Кнут Хамсун
Виктория (12) (История на една любов)

XII

Жената, облечена в синьо, е неописуемо разтревожена, всеки момент очаква сигнала от градината, а оттам не може да се мине, докато мъжът й не излезе от дома. Ах, този мъж, хем четиридесетгодишен, хем с плешиво теме… Каква ли неприятна мисъл го караше да пребледнява тази вечер и да седи на стола неподвижен, невъзмутим, вперил поглед във вестника?

Жената бе неспокойна. Часовникът показваше единадесет. Децата отдавна спяха, но мъжът й не тръгваше. Ами ако сега прозвучи сигналът, ако вратата се отвори със заветното ключе и двамата мъже се срещнат, ако застанат лице в лице един срещу друг и се погледнат в очите! О, тя дори не смееше да си го представи.

Спотаи се в най-тъмния ъгъл на стаята, стисна ръце и без да може да се сдържа повече, каза:

— Часът е единадесет. Ако ще ходиш в клуба, трябва да тръгваш.

Той тутакси се изправи, още по-блед отпреди, излезе от стаята и от къщата.

Край оградата навън спира, дочул тихо изсвирване. Това е сигналът. Чуват се стъпки по пясъка, някакъв ключ се пъха в бравата на външната врата и се завърта. След малко зад пердето в стаята се появяват две сенки.

Сигналът, стъпките и двете сенки, очертани зад пердето — всичко му беше отдавна познато.

Отива в клуба. Отворен е, прозорците светят, но не влиза вътре. Половин час се шляе из улиците и около своята градина, половин час, който му се струва безкраен! Нека почакам още малко — решава той, а всъщност минава близо час. Тогава влиза в градината, качва се по стълбата и звъни на собствената си врата.

Прислужницата отваря, подава глава навън и казва:

— Госпожата отдавна… — после млъква, защото вижда кой стои пред нея.

— Да, легнала си е — отговаря той. — Ще й предадете ли, че нейният съпруг се е прибрал?

И прислужницата отива. Чука на вратата, съобщава думите му:

— Трябва да ви предам, че вашият съпруг се прибра.

Жената пита отвътре:

— Какво казваш, прибрал ли се е? Кой ти поръча да ми предадеш това?

— Самият той. Стои отвън.

Откъм стаята се чува припрян възглас, шушукане, една врата се отваря и се затваря. След това настъпва тишина.

И мъжът влиза. Тя го посреща, изплашена до смърт.

— Клубът беше затворен — казва той бързо, обзет от жалост. — Наредих да ти съобщят, за да не се изплашиш.

Тя се отпуска на един стол утешена, успокоена, спасена. В този миг на щастие сърцето й прелива от доброта и тя пита загрижено:

— Толкова си блед. Не ти ли е добре, скъпи?

— Не съм болен — отговаря той.

— Случило ли ти се е нещо? Лицето ти е особено, някак разкривено.

Съпругът отвръща:

— Не, усмихвам се. Такава ще бъде усмивката ми отсега нататък. Искам тази гримаса да ми е присъща.

Тя слуша внимателно кратките, дрезгаво произнесени думи и не ги разбира, не схваща смисъла им. Какво означава това?

Изведнъж обаче той я сграбчва с желязна ръка, с ужасна сила и шепне право в лицето й:

— Какво ще кажеш — да му сложим рога, да сложим рога на онзи, дето сега си тръгна, да му сложим рога, а?

Тя надава писък и вика прислужницата. Той я пуска, изсмива се тихо, сухо и разтворил широко уста, се плясва по бедрата.

На сутринта доброто сърце на госпожата отново взема връх и тя казва на съпруга си:

— Снощи ти имаше особен пристъп. Виждам, че ти е минало, но и днес си блед.

— Да — отговаря той, — да си правиш шегички на моята възраст, не е лесно. Никога повече няма да повторя това.

След като бе разказал за най-различни прояви на любовта, монахът Вент й посвети още една история, добавяйки:

— Нищо по-зашеметяващо от тази любов няма на света!

Младоженците току-що са се завърнали. Дългото сватбено пътешествие е завършило и те са заживели уседнало.

Над къщата им се спуска падаща звезда.

През лятото те се разхождаха все заедно, не се отделяха един от друг нито за миг. Беряха жълти, червени и сини цветя и се даряваха с букети, гледаха как вятърът полюшва тревата, слушаха как пеят птиците в гората и всяка дума, която произнасяха, беше гальовна като ласка. През зимата се возеха на шейна, запретната е коне, със звънчета в гривите, небето беше синьо, а високо горе звездите се носеха към безкрайните вечни простори.

Така изминаха много, много години. На младото семейство се родиха три деца, но сърцата на съпрузите биеха с любов един към друг както и в първия ден, при първата целувка.

Ала ето че мъжът бе връхлетян от тежка болест, която за дълго го прикова към леглото и подложа на изпитание постоянството на съпругата му. Когато оздравя, той стана от постелята и не се позна. Болестта го беше обезобразила, косата му бе окапала.

Нападнаха го мрачни мисли. Една сутрин й рече:

— Сега вече сигурно не ме обичаш?

Но съпругата му го прегърна поруменяла, целуна го с жар, както някога в младостта им, и отговори:

— Обичам те и винаги ще те обичам. Никога няма да забравя, че ти избра именно мен и ме направи щастлива.

После отиде в другата стая и острига до голо златната си коса, за да прилича на мъжа, когото толкова обичаше.

Отново изминаха много, много години. Младото семейство остаря, а децата им пораснаха. Но двамата споделяха един с друг всеки хубав миг както преди. През лятото се разхождаха по полето и гледаха полюшващата се трева, а през зимата, увити в кожи, пътуваха шеметно под звездното небе. Сърцата им бяха все тъй пламенни и радостни, сякаш опиянени от вълшебно питие.

Ала ето че съпругата бе поразена от паралич. Старата дама не можеше да ходи, трябваше да седи в инвалидна количка, която мъжът й буташе. Нещастието й носеше ненаказано страдание, мъката издълба по лицето й дълбоки бръчки.

Един ден тя каза:

— Бих искала да умра. Неподвижна, грозна съм, а твоето лице е прекрасно, ти не би могъл да ме целуваш и обичаш както преди.

Но съпругът й, зачервен от вълнение, я прегърна с думите:

— Обичам те както в първия ден, както в първия миг, когато ми подари розата. Помниш ли? Подаде ми розата и ме погледна с прекрасните си очи. Цветето благоухаеше като теб, ти стана алена като него и аз бях замаян. Но сега те обичам повече, по-красива си, отколкото на младини, и сърцето ми ти благодари за всеки ден, в който си ми принадлежала.

После той отиде в другата стая и изля върху лицето си киселина, за да се обезобрази, а на съпругата си каза:

— По невнимание се залях с киселина, бузите ми са покрити с рани и може би не ще ме обичаш повече?

— О, съпруже мой, любими мой! — продума с мъка старата жена и целуна ръцете му. — Ти си по-хубав от всеки друг на земята, гласът ти вълнува сърцето ми до ден-днешен и ще те обичам, докато смъртта ни раздели.