Кнут Хамсун
Виктория (4) (История на една любов)

IV

Призори е, денят се ражда в синкавата и хладна септемврийска утрин.

Тополите в двора нежно шумолят. Отваря се прозорец, един мъж се облята на перваза и си тананика. Той е без горна дреха, полуоблечен безумец, който тази нощ е препил от щастие.

После изведнъж се отдръпва от прозореца и поглежда към вратата. Някой чука. „Влезте!“ — извиква. Посетител прекрачва прага.

— Добро утро! — поздравява влезлият.

Новодошлият е възрастен човек, блед и ядосан, държи лампа, защото все още не се е развиделило.

— Искам да ви попитам, господин Мьолер, дали смятате, че това е разумно! — заеква той от яд.

— Не — отговаря Юханес. — Имате право. Написах нещо, което ми хрумна внезапно, вижте, всичко това съм написал тази нощ, провървя ми. Но вече го завърших. Отворих прозореца и си попях.

— Вие крещяхте — заявява мъжът. — Нима се пее така високо. Все още е среднощ.

Юханес рови сред листовете хартия по масата и взема няколко.

— Погледнете! — вика той. — Казвам ви, никога досега не ми е вървяло така. То беше като дълго просветление. Веднъж видях как една светкавица се плъзна по телеграфна жица, да пази бог, приличаше на огнена мантия. Така стана и с мен тази нощ. Какво да сторя? Вярвам, че като ме изслушате, ще ми простите. Седях тук и пишех, чувате ли, дори не помръдвах. Сещах се за вас и кротувах. Тогава настъпи мигът, след който вече нищо не си спомням, гърдите ми щяха да се пръснат, може би през нощта съм станал и съм се разхождал. Бях толкова радостен.

— Тази нощ не вдигахте много шум — казва мъжът. — Но е непростимо да отваряте прозореца по това време на денонощието и да ревете.

— Така е. Непростимо е. Но нали ви обясних. Беше неповторима нощ, трябва да знаете. Вчера преживях нещо. Вървя по улицата и срещам своето щастие, срещам своята звезда и своето щастие. Знаете ли, после тя ме целуна. Устните й бяха алени и аз я обичам, тя ме целуна, тя ме опияни. Дали някога устните ви са треперили така, че да не можете да говорите? Аз не можех да говоря, сърцето ми биеше лудо и цял треперех. Прибрах се вкъщи и заспах. Седнал на стола, аз спях. Когато се събудих, беше нощ. Душата ми ликуваше и започнах да пиша. Какво пишех? Ето, вижте. Бях обладан от странни и прекрасни мисли, небесата се разтваряха, сякаш за душата ми бе настъпил топъл летен ден, сякаш ангел ми подаде вино и аз го погълнах. Зашеметяваща напитка, поднесена в гранатов бокал. Дали съм чул, че камбаната бие? Дали съм забелязал, че лампата е угаснала? Дано бог ви помогне да го проумеете! Преживях всичко отново, отново вървях с любимата си по улицата и всички се обръщаха след нея. Отидохме в парка, срещнахме краля, от радост свалих пред него шапка доземи и кралят се обърна след нея, след моята любима, защото е толкова царствена и прекрасна. Слязохме отново в града и всички ученици се обръщаха след нея, защото е млада и носи светла дреха. Когато стигнахме до една червена каменна къща, влязохме вътре. Последвах я нагоре по стълбите и исках да коленича пред нея. Тогава тя ме прегърна и целуна. Това се случи снощи, съвсем скоро. Ако ме попитате какво съм написал, ще ви кажа — една безкрайна песен за радостта, за щастието. Сякаш самото щастие се бе излегнало голо пред мен, усмихнато, протегнало ми ръце.

— Не бих искал да разговарям повече с вас — отсича гневно мъжът. — За последен път ви предупреждавам.

Юханес го спира на вратата.

— Почакайте. Би трябвало да се видите, лицето ви сякаш просветна. Забелязах го, когато се обърнахте, лампата хвърляше слънчеви отблясъци по челото ви. Вече не изглеждате така озлобен, да, да. Вярно, аз наистина бях отворил прозореца и пеех с пълно гърло. Обзет от щастие, обичах по братски всички. Случва се понякога. Разумът замлъква. Трябваше да съобразя обаче, че вие още спите…

— Целият град още спи.

— Да, рано е. Ще ви подаря нещо. Ще вземете ли това? Сребърно е, подарък ми е от едно малко момиче, което някога спасих. Заповядайте! Побира двадесет цигари. Не искате да го приемете? О, значи не пушите. Ами сигурно ще се научите. Тогава да дойда утре у вас и да ви се извиня? С удоволствие бих направил всичко, за да ми простите…

— Лека нощ.

— Лека нощ. Сега ще си легна. Обещавам ви. Няма да чуете повече нито звук. И в бъдеще ще внимавам.

Мъжът си тръгна.

Внезапно Юханес отново отвори вратата и добави високо:

— Всъщност аз заминавам. Отсега нататък няма да ви безпокоя. Заминавам утре. Забравих да ви го кажа.

 

 

Юханес не замина. Различни неща го задържаха в града. Трябваше да изпълни разни поръчки, да купи някои неща, да се разплати; съмна се пак и пак се мръкна. Мяташе се в различни посоки като безумен.

Накрая позвъни у камерхера. Там ли е госпожица Виктория?

Виктория била излязла по покупки.

Обясни, че госпожица Виктория и той са от един край, съседи. Искал само да й се обади, ако е вкъщи. Да изпрати по нея известие на близките си. Добре.

После отиде в центъра на града. Може би щеше да я срещне, да я открие, може би ще му се мерне, седнала в някоя кола. Скита се до вечерта. Видя я пред театъра, поздрави я усмихнат и тя отвърна на поздрава му. Искаше да отиде при нея, тя бе само на няколко крачки разстояние, но забеляза, че не е сама: придружаваше я Ото, синът на камерхера. Носеше униформа на лейтенант.

Юханес си мислеше: „Сега сигурно ще ми направи знак, незабележим знак с очи.“ Но тя побърза да влезе в театъра, поруменяла, с наведена глава, сякаш искаше да се скрие.

Може би щеше да я види вътре? Купи си билет и я последва.

Знаеше, че камерхерът има ложа, е, да, богатите хора разполагат и с ложи. Тя седеше там — великолепна, прекрасна. Оглеждаше се. Дали го беше забелязала? Изключено.

Когато действието свърши, той я пресрещна във фоайето. Отново я поздрави. Тя го погледна леко учудена и също го поздрави.

— Ето тук можеш да пийнеш нещо разхладително — каза Ото и посочи напред.

Двамата отминаха.

Юханес гледаше след тях. Странен блясък замъгли погледа му. Хората наоколо го блъскаха сърдито. Той машинално молеше за извинение, но не помръдваше от мястото си. Тя изчезна от очите му.

Когато се върна, ниско й се поклони и каза:

— Извинете, госпожице…

Ото отвърна нещо и го изгледа, присвил очи.

— Това е Юханес — представи го тя. — Можеш ли да го познаеш?

— Вероятно искате да научите как са близките ви — продължаваше тя, а лицето й беше красиво и спокойно. — Всъщност не зная, но сигурно са добре. Отлично. Ще поздравя воденичаря.

— Благодаря. Скоро ли си заминава госпожицата?

— Тези дни. Да, ще предам поздравите.

Тя кимна и отмина.

Юханес гледа подире й, докато тя изчезна, после се запъти навън. Тръгна без посока, тъжно и унило бродеше нагоре-надолу по улиците, убиваше времето. В десет часа застана пред къщата на камерхера и зачака. Скоро спектакълът щеше да свърши, тя щеше да дойде. Може би ще успее да отвори вратата на колата, да свали шапка и да се поклони доземи.

Най-сетне, половин час по-късно, тя пристигна. Да остане ли до портата, за да го видят? Той забърза нагоре по улицата, без да се оглежда. Чу как портата пред дома на камерхера се отваря, как колата изтрополява през нея, как след това се захлопва. Тогава тръгна обратно.

Цял час се разхожда пред къщата. Никого не чакаше, нямаше работа. Неочаквано портата се отвори и Виктория излезе на улицата — без шапка, наметната с шал. Усмихва се полубоязливо, полусмутено и пита:

— Разхождате се наоколо и размишлявате?

— О, не — отговаря той. — Не размишлявам, просто се разхождам.

— Видях, че се разхождате, и поисках… Видях ви от прозореца. Веднага трябва да се прибирам.

— Благодаря ви, че дойдохте, Виктория. Преди малко бях ужасно отчаян, но сега ми мина. Извинете, че ви се обадих в театъра. Направих и друга глупост, питах при камерхера за вас, исках да ви видя и да разбера какво всъщност искахте да ми кажете.

— Наистина ли не сте разбрали? — отрони тя. — Та аз изрекох вчера толкова думи, та надали не сте доловили смисъла им.

— И все пак не съм сигурен… Объркан съм както досега.

— Да не говорим повече за това. Казах достатъчно, казах прекалено много и сега ще ви причиня болка. Обичам ви, не излъгах, не лъжа и сега. Но толкова неща ни разделят. Много държа на вас, най-приятно ми е да разговарям с вас, но… Не бива да стоя повече тук, могат да ме видят от прозореца. Юханес, има много причини, които вие не знаете, не искайте от мен да говоря повече. Дни и нощи съм мислила за това. Казах ви истината. Но е невъзможно.

— Кое е невъзможно?

— Всичко. Всичко. Слушайте, Юханес, нека си вървя, нека и двамата съхраним гордостта си.

— Добре. Вървете си! Значи се подиграхте с мен. Срещнахте ме на улицата, бяхте в добро настроение и тогава…

Тя се обърна и понечи да се прибере.

— А може би в нещо съм се провинил? — попита той, лицето му беше пребледняло, станало неузнаваемо. — Искам да кажа, с какво накърних вашите… Нещо лошо ли сторих през тези два дни и нощи?

— Не. Не става дума за това. Просто премислих всичко. А вие, нима също не сте премислили? Та това е направо невъзможно. Държа на вас, ценя ви…

— И ви уважавам…

Поглежда го, усмивката му я обижда и тя продължава още по-настойчиво:

— Боже мой, не разбирате ли, че баща ми няма да се съгласи? Защо ме принуждавате да ви го кажа? Сам разбирате. Какво ще стане тогава? Не съм ли права?

Мълчание.

— Да — отговаря той.

— И изобщо — продължава тя — има толкова много причини. Не, наистина не биваше да идвате чак до театъра, изплаших се от вас. Не го правете вече.

— Няма — казва той.

Тя хваща ръката му.

— Няма ли да си дойдете у дома? Много бих се радвала. Колко е топла ръката ви, а аз замръзвам. Трябва да се прибирам. Лека нощ.

— Лека нощ — отговаря той.

Улицата се простираше студена и сива през града, приличаше на пясъчна ивица, на безкраен път. Срещна някакво момче, което продаваше повехнали рози. Извика го, взе една роза, даде му златна монета от пет крони и продължи нататък. Видя хлапета, заиграли се пред някаква врата. Едно десетгодишно момченце седеше неподвижно, загледано в тях. То има очи като на старец, които следят играта, изпито лице с хлътнали бузи, остра брадичка, а на главата — платнена шапчица. Вместо перука. Коварна болест го е обезобразила завинаги. Опустошила е вероятно и душата му.

Всичко това той долавяше със сетивата си, макар да нямаше ясна представа в коя част на града се намира и накъде отива. Заваля. Не усети дъжда и не разтвори чадъра си, макар да го носеше със себе си през целия ден.

Когато най-сетне стигна до някакво площадче с пейки, седна на една от тях. Дъждът се усилваше, той машинално разтвори чадъра и продължи да седи така. След малко го обзе непреодолима сънливост, съзнанието му се замъгли, затвори очи, главата му клюмна и той се унесе в сън.

Подир известно време го събуди високият говор на минувач. Стана и продължи пътя си. Главата му се бе прояснила, той си спомняше какво бе станало, спомняше си за всичко, дори за момчето, което дари с пет крони за една-едничка роза. Представи си как ще ликува малкият, щом открие тази чудна монета сред грошовете си, как ще се радва, че това не са някакви двадесет и пет йоре, а златна пара на стойност цели пет крони. Всемилостиви боже!

Вероятно дъждът бе прокудил хлапетата и те се бяха подслонили във входа, подскачаха на куц крак, играеха на топчета, а обезобразеният десетгодишен старец все така си седеше и ги гледаше. Кой знае, може би и то, клетото, се радваше на нещо. Може би си имаше някоя играчка в своята стаичка нейде в задния двор — палачо, пумпал. Може би не беше загубило всичко в живота си и в опустошената му душа тлееше плаха надежда.

Внезапно пред него изниква изящна, стройна дама. Той пристъпва към нея, спира. Не, не я познава. Тя се бе появила от една странична улица, забързана, и макар че валеше като из ведро — без чадър. Той я настигна, погледна я и отмина. Колко млада и хубава беше! Щеше да се измокри, да се простуди, а той не смееше да се приближи до нея. После затвори чадъра си, за да не се намокри само тя. Когато се прибра, минаваше полунощ.

На масата му имаше писмо — беше покана. Семейство Сейер ще се радват, ако ги посети утре вечер. В дома им ще срещне познати, сред тях и може ли да се досети кого? — Виктория, госпожицата от Замъка. С приятелски поздрав.

Задряма на стола си. Събуди се след няколко часа. Вцепенен от студ, полусънен, разтърсван от ледени тръпки, измъчен от тягостните преживявания през деня, той седна край масата, за да отговори на поканата, която не възнамеряваше да приеме.

Написа отговора и се приготви да го пусне в пощенската кутия долу. Изведнъж обаче си спомни, че и Виктория е поканена. Тя не бе споменала за това, значи се страхуваше от присъствието му, не искаше да се срещне с него там, сред чужди хора.

Скъса писмото и написа друго, в което благодареше за поканата и я приемаше. Някаква странна възбуда накара ръката му да затрепери, обзе го особена, горчива радост. Защо да не иде? Защо трябва да се крие? Край. Решено.

Необузданият му гняв се стапя. С един замах той откъсна цял свитък листа от календара на стената, прехвърляйки се със седмица напред във времето. Представя си, че се радва на нещо, въодушевен до безкрайност, иска да се наслади на момента, понечва да запали лулата си, да се настани удобно и да блаженствува. Лулата обаче е запушена, той напразно търси нож, шило или друг остър предмет, в прибързаността си счупва едната стрелка на часовника, за да я прочисти. Тази беля предизвиква у него вътрешен смях и той се оглежда за още нещо, което би могъл да порази.

Времето минава. Без да съблече мокрите си дрехи, Юханес се хвърля на леглото и заспива.

Когато се събуди, вече се бе съмнало. Продължаваше да нали, улицата беше мокра. В съзнанието му цареше хаос, моменти от сънищата му се омесваха с преживяванията от вчера. Нямаше треска, напротив, неговата разгорещеност беше изчезнала, усещаше хлад, сякаш цяла нощ бе бродил из душна гора, а сега се беше озовал край извор.

На вратата се чука, раздавачът му носи писмо. Той го отваря, разглежда го, прочита го и напразно се опитва да разбере за какво става дума. Писмото е от Виктория, няколко думи върху късче хартия: забравила да му каже, че тази вечер ще бъде у Сейерови. Трябва да се види с него, там ще му обясни. Искала да го помоли да я забрави и да приеме това като мъж. Извинете ме за грубата хартия. Искрено ваша…

Той отиде в града, хапна набързо, прибра се и съобщи на семейство Сейер, че сега не може да ги посети, но че би искал да се възползува от поканата им друг път, например утре вечер.

Това писмо изпрати по човек.