Кнут Хамсун
Виктория (6) (История на една любов)

VI

Голямата книга бе отпечатана — истинско царство, един малък свят, опияняващ е всевъзможни настроения, гласове и видения. Книгата се купуваше, четяха я, предаваха си я от ръце на ръце. Изминаха няколко месеца. Когато настъпи есента, Юханес написа нова книга. И какво още? Сега той стана прочут, за него говореха, успехът го бе споходил. Тази нова книга бе написана в чужбина, далеч от дома. Словата в нея бяха сдържани, но силни като вино:

„Драги читатели, това е историята на Дидрик и Иселин, написана в честитото старо време, в дните, изпълнени с дребни грижи, когато всичко се понасяше леко. В нея е вложена добра воля и тя е посветена на Дидрик, когото Бог порази с любов.“

Юханес беше нейде из широкия свят, никой не знаеше къде точно. И измина повече от година, преди да се разбере.

— Стори ми се, че на вратата някой чука? — казва една вечер старият воденичар.

Той и жена му се ослушват и не смеят да помръднат.

— Не, нищо няма — отсъжда той после. — Десет часът е, скоро ще настъпи пълен мрак.

Минават няколко минути.

На вратата се чука силно и решително, сякаш някой току-що е събрал повече смелост. Воденичарят отваря. Навън стои госпожицата от Замъка.

— Не се бойте, аз съм — успокоява го тя и се усмихва боязливо. Влиза вътре, предлагат й стол, но тя не сяда. Увила е главата си с тънък шал и е обула леки отворени пантофки, макар да не е пролет и пътищата тънат в киша.

— Искам само да предупредя, че лейтенантът ще дойде тук напролет — казва тя. — Лейтенантът, моят годеник. Вероятно ще идва насам на лов за горски бекаси. Нека го знаете отсега, та да не се обезпокоите.

Воденичарят и жена му гледат учудени госпожицата. По-рано никога не са ги предупреждавали кога гостите на Замъка ловуват в гората и по полето. Те покорно й благодарят, много мило от нейна страна.

Виктория се запътва към прага.

— Само това исках да ви кажа. Помислих си, че сте стари хора и би било добре, ако ви предупредя.

Воденичарят казва:

— Как се е сетила госпожицата за такова нещо! И сте цялата прогизнала с тези леки обувки.

— Не, пътят е сух — рязко отвръща тя. — Поне там, откъдето минах. Лека нощ.

— Лека нощ.

Тя повдига мандалото на вратата, отваря я и излиза. После се обръща и пита:

— А как е Юханес! Имате ли вест от него?

— Много мило, че питате, но нищо не сме чували.

— Може би скоро ще си дойде. Мислех, че вие знаете.

— Не, от миналата пролет не се е обаждал. Вероятно е в чужбина.

— Да, знам, че е в чужбина и че е добре. Самият той пише в книгата си, че дните му са изпълнени само с дребни грижи. Сигурно е добре.

— Един господ знае. Ние го чакаме, но не ни пише, на никого не пише. А ние го чакаме.

— Може да му е по-добре там, където е, щом грижите му са дребни. Така си мисля. Само исках да зная дали ще се прибере през пролетта. Е, пак лека нощ.

— Лека нощ.

Воденичарят и жена му я изпращат навън. Виждат я как върви към Замъка с изправена глава, прескачайки с леките си пантофки локвите по разкаляния път.

Няколко дни по-късно пристига писмо от Юханес. Ще се върне у дома след около месец, когато предаде книгата си. През дългото си отсъствие се чувствувал добре, скоро завършвал нова творба, в нея размишлявал над най-различни житейски проблеми.

Воденичарят се отправя към Замъка. По пътя намира носна кърпичка, на която са извезани инициалите на Виктория. Сигурно я е загубила завчера.

Госпожицата от Замъка е горе и прислужницата предлага да й предаде известието. За какво става дума?

Воденичарят отказва. Предпочита да я почака.

Най-сетне госпожицата идва.

— Разбрах, че желаете да говорите с мен — казва и отваря вратата към една стая.

Воденичарят влиза, подава й кърпичката и съобщава:

— Получихме писмо от Юханес.

За миг лицето й се озарява, само за миг. Тя отвръща:

— Благодаря, че ми върнахте кърпичката.

— Той ще си дойде — продължава воденичарят почти шепнешком.

Лицето й придобива израз на пълно равнодушие.

— Говорете по-високо, воденичарю. Кой ще си дойде? — пита тя.

— Юханес.

— А, Юханес! И какво от това?

— Ами нищо, просто… Мислех си, че трябва да ви известя. Жена ми и аз говорихме за това и тя е на същото мнение. Нали завчера питахте дали той ще се върне напролет. Да, ще се върне.

— Сигурно се радвате — казва госпожицата. — Кога пристига?

— След месец.

— Така ли? Има ли нещо друго?

— Не. Но нали питахте, помислихме, че… Не, няма нищо друго. Това е.

Воденичарят отново снишава глас.

Тя го изпраща. В коридора срещат баща й и тя мимоходом му съобщава с висок и леден глас:

— Воденичарят казва, че Юханес се връщал у дома. Спомняш си за Юханес, нали?

А старецът излиза от Замъка и се заклева, че никога, никога повече не ще сглупи да послуша жена си, която си въобразява, че разбира от душевни тайни. Ще я научи той.