Лорън Сейнт Джон
Белият жираф (4)

4.

Мартина винаги щеше да си спомня пътуването до Савубона. Тендай й обясни, че Савубона означава „Здравей“ или „Добре дошъл“ на зулуски. Той самият беше от племето на зулусите^[1].

След като се качиха на очукания му джип, се отправиха към крайбрежния булевард, който извеждаше от Кейптаун, после минаха покрай поредица от омайно красиви заливи с тъмносини вълни, контрастиращи с побелялото от жегата небе. Някои плажове изглеждаха недокоснати от човешка ръка, с цъфнали храсти и дървета, стигащи почти до брега. Другаде имаше шарени плажни бунгала и сърфисти, яхнали гребените на големи пенести вълни. На места по камъните се бяха настанили колонии от пингвини. Над всичко това се бяха надвесили мораво-сивите скали на висока и равна като тепсия планина, която наричаха Тейбъл.

След около час джипът зави към вътрешността и Мартина бе поразена от бързината, с която пейзажът се промени — храстите отстъпиха на гледки, подобни на онези, които тя познаваше от снимките на Африка.

Белезникави бодливи дървета и рехави шубраци опасваха висока жълтеникава трева, която искреше под пламъците на лятното слънце. Пустият път се беше опънал далече напред и сякаш нямаше край. Мартина смъкна прозореца и прашният въздух с миризма на животни нахлу в джипа.

По целия път Тендай говореше за Савубона и разказваше за работата си като ловец в резервата. Савубона не бил само резерват, а истинско убежище за диви животни и задачата на Тендай била да следи за приспособяването на всяко от тях в парка. Около една четвърт от животните в Савубона били родени там, а останалите били докарани, за да бъдат спасени. Някои били преместени от райони, поразени от суша, от резервати или от зоопаркове, които вече не работели. Други били доведени ранени, или защото ловци са убили родителите им.

— За двадесет години, госпожице Мартина, не съм видял вашия дядо, Хенри Томас, да откаже да приеме дори и едно животно. Нито едно, разбирате ли!

Мартина за първи път чу някой да споменава дядо й и наостри уши. Следващото изречение я свари напълно неподготвена.

— Толкова съжалявам, госпожице Мартина, че не бях до него в нощта, когато загина.

Главата на Мартина бе замаяна от полета и глада и тази новина направо я срази. Явно на Тендай и през ум не му минаваше, че тя може и да не знае, че има дядо, да не говорим, че вече е и мъртъв.

— Разкажи ми какво се случи.

Пръстите на Тендай стиснаха по-здраво кормилото.

— Ами… Може да опитам.

Оказа се, че са изминали близо две години от смъртта на дядо й, но тя и досега бе забулена в тайна. Полицията смятала, че Хенри се е натъкнал на бракониери, които се опитвали да откраднат двойка жирафи или да ги убият като трофеи. Това станало една събота, когато Тендай заминал на север да посети роднини и Савубона останала изключително уязвима. Избухнала престрелка. Когато всичко приключило, Хенри бил смъртоносно ранен, а жирафите — мъртви.

— В селото, където бях отишъл, нямаше телефон — продължи Тендай, — така че разбрах за случилото се чак в понеделник, когато се върнах. Но вече беше твърде късно. Всяко лято зулусите молят Царицата на дъждовете да благослови нивите им с дъждове, но през онази седмица тя направо се престара. За два дни бурите бяха отмили следите, а полицейските коли набраздиха целия терен. На третия ден, когато пристигнах, нямаше нито една улика, не беше останала нито една следа. Нито един от бракониерите не беше заловен. До ден-днешен не се знае дали Хенри е убит или е застрелян погрешка. Най-странното от всичко е, че бракониерите са избягали без жирафите, заради които са дошли.

— И полицаите ли не откриха нищо? — разтревожено попита Мартина.

Беше й тъжно да научи, че дядо й е мъртъв, но още по-тревожно бе да разбере, че там, където се намира новият й дом, се разхождат убийци на свобода.

— Не, не откриха! Но не се тревожете, госпожице, дори паякът оставя следи. Може да минат няколко години, но накрая ще открием кой стори това. Дори ако сме достатъчно търпеливи, те сами ще ни намерят.

Лицето на зулуса посърна, докато говореше, а сега потръпна, сякаш си спомни, че с Мартина току-що се срещат и че може би е казал повече, отколкото трябва. Засмя се с удивителната си усмивка.

— Дядо ви имаше сърце на боец. Той беше най-добрият пазител на животните. Номер едно!

На Мартина й домъчня за дядото, когото не познаваше. Изглежда е бил добър човек. Новият управител на резервата беше по-млад. Казваше се Алекс дьо Прийс. Имаше нещо в начина, по който Тендай произнесе името му, което показваше, че господин Дьо Прийс не е сред най-любимите му хора…

* * *

Джипът навлезе в малко селце с къщи със сламени покриви и с високи слънчогледи и царевици по дворовете. На една поляна група деца играеха футбол. Джипът намали и зави по тесен път под навес от бананови палми. В дъното се виждаше бледозелена къща с покрив от гофрирана ламарина. На едната й стена беше облегната олющена реклама на кока-кола, а около входа й се суетяха три пилета.

Мартина слезе от джипа.

— Това ли е къщата на баба ми? — не успя да скрие изненадата си тя. Много неща очакваше, но не и подобна съборетина.

— Не, детето ми, Тендай те доведе у нас.

Мартина се обърна и видя, че към тях се приближава с патешка походка най-дебелата жена, която някога беше виждала. Жената беше облечена в традиционна африканска носия в ярки цветове, а на главата си имаше шал в банановожълто, калахарско червено и лимоненозелено.

— Рекох му, че ще си гладна… — рече жената с топъл и сладък като шоколад глас, — и ей на, че съм права. Погледни се, цяла си кожа и кости.

— Госпожице Мартина, запознайте се с леля ми, мис Грейс — каза Тендай с видима гордост. — Най-добрата готвачка на света.

Двамата с Тендай последваха Грейс в малката зелена къща. На Мартина й хрумна, че баба й може би няма представа за това непланирано гостуване, но беше твърде гладна, за да се тревожи. От кухнята на Грейс се носеше божествен аромат.

Тя ги настани на ръчно изработени дървени столове в простичка, но идеално чиста дневна. На пода имаше сламена постелка, а на стената — стар календар със снимка на тропически остров.

След броени минути Грейс се появи от кухнята с две големи чинии омлет от пресни яйца и диви гъби, купчина хрупкав бекон и домати, изпържени с кафява захар. Мартина имаше чувството, че не е яла от години. Поглъщаше лакомо храната, без да продума. Когато приключи, беше напълно убедена в думите на Тендай — Грейс наистина е най-добрата готвачка на света!

Обърна се към нея, за да й благодари и видя, че жената я гледа изпитателно.

— Детето е също като Вероника — обърна се Грейс към Тендай.

Мартина подскочи.

— Познавали сте майка ми? — извика тя.

— Лельо! — рязко се изправи Тендай. — Предупредих те да си затваряш устата!

— Мълчи, момче! — нареди Грейс. — Има твърде много тайни в Савубона. Детето има право да знае истината.

— Каква истина? — запита Мартина.

— Госпожице Мартина — каза Тендай, — съжалявам, но вече трябва да тръгваме.

— Но…

— Моля ви!

Мартина погледна първо единия, после другия. В главата й бръмчаха стотици въпроси, които явно нямаше да може да зададе. Тя тръгна с неохота след Тендай, но в този момент Грейс сграбчи ръката й.

— Чакай — гласът на жената се извиси.

Тя постави ръка на челото на Мартина и момичето почувства, че през тялото й сякаш мина ток. Очите на Грейс се разшириха.

— Ти носиш дарбата, дете — прошепна тя. — Точно както рекоха предците.

— Каква дарба?

Но Грейс само поклати глава:

— Бъди много внимателна. Дарбата може да е благословия, но може и да е проклятие. Вземай умни решения!