Луан Райс
Непобедимо лято (5)

5.

Минаха тринайсет дни.

И за тринайсет дни, почти половин прекрасен летен месец, толкова много неща се случиха и толкова много не се случиха. Местната преса бе пълна с истории за предполагаемите злоупотреби и изчезването на Шон. Новинарски коли от Ню Хейвън и Хартфорд паркираха пред къщата на семейство Макбий. Бей се опитваше да предпази децата от всичко това, но те сякаш заживяха в аквариум. Един репортер извика на Пиджийн, когато тя излезе на входната врата, а тя се разплака и изтича обратно вътре.

— Откъде знаят имената ни? — проплака детето. — Защо са тук? Къде е татко?

— Полицията все още го издирва — отвърна Бей. — Ще го намерят, скъпа.

— Но те го издирват, защото казват, че е лош. Той не е, мамо. Кажи им, че не е!

— Ще го направя, Пеги. — Тя я прегърна и я успокои, а вътре в себе си направо кипеше. Когато дъщеря й се успокои, Бей я целуна по челото и тръгна към вратата. Пое си дълбоко дъх и излезе на стълбите. Блеснаха светкавици и камерите се насочиха към нея. Червената й коса бе разрешена, тениската и шортите й бяха измачкани.

— Госпожо Макбий, какво мислите…

— Къде е съпругът ви?

— Как ще коментирате твърденията, че…

— Банковите попечители обвиняват…

Бей си пое дълбоко дъх, разтреперана. Репортерите, мислейки си, че се кани да отговори, се умълчаха. Тя огледа бавно тълпата, вида всичките микрофони и се прокашля.

— Оставете децата ми на мира — изрече спокойно.

Изненадани от думите й, те замълчаха за миг, а после въпросите започнаха отново.

— Банката… съпругът ви… сериозно нараняване в главата… къде се намира… сметките… твърденията…

Бей бе казала всичко, което имаше за казване. Обърна се, влезе в къщата си и затвори вратата. Извика Били и Пеги долу; Ани бе отишла у Тара. Двете й по-малки деца я погледнаха със страх и тревога в очите.

— Какво им каза, мамо? — попита Били.

— Казах им да ни оставят на мира.

— Не им ли каза, че татко е добър? Мислех, че ще им кажеш, че е добър! Не могат да продължат да говорят такива ужасни неща за него — промълви задъхано Пеги. — Всички грешат. Трябва да кажем на всички истината за него!

— Да — съгласи се Били. — Пеги е права. Трябва да кажем на всички какъв страхотен човек е татко. Писна ми тези идиоти да пишат лъжи за него! Ще изляза отвън да им разкажа истинската история!

— Не — спря го Бей. — Не искам да правиш това, Били. Чуваш ли ме?

Очите на Били се изпълниха с решителност. Той бе упорит като баща си. Бей устоя на погледа му.

— Чуваш ли ме?

Момчето кимна, но лицето му си остана напрегнато.

— Отсега нататък, докато репортерите си тръгнат, искам вие двамата да минавате през задната врата. Да прекосявате двора до блатото и от там да отивате на плажа. Ясно? Никой няма да ви преследва през калта. Не разговаряйте с тях. Искаме да дадем на баща ви възможност да обясни всичко това.

— Той ще се прибере ли у дома? — попита Били.

Сърцето й заби лудо.

— Надявам се, Били.

— Ами ако лоши хора са го ударили по главата и са го хвърлили зад борда? — попита Пеги.

— Кълна се, че ще убия всеки, който нарани татко — заяви Били.

— Аз също — изрече момиченцето.

— Не говорете така — промълви нежно Бей, вглеждайки се в разтревожените им очи. — Баща ви се е препънал и си е ударил главата в масата. Полицията ни каза това. Помните ли?

— Да, има амнезия — отвърна Били. — Лекуват го някъде и той не може да си спомни името си.

Лицето на Пеги се изкриви мъчително.

— Ако не си спомня собственото си име, как ще си спомни за нас? Как ще разбере как да се прибере у дома?

— Ще си спомни — увери я майка й, опитвайки се да запази спокойствие и да не даде на Пеги да забележи мъката или гнева й — или все по-нарастващото й убеждение, че Шон си спомня всичко и въпреки това е избягал.

Изглежда, на Били му допадна идеята да избягат от репортерите, така че той събра своите плажни принадлежности и тези на Пеги и я изведе през задната врата. Бей ги наблюдаваше как прекосяват двора и тръгват към плажа. Видя ги да махат на сестра си и на Тара, които бяха в градината на Тара. Ани спа неспокойно. Ужасяваше се от мисълта, че баща й е някъде сам-самичък на света, само с нейната малка зелена лодка за компания.

Останала сама, Бей се качи горе да полегне.

Съпругът й вероятно имаше сериозна контузия на главата и никой не знаеше къде е той. Дали ги беше изоставил, дали бе избягал заради престъпленията, в които го обвиняваха? Дали най-лошите им страхове бяха верни — дали беше мъртъв?

Тя се разплака, като внимаваше да не намокри възглавницата на Шон. Макар че го мразеше заради това, което им причини, тя не искаше да пере калъфката на възглавницата му, защото тя така ухаеше на него. Чу почукване на външната врата, но не му обърна внимание. То обаче не спря. Тя избърса очи и слезе долу.

Беше Джо Холмс, а репортерите стояха зад него. Бей погледна през вратата.

— Здравейте, господин Холмс — извика.

— Наричайте ме Джо — отвърна той. — Как сте? — Тя не отговори и той се изчерви. — Съжалявам — глупав въпрос — допълни и тя изведнъж се сети за кръговете под очите си, за факта, че е отслабнала с поне пет килограма.

— Влезте — покани го и отвори вратата.

— Децата ви тук ли са? — попита той.

Бей поклати глава. Погледна през прозореца и видя Ани и Тара да поливат градината. От маркуча се издигаше сребърна струя и блестеше на слънцето. Гърлото й се сви. Не беше стъпвала в градината си от тринайсет дни, откакто Шон изчезна. Джо проследи погледа й и те помълчаха за момент.

— Мислехме, че досега ще намерим Шон — обади се най-накрая той.

Бей кимна и се хвана за раменете, сякаш искаше да се задържи.

— А защо не сте? — избухна. — Казахте, че е ранен зле — не се ли е нуждаел от лекарска помощ?

— Определено — отговори Джо. — Проверихме всички болници в три щата. Обаждахме се на лекари, клиники…

— Кой още е бил на яхтата с него? Не може ли да ви помогне да го намерите?

— Който и да е бил, очевидно е преценил, че трябва да изтрие отпечатъците си. Има и други неща… Може ли да поговорим?

Бей кимна, а той я последва в кухнята и седна на една табуретка до масата. Отгоре висеше препарирана акула. Шон я улови миналото лято на път за Монтаук Пойнт. Бей не искаше мъртвото същество да виси в кухнята й, но той спечели.

— Обичате ли съпруга си? — попита Джо.

— Да — отговори без колебание тя.

— Сигурна ли сте?

Той се втренчи в нея, сякаш можеше да прочете мислите й и да разбере дали го лъже или не. Неуверена в себе си, Бей просто отвърна на погледа му и вдигна брадичка, после повтори:

— Да.

Беше се научила как да защитава семейството си — на всяка цена — от майка си и от майката на Тара.

— Тогава се надявам, че онова, което ще ви кажа, няма да ви съсипе — продължи Джо.

— Няма — отговори твърдо Бей. Но вътре в себе си трепереше.

— Вероятно знаете, че моята специалност са големите банкови измами.

— Не знам това, Джо. Знам само, че сте от ФБР.

— Съгласен съм. Е, аз съм от отдела в Ню Хейвън. Когато стане голямо престъпление, назначават хора, които са специализирани в определен тип престъпления. Моята специалност е…

— Банковите измами — довърши вместо него тя.

Той кимна.

— Нещо, което зная, което съм научил, е, че обикновено на вицепрезидентите не им е лесно да вършат злоупотреби, защото те не се занимават директно с парите. Ако има кражба, обикновено се търсят касиерите. Или понякога шефовете включват и управителите на клонове или други служители. Вътрешни хора за банката.

Устата на Бей пресъхна. Тя виждаше градината през прозореца. Беше ужасно, наистина. Преди няколко дни се чувстваше благословена, имаше беседки с рози, божури, жълти маргаритки, секирчета и делфиниуми, цъфнали като по чудо, беше благословена, имайки градината на своя живот, на своето семейство, която сега повяхваше и изсъхваше пред очите й.

Тя примигна и се заслуша.

— По-обичайно е вицепрезидентите да използват влиянието си… заемайки пари на фиктивни корпорации, които са създали… или да правят „лоши“ заеми, за които знаят, че няма да бъдат върнати… да събират комисиони… да използват властта си…

— Шон не би могъл да направи това — заяви Бей. — Той трябва да отговаря пред целия борд на банката. Попечители, други администратори…

— Хората го познават, вярват му — продължи Джо. Беше с раиран костюм и тъмносиня вратовръзка на малки бели точици; тя го видя как прокарва пръст по шията си, забеляза потта на челото му. Те нямаха климатик; не им трябваше, с морския вятър. Прекарваха летата по шорти и бански костюми. Отдавна в тази къща никой не носеше сако или вратовръзка. Всяка вечер, когато Шон влизаше, захвърляше сакото си.

— Точно така. Вярват му — потвърди тя, наблюдавайки как Джо се поти.

— Той присъства на заседанията на комисията по заемите, дава одобрението си за съмнителен заем; другите може да се учудят, но го пускат да мине. Казват си: „Хей, щом е добър за Шон…“ Може да подозират нещо, но щом той казва, че всичко е наред, те го правят. Не възразяват. Или, и ние току-що отхвърлихме тази възможност, някой от тях му е помагал.

— Намеквате, че е имало лош заем?

Джо кимна.

— Да, имало е. Преди шест месеца.

Бей се шокира.

— И вие го разследвате едва сега? Освен това какво ви кара да мислите, че Шон е извършил нещо нередно? Ако някой не си е изпълнил задълженията, вината е тяхна, не негова…

— Нещата се разпаднаха, когато Агенцията за защита на депозитите направи вътрешния си одит. Висок процент на съмнителни заеми от „Шорлайн“ — твърде много очевидни грешки са били прикрити. Те ни извикаха.

Нас, помисли си Бей: ФБР. Сети за онзи филм, „Недосегаемите“, за това как ФБР хвана Ал Капоне заради счетоводен проблем. Дали наистина водеха този разговор за нейния съпруг?

— Имало е три различни компании „в деликатно положение“ със заеми, одобрени от Шон. Плащанията не са направени… и ние видяхме онова, което от Агенцията за защита на депозитите вече знаеха — че банката не е трябвало да отпуска тези заеми.

— Значи, Шон е сгрешил.

— Това не е ясно.

— Не е ли невинен до доказване на противното? — попита Бей. — Ами другите служители? Вината не е ли и тяхна?

Той я погледна със съжаление. Онези служители не бяха изчезнали, не бяха напуснали семействата си. Бей заби нокти в дланите си, докато се вглеждаше в снимката на Шон на полицата и се опита да запази спокойствие.

— В Кънектикът полицията и ФБР поддържат близки контакти със служителите по сигурността в банките. Веднъж месечно банковата сигурност приема полицейските агенции и обсъждаме нещата.

— Кои неща? — попита тя, макар че Шон й бе говорил за тези срещи. „Скъпа, поддържаме банката сигурна за нашите пари и за парите на всички“ — казваше той.

— Просто процедури, начини за изпреварване на проблемите. По закон, когато ръководството на банката знае, че нещо не е наред, то трябва да подаде доклад във ФБР. ДПД — Доклад за подозрителна дейност.

— Шон не е ли знаел? — попита Бей, а напрежението й се усилваше.

— В този случай докладът е подаден от една млада жена на име Фиона Милс. Направила го е на своя глава — вероятно не е била сигурна на кого да се довери или до кого ще доведе разследването.

Фиона беше една от колежките на Шон. Още една млада жена от висшата класа, която много приличаше на Линдзи. Бей се учуди дали Шон не се е заглеждал и по нея.

Погледна към една стара снимка с нея и Шон, залепена с магнит на вратата на хладилника. Ани я намери, сложи я там — вероятно за да напомня на родителите й за по-щастливите им времена. Те бяха толкова млади, тъкмо завършили училище. Тя бе щастлива, влюбена, желаеше да вярва във всяка негова дума, да не обръща внимание на безразсъдството му. Главата й се завъртя и тя трябваше да отмести поглед.

— Проследявахме криминалната препратка за ситуацията с този заем, когато се натъкнахме на някои неточности в одита… няколко депозита в брой, по девет хиляди и деветстотин долара всеки, и на два парични ордера.

— Свързани със заема? — попита Бей объркана. Изпитваше безпричинна неприязън към колежката на Шон Фиона.

— Не — отговори Джо. — Все още е възможно заемите да са само лоша преценка от страна на Шон. Не сме приключили разследването.

Джо Холмс седеше много спокойно и я наблюдаваше внимателно с неподвижните си кафяви очи.

— Какво още? — попита тя. — Има ли още нещо?

— Преди — продължи Джо. — Когато ви попитах за заемите, вие казахте, че Шон „не би могъл“ да се измъкне с тях заради наблюдението от банковия борд. Не казахте „не би“ го направил… Има разлика.

Устната на Бей трепна, но тя не му позволи да забележи това. Погледът й се насочи към мивката, към чашите, подредени на полицата между прозорците.

— Паричните ордери и депозитите в брой — поясни Джо — бяха уликите.

— За какво?

— За факта, че Шон е отклонявал пари от частните си банкови клиенти. Започнал е на дребно — първо по сто долара на ден, после двеста. Мислел, е, че никой няма да забележи, а и защо да забележат? Това са били солидни сметки с постоянно постъпващи дивиденти. Той вземал пари от една сметка, влагал ги в тръст. По-късно пишел паричен ордер, за да ги изтегли в брой. Излизал на обяд, отивал до яхтата си и депозирал новите си пари в сметка, която открил в „Анкор Тръст“.

— Той никога не е внасял в „Анкор“. Те бяха конкуренцията — поясни Бей, а очите й горяха докато гледаше как Джо плъзга някакви формуляри по плота. Преди да погледне, разбра, че името на Шон е върху сметките… и неговият подпис.

— Клиентите са му се доверявали — заяви агентът. — Първо, той е прекарвал фондовете им в тръст в „Шорлайн“, а от там, използвайки паричните ордери — в сметка в „Анкор“, където е имал възможност да пише чекове и да ги харчи както си поиска.

— Не — възкликна Бей и поклати глава. Дали децата й щяха да чуят това? Това не можеше да е вярно; това би съсипало Ани. — Той никога не би наранил хората по този начин.

— Много хора не биха — отвърна Джо. — Те дори не се смятат за престъпници. Имат нужда точно сега. Нещо, от което имат абсолютна нужда.

— Ние имаме достатъчно пари — поясни тя. — Всички удобства.

— За него това дори не е било кражба. „Просто ще си взема сто долара и ще ги върна във вторник. Ще ги използвам през уикенда.“

— Не… ние имаме много… — Нали винаги това бе аргументът на Шон Бей да си остане у дома? Всеки път, когато тя искаше да се върне в училище, да започне работа? Той й казваше, че имат всички удобства… че имат много… не искаше съседите да си мислят, че се нуждаят от пари.

— После идва вторник и никой не пита… и той продължава. Сумите нарастват. Хиляда, пет хиляди. Девет хиляди и деветстотин. Нали разбирате, той е знаел, че всяка парична трансакция над десет хиляди долара изисква Доклад за трансакция в брой. Опитал се е да лети под радара, но Фиона е забелязала. Избрал си е, клиенти с големи авоари, от които да краде; помислил си е, че те може би няма да забележат. И те не са. Никой от клиентите дори не е забелязал. Той се е нуждаел — единствено нуждата го е карала да продължава.

— Не! — възпротиви се Бей. Каква нужда? Ипотеката, ваканциите, две коли, три деца, яхтата… някоя връзка? Защо ще рискува всичко, което имаха, за да краде от банката?

— И те са се натрупали с времето — продължи Джо.

— Месеци?

— Това разследваме сега. Сумите са нараснали драматично преди около единайсет месеца.

Нужда. Само нуждата.

— По закон — поясни Джо — всеки, който се занимава с пари във финансова институция — касиери, мениджъри на клонове — трябва да си взема отпуск в две последователни седмици, финансовите съветници се занимават само с документи, така че те са изключение.

Бей разбра. Шон й беше обяснил това. Всяко финансово престъпление би излязло на светло за две седмици.

— Но тези тринайсет дни след изчезването на Шон разкриха доста. Той не е прикрил следите си.

— Сигурно му се е случило нещо ужасно — прошепна тя и устата й пресъхна като растенията отвън. Помисли си за кръвта на „Алдебаран“. За черното и за всичката тази кръв по одеялото. — Имал е причина да не се прибере. Ами ако е…

— Боите се, че е мъртъв.

Бей се сдържа и кимна.

— Тялото му не е открито — продължи Джо. — Ако беше зима, с много лед и сняг, това би било по-обяснимо. Но е лято. Извинете ме за безчувствеността, но телата не остава, скрити в горещо време. Мислим, че е намерил лекарска помощ някъде и че се крие. — Той плъзна една хартия към нея, банковото извлечение от „Анкор Тръст“.

Бей сведе поглед към дебита на страницата. Преди четиринайсет дни в сметката е имало сто седемдесет и пет хиляди долара. А от тринайсет дни насам в баланса пишеше „нула“.

— Семейните ни сметки са в „Шорлайн“ — поясни разтреперана тя. Първото, което направи, след като се опомни от мисълта, че Шон е изчезнал, бе да провери състоянието на банковите им сметки.

Джо Холмс извади втори лист от папката си. Поколеба се, после й го подаде.

— Двайсет и седем хиляди долара — поясни той. — Чекове, спестявания, паричен пазар.

— Много е — отвърна тя, подражавайки на съпруга си. Очакваше да са повече.

— Никакви акции, облигации, друга инвестиции?

— Пазарът беше несигурен. Шон поема доста рискове, като инвестира. Имахме големи загуби. Но той спестява за колежа — имаме три деца.

— И харесва яхтата си, харесва казиното, харесва…

Бей вдигна очи, за да види дали той ще каже „другите жени“.

Но той не го направи. Агентът от ФБР изглеждаше уморен, беше му горещо, съжаляваше за всичко, сякаш просто желаеше този ден да свърши и той да се прибере у дома. Имаше ли деца, жена? Не носеше халка… Въздухът в къщата бе неподвижен, а Бей изведнъж усети, че може да изсъхне и да се превърне в пепел.

— Къде мислите, че може да е той, Бей? — попита агентът.

Тя седеше неподвижна, втренчена в двете сметки. Беше пресметнала всичко сама през последните няколко дни. С плащанията по ипотеката, застрахователните премии и данъците, с храната за децата, сметките за електричеството, за отоплението, с плащането на минимума по кредитните карти им оставаха около пет месеца, преди да се стопят спестяванията им.

А колко щеше да изкара Шон с тези сто седемдесет и пет хиляди долара и къде ги беше занесъл?

— Когато някой злоупотребява с доверителен тръст — поясни Джо. — Всички чекове и баланси се анулират.

Дали говореше за хората в банката? Или за нея и децата?

— Кой е Ед? — попита той.

Бей само се намръщи и поклати глава.

— Не мога да се сетя за никого.

— Ще попитам нещо друго. Какво мислите, че е означавала за Шон думата „момичето“?

Момичето. Думата й звучеше познато и тя се сети за папката на яхтата. Той говореше за бележката, надраскана от Шон, помисли си Бей и пулсът й започна да препуска, като се сети за рисунката на буса за доставки и името Ед.

— Не знам — отговори, уверена, че той я наблюдава внимателно. — Нещо, свързано с някоя от дъщерите ни?

— Не мисля така — заяви Джо.

„Той мисли, че «момичето» е друга жена, и вероятно е прав“ — каза си Бей. Слаб ветрец развя белите завеси на прозореца. С него се носеха солените миризми от морето и блатото, свежият полъх на морска лавандула и плажни рози. Бей чу гласовете на Ани и Тара да се носят през блатото, усети, че Тара я наблюдава.

— Може да се сетите за нещо — продължи Джо и пъхна внимателно листовете обратно в папката. — Нещо, което да ни помогне да го открием.

„Да откриете кого?“ — искаше й се да попита. За какво трябваше да помогне тя на Джо Холмс, да намери кого? Изобщо не познаваше този Шон Макбий. Нещо по-лошо, не познаваше себе си. Някъде по време на брака им сигурно бе сключила сделка със себе си да престане да обръща внимание, да започне да си затваря очите. Да се затвори.

Защото как всичко това би могло да се случи без нейно знание?

— Ако знаех нещо — каза много спокойно, за да не забележи той паниката, която я обземаше, — щях да ви кажа.

 

 

Когато Джо Холмс даде назад в алеята на Бей Макбий, той видя приятелката й Тара О’Тул да го наблюдава от къщата си от другата страна на блатото — нейната consigliere. Очите й бяха тъмносини, а погледът й — толкова пронизващ дори от това разстояние, че той усети как го полазват тръпки — Бей си имаше истинска приятелка. Джо имаше чувството, че Тара едва се сдържа да не изтича през мочурището и да не се изправи срещу него.

Искаше му се да каже на Тара, че това е една от страните в работата му, които мразеше най-много — да разпитва приятни, невинни хора за престъпленията на съпрузите им. Погледът на Бей бе достатъчен, за да го накара да си помисли за месец отпуск. Да избяга в някой курорт в Тусон, някъде далеч от тук, където нямаше да се занимава с нищо друго, освен да усъвършенства играта си на голф.

Баща му работеше в Бюрото и бе сред първите, които научиха Джо, че голфът помага много за премахване на стреса в работата. Джо израсна с представата, че баща му е най-хладнокръвният герой, шпионин като Джеймс Бонд, само че по-едър и по-силен и без английски акцент. Джо последва пътя му.

Мейнард Холмс израсна до шеф на отдела в Ню Хейвън. Живееха в голяма синя къща на Мейн Стрийт в Крандел, между магазина и библиотеката. Докато другите бащи бяха учители, банкери, адвокати, монтьори, Джо знаеше, че баща му се стреми да хване лошите.

— Как разбираш кой е лош? — попита го веднъж той.

— Не от външния му вид — обясни баща му. — Никога не съди за хората по външния им вид, Джо. Или по колата, която карат, или по къщата, в която живеят, нито дори по думите им. Съди за хората по действията им. Така разбираш дали са добри или лоши.

Джо никога не забрави уроците на баща си. Искаше му се той да е жив сега; наистина би искал да обсъди с него случая на Макбий. Но това бе най-малкото. На Джо му липсваха родителите му. Майка му почина от инсулт преди две години; баща му не изкара и шест месеца след това.

Джо би искал да има такава любов. Но докато разследваше престъпността на белите якички, той видя толкова много лъжци и разбити сърца, които те оставяха след себе си, че не беше сигурен дали любов като тази на родителите му съществува вече. Гледаше на повечето хора, с които се срещаше, със същото напрегнато подозрение каквото видя в очите на Тара О’Тул само преди десет минути.

Следващата спирка на Джо бе Шорлайн Банк. Трябваше да разпита Фиона Милс. Секретарката в приемната му посочи кабинета й и той влезе. Фиона имаше поразителни сини очи и кестенява коса, прибрана назад с панделка; беше облечена в семпъл, но скъп раиран костюм.

— Имам няколко въпроса — обяви той.

— Днес ми е много натоварен ден, господин Холмс — обясни тя и посочи бюрото си. — След като Шон изчезна… и с цялата каша, която остави след себе си… Разбира се, бих направила всичко, за да ви помогна, но точно сега нямам много време.

— Знам — отвърна Джо, мислейки си колко различни бяха тъмносините й очи от тези на Тара О’Тул. Той преглътна и седна. — Благодаря за сътрудничеството. Преглеждаме последните детайли, опитваме се да стигнем до дъното. Първо, тук работи ли някой на име Ед?

— Едвин Тейлър, той е в попечителския отдел — отвърна тя. — И Едуардо Валенти от Ню Йорк, който е на стаж през лятото. Родителите му живеят в района.

Джо си отбеляза и вдигна поглед.

— Може лица ми разкажете малко за себе си и какво знаете за Шон Макбий?

Фиона бе пристигнала в Шорлайн Банк преди около пет години и тогава всичко изглеждало страхотно. Банката била идеално място за работа, тя харесвала колегите си, всички изглежда се разбирали и работели заедно за развитието на банката.

— Шон е много борбен — започна тя. — Ние сме на почти едно и също ниво, станахме вицепрезиденти по едно и също време. Не се притесняваше да си иска повишението, ухажваше президента и борда… Аз знаех, че и двамата ще го получим, както и стана, но той наистина се поизпоти.

— Това свързано ли е с характера му?

— Много. Той обича състезанията, наградите. Една година отговаряше за касиерите и винаги организираше състезания. Спомням си, че в едно от тях човекът, открил най-много нови сметки, получаваше уикенд в Нюпорт — такива неща. Много държи да има най-голямата яхта, най-новата кола.

„За разлика от Бей“, каза си Джо, докато си водеше бележки.

— Мислите ли, че е присвоявал пари на клиенти?

— Тогава не — отвърна тя. — Никога. Това започна след онази история с президентството…

— Когато „Шорлайн“ купи Марк Боланд от друга банка?

— Да. От „Анкор“. Трябва да призная, че аз също бях разстроена. С Шон се надявахме, че един от нас ще заеме поста. Мислех, че бихме се справили страхотно. Но вместо това те докараха Боланд.

— И след това Шон се промени?

Фиона кимна.

— Да, той беше бесен. В началото с него направо не се работеше — не искаше да споделя цифри, да обсъжда заеми. Пропускаше събрания, при всяка възможност излизаше с яхтата си. Един ден след работа му казах да се вземе в ръце — заради семейството му, ако не заради самия него.

— Бил е на път да го уволнят?

Фиона кимна.

— Мисля, че нещата отиваха натам.

— И после какво?

— Ами, няколко лоши заема — аз заподозрях нещо, но не исках да кажа. Шон започна да се среща с една от служителките по заемите, Линдзи Бийл — много открито, безсрамно. Познавам Бей, харесвам я и си помислих, че той се държи като задник. Започна да води Линдзи в казиното, а на следващия ден тя идваше и разказваше.

— Недискретно.

— Много. Линдзи говореше, че Шон пръска много пари. Той започна да прави лоши заеми, а аз усетих, че има нещо нередно.

— Говорихте ли с него?

— Да. Той не ми каза нищо. Отначало… но после започна да ме избягва. Всеки път, когато исках да обсъдим нещо, той ми казваше да му оставя гласова поща, да му пратя съобщение. Най-накрая отидох при Марк.

— Наистина?

— Да. Той беше много разстроен. Харесваше Шон — всички го харесваха. А мисля, че Марк е достатъчно чувствителен, за да разбере, че Шон го мрази. Имаха си някаква стара история — спор още от гимназията. Мисля, че играеха голф. Шон бе такъв човек, че когато играе голф срещу теб, ще поиска да играе за часовника ти, за ръкавелите ти.

— А за пари?

Фиона поклати глава.

— Не толкова много. Мисля, че беше семейна черта. Шон произлиза от работническо семейство и наистина харесва преуспяващите. Много банкери от Нова Англия имат подобен произход…

Джо кимна. Беше прочел досието. Преди три години Фиона отишла в Ню Йорк на банков семинар с Шон; според документите, получени от хотел „Грегъри“, те са били в обща стая. Имали са обща работа, но Джо подозираше, че маниерите й са го привлекли най-много. Фиона бе израснала в Провидънс, бе прекарвала летата си в Нюпорт. Семейството й фигурираше в Обществения регистър^[1] Бе учила в училище „Мадейра“ и в колежа „Мидълбъри“, имаше диплом от Бизнес школата в Колумбия.

Тя бе вперила поглед в Джо. Въпреки климатика капчица пот потече между раменете му. Той се учуди дали тя не е „момичето“.

Полицията бе открила папка с банкови извлечения и счетоводни книжа на яхтата на Шон. Джо ги анализира и разбра, че представляват много от хората, от които Шон бе присвоявал. Обърка го начинът, по който бе написал „момичето“ навсякъде — Джо бе проучвал много драсканици на престъпници и най-общо можеше да схване емоциите им.

Бе видял как един фалшификатор на чекове изписваше „Париж“ и как един убиец бе надраскал „Мери-Ан“, как един контрабандист бе написал „Саут Бийч“ с известна лекота, с мечтите на престъпника, присъстващи в думата. Не и „момичето“. Джо забеляза дебелите черни букви, силно очертаната граница: сякаш истинското момиче, което и да беше то, тежеше на съвестта на Шон.

— Шон някога говорил ли ви е за работата си, за банката?

— Естествено — отговори тя. — Ние сме колеги.

— Намеквал ли е някога какво прави със злоупотребите?

— Разбира се, че не е. Нямах представа… и сега ми е трудно да повярвам. Клиентите му го обичаха. И той говореше с любов за тях. Грижеше се за всички.

Джо кимна. Това не си противоречеше с другите престъпници с бели якички; те бяха толкова увлечени в това да лъжат всички, че лъжеха и самите себе си.

— Можете ли да ми кажете с кого изглеждаше най-близък? Тук, в банката?

— Франк Алингам. Виждал съм го и с юриста на банката, Ралф Бенджамин.

— Ами Марк Боланд? Те преодоляха ли враждата си?

— Не. Всъщност именно Марк ми каза да подам този доклад за престъпление. Помислих си, че трябва да го направи той — първо се надявах да оправи нещата вътрешно…

— Но, разбира се, това би било против правилата — отбеляза Джо. — След като вие сте подали сигнала, по закон Марк е трябвало да се обади във ФБР.

— Какво щяхме да правим без банковите правила? — попита Фиона и поклати глава. — Шон можеше да не е наранен.

— Моля?

— Имам предвид, че можеше да не си удари главата — поясни тя. — Каквото и да е станало на онази яхта.

— Защо казвате това?

— Защото той побесня, когато не му дадоха поста на Марк. Само да имаше малко повече време, да се вземе в ръце. Може да е дочул за разследването, да се е уплашил. Мисля, че беше започнал да пие — може би дори да взема наркотици.

— Защо казвате това?

— Шон обича да се забавлява — продължи Фиона.

— Със сигурност не съм първата, която ви казва това.

— Не — съгласи се Джо. — Не сте. Имам чувството, че е бил доста див. Можете ли да се сетите конкретно за някого, когото той е наричал „момичето“?

Фиона се намръщи, изглеждаше объркана.

Точно тогава Марк Боланд надникна в кабинета. Изглеждаше изнервен и разтревожен, но въпреки това се усмихна на Джо.

— Как върви, агент Холмс? — попита и му стисна ръката. — Мога ли да допълня нещо към помощта, която получавате от Фиона?

— Тъкмо ме питаше кого Шон е наричал „момичето“?

— Мисля, че нарича дъщерите си „момичетата“. Понякога включва и Бей в това. Например „Момичетата и Били ме чакат у дома“ — поясни Боланд. — Вие имате ли съпруга, господин Холмс?

— Не.

— Е, жена ми може да ме убие за това, но винаги можеш да наричаш съпругата си момиче. Може би Шон е имал предвид Бей. От друга страна, при Шон това лесно би могло да означава нещо съвсем различно.

— Разбирам — кимна Джо.

— Е, аз ще оставя Фиона да отговори на останалите ви въпроси. Точно сега имам разговор с Данъчната служба и нашия адвокат. Извинете ме.

Джо му благодари, после се обърна отново към Фиона Милс. Тя му отдели доста от времето си и той вече трябваше да тръгва.

— Има ли още нещо, което искате да допълните? — попита той.

Жената вдигна рамене.

— Понякога си мисля, че Шон просто бе объркан от всичките пари, които надзираваше.

Джо видя как тя сплита пръсти и докосва замислено края на бюрото си.

— Шон е от работническо семейство. Не сме много близки, но ходихме заедно на няколко командировки. Разговаряхме по пътя или в хотела. Разбирам, че те никога не са имали много пари… О, имал е всички удобства на средната класа. Но истинските пари — те са дошли много по-късно, след като Шон е станал банкер. Почувствал се е някак изключен от всички тези неща, които са се трупали.

— Какво например?

— Ами, като кънтри клуба. Той е носел стиковете на членовете. И яхтклуба; той е работил като помощник на хора като баща ми и чичовците ми, които са притежавали собствени яхти. Мисля, че представлявам нещо за него, нещо, което е желаел цял живот, към което е искал да принадлежи.

— Да принадлежи към какво? — попита Джо. — Не принадлежеше ли към едно страхотно семейство — Бей, децата?

— Знаете, господин Холмс — продължи тя. — Само че сте недосетлив. Имам предвид да принадлежи към „клуба“. Да бъде вътре, а не отвън. Да ти отварят вратите. Някои от нас са израснали с това. А Шон не е.

— Разбирам, госпожице Милс. Благодаря много за отделеното време. — Когато стана, той забеляза стъклена кутия, пълна с трофеи — от конни състезания, от тенис. — Ваши ли са?

— Да — отвърна тя. — Баща ми цени повече атлетиката.

— Борбеният дух е жив в Шорлайн Банк — изрече той и забеляза празното място на средната полица. — Какво е имало там?

— Странно, че попитахте — отвърна тя и се смръщи. — Липсва ми една сребърна купа. Не е важно — спечелих я на състезание по скокове преди няколко години.

Джо кимна и отново благодари на Фиона за отделеното време. Докато вървеше през банката, той бе уверен, че всички го наблюдават дискретно.

Всички, освен Марк Боланд. Той бе на телефона, застанал с гръб към вратата. Самият той изглеждаше доста борбен, помисли си Джо, отивайки към колата си.

 

 

След като видя, че Джо Холмс се отдалечава, Тара даде на Бей половин час да остане сама. Двете с Ани набраха огромен букет. После прецапаха през потока и прекосиха задния двор. Новинарските лешояди извикаха от алеята и Ани се напрегна. Когато бяха в безопасност вътре, Тара инструктира кръщелницата си да подреди цветята във висока ваза, а тя се качи горе и откри Бей, свита в леглото си.

— Денят е твърде хубав, за да го пропиляваш тук вътре — започна. — Въпреки всичките идиоти, паркирали пред къщата ти.

Лицето на Бей остана заровено във възглавницата.

Тара седна на ръба на леглото и сложи ръка на рамото на Бей. Стори й се прекалено крехко, сякаш цялото това изпитание буквално отнемаше всичко от нея.

— Бей? Видях Джо Холмс ей там.

Тя не отговори, само тихо ридаеше.

— Бей?

— Ужасно е, Тара — каза най-накрая Бей. — Много по-зле е, отколкото си мислехме. Шон наистина го е направил — присвоявал е пари, планирал е всичко, използвал е клиентите си. Да краде пари, инвестирани пари — лошо е.

— Сигурен ли е?

— Да. Има много доказателства. Показа ми много от тях. Включително нашите сметки…

— Бей, не — не е взел пари от вас…

Тя кимна и се разрида. Стисна калъфката на възглавницата си и Тара видя, че вече е мокра от сълзи. Изпитваше такава завладяваща ярост към Шон, че едва сдържаше гласа си спокоен.

— Колко е зле?

— Не знам още, Тара. Дори не мога да мисля. Всичко това просто ме поразява. Той е престъпник. Моят съпруг! Що за идиотка съм аз да не знам това? Какво ще кажа на децата? Всеки ден излиза наяве нещо ново и ужасно. Те стоят тук и се молят баща им да е добре.

— Знам. През цялото време докато Ани беше при мен, тя не можеше да откъсне очи от къщата ви. Сякаш той щеше да се появи всеки момент.

— Чакат го да се върне — когато той вероятно ще отиде в затвора!

— Не е чудно, че се крие някъде.

Бей се обърна по гръб и погледна Тара с подутите си, зачервени очи.

— Какво ще правим? — попита.

— Ще бъдеш силна — заяви твърдо приятелката й. — Ще преминем през това заедно.

— Благодаря, че си тук — въздъхна Бей. — Не знам какво щяхме да правим без теб — и аз, и децата.

Тара само поклати глава — подобно нещо дори не си струваше да се казва. Бей я бе приела в семейството си, сякаш й беше сестра. Силата на любовта й не знаеше граници и тя не понасяше Бей да й благодари.

— Само да знаеш колко си прекрасна — каза Тара и се наведе да я прегърне, да я погледне право в очите.

— И колко греши той.

Най-добрите приятелки се погледнаха в очите и Бей кимна.

— И върви виж онзи строител на яхти — напомни й Тара.

— Онзи какво?

— Дани Конъли.

— Защо? — попита Бей, а очите й се премрежиха от объркване и болка.

Тара преглътна, сдържайки онова, което си мислеше наистина: че може би единственото свястно нещо, което Шон бе направил през тази ужасна година, бе да отвори тази врата за Бей. Но тя не го каза. Вместо това призова във въображението си Джо Холмс и дядо си и заговори като следовател по делото.

— Защото точно сега ти си в пълно неведение — заяви твърдо тя, — а Даниъл Конъли е една от нишките.