Лорън Сейнт Джон
Белият жираф (22)

22.

Гуин Томас караше бясно към Кейптаун. Стрелката на скоростомера на допотопния червен датсун трепкаше, сякаш щеше да изскочи. Мартина виждаше колко разтревожена е баба й. Но освен тревога, по лицето й се четеше и решителност. Разбраха се, че ще отидат до доковете, но само до тях.

— Ако Джеремая не е там, ще се обадим в полицията! — каза твърдо баба й.

Всички протести от страна на Мартина бяха напразни.

След час и половина в далечината се появи океанът. За Мартина това беше най-дългото пътуване в живота й. Сякаш всичко беше срещу тях — на пътя имаше полицейска блокада, след това попаднаха в задръстване, трябваше да изчакат един автобус, от който слизаха възрастни хора, а накрая и три крави се шляеха по шосето пред тях…

През цялото време в ума на Мартина се въртеше предсказанието на Грейс: Белият жираф е там, но не за дълго. Виждам много болка, много болка, много болка…

Все още се движеха по широк път извън Кейптаун. Но скоро китните лозя със сгушени между тях старовремски бели холандски къщички с алеи, опасани с лавандула, се смениха с бедняшки квартали, напомнящи за онзи Совето, за който Тендай разказа на Мартина. Миля след миля се редяха ръждясали ламаринени и шперплатови бараки, кльощави кучета и младежи с шарещи, гладни очи. Деца играеха в прахоляка. Тази гледка напомни на Мартина за деня, който двамата с Тендай прекараха в Савубона.

Гуин Томас се отклони от главния път и пое покрай брега на океана към доковете. Зловещите склонове на планината Тейбъл бяха забулени от гъсти облаци. На хоризонта се появиха високи сиви товарни кораби и кранове, които вдигаха контейнери. Гуин Томас намали скоростта и датсунът запъпли. Мартина едва сдържаше тревогата и нетърпението си. После се сети, че само така могат да намерят място, където да скрият колата. Видяха тесен буренясал път. Гуин Томас внимателно вкара колата сред плевелите и камънака и паркира под една пиния^[1]. После отвори вратата на колата и понечи да излезе. Мартина постави ръка върху нейната.

— Бабо, това е нещо, което трябва да свърша сама.

— Не мисля така — отвърна Гуин Томас с недоволна гримаса. — Ти си едва на единадесет и си на час и половина път с кола от дома си.

Но Мартина не отстъпи.

— Аз съм виновна, че заловиха Джеми, и ако го наранят, пак аз ще съм причината. Трябва сама да го намеря.

Гуин Томас затвори вратата на датсуна. Виждаше се, че води страшна битка със себе си.

— Кога ще свърши всичко това? — въздъхна накрая баба й и Мартина й се стори, че има предвид нещо повече от изчезването на жирафа.

Гуин Томас сложи ръка на рамото на Мартина.

— Добре, иди и потърси своя скъп Джеми. Но ако до четиридесет и пет минути те няма, ще повикам полиция. Няма да рискувам. Болката от загубата на едно дете ми е достатъчна. Няма да понеса да загубя и друго.

Мартина се наведе към баба си и я целуна. С изненада видя, че сините й очи са пълни със сълзи.

— Благодаря за всичко — каза момичето.

После изскочи от колата и хукна към главния път. През тънката й тениска океанският вятър я прониза като с нож, а соленият въздух болезнено нахлу в дробовете й. В подножието на хълма, зад висока ограда с бодлива тел се виждаха доковете и пристанището. Отвъд тях океанът неспокойно се зеленееше с бели гребени от пяна.

На пристанището кипеше живот, отнякъде се чуваше лай на кучета — по всяка вероятност пазачи, помисли Мартина. Тя изчака зад едно дърво да отминат няколко коли. Започваше да съжалява, че не си взе якето. Попипа с ръка торбичката с шишенцата, които Грейс й даде в тайната долина.

В колата на път за насам баба й попита за тях, но Мартина не й каза цялата истина. Обясни само, че са подарък от приятел за късмет. Сега черпеше кураж от тях. Беше взела със себе си и швейцарското ножче от господин Морисън. За всеки случай. Ако се добере до Джеми, можеше да й потрябва.

Щом пътят опустя, Мартина изтича до портала на пристанището и се мушна зад бараката на охраната. Мислеше да помоли да я пуснат, но щом надзърна през омазаното прозорче, разбра, че няма да е нужно.

Вътре имаше двама пазачи — единият гледаше ръгби по телевизията, бъркаше с лъжичка чая си, а столът му се клатеше несигурно на задните крака. Другият седеше пред радиостанцията с гръб към прозореца и спореше с някого.

— Ти кого наричаш идиот, а? Край!

Последва силно пращене.

Мартина реши, че няма смисъл да се бави повече. Наведе се и почти пропълзя под бариерата, после хукна към високата редица от сини, червени и сиви контейнери.

На всяка крачка очакваше да чуе гласове, които й крещят да спре, но изглежда никой не я забеляза.

Внезапно се чу ръмжене, което вледени кръвта й. Мартина се закова на място. На пътя й стоеше огромен ротвайлер. Той отново изръмжа и откри ред зъби, по-страшни и от крокодилските.

Въпреки режещия вятър, Мартина плувна в пот. Инстинктивно впи погледа си в жълтите очи на ротвайлера и съсредоточи цялата си сила, за да го накара да й се подчини. После го изкомандва да легне на земята и да я пусне да мине.

За нейно изумление, ротвайлерът легна с жално скимтене и покри очи с лапи. Ако не беше толкова изплашена, Мартина би се разсмяла.

Тя подмина кучето и се запромъква напред. Стигна до едно празно място между два метални контейнера, откъдето се виждаха доковете. В пристанището имаше три сиви кораба и един синьо-бял влекач. Наоколо гъмжеше от работници. Мартина преброи около двадесет и пет сандъка и няколко скъпи автомобила, готови за натоварване. Нямаше и следа от жираф.

Времето изтичаше, а тя не знаеше откъде да започне. Как въобще да претърси три кораба с размери на небостъргачи? Как изобщо можа да си помисли, че е в състояние да го направи? Защо не повика полиция, както предложи баба й? И защо винаги трябваше да прави нещата по трудния начин? Защо е толкова твърдоглава?

Внезапно някой я сграбчи изотзад.

— Пусни ме! — изписка момичето и започна да се дърпа и да крещи като ранено диво прасе.

Двамата с нападателя й се строполиха на земята. Мартина лежеше по очи, притисната здраво, без да може да мръдне.

— Арестувам те за нахлуване в частна собственост — каза ясен младежки глас. — Имаш право да мълчиш…

Мартина се превъртя, като все още дишаше тежко.

— Ти! — изненада се тя.

Две блестящи очи с цвят на топаз, я гледаха спокойно.

— Здравей, Мартина — ухили се Бен.