Лорън Сейнт Джон
Белият жираф (6)

6.

Вратата на къщата се отвори и отвътре се показа висока, стройна жена на около шейсет години, облечена в дънки и риза с къси ръкави в цвят каки, с избродиран лъв на джоба. Беше вързала косата си на конска опашка. Мартина все още се опитваше да приеме факта, че баба й носи дънки, когато Гуин Томас се насочи към нея и без всякакви предисловия хвана лицето й с две ръце. Толкова близо до нея, Мартина забеляза, че светлата й коса е прошарена, а загорялата й кожа е набраздена от милиони бръчици. Гуин гледаше Мартина с неразгадаемо изражение.

— Много си пораснала — каза тя.

После се обърна към Тендай:

— Много закъсняхте, приятелю. Не сте се отбивали при онази смахната вещица, нали?

Мартина с ужас разбра, че баба й има предвид Грейс.

— Объркахме пътя, бабо — бързо се намеси тя. — Минахме през целия Кейптаун. Видях целия град.

Баба й светкавично се обърна към нея.

— В тази къща говорим, само ако ни попитат! — после се обърна рязко и влезе в къщата.

Тендай я последва, носеше куфара на Мартина, но не я погледна, когато мина край нея.

Момичето тръгна след тях, сърцето й биеше лудо. На стъпалата се миеше рижав котарак. Той измяука и изгледа Мартина с любопитство.

— О, момче, май се оформя голям купон — измърмори му тя под нос, докато се чудеше какво да прави сега. Но котаракът само се прозя, затвори очи и се изтегна на слънцето.

Тендай се появи на вратата.

— Баба ти те чака — каза той.

Когато зулусът си тръгна, Мартина се почувства по-самотна от всякога. Влезе в къщата и се огледа. Хладно и спокойно. Подът беше от полирани камъни. Имаше големи, удобни, но износени кожени столове. Друга котка, само че в бяло и черно, се бе свила върху капака на старо пиано, а по стените висяха маслени платна с леопарди и слонове. Дървените греди на тавана създаваха усещане за простор и спокойствие.

Баба й се появи от кухнята с чаша мляко и чиния яйчени сандвичи и направи знак на Мартина да седне на масата. Момичето мразеше яйчени сандвичи, а и беше сита от вкусната храна на Грейс, но не смяташе да си признава. Започна да човърка хляба…

— Тук няма газирани напитки — каза баба й. — Смятам, че не са полезни.

Тя застана до масата като лъвица, сините й очи предизвикателно гледаха Мартина.

— Добре — предпазливо отвърна момичето.

— Първото нещо, което трябва да научиш, са правилата в моята къща. Моля те, не пипай нищо, което не ти принадлежи, това включва и пианото. Никакво тичане, никакво викане, никакъв неприличен език, никакви сладкиши. Нямам телевизор. Ходя до Кейптаун два пъти годишно, затова няма да има и пазаруване. Никаква нездравословна храна. Тук сами отглеждаме зеленчуците. От теб се очаква сама да си оправяш леглото и да помагаш в домакинството. Не понасям мързела. Някакви въпроси?

— Може ли да дишам? — дръзко попита Мартина.

— И без отговаряне! — изръмжа баба й.

Мартина се сви в стола. Яйчените сандвичи останаха недокоснати.

— Дай ги — каза баба й и грабна чинията. — Трябваше да се сетя, че онази луда старица е сготвила за теб. Можеш да ги изядеш за вечеря. Не понасям прахосничеството.

* * *

Трудната част на деня приключи. Мартина беше замаяна и малко тъжна след дългия полет и сутрешните приключения, но щом се изкъпа, баба й настоя да я закара до близкото градче с единствената улица с магазини. Градчето се казваше Сторм Кросинг. Трябваше да й купят училищна униформа и високи кафяви обувки с връзки. В магазина за дрехи купиха две бели ризи, две тъмносини поли, яке, сако с емблема на рис и сива вратовръзка. Мартина с ужас откри, че баба й смята, че трябва да тръгне на училище още на другия ден, без никаква почивка за свикване с новото обкръжение.

— Ще имаш много време — каза баба й. — И без това си изпуснала доста от училището.

Сякаш това не стигаше, ами на вечеря (без яйчени сандвичи, слава богу) Мартина се подхлъзна на излъскания под, докато носеше любимия порцеланов чайник на Гуин Томас и той се разби на парчета.

— О-о-о! Какво си е въобразявала Вероника? — извика баба й. — Знаех, че ще стане така. Как е могла да очаква от мен да се грижа за дете!

Тя не позволи на Мартина да й помогне да почистят и оправят неразборията. Мартина тихичко се качи в стаята си, сълзите се стичаха по бузите й. Почувства се ужасно сама. Намираше се в далечен и непознат край на Африка, без родители и приятели, и на всичкото отгоре трябваше да живее с баба, която очевидно не я понася. По-лошо не можеше да бъде!

В новия й живот имаше само едно хубаво нещо и това беше Савубона. Мартина веднага обикна това място. Когато се връщаха от пазаруването в града, слънцето залязваше над резервата. Стадо газели се движеха в колона към езерцето пред къщата. Мартина успя да се измъкне от хватката на баба си и стигна до края на градината, за да погледа газелите през високата ограда.

Трябваше да се ощипе няколко пъти — предишния ден все още беше в сивата, мрачна Англия, а сега, само ден по-късно, над главата й се ширеше бакърено небе, изпъстрено с виолетово, а последните слънчеви лъчи топлеха кожата й. Младите газели подскачаха в плитчините на езерцето, сякаш имаха пружини на копитата, няколко токачки, които Мартина забеляза да се клатушкат покрай пътя като топки, истински малки крале на сини петна, пищяха в клоните на дърветата и се приготвяха за сън. Момичето се изтегна на тревата и вдъхна опияняващите аромати на африканската вечер — дъх на огньове, диви животни, трева и билки. Природата бликаше отвсякъде. Никога не беше преживявала подобно нещо.

Стаята й бе малка, но уютна, с капандура в покрива. На едната стена имаше библиотека, пълна с книги за животните в Африка. Леглото беше покрито с искрящо бели чаршафи и завивка тип пачуърк. Върху нея бяха пръснати големи меки възглавници. Но най-хубавото бе, че стаята гледаше към езерцето — кафеникав водоем, заобиколен от бодливи храсти. Тендай й каза, че повечето животни от резервата се събират тук на водопой по изгрев или залез-слънце.

Сега беше нощ. Матракът се огъна под тялото на Мартина. Тя избърса очи с ръкава си и се запита наистина ли майка й е живяла в Савубона. Мисълта, че някога това може би е била нейната стая, я разведряваше. Майка й може би е чела същите тези книги или се е мушвала под същите завивки. Но защо, за бога, никога не й е споменавала за това място?

Мартина толкова бе изтощена, че едва навлече пижамата, мушна се в леглото, а в главата й като калейдоскоп се сменяха картини от дългия ден. Последното нещо, за което се сети, преди да заспи, беше белият жираф.