Кнут Хамсун
Виктория (3) (История на една любов)

III

Юханес отново замина за града. И пак се занизаха дни и години, пак изтече много време, изпълнено с работа и мечти, с учение и писане на стихове. Беше му провървяло, отпечатаха стихотворението му за Естер, „обикновеното еврейско момиче, което става царица на Персия“, и му бяха платили за него. Друго стихотворение, „Лабиринтът на любовта“, което бе подписал с псевдоним — „Монах Венд“, го направи известен.

Какво е любовта? Вятър, който шумоли в розите, не, пламък, фосфоресциращ в кръвта? Любовта е пъклена музика, която кара сърцата дори на старите да танцуват. Тя е като маргарита, която се разтваря, щом падне нощ, тя е като анемона, която свива листицата си от човешко дихание и погива, щом я докоснеш.

Такава е любовта.

Може да затрие човек, да го възроди за живот или да го прогори с клеймото си. Днес може да е благосклонна към мен, утре към теб, а към него — в идната нощ, толкова е непостоянна. Ала любовта може да полага и траен, несломим оловен печат, да бушува безспир, чак до последния ти час, защото е вечна. Но какво, какво все пак е любовта?

О, любовта е лятна нощ със звездно небе и уханна земя! И защо тласка младежа да търси скрити пътеки, защо лишава от покой стареца в усамотената му стая? О, любовта превръща човешкото сърце в градина, едновременно разкошна и безсрамна, в която избуяват и цветя, и бурени!

Нима тя не кара монаха да се прехвърля през стената на ограда и нощем да се взира в спящите през прозорците на дома им? Нима тя не вселява безумие у калугерките и не помрачава ума на принцесата? Любовта свежда главата на краля до земята, удря челото му в нейната прашна твърд и го кара да нашепва непристойни словца, да се смее и да се плези.

Туй е любовта.

Не, не, тя е и друго, по-различно, несравнимо и единствено на света. Пролетна нощ обгръща земята и младежът съзира две очи, две очи. Той се взира в тях и не може да им се нагледа. Целува нежната уста и сякаш два светлика се сливат в сърцето му: слънце и звезда. Ръцете й го обгръщат в прегръдка и той не чува и не вижда нищо повече.

Любовта е първото слово, изречено от бога, първата озарила го мисъл. Когато казал „Да бъде светлина!“, родила се любовта. Всичко, което е сътворил, било красиво и нищо не би пожелал да върне обратно в небитието. Любовта станала извор на сътворението, владетелка на света, но всички нейни пътища са посипани с цветя и облени в кръв, цветя и кръв.

 

 

Един ден през септември.

Той се разхождаше по глухата уличка, чувствуваше се на нея както в стаята си, защото тук никога не срещаше хора, а от двете й страни имаше градини с дървета, чиито листа пламтяха в червено и жълто.

Какво прави Виктория на това място? Защо минава оттук? Не, нямаше грешка: това бе тя и може би предната вечер, когато погледна през прозореца, пак е била тя.

Сърцето му заби силно. Той знаеше, че Виктория е в града. Някой му бе казал. Но тя се движеше в кръгове, до които синът на воденичаря нямаше достъп. Нито пък другаруваше с Дитлеф.

Съвзе се от изненадата и тръгна срещу нея. Не го ли позна? Вървеше сериозна и замислена, с гордо изправена глава.

Поздрави я.

— Добър ден — отрони тя съвсем тихо.

Не понечи да спре и той безмълвно се размина с нея. Краката му се подкосяваха. В края на малката улица по стар навик се обърна и тръгна обратно. „Ще гледам в тротоара и няма да вдигам очи“ — мислеше си той. Едва след като направи десетина крачки, вдигна поглед.

Тя бе застанала пред една витрина.

Дали да се скрие, да се промъкне в съседната улица?

Защо стоеше там? Витрината беше на малък магазин, тясна и оскъдно наредена. На нея бяха изложени два-три калъпа червен сапун, турен на кръст, някаква каша в стъклен съд и шепа употребени пощенски марки.

Може би трябва да направи десетина крачки и после да се върне обратно.

Тогава тя го погледна и тръгна право срещу него. Вървеше бързо, сякаш си бе вдъхнала смелост, и когато заговори, дъхът й като че секваше. И усмивката й бе някак напрегната.

— Добър ден, радвам се, че ви срещам.

Ах, как се вълнуваше той, сърцето му не биеше, а потръпваше. Искаше да каже нещо, но не бе в състояние, само устните му помръдваха. От нея се носеше ухание, от жълтата й рокля или по-скоро от диханието й. В този момент не виждаше нейното лице, но различи крехките рамене, дългата тясна ръка върху дръжката на чадъра. Дясната й ръка. На нея имаше пръстен.

Първите няколко секунди не осъзна това, нямаше усещане за сполетяло го нещастие. Ръката й беше удивително красива.

— Вече цяла седмица съм в града — продължи тя, — но никъде не ви видях. Всъщност зърнах ви веднъж на улицата. Някой каза, че това сте вие. Толкова сте възмъжали.

Той промълви:

— Знаех, че сте в града. Дълго ли ще останете тук?

— Няколко дни. Не повече. Трябва да се върна у дома.

— Благодаря ви за възможността да разговаряме — каза той.

Мълчание.

— Впрочем, аз май се изгубих — рече тя най-сетне; — Отседнала съм у камерхера. Как да стигна дотам?

— Ще ви придружа, ако позволите.

Тръгнаха.

— Ото вкъщи ли е? — попита той само за да каже нещо.

— Да, вкъщи е — отвърна тя кратко.

Неколцина мъже излязоха през една врата, пренасяха пиано и запречиха пътя им. Виктория направи крачка вляво и за миг докосна спътника си. Юханес я погледна.

— Извинете — каза тя.

При този досег по тялото му премина сладостна тръпка, той още усещаше дъха й, обвеял бузата му.

— Виждам, че носите пръстен — рече. Усмихваше се и изглеждаше равнодушен. — Мога ли да ви честитя?

Какво ли щеше да отговори? Той не я гледаше, бе затаил дъх.

— А вие? — попита тя. — Не носите ли пръстен? Не? Някой ми каза, че… Толкова много се говори за вас, пишат дори във вестниците.

— Отпечатаха няколко мои стихотворения — отговори той. — Но вие може би не сте ги чели.

— Не сте ли написали цяла книга? Мисля, че…

— Да, една малка книжка.

Стигнаха до някакъв площад. Тя не бързаше и въпреки че трябваше да се прибере у камерхера, приседна на една пейка. Той застана пред нея.

Тогава тя неочаквано му протегна ръка и каза:

— Седнете и вие.

И чак когато седна до нея, пусна ръката му.

„Сега или никога!“ — реши той. Опита се да заговори с шеговит и равнодушен тон, усмихна се, зарея поглед. Е, добре.

— Значи сте сгодена и не искате дори да ми кажете, на мен, вашия съсед.

Тя се замисли.

— Тъкмо за това днес не бих искала да говоря с вас — отвърна.

Той изведнъж стана сериозен и каза тихо:

— Да, разбирам.

Мълчание.

Той поде отново:

— Естествено, аз през цялото време знаех, че е безсмислено, че и дума не може да става… Син съм на воденичар, а вие… Така е, разбира се. И не мога да повярвам, че ми е позволено да седя сега тук, до вас. Защото би трябвало да стоя прав или да коленича. Така е редно. Но това е като… И всичките тези години, през които ме нямаше, направиха своето. Сега съм сякаш по-смел. Защото знам, че вече не съм хлапак и не можете да ме хвърлите в затвора, дори да поискате. Затова се осмелих да кажа тези неща. Не ми се сърдете, сигурно ще е по-добре да си мълча.

— Не, говорете. Кажете какво ви тежи.

— Разрешавате ли? Да кажа ли това, което искам? Вашият пръстен не ми ли забранява нищо?

— Не — отговори тихо тя. — Не ви забранява нищо. Не.

— Какво? Наистина ли? Бог да ви благослови, Виктория! Не греша ли? — Той скочи и се наведе напред, за да я погледне в очите. — Искам да кажа, пръстенът нищо ли не означава?

— Седнете.

Той седна.

— О, ако можехте да знаете колко много съм мислил за вас. Боже мой, в сърцето и в душата ми нямаше място за нищо друго! На този свят не съществуваше никой друг освен вас. Не можех да мисля инак. Виктория е най-красивата, най-прекрасната! Госпожица Виктория, чийто познат съм. Е, разбирах, че толкова неща ни разделят, но знаех, че съществувате, и това съвсем не беше малко, знаех, че живеете там и че понякога може би си спомняте за мен. Естествено, вие не сте си спомняли за мен. Но много вечери наред, седнал в стаята си, аз мислех: ами ако тя все пак понякога си спомня? И знаете ли, тогава сякаш самото небе се разтваряше, госпожице Виктория, и обзет от блаженство, аз пишех стихотворения за вас. За всичките пари, които имах, купувах цветя за вас, отнасях ги вкъщи и ги поставях във ваза. Моите стихотворения са посветени на вас, без няколко, които обаче не са напечатани. Ала вие навярно не сте чели дори и публикуваните. Сега съм започнал нова, голяма книга. Боже мой, колко съм ви благодарен, че изпълвате мислите ми, че сте моята единствена радост. Все имаше нещо, което да ми напомня за вас, и денем, и нощем. Писал съм името ви на тавана, за да го гледам, когато лежа. Но прислужницата, която чисти, не го вижда, защото съм го написал с толкова малки букви, че само аз да го чета. И в това се съдържа особена радост за мен.

Тя се извърна и извади от пазвата си лист хартия.

— Погледнете! — рече, дишайки тежко. — Изрязала съм това и съм го скрила. Знайте, че всяка вечер го чета. Баща ми веднъж ми го показа и аз застанах до прозореца, за да го прочета. „Къде е? Не мога да го намеря“ — казах и разгърнах вестника. Тутакси обаче го видях, разбрах, че е хубаво, и го прочетох отново. Бях толкова честита.

От листа се носеше уханието на нейната гръд. Тя му го показа, беше от първите му стихотворения, четири кратки строфи, посветени на нея, ездачката на белия кон — страстно и чистосърдечно признание, неудържимо като порив, сякаш преливащ от всеки стих, тъй именно звездите припламват, носейки светлина.

— Да — отговори той, — аз съм го писал. Това беше толкова отдавна и в онази нощ, когато го сътворявах, тополите пред прозореца ми шумоляха. Наистина ли пак ще го скриете? О! — простена развълнувано и гласът му прозвуча съвсем тихо. — Защо не останете тук още! Усещам ръката ви върху моята, от нея струи топлина. Често, когато бях сам и мислех за вас, изстивах от вълнение. Сега изгарям. Последния път, когато си бях у дома и ви видях, бяхте прекрасна. Но сега сте още по-красива. Очите и веждите, усмивката — не, не зная, всичко, всичко у вас е толкова хубаво…

Виктория се усмихваше и го гледаше през притворени клепки, под дългите ресници прозираше тъмносиньото на очите й. Тя сияеше. Помисли си, че трябва да му благодари за тази върховна радост, и протегна ръка към него с внезапен и спонтанен жест.

— Благодаря! — каза.

— Не, Виктория, не ми благодарете — отвърна той. Душата му се стремеше към нея, искаше да каже повече, много повече. Думите рукнаха в неразбираем порой, беше като пиян. — Но ако вие поне малко ме обичахте… Кажете, че е така, дори и да не е вярно. Моля ви. Би трябвало да ви обещая да стана прочут, много известен. Вие не предполагате какъв мога да стана. На моменти си мисля, че изгарям от желание за дела. Понякога имам видения, разхождам се нощем, търкалям се по пода в стаята. Моят съсед не може да спи и тропа по стената. Сутрин, на разсъмване, идва при мен побеснял. Това не ме засяга, той не ме интересува… Толкова дълго съм мечтал за вас, та ме спохожда чувството, че сте при мен. Отивам до прозореца и пея, навън бавно се развиделява, тополите шумолят. „Лека нощ“ — казвам аз при настъпването на деня. Казвам го на вас. „Сега тя спи — мисля си, — лека нощ, бог да я благослови!“ После си лягам. Така минава нощ след нощ. Но никога не съм си представял, че сте толкова прекрасна. Ще ви помня такава, когато си заминете, такава, каквато сте сега. Ще ви запомня тъй ясно…

— Нима не ще се върнете у дома?

— Още не съм приключил с учението. Но не, ще се върна. Не съм завършил учението си, но ще направя каквото поискате. Разхождате ли се от време на време в градината? Излизате ли привечер? Бих ли могъл да ви видя, да ви поздравя? Нищо повече не искам. Но ако поне малко ме обичате, ако не съм ви противен, кажете… Зарадвайте ме… Знаете ли, има една палма, която цъфти само веднъж, докато е жива, а живее седемдесет години. Като нея цъфтя аз сега. Ще намеря пари и ще се прибера у дома. Ще продам каквото съм написал, подготвям голяма книга и ще я продам още утре, ще продам всичко, което имам готово. Ще получа добри пари. Искате ли да се върна?

— Да.

— Благодаря ви, благодаря. Простете, че се надявам прекалено много, че вярвам прекалено дълбоко. Прекрасно е да вярваш толкова силно. Това е най-щастливият ден в живота ми.

Той свали шапката си и я постави встрани.

Виктория се огледа, някаква дама се задаваше по улицата, а малко по-нататък идваше жена с кошница. Девойката стана неспокойна, погледна часовничето си.

— Трябва да се прибирате ли? — попита той. — Кажете нещо, преди да тръгнете, нека чуя вашия… Обичам ви. Ето че ви го казах. От вашия отговор зависи дали… Аз изцяло ви принадлежа. Отговорете ми!

Мълчание.

Той наведе глава.

— Не казвайте нищо — помоли.

— Не тук — отговори тя, — там, долу.

Те тръгнаха.

— Говори се, че ще се жените за момичето, което спасихте. Как се казва то?

— Камила ли имате предвид?

— Камила Сейер. Говори се, че ще се жените за нея.

— Така значи. Защо питате? Та тя е още малка. Бях в дома им, голям и богат, истински замък като вашия. Много пъти съм го посещавал. Не, не, тя е съвсем дете.

— Петнадесетгодишна е. Видях я, срещнахме се. Тя ми направи впечатление. Толкова е мила!

— Няма да се женя за нея — каза той.

— Аха.

Той я погледна. Сърцето му се сви.

— Но защо заговорихте за това? Нима искате да отклоните вниманието ми към друга!

Тя ускори крачка и не отвърна. Озоваха се пред къщата на камерхера. Виктория го хвана за ръка, притегли го във входа, по стълбата.

— Но аз не искам да вляза! — рече той удивено.

Виктория натисна звънеца, обърна се към него, гърдите й развълнувано се повдигаха и спускаха.

— Обичам ви — каза тя. — Разбирате ли? Вас обичам.

И с внезапно бързо движение тя го дръпна надолу по стълбите и като слязоха три-четири стъпала, го прегърна и го целуна. Цялата трепереше.

— Вас обичам — повтори.

Горе се отвори врата. Виктория се отскубна и хукна по стълбата.