Лорън Сейнт Джон
Белият жираф (5)

5.

Тендай запали мотора. Щом Мартина се качи в джипа, той натисна газта и колата се понесе по осеяния с дупки път. Скоро излязоха на главното шосе. От горещината асфалтът трептеше като мираж в пустиня.

Тендай изглеждаше разтревожен.

— Съжалявам, госпожице Мартина, не биваше да ви водя тук. Моля ви да проявите любезност и да не споменавате за случилото се пред баба си.

Мартина почти не го чу. Челото й още пламтеше от ръката на Грейс, а умът й летеше като експрес през миналото й. Опитваше се да си спомни нещо, каквото и да е, което да обясни случилото се току-що.

— Какво искаше да каже Грейс за майка ми? Тя живяла ли е в Савубона някога?

— Моля ви, трябва да питате баба си за това.

Тендай продължи още няколко минути да кара мълчаливо, после зави надясно по пясъчен път, ограден с висока телена ограда. Над входа се извиваше черна дървена табела с издълбан надпис:

Резерват за диви животни Савубона

Джипът спря и Тендай посочи нещо през прозореца.

— Виждате ли биволите?

Мартина с неудоволствие се върна в настоящето, примигна срещу слънцето, но не видя нищо, освен безкрайна шир с дървета, сиво-кафяви храсти и трева, простираща се докъдето погледът стига под яркосиньото небе. Морави хълмове обрамчваха хоризонта, а над тях лениво се виеше черен орел.

— Не — въздъхна Мартина, — не ги виждам.

— Не гледайте през храстите — инструктира я Тендай, — погледнете в храстите.

Мартина го послуша и постепенно храсталакът се разкри като могъщо сенчесто убежище на около тридесетина бивола. Момичето различи сред дърветата извитите им рога и напрегнатите муцуни.

Забеляза и един слон мъжкар, който стоеше под висока магнолия. Извитите му бивни и едрото сиво тяло се сливаха с пейзажа наоколо. Също като биволите и той изглеждаше стар колкото самата земя. Но дори на триста метра от него, Мартина усети могъщата му сила.

Момичето гледаше със страхопочитание. Беше запленена от всичко, което видя и чу, откакто тръгнаха от летището.

— Еха! Толкова са големи и толкова… толкова спокойни. Досега съм виждала диви животни само по телевизията. Какви други животни има тук?

— Още дванадесет слона — гордо изрече Тендай, — осем щрауса, сто и петдесет газели, десет антилопи гну^[1], осемнадесет куду^[2], двадесет зебри, шест лъва, четири леопарда, седем глигана, две стада павиани, няколко елена и един… — Той спря. — Това е.

— И един какво? Щеше да кажеш още нещо.

— А, нищо — отвърна Тендай. — Местните племена вярват, че в Савубона има бял жираф. Според древна африканска легенда детето, което може да яхне бял жираф, ще има власт над всички останали животни, но това е просто мит. От две години в Савубона не сме имали жирафи, дори обикновени, а хората продължават да идват при мен и да ми разказват, че са видели този, белия. Мъжете от племето твърдят, че бил жираф албинос, бял като снежен леопард. Ако е вярно, той ще да е едно от най-рядко срещаните животни на света. Но няма доказателства за съществуването му. Никога не съм го виждал, а всеки ден съм в резервата.

Мартина изпита странното усещане, че сякаш вече са водили този разговор в някакъв друг живот.

— А ти вярваш ли, че съществува? — попита тя разпалено.

Тендай сви рамене.

— От време на време намирам следи, следвам ги няколкостотин метра, а после сякаш се изпаряват във въздуха.

— Значи може да е вярно.

Зулусът се засмя:

— Невинаги този, когото преследваш, е този, който оставя следите, госпожице. В стари времена някои племена връзвали животински копита на краката си, за да подмамят ловците далеч от стадата, а баба ти разказва, че в Азия, в Хималаите, хората се опитвали да фалшифицират стъпките на Йети. Може би това се случва и тук.

Тендай се усмихна:

— Ако белият жираф съществува, трябва да е много предпазлив.

Джипът изръмжа и продължиха по пътя. Стигнаха висока желязна порта. Тендай слезе да я отвори. От другата страна започваше алея с огромни червено-оранжеви цветя от двете страни, следваше идеално поддържана морава и боядисана в бяло къща със сламен покрив. Стомахът на Мартина се сви от напрежение. След няколко минути за първи път ще се срещне с баба си. Дали Гуин Томас ще се радва да я види? Ще бъде ли мила с нея? Ще я хареса ли, въпреки че не я иска тук? Ами ако не я хареса, тогава какво ще прави?