Лорън Сейнт Джон
Белият жираф (15)

15.

Мартина така и не разбра как оцеляха след този скок в неизвестното. В един момент бяха на зловещата просека, а в следващия — Джеми скочи сякаш право в скалата. Останала без дъх, Мартина полетя на гърба на жирафа — задушена, смачкана и издрана до кръв от мъхести лози и бодливи трънаци.

Най-накрая Джеми спря, треперещ и запенен. Наоколо цареше пълен мрак. Мина известно време, преди очите на Мартина да свикнат с тъмнината и тя да осъзнае, че все още е на гърба на жирафа и все още е цяла. Повече време й отне да измисли как да слезе безопасно на земята.

Стъпила на твърдо, тя се почувства отново малка и незначителна, но и радостно възбудена. Засега двамата с Джеми надхитриха бракониерите. Мартина извади кухненското фенерче на баба си от джоба на якето и се приготви да посрещне неочакваното. Беше се качила на гърба на див жираф (никой друг на света никога не се беше опитвал да язди жираф) и се остави да я отведе на доста неприятно място с още по-неприятно дърво. И тогава, точно когато си мислеше, че нещата не биха могли да бъдат по-лоши, белият жираф се хвърли право в една скала.

Можеха да са навсякъде.

Мартина запали фенерчето. Не видя нищо фантастично, поне не нещо, свързано с магия — черна или каквато и да била друга. И Джеми всъщност не беше преминал през скалата. Просто бе скочил през процеп в нея, невидим зад завеса от пълзящи лиани. Тъй като пукнатината беше под ъгъл, скрита зад растителността и зад голямата крива корона на дървото, нямаше как да се види отпред. Мартина се удиви, че единствено животните са я открили. И то малко животни, ако се съди по тишината.

Мартина очерта широка дъга с лъча на фенерчето и видя, че се намира в малка долина, голяма не повече от един акър, обградена от трите страни от високи, стръмни стени от гранит. На четвъртата стена се издигаха масивни червено-кафяви скални блокове, като че подредени от човешка ръка. Сякаш се намираха във вътрешността на неправилна пирамида. Скалната стена беше наклонена така, че се надвесваше над скалните блокове и образуваше покрив над долината. Погледнато отвътре ставаше ясно, че дори ако някой се изкачи на върха на скалата и погледне надолу, трудно ще види полянката. Мястото оставаше изцяло скрито.

Но най-удивителното беше, че природата бе подсигурила достатъчно място между терасата и скалните блокове, за да може през част от деня в долината да прониква слънчева светлина. Затова тук имаше и акации, любимата храна на жирафите, и килим от тучна трева, изпъстрен с ароматни бели орхидеи. В миниатюрен пролом между скалите проблясваше малко езерце, от което тръгваше бистро поточе.

Мартина знаеше, че е в тайното убежище на белия жираф. Тук Джеми си имаше всичко необходимо, за да оцелее. Всичко, с изключение на обич и приятели. Нищо чудно, че е толкова самотен. Тя протегна ръка и го погали. Той не помръдна. Беше невероятно. Ако й позволеше, тя щеше да му даде цялата любов, която му беше нужна. Никога вече нямаше да бъде самотен.

В същото време милион въпроси кръстосваха главата й. Кой пръв е открил тайната долина? Дали друг, освен животните знае, че тя съществува?

Мартина тръгна да огледа, като осветяваше скалите с фенерчето. И тогава видя нещо — черен триъгълник между две скали. Приличаше на тунел. Внезапно почувства непреодолимо желание да влезе. Беше наясно, че да се навира в черни дупки в сегашната ситуация не е най-умното нещо на света, но колкото и да се напрягаше, не можеше да овладее теглещото я натам желание. Погледна към белия жираф. Той пиеше вода от поточето с широко разтворени предни крака, а сребърната му муцуна се мръщеше на водните мехурчета.

Мартина се зачуди. Ами ако беше изразходвала целия си късмет за една нощ? В черния триъгълник обаче имаше нещо, което сякаш я теглеше към себе си и я викаше настойчиво. Странно, но усещаше, че трябва да влезе в тунела. Знаеше, че ще го направи, дори да не иска.

Мартина върза здраво връзките на обувките си и пое с несигурни стъпки към черната дупка. Сърцето й се качи в гърлото.

* * *

Беше тунел. Миришеше на влажни скали и на животни, които живеят на усойни места — паяци, павиани и други такива. Леопардите също обичат подобни скривалища, но Мартина се успокояваше с мисълта, че Джеми не би оцелял толкова дълго, ако наоколо живеят хищници. След един последен опит да се убеди, че трябва да остане в прекрасната долина, тя пристъпи в тунела.

Той беше доста нисък. Дори дребен на ръст възрастен човек не можеше да мине, без да се наведе. Близо до входа проходът правеше завой, а после постепенно се разширяваше. Сега Мартина беше точно под планината. Изведнъж подът на тунела под нея се издигна рязко в поредица от стръмни стъпала, хлъзгави от мъх и влага. Мартина захапа фенерчето и се закатери по тях. По пътя си каза, че трябва да скрие дънките си, покрити с жирафска козина, трева и кал, преди баба й да ги е видяла. Оправданието със зеленчуковата градина нямаше да й помогне втори път.

Тъкмо да прекрачи последното стъпало, чу пронизителен писък от галерията, която се разкри пред нея. Мартина почти полетя надолу. Хвана се за една издатина, за да не се сгромоляса. За секунди въздухът се изпълни с вихрушка от пляскащи крила и пронизителни крясъци. Беше разбудила колония прилепи.

В Англия Мартина познаваше момичета, които твърдяха, че се страхуват от прилепи, въпреки че живееха в предградията и ги виждаха само във филмите за Дракула. Тя самата не се бе замисляла по този въпрос. Но откакто пристигна в Африка, започна да ги намира за симпатични. Те не бяха смучещите кръв вампири от филмите, а съвсем безобидни дребни животинки, с муцунки като на малки лисичета, които обичат плодове. Докато, разбира се, не се оплетат в косата ти.

— Уф — измърмори Мартина, като се опитваше да се освободи от драскащите им нокти и лепкави крила, без да бъде ухапана. — Уф!

Когато черната вихрушка отмина, тя вдигна фенерчето и видя, че се намира в пещера с размерите на малка църква.

Порази я усещането й за пещерата — съвсем различно от усещанията й в тунела. Тунелът беше просто влажен и студен, а тук имаше нещо необикновено. Мартина пое глътка от тежкия влажен въздух и усети замайващо спокойствие. Подобно нещо беше изпитвала само в някои катедрали и исторически сгради, в които беше ходила с родителите си по време на пътуванията им из Англия. На тези места се усещаше връзката между поколенията. Сякаш разни хора през разни епохи ги бяха белязали така дълбоко, че душите им още живееха там. Но защо имаше същото чувство и тук?

Мартина освети пещерата с фенерчето и тръгна предпазливо, за да не обезпокои отново прилепите. Това, което видя, я накара да извика от изненада. Всяка стена и всеки камък бяха покрити с рисунки! Имаше недодялани драсканици с въглен, също и избелели от времето изображения на хора, подобни на човечето от играта на бесеница — кръг вместо глава и прави линии за тяло и крайници. Но имаше и трети вид рисунки — толкова реалистични и богати с цветове, сякаш всеки миг можеха да скочат от стените като танцуващи пламъци. Всеки образ дишаше и живееше. Те й говореха през вековете, толкова ясно, все едно че създателите им бяха застанали пред нея и й разказваха за битки, за пиршества и глад, за времена на изобилие и за времена на болести.

Мартина седна на един камък. Част от нея се чувстваше като дете на Коледа, а другата част бе замаяна. Какво става? За какво е всичко това? Джеми, кудуто, сега скалните рисунки? Какво означава? О, ако беше успяла да говори с Грейс през онзи ден, когато дойде в Африка! Мартина бе сигурна, че ключът на загадката или поне част от нея, беше у Грейс. Все пак тя й каза за дарбата. Толкова много неща се случиха за това кратко време.

Мартина се опита да си спомни живота с майка си и баща си. Някои подробности вече й се губеха. Помнеше, че се ужасяваше от тъмнината и прекара не една и две безсънни нощи, убедена, че под леглото й дебне чудовище. Няколко пъти се промъкваше в спалнята на родителите си. А ето я сега тук, сама в пещера посред нощ, без изобщо да е изплашена. Объркана е, но не е изплашена. Нито пък самотна. Сякаш майка й и баща й бдяха над нея и знаеха за Джеми. Мартина се усмихна в тъмното.

Знаеше, че по-голяма част от новоизлюпената й самоувереност се дължи на белия жираф. Обичта към Джеми я накара да се усмихва тогава, когато си мислеше, че никога вече няма да може да бъде смела заради него, както се наложи тази нощ. Той я накара да надникне дълбоко в себе си и да открие една силна Мартина, за която не бе подозирала, че съществува. На свой ред белият жираф превъзмогна страха си от хората, за да я спаси и й позволи да го язди. Ако не й се беше доверил, нямаше да я доведе тук. Мартина се закле, че докато е жива, няма да каже на никого за тайната долина. Ако рисунките някога бъдат открити, убежището на Джеми ще се напълни с репортери, учени и туристи. Тогава древните духове ще бъдат прогонени завинаги от тук и светът нямаше да е същият.

Мартина се вгледа в рисунките. В една от книгите на майка й имаше рисунки досущ като тези. Бяха на народа сан^[1], както наричаха бушмените. Пишеше, че са правени с желязна руда, каолин^[2] и говежда жлъчка, векове преди белият човек да се засели по тия места. Мартина се запита дали скалните рисунки по стените на пещерата не са дело на бушмените или някое друго племе ги е създало — може би племето на Тендай, зулусите. Тя стана от камъка и се приближи да огледа по-добре. Главата й още се въртеше и имаше милиони въпроси, но по-важно беше, че има късмета да види рисунките.

Обиколи пещерата, като държеше фенерчето високо над главата си. Образи в червено, златисто и черно се разкриваха пред очите й като сцени от стар черно-бял филм, оцветен в сепия^[3]. Мартина се прехласна. Въпреки простотата си, образите пренасяха в настоящето историите на живот, преминал в красота и тъга. Имаше фантастични сцени на мигриращи животни, племенни танци и мъже в битки с носорози и слонове — мъже, въоръжени единствено с лъкове и стрели. Беше стигнала средата, когато забеляза рисунка на жираф. Оказа се цяла поредица, повечето от които изобразяваха стадо жирафи, заобиколени от хора с копия. Във всяка нова картина стадата ставаха по-малобройни и все повече окървавени жирафи лежаха по земята. Накрая останаха само два. После и те бяха на земята, заедно с един мъж. При вида на следващата рисунка, главата на Мартина наистина се завъртя. Тя показваше бял жираф, който бозае от слон. Отначало си помисли, че окраската на жирафа е само игра на светлината, но когато я сравни с предишните изображения, се оказа доста по-бледа. Мартина попипа жирафа с пръст. Скалата беше студена, но и сякаш излъчваше някаква енергия.

Насили се отново да погледне последната картина и направо се зашемети. Цветовете й бяха различни, сякаш бе рисувана с металическа боя. Виждаше се дете, яхнало бял жираф. Козината на жирафа проблясваше точно като козината на Джеми. Вляво от детето и жирафа гореше огън, а вдясно се виждаха различни животни, наредени в редица.

„Детето, което може да язди бял жираф, ще има власт над всички животни“, беше й казал Тендай, когато пристигна. Въпреки че беше си представяла как язди Джеми, никога не бе мислила какво може да означава това, защото не можеше да повярва, че е възможно. Нали никой на света не го е правил?

Детето, което може да язди бял жираф, ще има власт над всички животни.

За втори път тази нощ коленете на Мартина омекнаха и тя трябваше да седне.

Грейс беше права. Предците знаеха, че тя идва.