Кнут Хамсун
Виктория (5) (История на една любов)

V

Настъпи есен. Виктория се беше завърнала в родния край и на глухата уличка отново се бе възцарило спокойствие. В стаята на Юханес нощем все светеше. Изгрееха ли звездите, той палеше лампата и я угасваше едва на разсъмване. Твореше и страдаше, работеше над своята голяма книга.

Изминаха седмици и месеци. Юханес живееше самотно и не се срещаше с никого, не посещаваше вече и семейство Сейер. Въображението му често го подвеждаше и го караше да вмъква в книгата си разни небивалици, които сетне трябваше да зачерква и изхвърля. Това много бавеше работата.

Внезапен шум в нощната тишина от преминаваща по улицата кола можеше да прекъсне мислите му и да го разсее.

„Ей, пазете се!“ Защо? Защо всъщност да се пази от тази кола? Нали вече отмина и сега е навярно на ъгъла. Може би там е застанал някой мъж без палто, без шапка — приведен, той я пресреща, иска да бъде прегазен, смачкан до неузнаваемост, убит. Иска да умре, негова си работа. Ризата му е разкопчана, сутринта не е завързал обувките си, всичко у него е раздърпано, оголената му гръд е хлътнала. Ще умре… Последните мигове на един мъж. Написал е на свой приятел писмо, съдържащо сетна молба. След неговата смърт ще остане то — с дата и подпис, написано с малки и големи букви, макар че авторът му ще умре след час. Чудно наистина. Подписал се е с обичайната завъртулка. И само час по-късно ще е мъртъв…

Ето и друг мъж. Лежи сам в малката си стаичка с дървена ламперия и боядисана в синьо. Какво тогава? Нищо. Измежду хората по целия широк свят само той трябва да умре. Тази мисъл го поглъща докрай, до полуда. Вижда, че е вечер, че часовникът на стената показва осем, но не разбира защо не бие. Часовникът не бие. Минали са няколко минути след осем, чува тиктакане, но не и звън. Горкият, съзнанието му вече се замъглява, часовникът всъщност е ударил осем, а той не е забелязал. Тогава разкъсва портрета на майка си, който виси на стената, за какво му е, защо да бъде цял, щом той няма да живее? Помътеният му поглед пада върху саксията е цветя на масата. Протяга ръка и бавно, замислено бута голямата саксия на пода, тя се счупва. Защо да остане цяла? После изхвърля през прозореца кехлибареното си цигаре. За какво му е? Струва му се съвсем естествено, че няма смисъл то да остане след неговата смърт. След седмица този човек ще умре…

Юханес става и крачи напред-назад из стаята. Съседът му се пробужда, престава да хърка, от гърдите му се отронва въздишка, мъчителен стон. Юханес отива на пръсти до масата и отново сяда. Вятърът шумоли в тополите пред прозореца му и той трепери от студ. Старите тополи са оголени и приличат на клети уроди. Няколко възлести клона се удрят в стената на къщата, чува се скърцане като от дървена машинария, от повредена мелница, която скрипти ли, скрипти.

Взира се в написаното и чете. Да, да, въображението му отново го е подвело. Смъртта и стремително отминаващата кола изобщо не му трябват. Та нали описва градина, една зелена, пищна градина до бащиния му дом, градината на Замъка. Нея описва. Сега тя се простира пуста и заснежена, но въпреки всичко той пише за нея, и то не за зима, не за сняг, а за пролет, наситена с ухания и топъл повей. Вечер е. Водата в залива е неподвижна и дълбока, сякаш оловна. Люляците изпускат аромат, храстите са напъпили, въздухът сякаш е застинал и от другата страна на залива долитат птичи песни. На една от алеите в градината е застанала Виктория, тя е сама, облечена в бяло, двадесетгодишна. Не помръдва. Фигурата й надвишава розовите храсти, тя е устремила поглед към морето, към горите, към сините планини в далечината. Прилича на бял призрак насред зелената градина. Отдолу, откъм пътя, се чуват стъпки, тя прави няколко крачки напред, към сенчестата беседка, опира лакти на оградата и поглежда надолу. Мъжът на пътя сваля шапка почти до земята и поздравява. Тя кимва в отговор. Мъжът се озърта, вижда, че никой не го следи, и пристъпва. Тогава Виктория се дръпва назад и вика: „Не, не!“ Размахва ръце към него. „Виктория — продумва той, — това, което веднъж ми казахте, е истина, не бива повече да се надявам, защото е невъзможно.“ — „Да — отвръща тя, — но какво искате?“ Той приближава към нея, само оградата ги дели, тя чува отговора му: „Какво искам ли? Вижте, просто да постоя тук, една минутка само. За последен път. Нека се доближа до вас колкото е възможно. Ето, сега съм току до вас!“ Тя мълчи. Минутата минава. „Лека нощ!“ — казва той и сваля шапката си почти до земята. „Лека нощ“ — отвръща тя. Мъжът си тръгва, без да се обръща…

Какво общо има тук смъртта? Смачква изписания лист и го хвърля в печката. И други листове, цяла купчина, трябва да бъдат изгорени. Те са плод на лекомислената игра на неговата развихрила се фантазия. И той продължава да пише за мъжа на пътя, за странника, който поздравил и се сбогувал, щом уреченият миг отлетял. А в градината останала младата, двадесетгодишна девойка, облечена в бяло. Тя не искала да му стане жена, не. И все пак той бе постоял край оградата на дома й. Щастливец.

Отново се занизаха седмици и месеци, настъпи пролетта. Снегът се стопи, в далечината се чуваше тътен, сякаш бе придошла река. Ластовиците се завърнаха и гората се пробуждаше за нов живот. Всички четириноги твари и птиците, дошли от далечни земи, радостно се суетяха. От земята се носеше свежо и сладостно дихание.

Юханес продължи да работи през цялата зима. Ден и нощ сухите клони на тополите се блъскаха о стената на къщата с пукащ звук, сякаш отбивайки монотонен ритъм, но с идването на пролетта бурите секнаха и тропането им престана.

Той отваря прозореца и поглежда навън. Улицата вече е притихнала, макар още да не е полунощ, звездите трепкат по безоблачното небе. Това предвещава топъл и ясен ден. Той се вслушва в тътена откъм града, примесен с непрекъснато бучене в далечината. Изведнъж изсвирва локомотив, това е сигналът на нощния влак. Звучи като кукуригане на петел в тихата нощ. Тъкмо време за работа, цяла зима тази влакова свирка беше за него като призивно послание.

И той затваря прозореца, сяда на масата. Избутва настрана книгите, които е чел, приготвя листата си. Взема перото.

Неговата голяма творба е почти завършена, липсва само заключителната глава — сякаш прощален поздрав на отплаващ кораб, но той вече я е намислил.

Един мъж седи в крайпътен хан, той само минава оттам и ще странствува далеч, далеч из света. Косата и брадата му са посивели, много години е натрупал на гърба си, но все още е снажен, силен и изглежда по-млад за възрастта си. Отвън е колата му, конете цвилят, кочияшът е радостен и доволен, защото е получил вино и храна от странника. След като господинът вписва името си в книгата за посетители, съдържателят го разпознава, кланя му се и му засвидетелствува почитта си. „Кой живее сега в Замъка?“ — пита пришелецът. Съдържателят отговаря: „Капитанът, той е много богат, а жена му, господарката на Замъка, е добра към всички.“ Към всички? — пита се господинът и се усмихва особено. — И към мене ли? После написва нещо на лист хартия и когато свършва, го прочита. Това са стихове, тъжни и сдържани, но в тях има много горчиви думи. Сетне къса листа и продължава да седи, късайки го на все по-малки парченца. В този момент на вратата се чука и една жена, облечена в жълто, влиза в хана. Тя повдига воала си, това е владетелката на Замъка, госпожа Виктория. Наистина царствена особа. Мъжът решително се изправя, в същия миг тъмното му лице сякаш се озарява от вътрешен огън. „Вие сте толкова добра към всички — казва той с болка, — идвате и при мен.“ Тя не отговаря, а само стои и го гледа, ярка червенина облива лицето й. „Какво искате? — пита той със същата горчивина както някога. — Дошли сте да ми напомните миналото? Знайте, че е за последен път, милостива госпожо, сега заминавам завинаги.“ Тя не отговаря, но устните и треперят. Той казва: „Не ви ли стига, че веднъж осъзнах неблагоразумието си, слушайте тогава, ще го призная пак: обичах ви, ала не бях достоен за вас. Доволна ли сте сега? — И продължава още по-разпалено: — Отблъснахте ме, омъжихте се за друг. Аз бях селянин, мечка, варварин, изпречил се по погрешка на царския път.“ После се отпуска на един стол, ридае и умолява: „О, идете си! Простете ми и си вървете!“ Червенината е изчезнала от лицето на госпожата. И тя продумва, произнасяйки думите бавно и много отчетливо: „Аз ви обичам. Не ме разбирайте погрешно — наистина обичам вас! Сбогом!“ Младата жена закрива лицето си с ръце и бързо излиза…

Той оставя перото и се обляга назад. Добре, точка, край. Ето я книгата, изписаните листове хартия, плод на деветмесечна работа. Топла вълна на блаженство се разлива в него, творбата е завършена. И докато седи, загледан през прозореца в настъпващия ден, главата му сякаш ехти, а въображението му продължава да действува. Той е в приповдигнато настроение, усеща мозъка си като градина, пълна с необрани плодове, от чиято почва се издига пара.

По тайнствен начин той се е озовал в дълбока пустинна долина, където не се вижда никакво живо същество. Някъде надалеч свири самотен орган. Той се приближава, разглежда го, органът кърви, инструментът свири, а от едната му страна изтича кръв. Продължава нататък и стига до торфище. И то е съвсем пусто, не се вижда ни тревичка, не се чува ни звук — истинско мъртвило. Ала по пясъка личат следи от обувки, а във въздуха все още кънтят последните думи, произнесени тук, на това място, напуснато преди миг. Изпълва го особено чувство, тези думи във въздуха го плашат, потискат го. Пропъжда ги, но те отново се натрапват, това не са думи, а старци, някакви танцуващи старци. Гледа ги. Защо танцуват, и то тъй унило? Леден хлад навява този старинен хоровод, те не го виждат, слепи са, и когато ги вика, не го чуват, защото са мъртви. Той поема на изток, към слънцето, стига до една планина. Някакъв глас се обажда: „Ти ли си застанал в подножието на планината?“ — „Да — отговаря той, — аз.“ Тогава гласът продължава: „Планината, която се издига над теб, е моят крак. Лежа прикован в самия край на Земята, ела и ме освободи!“ И той тръгва към долната земя. Край един мост го причаква някакъв мъж, отнемащ сянката на всеки, който минава оттам. При вида на този човек, направен от мускус и искащ сянката му, го обзема вцепеняващ страх. Заплюва го и то заплашва със свити юмруци, но мъжът остава невъзмутим и чака. „Обърни се!“ — вика един глас зад него. Той се обръща и вижда глава, която се търкаля по пътя и му показва накъде да върви. Човешка глава, която от време на време беззвучно се смее. Той я следва. Главата се търкаля дни и нощи наред, но той я следва. На морския бряг тя хлътва под земята и изчезва. Той влиза в морето и потъва. Озовава се пред гигантска порта и вижда там огромна лаеща риба. Рибата има конска грива, а лае насреща му като псе. Зад рибата стои Виктория. Той простира ръце към нея, тя е гола, смее се и бурен вятър развява косите й. Тогава той силно извиква, чува гласа си — и се събужда.

Юханес става и отива до прозореца. Вече е почти светло и в малкото огледало до рамката вижда, че очите му са зачервени. Загася лампата и на сивкавата утринна светлина прочита още веднъж последната страница от своята книга. После пак ляга.

Същия ден следобед Юханес плати наема за стаята, връчи ръкописа на издателя си и напусна града. Замина за чужбина, никой не знаеше къде.