Лорън Сейнт Джон
Белият жираф (2)

2.

Господин Грайс от Социалните служби съобщи на Мартина, че трябва да замине за Африка. Ако трябва да сме по-точни — за Кейптаун, Южна Африка.

— Южна Африка! — извика Мартина. — Защо Южна Африка?

— Ами — каза господин Грайс, — изглежда, че единствената ти жива роднина живее в резерват за диви животни в Южна Африка. Някоя си госпожа Гуин Томас, която била твоя баба.

Мартина се вцепени.

— Аз нямам баба — бавно промълви тя.

Господин Грайс се навъси. Бръкна в джоба за очилата си и се втренчи в досието.

— Уверявам те, няма грешка. Ето писмото от баба ти.

Той подаде на Мартина лист кремава хартия за писма.

Уважаеми господин Грайс,

Благодаря за съболезнованията по повод тъжната загуба на дъщеря ми, Вероника Алън, и нейния съпруг, Дейвид — двама от най-добрите хора, които познавам.

Не знаех, че дъщеря ми ме е посочила за настойник на тяхното дете Мартина, в случай, че нещо се случи с нея. Аз, разбира се, ще поема тази отговорност. Това е най-малкото, което мога да направя.

Към писмото прилагам самолетен билет до Кейптаун и 150 долара за разноските на момичето. Ще Ви бъда благодарна, ако се погрижите то да е облечено съответно на времето в Южна Африка.

Искрено Ваша,

Гуин Томас

В тона на писмото имаше нещо, което притесни Мартина. Баба й изобщо не изглеждаше щастлива, че ще се грижи за нея. Точно обратното. Писмото подсказваше, че по-скоро я възприема като бреме. Очевидно обожаваше родителите на Мартина, но това не значеше, че има желание да се грижи за нея самата. Ами дядо й? За него изобщо не се споменаваше.

Мартина върна писмото на господин Грайс и отсече:

— Няма да замина! Тя не ме иска. Няма начин да живея с някой, който не ме иска. По-скоро ще си забода топлийки в очите!

Господин Грайс я погледна ужасено. Беше изтощителна сутрин и май щеше да става все по-лошо. Какво й става на шефката, та винаги му дава най-трудните случаи?

— Но госпожа Томас е твой законен настойник…

— Няма да отида! — повтори Мартина твърдо. — Не можете да ме принудите.

Господин Грайс започна нервно да събира книжата си в разбъркана купчина и без да иска бутна чашата с вода.

— Сега ще се върна — каза той на Мартина, без да обръща внимание на вадичките, които размазваха мастилото по документите. — Трябва да се обадя по телефона.

Мартина зяпаше лекьосания тапет в кабинета и се тресеше от страх — много по-голям, отколкото би си признала.

Не помнеше почти нищо от изминалите няколко седмици. Всичко й изглеждаше като в мъгла. Първите кошмарни пет дни след пожара прекара у семейство Морисън, но после синът им се върна от състезание по ръгби и Мартина се премести при една приятелка на майка й, която изобщо не знаеше как да се държи с дете, загубило родителите си. Накрая я изпратиха в дома на госпожица Роуз, учителката й по английски, която щеше да се грижи за нея, докато се реши бъдещето й. Навсякъде, където отиваше, хората слагаха на лицата си весели усмивки и правеха мили предложения. Но щом излезеше от стаята, Мартина чуваше приглушени разговори, в които най-използваните думи бяха „сираче“ и „съвсем сама на света“.

Мартина обаче бе твърде замаяна, за да им обръща внимание. През повечето време имаше натрапчивото усещане, че пропада в кладенец без дъно. Не можеше да се храни, не можеше да спи, не можеше дори да плаче.

Въпросът, който не спираше да си задава беше защо? Защо тя се спаси, а родителите й не! Беше несправедливо! Пожарникарите я похвалиха за смелостта и казаха, че е постъпила правилно. Казаха, че ако е отворила дори мъничко вратата на стаята, за да стигне до спалнята на родителите си, пламъците щели да я погълнат. Но каквото и да й разправяха, тя се чувстваше виновна. А сега какво? Наистина ли ще я изпратят при някаква непозната чак в Южна Африка?

В този момент Мартина забеляза един кремав плик за писма върху бюрото на господин Грайс. Стори й се много познат. Тя се пресегна и го взе, погледна адреса. Беше написан прегледно със синьо мастило и гласеше:

Гуин Томас, резерват за диви животни „Савубона“, Източен Кейп, Южна Африка.

Някъде беше виждала този почерк и преди, но къде? Мартина разрови паметта си. Разбира се! Откакто се помни всеки месец майка й отваряше подобни пликове. Тя никога не говореше за тези писма, но Мартина винаги усещаше промяна у нея, след като ги прочетеше. Ставаше някак по-весела и се смееше по-често.

Сега Мартина седеше изоставена и объркана сред прашните папки на господин Грайс и не можеше да разбере защо майка й не й е казала за писмата от баба й, защо дори не й е казала, че има баба. Защо е пазила всичко това в тайна?

Мартина се замисли за подписа под писмото — Гуин Томас. Името звучеше някак твърдо и студено. Нима такъв човек може да й е баба? Да не говорим, че може би ще се наложи да й казва бабо или не дай си боже маминко!

По някаква причина за нея тя бе само Гуин Томас.

Господин Грайс се върна в стаята, като клатеше глава.

— Боя се, че нямам много възможности за теб — каза той. — Успях да ти намеря място в един дом за деца в Горен Бликли.

— Всичко е наред — прекъсна го Мартина. — Реших да замина за Южна Африка.

Господин Грайс въздъхна с облекчение.

— Добре — каза той. — Тогава всичко е уредено.

* * *

От самото начало бе ясно, че всички около Мартина са много по-оптимистично настроени за нейното бъдеще, отколкото самата тя.

— Резерват за диви животни в Африка! — възхити се госпожица Роуз. — Само помисли, Мартина, все едно да си прекараш живота на сафари!

Госпожа Морисън пък беше убедена, че някой тигър може да изяде Мартина.

— Трябва много да внимаваш! Но пък какво приключение ще е само!

Госпожа Морисън беше най-милата жена на света, но нямаше никаква представа за света на животните.

— В Африка няма тигри — обясни й Мартина. — Тигри има само в Азия и в зоологическите градини.

С изключение на тази подробност самата тя не знаеше нищо повече за Африка. Когато се опитваше да си представи мястото, където отиваше, единственото, което й идваше наум, бяха обширни жълти равнини, магнолии^[1] с корони като чадъри, манго, мургави лица и изгарящо слънце.

Чудеше се дали дивите животни се разхождат по улиците. Дали ще й позволят да си вземе домашен любимец? Майката на Мартина имаше алергия към животни, затова винаги я държаха настрана от тях, но въпреки това от съвсем малка си мечтаеше да си има животинче. Може би щеше да си вземе маймунка.

Тогава си спомни писмото на баба й и отчаяние се настани в гърдите й. Гуин Томас май не беше човек, който ще приеме някакъв примат да се разхожда във всекидневната. Ако изобщо имаше всекидневна! Беше напълно възможно баба й да живее в тръстикова колиба.

В училище повечето й съученици сякаш бяха забравили, че са минали само три седмици, откакто домът й изгоря до основи, че загуби родителите си и че отива в Южна Африка не по своя воля.

— Голяма късметлийка си — непрекъснато й повтаряха те. — Ще се научиш да караш сърф и… Ще е страхотно!

Докато ги слушаше, Мартина си помисли, че единственото хубаво нещо на заминаването й за Африка е, че никога вече няма да се наложи да минава през мрачната врата на училище „Бодли Брук“. Училището не й харесваше. Всъщност, тя не харесваше никое място, пълно с деца на нейната възраст, но това беше без значение, докато майка й и баща й бяха край нея. Те бяха най-добрите й приятели. Баща й беше лекар, работеше по цял ден, но през лятото си взимаше отпуска и заедно отиваха в Корнуел^[2]. Там майка й рисуваше, а Мартина и баща й плуваха или ловяха риба и той я учеше как да оказва първа помощ. Всеки уикенд, независимо дали валеше, или беше слънчево, те се забавляваха заедно, дори и когато просто си приготвяха палачинки у дома. Сега всичко това беше свършило и Мартина усещаше огромна, чудовищна празнина в сърцето си.

В събота сутринта, деня преди да замине за Кейптаун, госпожица Роуз заведе Мартина на обиколка по магазините по улица „Оксфорд“, за да й купят летни дрехи. Валеше леден сив дъжд и цялата улица приличаше на море от мокри купувачи и туристи, които си навираха чадърите в очите. Но това не можеше да разколебае ентусиазма на госпожица Роуз.

— Погледни тези сладки къси панталонки! Каква страхотна бейзболна шапка! О, тази червена тениска на райета ще ти стои чудесно!

Мартина я остави да се забавлява. Беше й зле. Стомахът й бълбукаше, в гърлото й имаше буца, устата й беше пресъхнала от страх пред утрешния ден.

— Както кажете — повтаряше механично Мартина, докато госпожица Роуз й предлагаше различни дрехи. — Да, това е хубаво. Да, сигурна съм, че ще ми стане…

Пазаруването завърши с два чифта къси панталони в цвят каки, чифт дънки, четири тениски, бейзболна шапка и чифт тежки туристически обувки в камилско бежово. На Мартина само веднъж й се наложи да води битка с госпожица Роуз, която се опита да я накара да си вземе рокля с щампа на цветя. Мартина се беше отказала от роклите още когато беше на пет години и нямаше никакво намерение да се променя точно сега. Тя тръсна късо подстриганата си кестенява коса, а искрящите й зелени очи проблеснаха, но се овладя и кротко каза:

— Може да ме ухапе змия, ако не съм облечена подходящо.

— Ако носиш къси панталони, рискът да те ухапе змия е същият — възрази й с усмивка учителката.

— Да, но това е друго. Някога виждали ли сте изследовател, който да не е с къси панталони?

Когато същата вечер се върнаха в Хемпшир, госпожица Роуз приготви прощална вечеря за Мартина — печено пиле с хрупкави картофки, грах, домашно приготвен пудинг и лучен сос. Господин и госпожа Морисън също дойдоха. Госпожа Морисън подари на Мартина бинокъл, който бил на някакъв неин стар чичо.

— Да ти помага да виждаш големите котки — обясни тя.

Мартина се развълнува, особено когато госпожа Морисън й подаде и голямо парче домашен шоколадов кейк, грижливо опаковано в кутия за обяд.

— Желая ти много щастие, мила — развълнувано рече госпожа Морисън. — И помни, че винаги си добре дошла в нашия дом!

Господин Морисън само изсумтя за потвърждение. Той не беше много словоохотлив, но когато жена му се обърна, за да благодари на учителката за вечерята, пъхна ръка в джоба на якето си и извади изписана дървена кутия.

— Да те пази — каза той тихо, докато я подаваше на Мартина. После отвори вратата на колата и запали мотора. — До скоро, Мартина!

Когато остана сама в стаята за гости на госпожица Роуз, Мартина отвори кутията и видя розово фенерче „Маглайт“, швейцарско ножче и комплект за първа помощ. Не повярва на очите си! Постави внимателно всичко пред себе си и усети как коремът й се сви от вълнение. Прочете упътването за употреба на комплекта. Щедростта на всички тези хора беше трогателна.

Малко по-късно Мартина старателно опакова подаръците, загаси лампата и легна. През прозореца струеше светлината на пълната луна и чертаеше сребриста пътека насред стаята.

Против волята си Мартина усети, че е развълнувана. Утре щеше да е в самолет на път за Африка. Очакваше я живот, който дори не може да си представи. За добро или за зло, съдбата затваряше вратата към миналото й.