Лорън Сейнт Джон
Белият жираф (18)

18.

През тези звездни нощи, освен за родителите си, Мартина мислеше и за още един човек — за Грейс. Знаеше, че Грейс може да й даде отговор на всички въпроси за нейната дарба. И за миг не беше забравила чудесните й гозби, нито топлотата й през първия страшен ден в непознатата страна, а също така и колко държеше тя да знае истината за тайните на Савубона. Но оттогава не се бяха виждали. Един-два пъти Мартина мислеше да избяга от училище и да иде при Грейс, но не знаеше къде живее, а Тендай отказваше да я заведе.

— Баба ти няма да го одобри — категорично отсече той.

Една нощ или ако трябва да сме точни, половин час след полунощ, Мартина си мислеше колко по-голямо би било неодобрението на баба й, ако можеше да я види как препуска на гърба на бял жираф към тъмната планина на границата на Савубона. Мартина твърдо реши да потърси отговорите на въпросите, които не й даваха мира. Но щом Тендай и баба й не искат да й кажат нищо за миналото, и щом й забраняват да отиде при Грейс, тогава тя сама ще намери това, което я интересува на единственото място, за което се сеща — тайната долина.

Беше топла уханна нощ. Вятърът носеше аромата на саваната, а луната грееше в златисто сияние. Докато яздеше, тя се сети за една бушменска легенда, която й разказа Самсон — възрастният мъж, който се грижеше за животните в изолатора на Савубона. Луната, редеше той, постоянно страдала от гнева на слънцето. Всеки месец, когато на небето се появявала пълна луна, ревнивото слънце грабвало нож и започвало да реже парче по парче, докато накрая оставал само тънък резен. Луната молела да й оставят последното парче заради децата. Щом желанието й се изпълнело, тя отново връщала закръглената си форма и ставала пълна.

Мартина се върна в действителността. Бяха стигнали до пустата просека. Кривото дърво се надвесваше умърлушено и пазеше тайната си. Мартина се опита да не поглежда към него. Хвана се по-здраво за гривата на Джеми и го смушка да побърза напред. Лиани и клони, като пипалата на октопод, драскаха и дърпаха Мартина, сякаш се опитваха да я свалят от гърба на Джеми, докато двамата се провираха между тях. После, внезапно, точно както предишния път, стана тъмно и спокойно.

Бяха в тайната долина. Чуваше се само ромонът на поточето и ускореното дишане на жирафа. Носеше се силен аромат на орхидеи. Мартина погледна нагоре и видя синкавочерно правоъгълно парче небе, обсипано със звезди.

Тя се плъзна от гърба на жирафа и запали фенерчето. Ето и входа на тунела, призрачно подканящ, както и преди. За миг кожата й настръхна от страх. Ами ако нещо се обърка? Никой не знае къде е. Никой и не подозира за съществуването на тайната долина. Ако някога я открият, щяха да се натъкнат само на костите й, точно както е станало с онзи роб от потока на скелета.

Мартина прогони тези мисли от главата си. Разполагаше с не повече от час, за да открие истината. Трябва да влезе в пещерата.

* * *

Мартина стоеше в средата на пещерата, окъпана от топлата светлина, която сякаш струеше от рисунките. Гърдите й поемаха плътния въздух. По-силно от всякога имаше усещането за пътуване във времето, за осезаемото присъствие на стотици минали поколения. В тази пещера имаше нещо, което я караше да се смирява, да се усеща малка като мравка или прашинка, оставена на милостта на някаква безкрайна и невидима сила. Мартина се приближи до рисунката на белия жираф и детето ездач. Докосна с пръст блестящите очертания и някак естествено последва извивките на красивото тяло.

— Виждам, че си намерила посланието на дедите, дете.

Мартина искаше да извика, но гърлото й се бе стегнало от ужас и от него не излезе и звук. Единственото, което успя да направи, бе да преглътне като риба на сухо.

Грейс излезе от сянката. От глава до пети беше увита в зулуска дреха. Бижута от разноцветни мъниста проблясваха по главата и ръцете й.

— Грейс! — извика Мартина. — Какво правиш тук? Как дойде? Кой друг знае за това място? Тендай знае ли?

— Толкова много въпроси — усмихна се Грейс, но дори на трепкащата светлина на фенерчето Мартина успя да види, че очите й не се смеят. Бяха тъжни и в дъното им се криеше някаква тревога.

— Ела — каза жената. — Ела, седни при старата Грейс.

Мартина послушно я последва до нещо като пейка в скалата. Седнаха една до друга. Пред тях рисунките проблясваха меко в медно и охра. Мартина още беше замаяна и не можеше да повярва, че точно тук, на това странно място, откри жената, с която толкова много искаше да говори.

— Всичко това, дете, започнало много отдавна. Много преди да се роди моята баба, много преди да се роди нейната баба, тогава, когато по тези земи, които днес наричате Савубона, живели бушмените. Всичко, дето ще става, вече е написано. Дори белият жираф е написан. Сама видя своята история на стената, нали?

Грейс вдигна ръка и Мартина за пръв път забеляза, че рисунките по стената следваха определен ред. Всяка от тях разказваше парченце от дълга история, изпълнена с красота и мъка.

— Грейс — попита Мартина шепнешком, — какво е станало с хората, които са живели тук?

— Умрели, дете. Всички. Оцеляло само едно момиче. Старците от нашето племе разказват, че било от болест — донесли я белите хора — дребна шарка или нещо такова, но никой не знае със сигурност. Когато усетили края, нарисували по стените историите си и легендите на предците. Оживяло само едно момиче. Една моя прапрабаба я намерила. Баба ми била сангома — лечителка като мен. Тя намерила момичето някъде извън долината. Мама казваше, че в оня ден баба поискала от боговете толкова много неща, че от небето завалял огън и тъй изгорил земята, че на това място вече нищо не поникнало.

Пред очите на Мартина изплува образът на безплодното сечище и кривото дърво — уродливо и покрито с паразити. Никак не й беше трудно да повярва на думите на Грейс.

— Дълго лекували бушменското момиче и накрая то оздравяло — продължи Грейс. — Тогава то довело сангома тук, в стаята на спомените. Накарало я да обещае, че тайната на пещерата ще се предава само от първородна дъщеря на първородна дъщеря — всички те сангома. Само те ще знаят за нея, както и ти, дете — детето, което ще язди белия жираф.

Мартина зяпна. После заоглежда пещерата по нов начин.

— Но защо аз? Какво общо имам аз с това?

— Отговорите са тук, на стената — рече Грейс, — но само времето и опитът ще ти дадат очи, за да ги видиш.

Мартина се взря в рисунките с надежда, че въпреки думите на Грейс, ще намери отговорите сега, когато най-много се нуждае от тях. Но пламтящите цветове се разляха пред очите й и единствено образът на детето върху белия жираф остана ясен.

— Грейс — попита Мартина, — Тендай знае ли за белия жираф?

— Знае, но не вярва много — отвърна Грейс. — Тендай е още млад мъж, а младите са подозрителни към старата вяра. Врели-некипели, викат, суеверия.

Грейс погледна изпитателно Мартина със странно блеснали очи.

— Но не и ти, нали?

— Не — отвърна Мартина. — Аз не.

На върха на езика й беше да попита Грейс как е разбрала, че ще я намери в пещерата точно сега, но се отказа. Някои неща е по-добре да останат неизказани. Вместо това запита:

— Грейс, защо дойде тук?

Отново й се стори, че вижда по лицето на жената да минава сянка.

— Дойдох с предупреждение — бавно каза Грейс. — Твоето време почти е дошло. Зли сили идат и нищо няма да ги спре да стигнат до белия жираф. Бъди много внимателна! Вярвай в дарбата си и тя ще те пази и ще ти помага.

Внезапно Мартина бе завладяна от предчувствие за опасност. Мислеше си, че щом бракониерите са заловени, нищо не може да нарани Джеми. Но още докато Грейс говореше, усети, че старата жена е права — ловците ще се върнат.

— Не ме интересува какво ще стане с мен, но как да спася белия жираф? — притеснено попита момичето.

В отговор Грейс отвори мънистената торбичка, която висеше на врата й. Извади шепа малки шишенца, които проблеснаха на светлината на фенерчето в оранжево, кафяво, в охра и някакво особено противно зелено. Грейс се усмихна. Този път очите й светнаха и в ъгълчетата им се появиха бръчици.

— Ще те науча на малко магия — отвърна старата жена.

Мартина знаеше, че трябва да се връща у дома, но не можа да устои на любопитството си. През следващия час тя премина ускорен курс по зулуска медицина. Научи за растения като езика на тъщата — лек против болки в ушите, ройбос — срещу стомашни колики и алергии, и много други лечебни билки. След това Грейс подаде пълната с шишенца торбичка на Мартина.

— Благодаря ти, Грейс — каза момичето, — ще ги пазя много.

Грейс изглеждаше трогната:

— Пак заповядай. Ти имаш лечителска дарба, но от време на време ще ти трябва и малко допълнителна помощ.

Останаха много незададени въпроси, но нямаше време. Мартина обаче искаше да научи още нещо, преди да се разделят.

— Грейс, защо баба ми не ме иска тук?

— Иска те, дете. Иска те! Баба ти те обича много. Но тя има своя съдба, както и ти твоя.

Мартина се канеше да каже, че баба й изобщо няма чувства към нея, но Грейс я прекъсна:

— Сега аз искам да те питам нещо. Имам един братовчед, който работи в твойто училище и той ми каза, че през всичкото време си съвсем сама. Що не си намериш приятели да си играеш с тях? Не е хубаво да си сама.

Мартина засрамено сведе очи.

— Но аз имам приятел. Белият жираф е мой приятел.

— Вярно, жирафът е твой приятел, но всяко дете има нужда от деца на неговата възраст, човешки деца, с които да говори и да споделя.

— Ами може би в училището няма никой, с когото искам да сме приятели — отговори Мартина. — Кой би ме разбрал за Джеми? Кой би разбрал за това?

Грейс дълго остана безмълвна. Накрая постави ръка на рамото на Мартина:

— Ще намериш приятеля, когото търсиш, на най-неочакваното място.