Кнут Хамсун
Виктория (9) (История на една любов)

IX

Весела и безгрижна, Камила пристигна във воденицата. Беше сама. Влезе в малката стая, без да почука, и каза, усмихвайки се:

— Извинете, че не почуках. Тук реката вдига такъв шум, просто нямаше смисъл. — Тя се огледа наоколо и възкликна възторжено: — Ах, колко е хубаво тук! Чудесно! Къде е Юханес? Аз съм негова позната. Как е окото му?

Предложиха й стол и тя седна.

Извикаха Юханес. Окото му беше посиняло, имаше кръвоизлив.

— Сама реших да дойда тук — рече Камила. — Искаше ми се да ви посетя. Не трябва да прекъсвате още студените компреси.

— Вече не са нужни — отговори той. — Да ви благослови бог за вашата доброта, но защо сте дошли? Искате да разгледате воденицата? Благодаря ви за вниманието. — Повика майка си и я представи: — Това е мама.

Отидоха при воденицата. Старият баща на Юханес свали шапка, поклони се и нещо промълви. Камила не го чу, но се усмихна и каза напосоки:

— Благодаря, благодаря. Много ми се искаше да видя воденицата.

Шумът я плашеше, тя държеше Юханес за ръка и гледаше с широко отворени очи двамата мъже, наострила слух. Сякаш бе глуха. Множеството колела и приспособления на воденицата я учудваха, тя се смееше, дърпаше ръката на Юханес и сочеше на всички страни. Спряха воденицата и после пак я пуснаха, за да види как става това.

Доста време след като бяха излезли оттам, Камила продължаваше да говори високо, сякаш грохотът още я оглушаваше.

Юханес я изпрати до Замъка.

— Наистина недоумявам как той дръзна да ви удари по окото? — бъбреше тя. — А след това веднага избяга и замина на лов със собственика на съседното имение. Постъпката му беше отвратителна. Виктория не спа цяла нощ.

— Ще си отспи през деня — отвърна той. — Кога смятате да се връщате у дома?

— Утре. А вие кога ще дойдете в града?

— Наесен. Мога ли да ви видя днес следобед?

Тя възкликна:

— Да, съгласна съм! Разказвали сте ми, че тук си имате една пещера. Трябва да ми я покажете.

— Ще дойда да ви взема — рече той.

На път за вкъщи дълго седя умислен на един камък. Беше щастлив, усети, че душата му се стопля.

Следобед отиде в Замъка, но не влезе вътре, само почука на вратата и помоли да извикат Камила. Докато чакаше, на втория етаж на един от прозорците се мярна Виктория. Тя впери за миг поглед в него и изчезна.

Камила дойде, той я заведе при каменоломната и в пещерата. Младото момиче изглеждаше спокойно и радостно, действуваше му ободряващо. Ведрите, весели думи, които сипеше безспир, пърхаха във въздуха и звучаха като благословии. Днес добрите духове бдяха над него…

— Спомням си, Камила, че веднъж ми подарихте един кинжал. Ножницата му беше от сребро. Оставих го в едно сандъче заедно с други неща, които не употребявах.

— Сигурно не ви е бил нужен, но какво от това?

— А после го загубих.

— Жалко. Но може би ще намеря друг за вас. Ще се постарая.

Тръгнаха обратно.

— А помните ли медальона, който някога също ми подарихте? Беше масивен и тежък. На медальона бяхте гравирали няколко мили думи.

— Разбира се, че го помня.

— Миналата година, в чужбина, подарих този медальон, Камила.

— Така ли? Подарихте по! Защо?

— Дадох го за спомен на един млад приятел, русин. Той падна на колене и ми благодари.

— Толкова много ли се зарадва? Сигурна съм, че ужасно се е зарадвал, щом е паднал на колене! Ще получите друг медальон, който ще е само за вас.

Бяха излезли на пътя между воденицата и Замъка.

Юханес спря и каза:

— Тук, край този храст, веднъж ми се случи нещо. Една вечер се разхождах, както често правех в самотата си, беше лято, въздухът бе кристален. Излегнал се бях зад храста и размишлявах. Дочух как двама души тихо се приближават по пътеката. Дамата опря. Мъжът с нея я попита: „Защо спирате?“ Но тъй като тя не му отговори, попита отново: „Случило ли се е нещо?“ — „Не — отвърна тя. — Но не бива да ме гледате така.“ — „Нищо лошо не съм сторил, само ви погледнах.“ — „Да — отговори тя, — знам, че ме обичате, но баща ми няма да даде съгласието си, разбирате ли? Невъзможно е.“ Той отрони: „Имате право, сигурно е невъзможно.“ Тогава тя рече: „Толкова силни са ръцете ви. И какви здрави китки имат!“ И сложи ръка върху неговата.

Мълчание.

— Какво стана после? — попита Камила.

— Не зная — отвърна Юханес. — Защо ли спомена за китките му?

— Навярно са били красиви. Особено ако е носел бяла риза… О, сега разбирам. Може би и тя го е обичала.

— Камила — поде той, — ако много ви обичам и съм готов да почакам някоя и друга година, само питам… С една дума, аз не съм достоен за вас, но мислите ли, че някой ден ще се съгласите да станете моя жена, ако ви помоля за това подир една или две години?

Мълчание.

Изведнъж Камила се обля в гъста руменина, явно смутена. Сплита ръце и притиска длани една в друга. Той я обгръща през раменете и пита:

— Вярвате ли, че това е възможно? Искате ли?

— Да — отвръща тя и пада в обятията му.

 

 

На следващия ден той я изпровожда до кея. Изпълнен с благодарност и радост целува малките й, по детски невинни ръце.

Виктория не е с тях.

— Защо никой друг не те изпраща?

Камила разказва с ужас, че всички в Замъка са потънали в безмерна скръб. Сутринта дошла телеграма. Владетелят на Замъка пребледнял като смъртник, старият камерхер и госпожа камерхершата се разридали от мъка — снощи, по време на лов, загинал Ото.

Юханес сграбчи Камила за ръката.

— Загинал? Лейтенантът?

— Да. Ще пренесат тялото му тук. Какъв ужас!

Всеки потъна в собствените си мисли. Едва хората на кея, параходът, командите на матросите ги върнаха към действителността. Камила му подаде плахо ръка, той я целуна и рече:

— Не, не съм достоен за теб, Камила, в никакъв случай. Ще направя обаче всичко, за да бъдеш щастлива, ако станеш моя жена.

— Искам да бъда твоя. Винаги съм го желала, винаги.

— Ще дойда след няколко дни — каза той.

— Подир една седмица пак ще те видя.

Тя беше вече на парахода. Той й махаше, продължи да й маха, докато се загуби от погледа му. Когато се обърна, за да си тръгне към къщи, Виктория стоеше зад него. Тя също махаше с носната си кърпичка и се сбогуваше с Камила.

— Закъснях малко — каза.

Той мълчеше. Всъщност какви думи би трябвало да чуе от него? Да я утеши заради загубата, да й честити, да й стисне ръката? Гласът й беше безизразен, а на лицето й се четеше смут, силните емоции, бяха сложили отпечатъка си върху него.

Кеят опустяваше.

— Окото ви е все още зачервено — каза тя и бързо се отдалечи на няколко крачки от него. После се обърна и го погледна.

Той не помръдваше от мястото си.

Тогава Виктория рязко се обърна и пристъпи към него.

— Ото е мъртъв — произнесе тя сухо, с пламнал поглед. — Не казвате нищо, много сте самоуверен. Той беше хиляди, хиляди пъти по-добър от вас, чувате ли? Знаете ли как е загинал? Бил е застрелян, главата му се пръснала на парчета, малката му глупава глава. Той беше хиляди, хиляди…

Тя избухна в плач и сломена, побърза да се отправи към дома.

 

 

Късно вечерта някой почука на вратата на воденичаря. Юханес отвори и надзърна навън. На прага стоеше Виктория, която му даде знак. Последва я. Тя здраво хвана ръката му и го задърпа нагоре по пътя. Нейната длан бе леденостудена.

— Седнете — рече той. — Седнете и се отпуснете. Много сте напрегната.

Седнаха.

Тя промълви:

— Какво ли си мислите за мен, след като дори за миг не ви оставям на мира!

— Много сте нещастна — отговори той. — Сега ме послушайте и се успокойте, Виктория. Мога ли да ви помогна с нещо?

— За бога, трябва да ми простите за думите, които изрекох днес. Да, много съм нещастна, и то от години. Казах ви, че той беше хиляди, хиляди пъти по-добър от вас, но това не е вярно, простете ми! Той е мъртъв и беше мой годеник, това е всичко. Мислите ли, че дадох доброволно съгласието си? Юханес, ето вижте. Това е моят годежен пръстен. Получих го много, много отдавна, а сега ще го хвърля.

И тя наистина хвърли пръстена в храсталака наоколо. Двамата чуха как се изтърколи.

— Баща ми искаше този годеж. Беден е, вече съвсем разорен, а един ден Ото щеше да наследи много пари. „Трябва да се подчиниш“, каза баща ми. „Не искам“, отговорих. „Помисли за родителите си — настоя той, — помисли за Замъка, за нашето име, за моята чест.“ — „Добре тогава — отговорих аз, — но почакайте три години.“ Баща ми благодари и зачака. Ото чакаше, всички чакаха, а пръстенът получих още тогава. Измина много време и разбрах, че е безполезно. Защо да чакаме? „Доведи избраника“, рекох на баща ми. „Бог да те благослови“, каза той и отново ми благодари, че давам съгласието си. Тогава пристигна Ото. Не отидох да го посрещна на кея, стоях на прозореца и го видях, че пристига с кола. Тогава изтичах при майка си, коленичих пред нея. „Какво ти е, дете мое?“, попита ме тя. „Не мога — отговорих аз, — не мога да се омъжа за него, той дойде, долу е. Застраховайте ме, а после ще се хвърля в залива или във водопада, така ще е по-добре за мен.“ Мама пребледнява като мъртва и плаче. После идва баща ми. „Хайде, мила Виктория, трябва да слезеш и да го посрещнеш“, казва той. „Не мога, не мога“, отговарям аз и го умолявам да бъде милостив и да ме застрахова. Баща ми мълчи, сяда на един стол, замисля се, целият разтреперан. Като виждам това, заявявам: „Добре, ще се омъжа за него.“

Виктория млъкна. Тя трепереше. Юханес взе и другата й ръка, за да я стопли.

— Благодаря — каза тя. — Юханес, бъдете така добър и здраво дръжте ръцете ми! Моля ви! Боже, колко сте топъл! Толкова съм ви благодарна! Простете ми думите, които изрекох на кея.

— Те отдавна са забравени. Искате ли да ви донеса един шал?

— Не, благодаря. Не усещам, че треперя, защото главата ми гори. Юханес, би трябвало да ви се извиня за толкова много…

— Не, не, не го правете. Така, сега сте по-добре. Седете спокойно.

— Вие вдигнахте тост за мен. В моя чест. Не осъзнавах какво става от момента, когато се изправихте, до момента, в който свършихте. Чувах само вашия глас. За мен той беше като музика, очароваше ме и това ме караше да страдам. Баща ми ме попита защо съм извикала и защо съм ви прекъснала. Той бе недоволен, наистина. Ала мама не ме попита, тя разбра. Бях й признала всичко отдавна, а преди две години, когато си дойдох от града, пак й го повторих. То беше, след като ви срещнах на улицата.

— Да не говорим повече за това.

— Съгласна съм, само ми простете, чувате, ли, имайте милост към мен! Боже, какво да правя? Баща ми не може да си намери място, случилото се е ужасно за него. Утре е неделя. Нареди цялата прислуга да има свободен ден, единственото разпореждане за днес. Лицето му е посивяло, той мълчи, тъй дълбоко преживява смъртта на зет си. Казах на мама, че ще дойда при вас. „Утре трябва да придружим камерхера и съпругата му до града“, предупреди ме тя. „Отивам при Юханес“, повторих. „Баща ти не може да осигури пари за път на трима ни, той самият ще остане тук“, добави тя, опитвайки се да смени темата. Тръгнах към вратата. Мама ме погледна. „Отивам при него“, казах за последен път. Мама ме изпрати, целуна ме и рече: „Бог да ви благослови!“

Юханес пусна ръцете й и каза:

— Така, сега вече са топли.

— Благодаря, сега се стоплих. „Бог да ви благослови“, каза тя. Бях й признала всичко, тя знаеше през цялото време. „Мило дете, кого от двамата обичаш?“, бе попитала тя. „И още питаш? — отвърнах аз. — Обичам Юханес, през целия си живот съм обичала само него, само него…“

Той неспокойно трепна.

— Късно е. Няма ли да се тревожат вкъщи за вас?

— Не — отвърна тя. — Те знаят, че ви обичам, Юханес. И вие виждате, че е така. Толкова съм мечтала за вас през тези години. Тръгвах по пътя и си мислех: ще повървя по пътеката през гората, защото и той правеше така. И поемах по нея. Когато научих, че сте се завърнали, облякох светложълта рокля, бях се поболяла от напрежение и копнеж, не ме свърташе у дома. „Ти сияеш днес!“, възхити се мама. През цялото време си казвах: той си е дошъл! Той е прекрасен и се е върнал! На следващия ден не издържах, отново облякох жълтата рокля и отидох в каменоломната, за да ви срещна. Спомняте ли си? Срещнах ви, но не берях цветя, както ви казах, не заради това бях дошла. Вие вече не се радвахте, че ме виждате, ала все пак съм благодарна, че ви срещнах. Бяха минали три години. Когато дойдох в каменоломната, вие държахте клонче, седяхте и го размахвахте. Като си тръгнахте, вдигнах клончето, скрих го и го занесох у дома…

— Виктория — прекъсна я той с треперещ глас, — не бива да ми говорите вече такива неща.

— Защо? — отвърна тя уплашено и сграбчи ръката му. — Защо не бива? Може би ви е неприятно?

Тя нервно потупа ръката му.

— Разбирам, че не мога да очаквам това от вас. Толкова болка съм ви причинила. Мислите ли, че след време ще можете да ми простите?

— О, аз отдавна съм ви простил! Всичко. Но не това е причината.

— Тогава какво?

Мълчание.

— Сгоден съм — отвърна той.