Кнут Хамсун
Виктория (13) (История на една любов)

XIII

Юханес срещна Камила на улицата. Беше заедно с майка си, баща си и младия Ричмонд. Те спряха колата и любезно се разговориха с него. Камила стисна ръката му и каза:

— Ти не дойде у нас. А празненството беше чудесно. Чакахме те до последния момент, ала ти не дойде.

— Бях зает — отговори той.

— Извинявай, отдавна не съм идвала при теб — продължи тя. — Ще намина някой ден, когато Ричмонд замине. Ах, какво празненство беше! На Виктория й стана лошо, закараха я вкъщи, научи ли за това? Сега ще се отбия за малко при нея. Сигурно е по-добре, може би дори е оздравяла. Подарих на Ричмонд един медальон, почти като твоя. Слушай, Юханес, ще ми обещаеш да палиш печката си. Когато пишеш, забравяш всичко и стаята ти става леденостудена. Трябва просто да позвъниш на прислужницата.

— Добре, ще позвъня на прислужницата — рече той.

Госпожа Сейер също поприказва е него за работата му, за „Божието семейство“. Как върви? С нетърпение очаквала следващата му творба.

Юханес отговори както подобава, поклони се дълбоко и изчака тръгването на колата. Колко дребнаво му се стори всичко: колата, хората, разговорът. Усети в душата си празнота и студ, които го съпровождаха по целия път до дома. Пред вратата му, на самата улица, един мъж се разхождаше нагоре-надолу — стар познайник, някогашният домашен учител в Замъка.

Юханес го поздрави.

Старецът бе облечен в дълго и грижливо изчеткано топло палто. Лицето му изразяваше дързост и решителност.

— Пред вас стои ваш приятел и колега — каза той. — Подайте ми ръка, млади човече. Най-после божият пръст ми показа верния път по чудесен начин, женен съм, имам дом, малка градина, съпруга. В живота се случват чудеса. Възразявате ли на последната мисъл?

Юханес го гледаше учудено.

— Значи нямате възражения. Видите ли, учех нейния син. Син от първия й брак. Била е омъжена, после овдовяла. И така, ожених се за вдовица. Може би си мислите, че друго ми е било писано. Но аз се ожених за вдовица. Детето го имаше отпреди. Ходех там, гледах градината, вдовицата и дълго си мислех за нея. Внезапно ме осени хрумване и си казах: добре, нищо, че друго ми е било писано, и все пак се съгласих, защото, кой знае, може би пък това искат и звездите. Ето, така се получи.

— Честито! — поздрави го Юханес.

— Стойте! Нито дума повече! Зная какво искате да кажете. А първата, ще попитате, забравихте ли единствената и вечна любов от своята младост? Точно това искате да кажете. Тогава, многоуважаеми, ще ви отвърна: а къде остана тази моя първа, единствена и вечна любов? Не се ли омъжи за капитан от артилерията? Между другото, бегло ви задавам и друг въпрос: срещали ли сте някога мъж, който е получил това, дето заслужава? Аз не съм. Разправят, че бог чул молбата на едного и той се оженил за своята първа и единствена любов. Но от това не станал щастлив. Защо? — ще попитате вие и аз ще ви отговоря: по простата причина, че веднага след сватбата тя умряла, веднага след това. Така е винаги. Естествено, мъжът не получава жената, която заслужава. Но ако това се случи един-единствен път, тя веднага умира по чиста проклетия и случайност. Такива лоши шеги съдбата погажда на повечето от нас. Тогава мъжът е принуден да търси друга, възможно най-изгодна любов и вече се стреми да не повтори предишната си грешка. Казвам ви, природата е устроила нещата толкова мъдро, че хората издържат. Ето вижте мен.

Юханес рече:

— Без съмнение сте добре.

— Напълно, доколкото това е възможно. Вслушайте се, почувствувайте и вижте. Нима над мен не бе бушувала бурята на непрекъснатите тежки грижи? А сега съм обут, имам дом, уважават ме, имам деца, имам предвид доведения син. А що се отнася до поезията, веднага мога да отговоря и на този въпрос. О, млади колега, аз съм по-възрастен от вас и може би малко по-щедро надарен от природата. Но моите стихове лежат в чекмеджето. Ще бъдат извадени оттам след смъртта ми. Че каква полза, ще възразите вие. Отново грешите — засега радвам семейството си с тях и вечер, щом се стъмни, отключвам чекмеджето, изваждам стихотворенията си и ги чета на глас пред моята съпруга и нейното дете. Тя е на четиридесет години, то — на дванадесет. И двамата са очарователни. Ако някой път ни дойдете на гости, ще получите хубава вечеря и топъл грог. Смятайте се за поканен. Да ви пази бог.

Той подаде ръка на Юханес и неочаквано го попита:

— Чухте ли за Виктория?

— За Виктория? Не. Всъщност преди малко ми казаха.

— Не забелязахте ли, че крее, че кръговете под очите й стават все по-тъмни.

— Не съм я виждал от миналата пролет. Още ли е болна?

Домашният учител отговори странно натъртено и тупна с крак:

— Да.

— Едва сега чувам… Не съм я виждал болна, не съм я срещал. Много ли е зле?

— Много. А по всяка вероятност вече е и мъртва, разбирате ли?

Юханес слисан гледаше ту мъжа, ту вратата си и не знаеше дали да се прибере, или да остане, после отново се загледа в дългото му палто, в шапката му. Усмихна се объркано и с мъка, като страдащ човек.

Старият домашен учител продължи заплашително:

— Още един пример: можете ли да го отречете? И тя не получи този, когото трябваше, своя любим от детските години, млад, прекрасен лейтенант. Една вечер отишъл на лов, заблуден изстрел го улучил в челото и разцепил главата му. Жертва на жестока случайност, проводена от бог. Виктория, годеницата му, заболя, нещо прояждаше гърдите й. Ние, приятелите й, сме свидетели. Преди няколко дни тя отиде на гости на семейство Сейер. Каза ми, че и вие трябвало да бъдете там, но не сте се явили. С една дума, в това общество тя се движи пряко сили, спомените за любимия й не я напускат. Уж била по-жизнерадостна, дори танцувала, танцувала през цялата вечер като обсебена. После рухнала, подът под нея почервенял от кръв, вдигнали я, изнесли я и я закарали у дома. Нямало да издържи дълго.

Учителят се приближи съвсем близо до Юханес и отсече с твърд тон:

— Виктория е мъртва.

Подобно на слепец Юханес се брани с ръце.

— Мъртва? Кога? Виктория мъртва?

— Тя е мъртва — повтори домашният учител. — Почина днес сутринта, по-точно около обяд. — Той пъхна ръка в джоба си и извади оттам дебел плик. — Помоли ме да ви предам това. Ето го. „След смъртта ми“, каза тя. А вече е мъртва. Предавам ви писмото. Мисията ми е приключена.

И без да се сбогува, без да издума още нещо, учителят се обърна, закрачи надолу по улицата и изчезна.

Юханес остана с писмото в ръка. Виктория бе мъртва. Непрекъснато произнасяше името й и гласът му почти пресипна. Погледна писмото и позна почерка — големи и малки букви, прави редове, а тази, която ги беше изписала, мъртва!

Минава през вратата, изкачва се по стълбите, намира ключа, пъха го в бравата и отваря. Стаята му е студена и тъмна. Той сяда до прозореца на светлината на умиращия ден и чете писмото на Виктория:

„Мили Юханес! Когато четете това писмо, ще бъда мъртва! Всичко е толкова особено за мен, не се срамувам вече от вас и ви пиша отново, сякаш нищо не се е случило. По-рано, когато можех да живея пълноценно, бих изтърпяла денонощни мъки, но не бих ви писала. Ала сега умирам и не мисля така. Чужди хора станаха свидетели на състоянието ми, лекарят ме прегледа и констатира, че ми е останала съвсем малка част от единия бял дроб, тъй че от какво да се срамувам отсега нататък?

Лежах и размишлявах върху последните думи, които ви казах една вечер в гората. Тогава мислех, че няма да са последните, защото толкова ми се искаше да ви кажа сбогом и същевременно да ви благодаря. Повече няма да ви видя и затова се ядосвам на себе си, че не се хвърлих в краката ви, за да целувам обувките и праха под тях, че не ви показах колко дълбоко съм ви обичала. Лежа тук е едно-единствено желание — да не съм чак толкова болна, да укрепна дотам, че да се върна у дома, да мина през гората и да намеря мястото където седяхме, когато си държахме ръцете. Защото тогава бих могла да легна там, да търся следите от стъпките ви и да целувам тревата. Но не ще се върна у дома, ако състоянието ми не се подобри поне малко, както се надява мама.

Скъпи Юханес! Трудно ми е да свикна с мисълта, че цялата ми земна участ се е свеждала всъщност до това да ви обичам и преждевременно да се разделя с живота. Може да ви се струва чудно, че лежа тук в очакване на сетния си ден и час. Крачка по крачка се отдалечавам от живота, от хората, от уличната суетня. Пролетта настъпва, аз никога вече не ще я преживея, а къщите, улиците, дърветата в парка ще останат и след мен. Днес можах да седна в леглото и да погледам от прозореца. Долу на ъгъла се срещнаха двамина, поздравиха се, хванаха се за ръце и се засмяха, след като си казаха нещо. Гледах ги и това бе толкова необикновено за мен, болната, осъдена да умре. Започнах да размишлявам: онези двамата там долу не знаят, че аз лежа тук и чакам последния си час. Но дори и да знаеха, пак щяха да се поздравят и да разговарят както сега. Вчера през нощта, в тъмнината, мислех, че свършвам. Сърцето ми започна да прескача и ми се струваше, че някъде отдалеч долавям стъпките на вечността, устремена към мен. Но миг след това се върнах обратно от това дълго пътуване и започнах да дишам отново. Неописуемо чувство! Мама мисли, че това е може би споменът за реката и водопада у дома.

Боже мой, би трябвало да знаете колко съм ви обичала, Юханес. Не успях да ви го докажа. Толкова много причини попречиха и най-вече моят характер. Баща ми също бе лош за самия себе си, а аз съм негова дъщеря. Но сега, когато трябва да умра и е твърде късно за всичко, аз ви пиша и ви го казвам още веднъж. Питам се защо го правя, та нали за вас то е безразлично, особено щом не ми е съдено да живея. Но бих искала до последния миг да бъда близо до вас, та да не се чувствувам тъй самотна и изоставена. Когато четете това писмо, сякаш ще виждам раменете и ръцете ви, вашите движения… Така ще бъдем по-близо един до друг, мисля си. Не мога да ви повикам, нямам право да го сторя. Мама искаше да ви се обади още преди два дни, но аз предпочетох да ви пиша. Бих желала да ме помните такава, каквато бях преди болестта. Помня, че вие… (Тук няколко думи са зачеркнати.)… моите очи и вежди, но дори и те не са както по-рано. И по тази причина не исках да дойдете. Искам също да ви помоля да не поглеждате в ковчега ми. Ще изглеждам почти като жива, само че по-бледа, и ще бъда облечена в жълта рокля. Ако дойдете да ме видите, ще ви бъде тежко.

Днес много пъти се захващах да ви пиша и все пак не успях да ви кажа една хилядна от това, което искам. Струва ми се толкова ужасно да умра, не искам, уповавам се с цялата си душа на бога, че малко ще се пооправя, поне за да дочакам пролетта. Тогава дните са дълги, а дърветата зелени. Ако оздравея, никога вече не ще постъпя зле с вас, Юханес. Колко много съм плакала и размишлявала върху това! Бих искала да изляза и да докосна плочника на улицата, да спра и да благодаря на всяко стъпало по стълбите, по които съм минавала, да бъда добра към всички. Много несгоди бих понесла, само да можех да живея. Никога не бих се оплаквала от нещо, бих се усмихвала на всеки, който се нахвърли срещу мен, бих благодарила богу и бих го славила, ако можех да живея. Не съм направила за никого нищо, а сега моят безсмислен живот клони към своя край. Ако знаете с какво нежелание умирам, тогава може би щяхте да направите нещо, бихте сторили всичко, което е по силите ви. Разбира се, знам, че и вие сте безсилен. Но си мислех, че ако вие и целият свят се бяхте молили за мен, да не секва животът ми, бог щеше да ми го подари. О, колко бих била благодарна, никога не бих обидила никого, бих се усмихвала на всичко, което ме сполети, само да не умирам.

Мама е тук до мен и плаче. Седя така цялата нощ, проливайки безутешно сълзи. От това ми става малко по-добре, смекчава болката от раздялата. Днес се питах: какво бихте си помислили, ако един ден тръгна точно срещу вас по улицата, хубаво облечена и в добро настроение, не за да ви обидя с нещо, а за да ви подам една роза, купена предварително за вас. После веднага се сетих, че никога вече не ще мога да сторя това, което поискам. Защото никога няма да оздравея, ще умра. Плача много често, лежа неподвижно и ридая непрекъснато, безутешно. Когато не хлипам, гърдите не ме болят. Юханес, скъпи, скъпи приятелю, моя единствена любов на този свят, ела при мен сега и постой малко, докато мракът се спуска. Тогава няма да плача, а ще се усмихвам доколкото мога, само от радост, че сте дошли.

Не, къде са моята гордост и смелост! Сега не се държа като дъщеря на баща си, но това се дължи на загубата на сили. Дълго време съм страдала, Юханес, много преди тези последни дни. Когато бяхте в чужбина, страдах, след като дойдох тук, в града, през пролетта, също страдах — всеки ден. Никога дотогава не подозирах колко дълга може да бъде нощта. Два пъти ви видях на улицата по онова време: първия път си тананикахте, когато минахте покрай мен, но не ме видяхте. Надявах се, че ще ви срещна у семейство Сейер, но не дойдохте. Нямаше да ви заговоря или да застана точно пред вас, но щях да бъда благодарна да ви гледам отдалеч. Ала не дойдохте. Помислих си, че е заради мен. В единадесет часа започнах да танцувам, защото нямах търпение да чакам повече. Да, Юханес, обичах ви, през целия си живот съм обичала само вас. Аз, Виктория, ви пиша това и бог чете тези редове иззад рамото ми.

А сега трябва да ви кажа сбогом, стана почти тъмно и вече не виждам. Сбогом, Юханес, благодаря за всеки ден. Когато напускам тази земя, ще ви благодаря до сетния миг и ще мълвя името ви по целия път. Сбогом завинаги, простете ми за всичко, което съм ви причинила, и за това, че не можах да се хвърля в краката ви и да ви помоля за извинение. Правя го сега в сърцето си. Сбогом, Юханес, сбогом завинаги. И още веднъж благодаря за всеки ден и за всеки час. Не мога повече,

ваша

ВИКТОРИЯ

 

 

Запалиха ми лампата и стана по-светло. Бях изпаднала в дълбок унес и отново се бях устремила далеч от земята. Слава богу, не беше толкова неприятно както преди и дори дочух тиха музика, а най-главното, не ме обгръщаше мрак. Толкова съм благодарна. Но вече нямам сили да пиша. Сбогом, любими мой…“