Кнут Хамсун
Виктория (11) (История на една любов)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Victoria, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2015 г.)

Издание:

Кнут Хамсун. Виктория

Норвежка. Първо издание

Превод от норвежки: Антония Бучуковска

„Народна култура“, София 1992

Редактор: Георги Виячев

Редактор на издателството: Мирослава Хакимова

Художник: Росица Скорчева

Художник-редактор: Николай Пекарев

Технически редактор: Езекил Лападатов

Коректор: Грета Петрова

 

Knut Hamsun

Victoria

© Gyldendal Noisk Forlag

A/s 1935

 

Литературна група — ХЛ.

ч-3

Формат 70×100/32

Печатни коли 7

Издателски коли 4,53.

 

ДФ „Народна култура“ — София

Набор ДФ „Абагар“ — печатница Велико Търново

Печат и подвързия ДФ „Бряг — принт“ — Варна

История

  1. — Добавяне

XI

Попитайте някого какво представлява любовта и той ще ви отговори, че това е само вятър, който прошумолява в розовите храсти и после утихва. Често обаче любовта е печат, неизгладим за цял живот, чак до смъртта на човека. Бог я е сътворил разнолика, наблюдавал я е и вечно жива, и ефимерна.

Две майки вървят заедно по пътя и разговарят. Едната е весела и носи светлосиня дреха — любимият й се е завърнал от дълго пътуване. Другата е в траур. Имала е три дъщери, двете чернооки, третата руса и русата е умряла. Оттогава са изминали десет години, цели десет години, а майката все още не сваля траура.

— Какъв прекрасен ден! — ликува жената в светлосиньо и плесва с ръце. — Топлината ме опиянява, любовта ме опиянява, аз съм щастлива. Иска ми се да се съблека тук, на пътя, да протегна ръце към слънцето и да се подложа на неговите целувки.

Ала жената в черно е умълчана, не се усмихва и не й отговаря.

— Още ли тъгуваш за своето малко момиче? — наивно пита първата. — Не минаха ли вече десет години, откак то почина?

Другата отговаря:

— Да. Сега щеше да е на петнадесет.

Тогава жената в светлосиньо се опитва да я утеши:

— Та нали имаш и живи дъщери, още две са ти останали.

Тъгуващата ридае:

— Да. Ала те не излъчват светлина. Тази, която умря, беше сияйна.

Двете майки се разделят и всяка тръгва по пътя си, всяка със своята любов…

Но и всяка от двете чернооки дъщери имаше своя любов. Те обичаха един и същ мъж.

Той дойде при по-голямата и каза:

— Искам да ви помоля за съвет, защото обичам сестра ви. Вчера й измених. Изненада ме, когато целувах слугинята ви в коридора. Тя извика, по-скоро простена и отмина. Какво да правя сега? Обичам сестра ви, моля ви, говорете с нея и ми помогнете!

По-голямата сестра пребледня, сложи ръка на сърцето си, но се усмихна, сякаш искаше да го благослови, и отговори:

— Ще ви помогна.

На следващия ден той отиде при по-младата, коленичи пред нея и й призна любовта си.

Тя го смери отвисоко и отвърна:

— Молите ме за милост, но за съжаление не мога да отделя повече от десет крони за вас, ако това имате предвид. Идете при сестра ми, тя има повече.

С тези думи девойката излезе, вдигнала надменно глава.

Ала щом се прибра в стаята си, тя се хвърли на пода и закърши ръце от любов.

Зима е и улиците са обгърнати в студ, мъгла, прах и вятър. Юханес е отново в града, в някогашната си стая, където чува как клоните на тополите се блъскат в дървената стена; от този прозорец неведнъж е поздравявал настъпващия ден. Сега слънцето не се вижда.

През цялото това време работата го отвличаше, изписаните листове хартия постепенно се трупаха и така зимата минаваше неусетно. Какви ли не истории раждаше въображението му — безкрайна нощ, озарена от ярки слънчеви лъчи.

Но дните бяха различни, хубавите се редуваха с лоши и понякога, когато беше погълнат от работата си, една мисъл, нечии очи, изречена някога дума можеше да изплува в неговата памет и начаса да развали настроението му. Тогава той ставаше и започваше да се разхожда напред-назад в стаята си. Често правеше това, дори подът се беше протрил, беше се оформила пътека, която с всеки изминал ден ставаше все по-светла…

„Тъй като днес не мога да работя, да мисля, да се успокоя, сядам за малко, за да опиша какво преживях една нощ. Драги читателю, днешният ден е за мен непоносимо тежък. Вали сняг, жива душа не се мярка навън, всичко изглежда тъжно, а в душата ми се е въдворила ужасна пустота. Разходих се по улицата, сега седя от часове в стаята си и се насилвам да направя равносметка на своя живот. Вече е следобед, а ми е все така тежко. Аз, дето трябва да горя, сега съм студен и блед като угаснал ден. Драги читателю, ето, в такова душевно състояние трябва да се опитам да опиша една светла и вълнуваща нощ. Работата ми вдъхва спокойствие и изминат ли няколко часа, може би отново ще изпитвам радост…“

На вратата се чука и при него влиза Камила. Сейер, с която е тайно сгоден. Той оставя перото настрана и става. Усмихнати, те се поздравяват.

— Не ме питаш за бала — укорява го тя веднага и се отпуска на един стол. — Не пропуснах нито танц. Балът продължи до три часа. Танцувах с Ричмонд.

— Хиляди благодарности, че дойде, Камила. Аз съм ужасно тъжен, а ти — весела. Това ще ми помогне. А как беше облечена на бала?

— В червено, естествено. Ах, не помня, но сигурно много съм се смяла и приказвала! Чудно беше. Да, бях в червена роля без ръкави. Ричмонд работи в легацията в Лондон.

— Така ли?

— Родителите му са англичани, но той е роден тук. Какво е станало с очите ти! Зачервени са. Плакал ли си?

— Не — отвръща той и се смее, — но се бях вторачил в своите приказки, а в тях има толкова много слънце. Камила, ако наистина си добро момиче, недей да късаш този лист хартия.

— О, боже, бях се замислила, Юханес! Извинявай.

— Няма нищо. Това са само бележки. И така, имаше ли роза в косите си?

— Да. Червена, почти черна. Знаеш ли какво, Юханес, бихме могли да заминем на сватбено пътешествие в Лондон. Не е толкова страшно, както разправят. Мъглата изобщо не била толкова ужасна.

— Откъде знаеш?

— Ричмонд ми го каза снощи, а нали живее там. Познаваш ли го впрочем?

— Не, не го познавам. Някога бе вдигнал тост за мен. Носеше риза с диамантени ръкавели. Само това си спомням.

— Той е много мил. Дойде, поклони се и ми каза: „Госпожицата сигурно си спомня за мен…“ Знаеш ли, дадох му розата си.

— Така ли? Каква роза?

— Която бях затъкнала в косите си. Нея му дадох.

— Доста си се увлякла по Ричмонд.

Тя се изчервява и започва разпалено да възразява:

— Съвсем не, съвсем не. Някой може да ти харесва, да си добре настроен към него, без да… Луд ли си, Юханес! Повече няма да споменавам името му.

— За бога, Камила, не исках… Не мисли… Напротив, бих искал да му благодаря, загдето те е забавлявал.

— Само това липсваше, да не си посмял! Аз самата няма да му проговоря до края на живота си.

Мълчание.

— Хайде, хайде, няма нищо — казва той. — Тръгваш ли си вече?

— Да, време е. Докъде стигна с работата си? Мама се интересуваше. Знаеш ли, много отдавна не бях виждала Виктория, а днес я срещнах.

— Днес ли?

— Да, когато идвах насам. Тя ми се усмихна. Боже мой, колко се е променила! Слушай, няма ли да дойдеш скоро у дома?

Ще дойда — отговаря той и скача. Червенина облива лицето му. — Може би в близките дни. Първо трябва да завърша нещо, което съм замислил, това е епилогът на моите приказки. О, трябва, трябва да го допиша! Представи си, че гледаш земята отгоре, а тя се разстила под теб като неописуемо великолепна папска мантия. В диплите й се движат хора, ходят по двойки, тиха вечер е. Часът на любовта. Моята книга ще се казва „Божието семейство“. Мисля, че ще обрисувам грандиозна картина. Често съм я виждал пред очите си и всеки път гърдите ми сякаш ще се пръснат от радост, от порив да прегърна цялата земя. Животни, птици и хора, всички те имат своя час за любов, Камила. Надига се вълна от възторг, очите изразяват страстно желание, гърдите се вълнуват. Тогава нежната руменина на откритите сърца залива земята и обагря нощта в алено. В далечината се извисява внушителна планина, потънала в дълбок сън — нито е видяла, нито е чула каквото и да било. А на сутринта бог изпраща навсякъде слънчева топлина. Да, така трябва да я назова — „Божието семейство“.

— Аха.

— Да. И ще дойда, щом привърша работата си. Благодаря ти, че ме посети, Камила. И забрави каквото каза. Нищо лошо нямах предвид.

Вече забравих. Но аз повече няма да спомена името му. Никога.

 

 

На другата сутрин Камила идва отново. Тя е бледа и необикновено напрегната.

— Какво ти е? — пита той.

— На мен ли? Нищо — бързо отговаря тя. — Обичам те. Наистина не бива да мислиш, че ми има нещо и че не те обичам. Трябва да ме изслушаш: няма да заминем за Лондон. Какво ще правим там? Този човек не знае какво говори. Там има повече мъгла, отколкото твърдеше. Защо ме гледаш? Аз не споменах името му. Той е лъжец, измами ме. Няма да ходим в Лондон.

Юханес я гледа изпитателно.

— Добре, няма — казва замислено.

— Нали! Значи няма. Написа ли епилога? Ах, колко е интересно! Трябва бързо да го завършиш и да дойдеш у нас, Юханес. „Божието семейство“, така ли беше? Прекрасна папска мантия с дипли, алена нощ, боже мой, още си спомням как ми разказваше. Напоследък не те посещавам често. Но отсега нататък ще идвам всеки ден и ще питам дали си привършил.

— Скоро ще приключа — казва той и продължава да я гледа.

— Днес взех книгите ти и ти занесох в моята стая. Искам да ги прочета още веднъж. Няма да се отегча, това ще ми достави наслада. Слушай, Юханес, бъди така добър да ме изпратиш, защото не зная дали пътят до вкъщи е напълно безопасен. Не зная, може би някой отвън ме причаква, разхожда се и чака. Мисля, че… — Внезапно тя избухва в плач и продължава на пресекулки: — Нарекох го лъжец, без да искам. Постъпих лошо. Не ме е лъгал, напротив, през цялото време беше… Във вторник ще имаме гости, но той няма да дойде, ще дойдеш ти, чуваш ли. Обещаваш ли? Във всеки случай не исках да кажа нищо лошо за него. Не зная какво си мислиш…

Той отговаря:

— Започвам да те разбирам.

Тя се хвърля на врата му, притиска се до гърдите му, трепереща и смутена.

— Да, но и теб обичам — проплаква. — Повярвай ми. Обичам не само него, това не е лудост. Когато ме попита миналата година искам ли да ти стана жена, бях много радостна. Но после се появи той. Нищо не разбирам. Толкова ли съм ужасна, Юханес? Обичам го може би съвсем малко повече от теб. Нищо не мога да направя, това чувство ме завладя. О, боже, прекарах много безсънни нощи, откакто го видях, и все повече и повече го обиквам! Какво да правя? Ти си много по-възрастен, ти трябва да кажеш. Той ме проследи дотук, сега стои отвън и ме чака, за да ме изпрати до дома, може би мръзне. Презираш ли ме, Юханес? Не съм го целувала, не съм, повярвай ми! Дадох му само розата. Защо не отговаряш, Юханес? Ти трябва да кажеш какво да направя, защото не издържам повече.

Юханес я слушаше спокойно. После й рече:

— Няма какво да кажа.

— Благодаря, благодаря, скъпи Юханес, толкова мило, че не ми се сърдиш — избърбори тя и избърса сълзите си. — Но не бива да мислиш, че не те обичам. Ще идвам при теб много по-често, отколкото преди, и ще правя всичко, каквото искаш, само че него обичам повече. Не съм искала да бъде така. Не съм виновна.

Той се изправи мълчаливо, нахлупи шапката си и каза:

— Тръгваме ли?

Слязоха по стълбите.

Навън чакаше Ричмонд — тъмнокос млад мъж с кафяви очи, от които бликаха младост и живот. Студът бе зачервил бузите му.

— Студено ли ви е? — попита Камила и изтича към него.

Гласът й трепереше от вълнение. Изведнъж тя побягна към Юханес, хвана го под ръка и каза:

— Извинявай, че не те попитах дали не ти е студено. Ти не си облече палтото. Да се кача ли да го взема? Не? Закопчей поне сакото си.

Тя закопча сакото му.

Юханес подаде ръка на Ричмонд. Той беше разсеян, сякаш това, което ставаше, нямаше нищо общо с него. Усмихна се плахо и промълви:

— Радвам се да ви видя отново.

Ричмонд се държеше естествено, без преструвки. Когато поздрави Юханес, лицето му изразяваше искрена радост от срещата и той направи поклон.

— Скоро видях ваша книга на витрината на една книжарница в Лондон — отбеляза той. — Преведена на английски. Много приятно ми беше да я зърна там, сякаш си бях у дома.

Камила вървеше между двамата и местеше поглед от единия към другия. Най-после се обади:

— Значи във вторник ще дойдеш, Юханес? Извинявай, че мисля само за себе си — добави тя и се засмя. Но веднага се обърна към Ричмонд и също го покани. — Поканили сме само познати, сред тях и Виктория с майка й, ще бъдат общо десетина души.

Неочаквано Юханес спря и каза:

— Всъщност трябва вече да се връщам.

— Довиждане, до вторник — настоя Камила.

Ричмонд стисна ръката му и сърдечно я разтърси.

И двамата млади продължиха по пътя си радостни и щастливи.