Луан Райс
Непобедимо лято (21)

21.

Събота бе дълъг, прекрасен, ужасен ден. Ани го усещаше като любим филм, за който открива, че вместо да го гледа, тя е вътре в него; че всъщност това е нейният живот.

Той започна, след като оставиха Елиза в девет и трийсет. Баща й спря камиона си в алеята, а майката на Ани излезе да поговори с него за вечерята, когато всички щяха да се съберат заедно. Причината, поради която позволиха на Елиза да дойде толкова рано, бе, че те обещаха да отделят два часа за домашните си. Решиха първо да приключат с това.

Докато родителите им разговаряха на алеята, момичетата се качиха в стаята на Ани, където тя предложи на Елиза бюрото си.

— Не, така е добре — отказа другото момиче и се отпусна. — Искам леглото ти.

— Но толкова е по-лесно да се концентрираш на бюрото — настоя Ани.

— Е, благодаря ти. Знам, че е така, но съм изпаднала в леност. Днес на тялото ми не, му е добре да седи изправено.

— Храниш ли се?

Елиза поклати глава.

— Но не казвай. Баща ми заплашва да ме върне в „Банко“, ако не започна. Толкова е… досаден.

— Мисля, че се тревожи за теб — каза Ани и самата тя се разтревожи. Елиза изглеждаше още по-кльощава от предишния път, сякаш всяка нейна клетка бе недохранена и чезнеше.

— Не трябва да се тревожи — настоя Елиза. — Аз съм тази, която се тревожи. За него. Той е проклятието на моето съществуване.

— Баща ти? — попита Ани ужасена от това как говореше приятелката й за баща си.

— Да. Откакто за малко не загуби бизнеса си, той е толкова различен. Почти не се смее. И говори за това, че не ям. Ако мъжете на средна възраст можеха да страдат от анорексия, той щеше да е първият. От миналата година…

— Но не беше така, когато майка ти почина, нали?

Елиза се беше опънала върху леглото на Ани и вдигна поглед към нея.

— Да. И ти знаеш как това променя всичко.

— Значи, може би баща ти просто е тъжен.

— Е, много е сложно — отвърна Елиза и прегърна възглавницата на Ани, сякаш беше бебе и тя го целуваше по челото. — И ти благодаря, че искаш да проумееш това заради мен, но това е проблемът със семейните тайни: ако ги споделим, мислим, че ще умрем. И така… какво имаш за домашно? Аз имам по английски.

— А аз — по френски. — Ани се усмихна, развълнувана от споменаването на семейните тайни… защото тя също си имаше няколко, а беше рано и денят беше дълъг. И точно тогава вратата се отвори и майка й — сякаш подучена от господин Конъли — влезе с чиния нарязани плодове.

— Ето и за двете — усмихна се тя. — Нещо, което да радва мозъците ви докато учите.

— Ммм, ябълки и круши — възкликна Елиза и грейна, сякаш й бяха подали поднос със сребро и злато. — Обичам ги. Благодаря ви толкова много!

— Няма защо, Елиза. Радваме се, че успя да дойдеш днес.

— Аз също — отговори тя.

Когато майка й излезе от стаята, Ани грабна няколко резенчета, после подаде чинията на Елиза. Тя поклати глава.

— Не, благодаря.

— Но току-що каза, че ги обичаш.

— Така е — отвърна и извади учебника си по английски от раницата. — Просто няма да ги ям.

Ани кимна. Разбираше и уважаваше желанието й. Момичетата си свършиха работата — Елиза на леглото, Ани на бюрото. Домашното по френски беше много трудно, но и много интересно, тъй като от страницата се носеше музиката на езика… В часовете по френски и докато учеше, Ани ставаше дребна и елегантна, очарователна гаменка, такова момиче, каквото баща й би сметнал за красиво.

Ани шептеше диалога на бюрото си, очарована от музиката на думите и изключително доволна от това, че имаше приятелка в стаята си. Това малко притъпяваше болката от липсата на баща й.

— Можеш да четеш на глас — каза Елиза.

— Не искам да ти преча на английския.

— Всичко е наред. Това е Дикенс — „Големите надежди“. Мога да го направя и със затворени очи. Някои от нас изживяват Дикенс… особено когато пише за сираци и трагедии… Тя въздъхна шумно и се почеса по ръката, а на Ани й се прииска да погледне под ръкавите й, за да види дали има нови белези. — За нещастие животът при мен е — заключи Елиза — една голяма глава от Дикенс, бедни хлапаци, мошеничества, глад, мръсни улици и зли хора отвън на покрива, които шептят на спящите момичета…

— Какви зли хора?

— Хората, които ме преследват — обясни Елиза, оголи зъби и сви пръстите си като хищни нокти. — Злите хора…

— Наистина ли? — попита Ани, потрепервайки от удоволствие заради тази творческа интерпретация.

— Да… където и да отида, аз ги усещам там, но после поглеждам през рамо и те са си отишли. Но се връщат през нощта…

— Какво правят през нощта?

— Зоват ме, викат името ми — „Елиза, майка ти те иска.“

— Как ми се иска татко да ме извика.

— Но това всъщност не е майка ми — прошепна Елиза. — Само лудата ми глава.

— Ти не си луда.

— Понякога се тревожа, че съм. — Но после тя се усмихна. — Обаче не е чак толкова лошо. Добър начин да бъдеш във връзка с всички любими хора… Нали разбираш, снощи разговарях с двете баби и им казах, че с теб сме най-новите най-добри приятелки в Хабърдс Пойнт. Хей, може би някоя от тях вика на прозореца ми!

— Може би! — отвърна Ани и главата й се завъртя, както ставаше често, когато Елиза започнеше — какво ли е да влезеш в съзнанието на Елиза? И така, Ани прочете диалога си на глас, усъвършенствайки още малко произношението си. Беше развълнувана от това, че има публика, приятелка, спътничка в спасителната лодка.

 

 

Малко по-късно още една ролка свърши и филмът се промени.

След домашното, когато двете момичета решиха да вземат обяда си и да излязат на пикник до Малкия плаж — така че Елиза да може да изхвърли своя по пътя, те налетяха на голяма изненада — Елиза видя преминаващата черна кола.

— Оох! — възкликна тя. — Ченгета, нали?

— Ммм. — Ани се намръщи и се почувства неудобно.

— Изравят мръсотии за баща ти, нали?

— Ммм — отговори Ани и раменете й увиснаха.

— Не се срамувай — успокои я Елиза и стисна ръката й. — Е, баща ти не е бил съвършен. Че кой е?

Най-напред Ани не можеше да каже нищо. Наблюдаваше как полицейската кола минава покрай тях като акула на колела: черна кола, черна смърт.

— Мислех, че баща ми е съвършен — прошепна.

— Знам, Ани. И аз си мислех така за майка ми.

— Кога откри, че не е така?

Елиза се втренчи в Ани, сякаш се опитваше да реши дали да стигне докрай и да й се довери или не.

— Каквото и да е направила, не може да е толкова лошо колкото татко.

Двете момичета слизаха по пътя към плажа, далеч от дъсчената пътека, която живите им родители бяха построили. Когато стигнаха до долния край на каменистата пътека, водеща към хълма, осеян с борове и кедри, Елиза попита:

— Какво е това?

— Пътеката към Малкия плаж — обясни Ани. Почти очакваше Елиза — в дългата й черна рокля и с високите й обувки — да протестира. Но вместо това в очите на Елиза се появи интерес.

— Това място изглежда напълно подходящо за споделяне на тайни — възкликна тя. — Скрита, омагьосана пътека, където добрите момичета могат да си кажат ужасни и удивителни неща… и където злите хора никога няма да ги открият!

— Шегуваш се за злите хора, нали? — попита нервно Ани.

— Така мисля.

Доволна, Ани усети как по гърба й се спуска вълшебна тръпка. Колко прелестно бе да си говорят за ужасни и удивителни неща, да не им се налага да крият истината. Тя хвана ръката на Елиза и й помогна да слезе по стръмната пътека. Дърветата растяха край пътеката, клоните им се сплитаха над главите им.

След като навлязоха в гората, първото нещо, което Елиза направи, бе да разопакова сандвича, който майката на Ани приготви, и да го хвърли в храстите.

— За птиците — обясни тя. И после: — О, трябваше да те попитам дали не го искаш… можеше да изядеш и двата.

— Искам само половината от моя — отговори Ани, отчупи част от сандвича си и го хвърли.

— Доста си отслабнала — отбеляза Елиза.

— Личи ли си?

— Да. Килограмите ти направо се топят. Внимавай да не се катурнеш в сферата на анорексията. Щом започнеш веднъж, е много трудно да се откъснеш от привикването. Гладуването е като наркотик. Кой се нуждае от хероин?

— Аз не употребявам наркотици — заяви твърдо Ани.

— Аз също… освен моите PRN^[1]

— Твоите какво?

— В болницата. Успокоителни при нужда. Те не искат да се разстройваме — поне външно. Как се чувстваме отвътре, това е друга история; те не могат да направят нищо за това. Нали заради това сме там, защото сме разстроени отвътре.

— Защо беше в болницата? — попита Ани, докато вървяха по мрачната виеща се пътека, две момичета от вълшебна приказка на път към килията на техния баща — магьосник…

— Искаш да чуеш цялата история?

— Да.

— Е, не е красива. И става дума за майка ми… и за баща ти.

— Моят баща? — възкликна шокирана Ани.

— Да. Трябва да си сигурна, че наистина искаш да я чуеш…

— Кажи ми!

Елиза вдигна ръка и направи знак на другото момиче да продължи напред. Те повървяха още минута, а после излязоха от мрака — като по чудо, сякаш се родиха — и се озоваха под слънчевата светлина на Малкия плаж. Обикновено това бе етапът от разходката, когато Ани си почиваше, но точно сега всеки мускул в тялото й беше напрегнат, сякаш знаеше, че ще се срещне с чудовище. И какво бе това пращене в гората — сякаш някой ги следеше? Тя положи усилия да се отърси от страха си; Елиза току-що я уплаши.

Но когато стигнаха на половината път до първия плаж, към скалата на акулите „Супер Сими“, тя спря да се ослуша: някой вървеше в гората, но те не го виждаха. Със сигурност чу пукане на клонки под нечии крака.

— Чуваш ли това? — попита тя.

— Хммм — отвърна Елиза и се заслуша. — Да! — възкликна, правейки уплашена физиономия. — Те също искат да чуят историята. Готова ли си да слушаш?

— Предполагам — отговори Ани, наблюдавайки гората, но не видя нищо там. Знаеше, че си играе на ръба на лудостта със своята приятелка.

— Баща ти беше мой попечител — започна Елиза.

Ани сбърчи нос, опитвайки се да си спомни какво беше попечител. В музеите ги имаше, тя го знаеше, защото баща й бе такъв на един художествен музей. Не искаше да изглежда тъпа, но защо пък на Елиза й трябваше попечител?

— Виж, дядо ми беше много богат — обясни приятелката й почти с извинение. — Баща му е притежавал китоловни кораби и са плавали по моретата, убивайки красиви и мили китове. Притежавал е цяла флотилия… инвестирал е в корабостроене… а после е разделил капитала и е инвестирал в компании за производство на енергия.

— О! — възкликна Ани. Един от нейните дядовци бе продавал лед, а другият беше строял каменни стени.

— Дядо Дей — Объдая Дей — основал фонд, което означава, че той вложил купища пари в банката в специална сметка, която не може да бъде докосвана.

— И каква полза от нея?

— О! — въздъхна Елиза. — Тя трупа лихви. Можем да харчим цялата лихва, ако поискаме.

— Ти и баща ти?

— Хм, всъщност само аз. Казвам „ние“, но имам предвид себе си. Основно аз плащам за всичко.

— Имаш предвид, че си купуваш разни неща за себе си?

— Не. Аз плащам за всичко. Нашите разходи, разходите за бизнеса на татко… струва много да строиш дървени лодки. Всъщност мама го дразнеше, като му казваше, че финансира хобито му.

— Но… той взема много за лодките, които прави — възрази Ани. — Майка ми ми каза.

— Разбира се, защото материалите струват скъпо. Използва наистина качествено дърво. Понякога е рядко, от Занзибар или Коста Рика. Знаеш ли колко струва да докараш тук един товар тиково дърво чак от Ламу? Цяло състояние. И трудът му е скъп. Но тъй като строи всяка лодка ръчно, той не изкарва много.

— Но той е най-добрият в занаята си. Мама ми каза и това.

— Разбира се — отговори Елиза. — Просто ти обяснявам как майка ми ми каза, че работата му е като хоби. И че тя му плаща, за да я върши.

— Той имаше ли нещо против това? — Ани се почувства объркана. В нейното семейство баща й бе толкова горд, че майка й не работи. Харесваше му да „храни семейството си“.

Елиза сви рамене.

— Не мисля, че му пукаше. Или че му пука. Той е различен от всичките мои познати; обича работата си, обича морето, обича мен. Обичаше майка ми. Определени неща са важни за татко. Стига да ги има, той е добре.

— Ти каза — преглътна Ани, — че моят баща ти е бил попечител.

— Да. Надзираваше фонда. Заедно с мама.

— От там ли се познаваха?

Елиза кимна и събра малко дребни мидени черупки. Момичетата продължиха да вървят между огромната скала и израслия отровен бръшлян — ето как магьосникът пречеше на хората да минават оттам, но Ани показа на Елиза как да върви настрани, с гръб към скалата, да избягва докосването на лъскавите зелени листа — и така до втория плаж.

На Ани отново й се стори, че чува някого в гората, без да го вижда, че някой ги преследва. Когато тя спря, спря и шумоленето на листата. Можеше ли да е някоя сърна? Потрепери, извеждайки Елиза на втория плаж.

Плажът бе целият в скали: големи гранитни блокове във водата, по-малки камъни, колкото яйца, над линията на прилива. Момичетата се движеха бавно — Ани, защото беше боса, а Елиза не искаше да си навехне глезена. Ани хвърли поглед към малкия архипелаг от скали, стърчащи в Пролива; точно тук тя често бе виждала кралица Мейхю^[2], която хвърляше бели цветя във вълните, дарове за местните русалки.

— Той й помагаше да взема инвестиционни решения — обясни Елиза. — Тя казваше, че е добър банкер.

— Ти виждала ли си го някога? — попита Ани.

— Да. Когато тя ме водеше до банката.

— Какво казваше той? Какъв беше? — попита момичето, жадно за нови подробности за баща си, когото нямаше да види никога вече. Беше забравила страха от невидимия наблюдател в гората, от злите хора, от чудовището, което усещаше, че се спотайва под историята на Елиза.

— Беше много любезен — отговори мило Елиза. — Отнасяше се към мен като към някоя много важна личност. Наричаше ме „госпожице Конъли“.

— Такъв беше татко — въздъхна Ани. — Толкова мил към всички.

— Тогава ме накара да му повярвам. Срещнах баща ти и си помислих: „Не е чудно, че го наричат «доверител.» Защото аз му вярвам…“

— Защо не ми каза това преди? — попита Ани и се разплака. — Трябва да си знаела, че искам да чуя това. Защо не ми каза?

— О, Ани — промълви Елиза, а лицето й бе толкова тъжно и брадичката й трепереше толкова силно, сякаш можеше да се отчупи. — Не искам да ти казвам останалото, дори сега…

— Трябва, Елиза. Какво още има за баща ми?

— Той целуна майка ми — прошепна момичето, а по бузите му се стекоха сълзи. — Не съм казвала на никого, дори на баща си. Но веднъж ги видях. Мислеха, че съм заспала на задната седалка… и се целунаха.

— Не — извика Ани и стисна очи.

— Той й даде някакви документи, тя ги подписа и се целунаха. Мразя ги и двамата за това… никога повече не му повярвах. Нито на нея. Съжалявам, че ти го казвам.

— И трябва — извика Ани, сдържайки риданията си. Не че беше толкова шокирана от новината; нали знаеше всичко за Линдзи. Вече бе чувала как майка й плаче, преди да заспи. Тези сълзи бяха различни и дори още по-ужасни.

Това Елиза го бе видяла с очите си.

Срамът на Ани беше много силен, но винаги си беше само за нея. Нейният собствен, личен срам: охраняван под ключ от собственото й тяло, в собственото й съзнание, фактът, че най-добрата й приятелка е станала свидетелка на изневярата на баща й, съкруши сърцето й и то я заболя толкова, че не беше сигурна дали ще продължи да бие.

Но после Елиза я прегърна и Ани разбра, че те са заедно в това — сестри като Ани и Пиджийн, дори повече. И двете сестри си имаха въображаеми зли хора, с които да се борят.

Сестри с тайна.