Кнут Хамсун
Виктория (7) (История на една любов)

VII

Някога искаше да си направи въдица от стройната калина при бента на воденицата. Оттогава изминаха много години и стволът на дървото бе станал по-дебел от ръката му. Той го погледна с почуда и продължи нататък.

Нагоре по реката съзря все същия непроходим гъсталак от папрат, цяла гора, през който разни животни бяха утъпкали широки, ясно очертани пътеки, затулени от зелени листа. Той се провря оттам както в дните на детството си, проправи си път с ръце и внимаваше къде стъпва. Насекомите и гущерите побягваха пред едрия мъж.

Горе при каменоломната цъфтяха трънки, бели анемони и теменужки. Той набра малко цветя, познатият им аромат му напомни за отминалите дни. В далечината се синееха хълмовете, на които бе разположено съседното селище, а от другата страна на залива се чуваше гласът на кукувица.

Седна на един камък и затананика. Тогава дочу стъпки отдолу по пътеката.

Беше привечер, слънцето бе залязло, но задухът още тегнеше и трептеше във въздуха. Над горите, планините и залива цареше покой. Една жена идеше към каменоломната. Беше Виктория. Носеше кошница.

Юханес се изправи, поздрави я и понечи да се отдалечи.

— Не исках да ви безпокоя — каза тя. — Дойдох само да набера малко цветя.

Той не отговори. Не му дойде наум, че в градината си тя има всякакви цветя.

— Взех и кошница, за да ги сложа в нея — продължи Виктория. — Но може би няма да намеря нищо. Трябват ми за гостите, за украса на масата. Поканили сме хора.

— Тук има анемони и теменужки — отговори той. — По-нагоре обикновено расте хмел. Но май още е рано за него.

— По-блед сте отпреди — отбеляза тя. — От две години не съм ви виждала. Чух, че сте били в чужбина. Прочетох книгите ви.

Той пак не отговори. Сети се, че би могъл да й каже: „Довиждане, госпожице!“, и да си тръгне. От мястото, където стоеше, имаше само крачка до най-близкия камък и още една до пътечката, след това можеше спокойно да се оттегли. Но тя се бе изправила съвсем близо до него. Носеше жълта рокля и червена шапка, изглеждаше загадъчна и красива. Шията й беше открита.

— Препречвам ви пътя — промърмори той и пристъпи встрани. Трябваше да се овладее, за да не издаде вълнението си.

Сега те бяха само на крачка един от друг. Тя не му направи път, за да мине, продължаваше да стои на мястото си. Гледаха се в очите. Изведнъж тя се изчерви, притвори клепки и се отмести. На лицето й се появи израз на смущение, макар да се усмихваше.

Той мина покрай Виктория и спря, тъжната й усмивка го порази, душата му се стремеше към нея и й каза първото нещо, което му хрумна.

— Сигурно сте били много пъти в града оттогава? От онзи път, когато… Спомних си къде имаше цветя преди: на хълма при вашия пилон.

Тя се обърна към него и той с учудване забеляза, че лицето й е бледо и издава вълнение.

— Ще дойдете ли у нас? — попита. — Искате ли да дойдете на нашия прием? Ще имаме гости — продължи поруменяла. — Ще дойдат познати от града. Това ще бъде скоро, ще ви кажа точно кога. Какво ще кажете?

Юханес не отговори. Такова общество не беше за него, не принадлежеше към техния кръг.

— Не бива да отказвате. Няма да ви е скучно, обмислила съм всичко, имам изненада за вас.

Мълчание.

— Вече не можете да ме смаете с никакви изненади — рече той.

Тя прехапа устни. Отчаяната усмивка отново пробяга по лицето й.

— Какво искате от мен? — попита беззвучно.

— Нищо не искам от вас, госпожице Виктория. Седях си на един камък и се отдръпнах да ви направя път.

— Цял ден търсих цветя и накрая стигнах тук. Можех да тръгна покрай реката, по друг път, тогава нямаше да дойда тук…

— Мила госпожице, мястото е ваше, а не мое…

— Веднъж ви причиних болка, Юханес, бих искала да поправя стореното. Действително имам изненада, която, вярвам… надявам се, че ще ви зарадва. Не мога да ви кажа повече. Но ви моля този път да дойдете.

— Щом това ще ви достави удоволствие, ще дойда.

— Наистина ли?

— Да, благодаря ви за любезната покана.

Докато се спускаше по горската пътека, той се обърна назад. Тя бе седнала на земята, е кошницата до нея. Юханес не се отправи към дома, а продължи да се разхожда напред-назад по пътеката. Хиляди мисли, напираха в него. Изненада? Тя каза това току-що, гласът й трепереше. Обзема го зашеметяваща радост и тревога, сърцето му бие учестено и той си тръгва окрилен. Случайно ли беше облечена днес в жълто? Беше погледнал ръката й, на която по-рано тя носеше пръстен — сега не го видя.

Измина час. Изпаренията от гората и полето го загръщаха ласкаво, смесваха се с дъха му, проникваха в душата му. Той седна, после се излетна по гръб със скръстени на тила ръце и се заслуша в гласа на кукувицата от другата страна на залива. Въздухът сякаш трептеше от страстна птича песен.

Тогава срещата с нея отново изниква пред очите му. Когато Виктория се изкачваше към него при каменоломната със своята рокля и кървавочервена шапка, тя приличаше на пърхаща пеперуда, която прелита от камък на камък. „Не исках да ви безпокоя“, бе казала с усмивка — устните й бяха алени, лицето — сияйно, в погледа й искряха звезди. На шията й се синееха няколко венички, бе навлязла в двадесетата си година.

Изненада? Какво ли бе намислила? Дали нямаше да му покаже неговите книги, дали нямаше да извади отнякъде тези два-три тома и да го зарадва, че ги е купила всичките и че дори ги е прочела. Ето, моля, малко внимание и утеха! Не пренебрегвайте скромното ми подаяние.

Той поривисто скочи и замря. Виктория се връщаше, кошницата й беше празна.

— Не намерихте ли цветя? — попита разсеяно.

— Отказах се. Изобщо не търсих, само поседях там.

Той каза:

— Чуйте ме сега. Не бива да си въобразявате, че сте ми причинили някакво зло. Няма какво да заглаждате и няма защо да ме утешавате.

— Така ли? — отрони тя смутено и го погледна учудено. — Наистина ли? Вярвах, че тогава… Не бих искала да ми се сърдите за онова, което се случи.

— Не ви се сърдя.

Известно време тя не помръдва замислена. Изведнъж рязко се изправя.

— Толкова по-добре — казва. — Естествено, би трябвало да го зная. Значи не сте се вживели особено. И стига сме говорили за това.

— Съгласен съм. Моите чувства, явно са ви безразлични, както и преди.

— Довиждане — казва тя. — Довиждане, засега.

— Довиждане — отвръща той.

И всеки тръгна по пътя си. Той се спря и се обърна. Ето, тя си отива. Протегна ръце и зашепна нежно: „Не ви се сърдя, не, не се сърдя. Обичам ви все още, обичам ви…“

— Виктория! — извика.

Тя го чу, трепна и се извърна, но продължи да върви.

Изминаха няколко дни. Юханес бе обзет от силно безпокойство, не работеше, не спеше, а прекарваше по цял ден в гората. Изкачваше се на стръмния склон с боровете, където се издигаше пилонът за знамето на Замъка. Сега то се развяваше там наред с друго — от кръглата кула.

Обзе го странно напрежение. В Замъка щяха да дойдат чужди хора, щеше да има празненство. Следобедът бе тих и топъл. Реката сякаш пулсираше по нажежената земя. Едип параход се плъзгаше безшумно към сушата, оставяйки след себе си бели ветрилообразни следи. В този момент четири коли излязоха от двора на Замъка и се устремиха към кея.

Корабът пусна котва, дамите и господата слизаха и заемаха местата си в колите. Тогава от Замъка се разнесоха гърмежи. Двама мъже с ловджийски пушки бяха застанали на кръглата кула, зареждаха ги и стреляха, зареждаха и стреляха. След като бяха дадени двадесет и един салюта, колите влязоха през портата на Замъка и стрелбата секна.

Значи в Замъка се готви празненство. Гостите бяха посрещнати с развети знамена и салюти. В колите се бяха разположили и военни. Може би и Ото, лейтенантът, беше сред тях.

Юханес се спусна от хълма и тръгна към къщи. Един прислужник от Замъка го настигна и спря. Носеше му писмо от госпожица Виктория, която чакала отговор.

Юханес го прочете с разтуптяно сърце. Виктория отново го канеше, обръщаше се към него най-любезно и мило, молеше го да дойде. Само този път, горещо умоляваше тя. Отговорете по пратеника.

Връхлетя го чудна и неочаквана радост, кръвта му нахлу в главата и той отговори на прислужника, че приема с благодарност и веднага ще дойде.

— Заповядайте!

Той подаде на пратеника една едра монета и забърза към къщи, за да се преоблече.