Лорън Сейнт Джон
Белият жираф (7)

7.

На другата сутрин Мартина се събуди с чувството, че й предстои да ходи на зъболекар. Тя отново затвори очи и дълго остана в леглото. Това беше единственият начин да си представи, че нищо не се е случило, че домът й не е изгорял, че майка й и баща й са живи и че не е изпратена в пустошта на Африка да живее с някаква напълно непозната жена. Разбира се, това не можеше да продължи вечно и накрая Мартина отвори очи.

Пред погледа й се разкри безкрайно небе в най-невероятния син цвят, който някога беше виждала. Будилникът на нощното шкафче показваше 6:05 часа. В този миг едно птиченце с оранжеви перца на гърдите изпърха по перваза на прозореца й и запя песен, пълна с неподправена радост.

Тирууутириии, тирууутайър…

Мартина се надигна на лакът и се загледа към резервата. Утринната мъгла обвиваше езерото и то проблясваше в златисто под слънчевите лъчи. Десетина слона се плискаха в плитчините, въргаляха се в калта и се поливаха един друг с хоботи. Недалеч пасяха зебри. Мартина тръсна глава. Гледката не премахна мъката от сърцето й, но определено я намали.

Въпреки това слезе долу с натежали нозе. Баба й седеше на масата в кухнята, в ръцете й димеше чаша кафе.

Когато Мартина влезе, тя бързо се изправи и каза:

— Добро утро, Мартина, надявам се, че си спала добре.

Гласът й потрепна и в него сякаш се прокраднаха нотки на притеснение. Преди Мартина да каже каквото и да било, баба й продължи някак нервно:

— В тенджерката има варени яйца, филийките са в тостера, а всичко останало е на масата. На плота е кутията ти с обяда. В нея съм сложила крем против слънчево изгаряне, узрели праскови от градината и няколко сандвича със сирене и лютеница. Сега трябва да изляза, за да нахраня младия слон, но ще се върна в 7:30 часа, за да те закарам на училище.

Мартина все още мърмореше някакви благодарности, когато летящата врата се затвори с трясък след баба й, а в стаята нахлу струя хладен въздух. Нямаше никакви извинения за снощи, но Мартина вече знаеше, че това е всичко, което ще получи.

* * *

Усещането за ходене на зъболекар се върна, докато баба й я караше до училището. Мартина прекара по-голямата част от пътя в неспокойно въртене и наместване в новата си униформа, чиято пола ненавиждаше, и в чудене дали да каже нещо на баба си и какво точно. Притеснението трайно се настани в корема й, когато Гуин Томас мина през портала на основно училище „Каракал“^[1] и Мартина видя орда здрави, самоуверени деца — новите й съученици. Цветът на кожата им варираше във всички нюанси — от загар на пчелен мед, през капучино до шоколад. Никой не беше като Мартина с нейния нездрав сивкаво блед тен. Баба й я остави пред кабинета на директорката и измърмори пресипнало, но любезно:

— Приятен ден. Тендай или аз ще те вземем в четири. — После се обърна и си тръгна.

Мартина се притисна до стената и се опита да бъде най-незабележимата на света.

— Секунда — извика един глас, когато Мартина най-сетне се престраши да почука на вратата.

Чу, че някой говори по телефона. Докато чакаше, се огледа наоколо. Старото й училище „Бодли Брук“ приличаше на бетонен затвор, с асфалтово игрище и олющени бежови коридори, вонящи на дезинфектант. Стените на тоалетните бяха покрити с графити. А това училище тук дори не приличаше на училище. По-скоро на прекрасен лагер. Постройки от лъскаво кестеново дърво бяха пръснати сред смарагдовозелени тревни игрища и огромни дървета, а зад една ограда проблясваше плувен басейн.

— Вече може да си затвориш устата. И тук се преподават скучните стари уроци, които познаваш от родината си. Нали знаеш — деление, мъртви крале, правопис!

Изражението на Мартина сигурно издаваше мислите й, защото видението с коса като на Клеопатра, с дървени обеци с папагалски пера и дълга виолетова рокля, което стоеше на прага на директорския кабинет, весело се смееше. После жената я дръпна в стаята и добави:

— Шегувам се. Нашите уроци са изключително интересни, разбира се. Аз съм Илейн Ратмор, директорката, а ти трябва да си Мартина. Добре дошла в училище „Каракал“!

Мартина се зачуди дали всички жени в Африка са толкова едри и с такова пищно облекло, или по случайност срещна две такива една след друга.

Госпожа Ратмор настани Мартина на един стол и сякаш прочете мислите й. После каза с усмивка:

— Сега вече може да си затвориш устата.

След като свикна с чувството за хумор на новата си директорка, Мартина нямаше как да не я хареса. Госпожа Ратмор обясни, че въпреки начина, по който изглежда, основно училище „Каракал“ е училище като всяко друго, но тук се обръща изключително много внимание на защитата на околната среда. Всички сгради се отопляват със слънчева енергия, много училищни проекти са свързани с опазването на природата, а в стола се предлага само екологична храна. Заедно прочетоха списъка с правила и разпоредби на училището и госпожа Ратмор обясни на момичето дневното разписание. После тръгнаха на обиколка из района. Очевидно спортът беше „голямата работа“ в „Каракал“ и оттук бяха излезли много шампиони. Имаше физкултурен салон със стена за катерене, а спортните игрища бяха разположени на площ от няколко акра^[2].

— Ако имаш талант за някакъв спорт, ние ще го открием — обеща госпожа Ратмор.

Мартина със сигурност знаеше, че няма дарба за никакъв спорт — всъщност досега винаги се бе проваляла във всичко. Тогава си спомни думите на Грейс: „Ти имаш дарбата, точно както бяха казали предците“.

Но каква беше тази дарба? Нещо свързано с природни науки, математика, изкуство или дори музика? Или нещо, за което изобщо не може да се сети? „Бъди внимателна, предупреди я Грейс. Тази дарба може да бъде благословия, но може да е и проклятие. Избирай умно.“

Що за дар може да идва с подобно предупреждение?

— Луси ван Хеерден… една от нашите талантливи ученички — обясняваше госпожа Ратмор. — Луси е в класа на госпожица Фокнър. Мартина? Мартина! Да не би да е дошло време за спане?

Мартина премигна.

Пред нея стоеше елегантно русо момиче и й подаваше ръка. Мартина се здрависа и с изненада установи, че ръката на Луси е леденостудена.

Ако се съди по карамеления й тен, явно прекарваше всяка свободна минута в каране на сърф или събиране на тен на плажа.

След като помоли Луси да вземе Мартина под крилото си, да я разведе наоколо и да й организира много специално посрещане в „Каракал“, госпожа Ратмор се отдалечи като виолетов облак и остави Мартина с новата й зашеметяваща съученичка.

— Ама че си бяла — изкоментира Луси веднага щом директорката се отдалечи достатъчно, за да не може да я чуе. — Откъде си? От Исландия?

— Англия — смотолеви Мартина. Ако преди се чувстваше смутена и й беше неловко, сега нещата бяха милион пъти по-зле.

Луси се изкикоти.

— Шегувам се — и я потупа приятелски, но за малко не я събори. — Хайде, закъсняваме за часа на госпожица Фокнър, през междучасието ще те запозная с другите от тайфата.

През обедната почивка Мартина откри, че тайфата, за която спомена Луси, е така наречената банда „Петте звезди“, група, в която членуваха най-популярните деца в училището. Освен Луси, там бяха нейният брат близнак Люк, също рус, загорял и хубав, Скот Хендерсън, когото всяка сутрин караха на училище с червено „Ламборгини“, капитанът на училищния отбор по ръгби Питър Букър и едно черно момче на име Ксоуза (име, което, ако си англичанин и не можеш да произнасяш носовия цъкащ звук, типичен за африканците, наричаш просто Корза) Уошингтън, син на местния кмет. Всички бяха подстригани по последна мода, а начинът, по който носеха училищните си униформи, правеше дрехите да изглеждат като дизайнерски облекла. Повечето хлапета в училището идеализираха членовете на бандата и Мартина забеляза, че получават всичко, което пожелаят. Дори учителите се отнасяха с тях някак по-различно.

През почивката Луси представи Мартина на момчетата от „Петте звезди“ и на още няколко деца. Изглеждаха дружелюбни, а двама от тях направиха всичко възможно да помогнат на Мартина да се почувства част от тях. Мартина седеше на слънце, ядеше сандвичи със сирене и лютеница, усмихваше се и кимаше. Чудеше се как може да е на толкова хубаво място, заобиколена от усмихнати деца, и все пак да се чувства като най-самотното и нещастно момиче на света. Всички усещания, които имаше в „Бодли Брук“, отново нахлуха в сърцето й. Не само защото се мислеше за срамежлива и непохватна. Просто не се вписваше и това е. Нищо от онова, за което говореха — сърф, гел за коса, музика — не я вълнуваше. Но какво всъщност я интересуваше? Четенето на книги, може би. И белият жираф! Да, тя се интересуваше изключително много от белия жираф.

Докато размишляваше върху това, Мартина забеляза една самотна малка фигура под някакво дърво в далечината.

— А, той ли? — с неудоволствие отвърна Луси, когато Мартина я попита кое е онова момче там. Носът й се сбърчи: — Той или е ням, или глух, или смахнат. Не можем да разберем точно.

През следващите няколко дни Мартина научи, че момчето се казва Бен, че е от смесен произход, с баща зулус и майка азиатка — танцьорка от Индия, така поне се говореше. Мартина беше дребна за възрастта си, а той беше слаб колкото нея и съвсем малко по-висок. Но ако човек се вгледаше в Бен, щеше да забележи, че той изобщо не е хилав. Кафявите му ръце и крака бяха силни и жилави. Повечето деца не се интересуваха от Бен. Той беше аутсайдер и почти никой не говореше с него. Отчасти това се дължеше на факта, че през трите години в училището, Бен не бе отронил и дума. Учителите отдавна бяха решили, че е ням, главно защото отговаряше на въпросите им на листчета хартия, но беше пръв по успех в класа. За „Петте звезди“, които се кълняха, че са го видели веднъж да води напълно нормален разговор с баща си на паркинга, той бе извор едновременно на раздразнение и забавление. През обедните почивки Бен вземаше раницата си и зачезваше към най-отдалечените кътчета на игрищата. Сядаше под някое дърво и четеше книга. Бяха му лепнали прякора „Буда“, защото имаше навик да пали тамян и никога не отвръщаше, ако му откраднат книгата или го принудят да напише нечие домашно.

Мартина беше разстроена, като видя колко зле се отнасят всички с Бен, и реши да се сприятели с него. Но един следобед, когато тъкмо се запъти към него, Луси й помаха, за да я повика при тях и я попита какво е намислила. Мартина не си призна, че е била на път да говори с „лудия Бен“, както Луси го наричаше. На следващия ден отложи разговора си с него по друга причина и след известно време изобщо спря да мисли за Бен.