратно във водата и загреба към другия бряг на острова. Беше изминал доста път, когато някой му извика:

— Връщай се обратно — плашиш птиците.

— Не искате ли да ви покажа дупката на хермелина? — попита той. Изчака. — После можем да опушим змийското гнездо. Имам кибрит.

Не получи отговор. Тогава обърна лодката и загреба обратно към пристана. После я изтегли на сушата.

Когато порасне, ще купи от султана един остров и ще забрани достъпа до него. Военен кораб ще охранява бреговете му. „Ваше височество — ще оповестяват робите, — някакъв кораб се е разбил в скалите и млади хора в него загиват.“ — „Нека загинат!“ — отвръща той. „Ваше височество, те викат за помощ. Ние можем да ги спасим. Сред тях има и една жена в бяла дреха.“ — „Спасете ги!“ — повелява той гръмовно. Така подир много години отново се среща с господарските деца от Замъка, а Виктория се хвърля в краката му и благодари за спасението си. „Няма защо да ми благодарите, това беше мой дълг — отговаря той. — Свободни сте да идете където поискате из моите владения.“ И тогава нарежда да отворят портите на двореца. Гощава ги от златни съдове и триста тъмнокожи робини пеят и танцуват цяла нощ. Но когато младите господа трябва да си тръгват, Виктория пада ничком в прахта пред нозете му и ридае, защото го обича. „Нека остана тук, не ме отблъсквайте, ваше височество, направете ме ваша робиня…“

Разтърсен от вълнение, Юханес бързо пое към вътрешността на острова. Да, той ще спаси децата от Замъка. Току-виж, се изгубили. И кой знае дали Виктория не се е заклещила между два камъка тъй, че да не може да се измъкне. А той само ще протегне ръка и ще я спаси.

Ала когато се появи при тях, младежите го изгледаха удивени. Мигар бе изоставил лодката?

— Нали ти казах, че отговаряш за лодката — обади се Ото.

— Искате ли да ви покажа къде има малини? — попита Юханес.

Компанията мълчеше. Виктория обаче веднага му се притече на помощ.

— Малини! Къде?

Но момчето от града бързо се окопити и каза:

— Сега не ни е до такива неща.

Юханес опита пак:

— Знам и къде можем да намерим миди.

Отново мълчание.

— Има ли бисерчета в тях? — попита Ото.

— Ами ако наистина има! — възкликна Виктория.

Юханес отвърна, че не знае, но че мидите лежат на дъното, далеч от брега, та човек трябва да иде дотам с лодка и да се гмурка, за да ги вади от белия пясък.

Всички се изсмяха на това предложение, а Ото каза:

— Ама и ти ми се виждаш един гмурец!

Юханес се задъха от яд.

— Ако искате, мога да се изкача на скалата и оттам да търкулна в морето един голям камък — предложи той.

— Че защо?

— Просто ей тъй. А вие ще гледате.

Ала и това предложение не се прие и Юханес млъкна засрамен. После се зае да търси птичи яйца сам, далеч от останалите, чак на другия край на острова.

Когато цялата компания отново се събра при лодката, стана ясно, че Юханес има много повече яйца от останалите. Той внимателно ги носеше в шапката си.

— Как успя да намериш толкова много? — попита надменното гостенче от града.

— Знам къде са гнездата — отвърна Юханес щастлив. — Ще ги сложа при твоите, Виктория.

— Чакай! — изкрещя Ото. — От къде на къде!

Всички се обърнаха към него. А Ото посочи шапката и каза:

— Кой ще ми докаже, че е чиста?

Юханес не продума. От радостта му не бе останала и следа. Тихомълком пое с яйцата обратно към вътрешността на острова.

— Аз обаче съм по-силен от всички и мога с по-голяма лекота да те нося и да те вдигам от лодката. Сигурен съм, че мога да те държа цял час. Ето, виж.

Той я взема на ръце и я вдига. Тя обгръща врата му.

— Достатъчно, стига толкова.

Пуска я на земята и тя казва:

— Да, но и Ото е силен. Той дори се е бил с възрастни.

Юханес пита със съмнение в гласа:

— С възрастни?

— Да. В града.

Пауза. Той се замисля.

— Е, щом е така — казва, — знам какво трябва да направя.

— И какво ще направиш?

— Ще се хвана на работа при великана.

— Да не си полудял, чуваш ли! — крещи Виктория.

— Все ми е едно. Ще го сторя.

Виктория се чуди какво да измисли, за да излезе от положението.

— Но може би той няма да се върне отново?

Юханес отговаря:

— Ще се върне.

— Тук ли? — пита отсечено тя.

— Да.

Виктория скача от мястото си и се отправя към изхода.

— Хайде да излезем навън.

— Че защо да бързаме! — казва Юханес, макар също да е побледнял. — Той няма да дойде по светло. Не преди да е станало полунощ.

Виктория се поуспокоява и понечва пак да седне. Юханес не може да преодолее неприятното чувство, което сам е предизвикал. Пещерата му се струна прекалено опасна и предлага:

— Ако искаш, нека излезем, ще ти покажа един камък, върху който е издълбано името ти.

Изпълзяват от пещерата и намират камъка. Виктория е горда и щастлива, че името й се чете на него. Юханес е развълнуван и насмалко не се просълзява. Казва й:

— Когато вече няма да съм тук, ти ще го гледаш и ще си мислиш за мен. Помни ме с добро чувство.

— Да! — възкликва Виктория. — Но ти нали ще се върнеш?

— Един господ знае. Може и да не се върна.

Поемат по пътя към дома. Юханес едва не се разплаква.

— Е, хайде, довиждане — казва Виктория.

— Нека те изпратя още малко.

Това, че така безсърдечно си взема довиждане с него, го наскърбява, наранява душата му. Той рязко спира и заявява гневно:

— Едно нещо искам да знаеш, Виктория — никой друг няма да бъде толкова добър с теб, както съм аз. Никой.

— Да, но и Ото е добър — възразява тя.

— Е, хубаво, стой си при него.

Изминават няколко крачки, без да продумат.

— А за мен не се безпокой. Живот ще си живея. Дори не знаеш какво ще получа в награда!

— Какво?

— Половин царство. Това е едното.

— Наистина ли?

— А също и принцесата за съпруга.

Виктория се заковава на място.

— Това не е вярно, нали?

— Напротив, вярно е. Тъй рече великанът.

Пауза. Виктория пита:

— Как ли изглежда тя?

— Боже мой! Та тя е най-красивата девойка на земята. Всички го знаят.

Виктория се предава.

— А ти искаш ли я за съпруга? — пита.

— Да — отговаря той. — Разбира се. — Но тъй като вижда, че момичето е развълнувано, добавя: — Понякога може и да се връщам. За да се поразходя отново по белия свят.

— Добре, но не я вземай със себе си — умолява го тя. — Защо да я водиш със себе си?

— Е, мога да идвам и сам.

— Обещаваш ли ми?

— Да, обещавам ти. Ама не ти ли е все едно? Не ми се вярва, че всичко това може да те вълнува.

— Не бива да говориш така, чуваш ли? — възкликва Виктория. — Сигурна съм, че тя не те обича толкова, колкото те обичам аз:

Топла вълна на радост облива младото му сърце. Не знае какво да прави от щастие и от болка, породени от думите й. Не смее да я погледне и отмества очи. После вдига от земята клонка, обелва кората й и потупва с нея дланта си. Накрая прави опит да прикрие смущението си с подсвиркване.

— Е, аз да се прибирам вкъщи — казва.

— Добре, довиждане — чува в отговор и тя му подава ръка.