Луан Райс
Непобедимо лято (31)

31.

Вероятно вече бе почти полунощ.

Въпреки че в микробуса нямаше прозорци или часовници, въпреки че самата тя не носеше часовник, Елиза усещаше как времето минава, усещаше, че е много късно, че са престанали да се движат.

Защо я държаха жива?

Лицето й беше наранено и подуто от падането и тя постоянно докосваше с език счупените си предни зъби. Едва не заплакваше, когато си помислеше за нащърбените си зъби, но устата й бе покрита с лепенката и плачът я задушаваше, така че сдържаше сълзите си. Знаеше, че има късмет заради това, че е още жива.

Моли се цяла нощ. Дълбоко в мрака усещаше присъствието на майка си до себе си, в колата, която я уби. Майка й я беше прегърнала в ангелските си криле, за да я стопли. Беше сигурна, че ако Чарли не беше дошла, тя вече щеше да е мъртва. Майка й пречеше на похитителите й да я убият.

Майка й спасяваше живота й и от това Елиза откри у себе си едно огромно желание да живее. Сега, изправена пред лицето на смъртта, знаеше, че трябва да се измъкне жива. Щеше да направи всичко, за да оцелее и да ги види изправени пред правосъдието.

Изведнъж мисълта за самоубийство й се стори ужасяваща, егоистична и лекомислена — възможно най-чужда за духа й. Елиза искаше да живее и се молеше на Бога да успее.

 

 

И преди Дан Конъли бе изпитвал болка, скръб и ужас. Родителите му бяха добри, мили хора, но и двамата починаха твърде млади. Смъртта на Чарли го накара да се чувства като привидение, изгубена душа. И оттогава се тревожеше отчаяно за Елиза. Но нищо не можеше да се сравни с това, което чувстваше сега, сякаш нещо го разкъсваше, сякаш диви животни бяха откъснали крайниците му. Помисли си, че си представя какво е да те нападне акула.

Елиза беше неговото дете. Тя бе част от него и той беше част от нея. Държеше я на ръце в момента на раждането й — първо Чарли, после той. От мига, когато видя лицето й, погледна в очите й, Дан бе обсебен от една любов, която никога не го напусна, която, независимо от отговорността и напрежението не би заменил за нищо.

Полицаите идваха и си отиваха: детективи Ривера и Келър, членове на екипа им и съдебните експерти, както и Джо Холмс. През цялата нощ пристигаше откъслечна информация: водопроводната лепенка била част от голяма пратка, продадена на отдела по поддръжка в Шорлайн Банк.

По бравата и парапета на верандата не били открити непознати отпечатъци от пръсти, но Джо, изглежда, смяташе, че драскотините по прозореца на Елиза изобщо не са били направени от клони, а от нож, с който някой се е опитал да изкърти рамката. Мислеше, че дървото е било използвано за качване на покрива, и полицията претърсваше района за улики.

Бей стоеше плътно до Дан.

— Сигурно искаш да се прибереш — каза той и погледна часовника си. Беше единайсет и трийсет.

— Няма да си ходя — заяви тя.

Очите им се срещнаха. Той видя в нейните загрижеността и любовта, които бе изпитвала към него през всичките тези години, но сега в тях имаше и болка. Тя го прегърна и той зарови глава в рамото й. Осъзнаваше, че се държи за нея като за спасителна сламка.

— Помисли за това, Дан — колко силна е тя. Колко е преживяла вече. И колко много я обичаш — тя знае това.

— Мислиш ли?

— Знам, че е така — настоя Бей. — Ти си най-важният човек в нейния свят.

— Майка й беше най-важната — отбеляза Дан. Като каза тези думи той си представи как Елиза вижда колата да удря Чарли и се сепна. Травмата едва не погуби малкото му момиченце — как би могъл да очаква тя да издържи онова, през което преминаваше сега?

Бей не отговори, но продължаваше да го прегръща.

— Тя обичаше Чарли толкова много — продължи Дан. — Майка й никога не я подведе. Боже, не мога да престана да си мисля, че това нямаше да се случи, ако се бях държал по различен начин през последните няколко години. Чарли беше толкова стабилна — никога не се отклоняваше от пътя, не вършеше нищо нередно. Беше толкова почтена, толкова честна. И Елиза я възприемаше така. Тя никога…

— Елиза не я е възприемала така — извика Бей, пусна го и отстъпи назад. Гласът й беше сърдит, а очите — просълзени.

— Какво имаш предвид? Да, така беше. Тя…

— Не, Дан — настоя Бей и от гърдите й се откъсна ридание. — Не е така! Тя изобщо не е възприемала майка си така!

Навсякъде по първия етаж бе пълно с полицаи, така че Дан хвана Бей за ръката и заведе горе в спалнята си, в стаята, която споделяше с Чарли. Заведе я до ръба на леглото и те седнаха заедно, а Бей плачеше. Дан обгърна слабите й рамене и се опита да повдигне брадичката й, за да може тя да го погледне в очите:

— Кажи ми, Бей. Моля те.

— Съжалявам, Дан — проплака тя. — Не трябваше да казвам нищо. Поне не тази вечер…

— Е, вече е твърде късно за това. Можеш да завършиш това, което започна. Какво се опитваше да кажеш за Елиза и майка й?

— Елиза не е идеализирала Чарли. Изобщо не я е възприемала като почтена.

— Бей, така беше.

— Не, Дан. Не е било така. Видяла е майка си да целува Шон!

— Какво?

— Видяла е Чарли да целува съпруга ми. Те я мислели за заспала на задната седалка в колата.

— Елиза ли ти каза това? — попита Дан. Беше като вцепенен.

— Не. Казала е на Ани.

— А Ани сподели с теб.

— Да. Така трябва да става. Детето се обръща към родителя за любов и утешение — не за измама и предателство! Съжалявам, Дан, но я мразя. Мразя я заради това, че е целувала Шон, заради това, че е допуснала Елиза да види, че те е правила на… — Тя се спря.

— Кажи ми — прошепна той и я притисна още по-силно. — Моля те, довърши мисълта си.

— Че ти е внушавала, че вършиш нещо нередно — промълви най-после тя с такива силни ридания, че цялото й тяло се разтресе. — Заради това, че те е карала да се чувстваш непълноценен. Да усещаш, че не си я направил щастлива. Че само ако си открил онази вълшебна комбинация, само ако си се досетил за думите, които тя е искала да чуе, за мястото, където е искала да отиде… само ако си я докоснел по начина, по който е искала да бъде докосвана…

Дан знаеше, че Бей говори за себе си и за своя съпруг, но той си обясняваше всяка дума и знаеше, че двамата са били в едно и също положение, поне през тази последна година, и дори не са знаели за това.

— Съжалявам, че ти е причинил това — промълви Дан. — Шон…

— И аз съжалявам, че Чарли ти го е причинила.

— Как не съм разбрал? Защо Елиза не ми е казала нищо?

— Не си разбрал — заяви Бей със суров глас, — защото вярваш. Обичаш с цялото си сърце и ум.

— Така е — съгласи се той и сведе поглед към главата й, към червената й коса, блеснала в студената ноемврийска светлина. Искаше тя да го погледне в очите.

— А Елиза не е казала нищо, защото не е искала да бъдеш наранен още повече. Децата ме защитаваха повече отколкото мога да си представя.

— Знаеш ли кога е станало?

Бей поклати глава.

— Малко преди смъртта на Чарли, останах с такова впечатление. Можеш да питаш Елиза.

„Ами ако никога нямам тази възможност?“ — помисли си той.

Бей видя болката в очите му и поклати глава.

— Не мисли за това — каза, посегна да докосне лицето му, плъзна ръка към врата му и го целуна по устните.

Целувката беше дива, животворна и чудотворна. Дан стисна Бей с всичка сила. Ръцете й се плъзнаха под пуловера му, сякаш тя трябваше да докосне кожата му, трябваше да стигне колкото е възможно по-близо до сърцето, кръвта и костите му.

Когато се върнаха долу, те намериха Джо Холмс в трапезарията. Щом ги чу да влизат в стаята, той посочи към дървения шкаф за порцелан.

— Там ли беше сребърната чаша на Елиза? — попита.

— Да — отговори Дан. — Казах на детектив Ривера — чашата бе направена от Пол Ривиър. Мястото й е в музей. Заради това ли те, които и да са, са отвлекли Елиза?

— Тя може да се купи в супермаркета — каза строго Джо. — Стойността няма нищо общо с това кой я е направил и колко е стара.

— Какво имаш предвид? — попита Дан. — Разбира се, че има. Какво иначе оправдава риска да отвлекат дете? Какво друго може да обясни…

Джо поклати глава; изглеждаше нетърпелив, но очите му сияеха.

— Чашата е свързана с изчезването й — обясни той.

— Има връзка. Но е второстепенна.

— Как е свързана?

— Още от вечерта на Тиквения бал знаем кого преследваме — каза той и погледна към Бей. — Тара ми помогна да разбера. Бяхме в къщата на Боланд, огледахме всичките му трофеи и тя каза, че може би двамата е Шон са играли в противникови отбори.

— Израснали са в различни части на щата — напомни му Бей. — Марк живееше тук на крайбрежието; Шон само летуваше тук. Той е израснал в Нова Британия. Училищата им са били в различни лиги.

— Да — съгласи се Джо. — Освен за щатските шампионати.

— Най-важните намеси се Дан.

— Баскетбол, когато са били абитуриенти — продължи Джо. — Отборите им са стигнали до щатските финали, Джемпъл Павилион и Юкон. Марк Боланд и Шон Макбий са били един срещу друг на терена. Прочетохме стари изрезки от вестници.

— Марк ли е другият вътрешен човек? — извика Бей. — Нима Шон е уговорил и него да крадат от клиентите?

Джо поклати глава:

— Точно обратното. Боланд го е правил в продължение на години в „Анкор Тръст“ и не са го хванали. Никога не е оставял следи на хартия. Нито едно оплакване, нито дори подозрение. Бил е много, много добър в прикриването на следите си — съдебните счетоводители едва започват да ги откриват. Пристигнал е в „Шорлайн“ и е превърнал всичко в игра.

— С Шон? — попита шокирана Бей.

Джо кимна.

— Едно голямо състезание. Като щатските финали, всичко отново.

Бей се замисли за всичките години, през които гледаше Шон да играе баскетбол, футбол, бейзбол, да се бори до смърт, само за да спечели играта. Защо не й е казал, че той и Марк са били съперници? Защото гневът му заради повишението е бил толкова голям, предположи тя.

— Да видят кой ще направи повече пари — предположи Дани.

— Кой ще завземе повече сметки — допълни Джо. — И всеки път, когато някой от тях е успявал, е трябвало да има награда…

— Сребърните чаши — досети се Бей.

— Да, но е имало и една по-голяма награда — поясни Джо, бръкна в шкафа и извади една от малките сини чаени чаши на Елиза.

— Не разбирам — намръщи се Дани.

— Сметките — каза агентът. — Всички пари, които са откраднали. Имало е само един свидетел, който е можел да ги изобличи. Ед.

— Ед? — попита Бей, спомняйки си за бележките върху папката на Шон, драсканиците на пикапа и…

— Аз предполагах, че „Ед“ е мъж — продължи Джо. Банкер или може би клиент. Никога не си помислих…

— Елиза — въздъхна Бей и очите й се спряха върху монограма, нарисуван толкова деликатно върху чашките и каничката: Е.Д. — Елиза Дей!

 

 

Кой би очаквал, че стойността на един от трофеите ще надвиши тази на някоя от другите? Фондът „Елиза Дей“ вървеше с доста добра награда: сребърна чаша, направена от Пол Ривиър. В деня, в който Шон започна да използва фонда като начин да крие и мести пари, той бе взел чашата от дома на Конъли. Алис Боланд отново се замисли колко глупав е бил.

Кой знае как се е промъкнал вътре — такъв си беше Шон. Може би е прелъстил Шарлот; или може би тя си е мислела, че го прелъстява. И макар че Шарлот Конъли не беше разбрала за местенето на средства в семейния фонд, тя със сигурност бе забелязала, че Шон Макбий е откраднал сребърната чаша на дъщеря й.

Каква ирония, да имаш икона от някой толкова свързан със свободата. Защото точно така започна всичко: начин да се освободиш, да имаш повече, да се издигнеш над останалите, над работните пчелички по света. Да вземеш онова, което на хората им липсва… и нямат, толкова дълго.

Но тогава Шарлот заплаши да се обади в полицията и точно когато всичко утихваше, Фиона хвана Шон да се измъква със сметката на Ефраим. Нещата се объркваха.

Само ако хората бяха по-внимателни. Никой не трябваше да умира. Имаше начини да се избегне този кошмар. Всъщност голяма част от вината трябваше да се хвърли на Фиона. Тя никога не се вписваше в нещата, не можеха да я поканят да се включи. Всъщност нямаше ли да е изненадана, че Марк е вземал пари от нейния пазарен фонд?

Това бе оценено с вземането на трофея от конните състезания.

Шон се засмя на това — беше удивен от дързостта на Марк. Това беше повече в стила на Шон. Но смелостта му се простираше само до спорта и парите. Когато научи, че детето е станало свидетел на убийството на майка си, че е единственият свидетел, той се пречупи.

Преоценката на ценностите при него започна със смъртта на Шарлот и го доведе до няколко глупави опита да върне някои от по-малките си вземания от различни сметки. Но едва когато проблемът какво да правят с момичето започна да се задълбочава… когато то излезе от болницата… тогава Шон наистина започна да се срива.

Закле се да я защити, ако те се опитат… е, ако опитат това.

И това бе падението му. Марк изискваше абсолютна преданост; твърде много се занимаваха с това. Той изискваше абсолютна лоялност и когато Шон стана непреклонен, всички знаеха, че е само въпрос на време. Марк знаеше, че никой свидетел не бива да бъде подминаван с лека ръка; Шон също трябваше да знае това.

Тази нощ се подготвяше отдавна. Първо Шон се изпречи на пътя им и трябваше да бъде убит. Беше твърде лошо, но неизбежно. Самата Алис се опита да вкара Дан Конъли в кръга, да го обвърже като начин да осигури мълчанието на дъщеря му, като му позвъни, изпускайки името на Шон — ако Конъли се беше замислил за парите, от които се отказва, той щеше да захапе стръвта. Но той не го направи — така подписа смъртната присъда на собствената си дъщеря.

Марк и Шон настояваха това да се смята за игра. Но Алис знаеше, че това просто ги кара да се чувстват по-добре. Искаха момчешката лъжа: ако играеха за трофеи, наистина си струваше. Те крадяха от най-богатите си клиенти, онези, които никога нямаше да забележат. Шон нарече Марк „Робин Худ“.

Но в крайна сметка за какво беше всичко? Защо Шарлот трябваше да бъде убита и защо самият Шон накрая трябваше да бъде спрян, и защо Елиза Дей Конъли щеше да умре?

Богатство.

Това е всичко.

Богатство — преследването му, защитата му. Големите къщи струват пари, също и антиките, и произведенията на изкуството, и хубавите коли, и ценните бижута. Не всеки е роден с тези неща. И не всеки ги иска, колкото и да е трудно да се повярва. Марк се грижеше толкова добре за всичко досега; можеше да бъде извинен за момчешката си нужда да награди себе си и „съотборниците“ си със сребро. Сега, когато приливът идваше, настъпваше времето да удавят момичето и така да защитят златото.

 

 

Беше толкова късно и майка й бе все още у господин Конъли. Ани се боеше толкова много за Елиза. Каквото и да ставаше, тя знаеше, че е лошо, и Ани не можеше да заспи.

— Къде ли може да е? — попита тя Тара.

— Не знам, скъпа. Обаче всички я търсят. Джо, полицията…

— Ами ако не я намерят?

— Трябва да вярваме, че ще я намерят. Трябва да й изпратим нашата любов, за да може да се хване за нея и да се прибере у дома при нас.

— Любов — повтори Ани, сякаш изричаше думата за пръв път.

— Това е най-важното, което имаме. Елиза знае това. Където и да е, тя ще може да усети любовта ни към нея.

— Но аз все пак не виждам как това може да помогне.

— Вярваш ли в ангелите хранители, Ани?

Момичето сви рамене, защото не искаше да обижда Тара. Ангелите по-скоро бяха красиви същества от приказките.

— Мисля, че вярваш, Ани. Знам, че майка ти вярва. Аз също. Бабите ни ни разказаха за тях.

— Но какво могат да направят те? — попита Ани с писклив глас. Вече всички звезди бяха изгрели. Луната беше като сърп, а небето — много тъмно. Бухалите, които всеки ноември мигрираха през Хабърдс Пойнт, излетяха от дъбовете, призовавайки за лов. — Какво могат да направят духовете, когато ние сме тук на земята?

Ние сме тук; ние трябва да можем да спасим хората, които обичаме!

Тара сякаш знаеше, че Ани плаче за баща си, за най-лошия й кошмар, който се превърна в истина с новината за смъртта му.

— Ние можем да направим много — настоя Тара — и можем да се обърнем към тях за помощ.

— Наистина ли вярваш в това?

— Наистина вярвам. Помага и фактът, че Джо и полицията я търсят. Елиза е борец, Ани. Тя има светлина вътре в нея. Всички сме я виждали и я обичаме заради това.

— Да — прошепна Ани.

После един бухал се обади отново от върха на най-високия бор и това изглеждаше като сигнал, че нещо ще се случи. Тара я целуна и Ани се опита да си поеме дъх. Помисли си за Елиза там отвън в нощта, някъде на онзи скалист бряг с пещери и заливи, където студената земя е покрита с паднали листа и борови иглички, отвън в мрака, осветен от звездите.

Малката дървена лодка на Ани бе на нощното шкафче; тя я погледна, мислейки си как я даде на баща си, за да знае кого да докара до дома. Затвори очи и си помисли за Елиза и за вътрешната й светлина.

И тогава, без да знае защо, посегна към малката си дървена лодка и я разтърси. Отново чу тракането.

 

 

Дан седеше на дивана, прегърнал Бей с едната си ръка; тя спеше, отпуснала глава на рамото му. Беше толкова късно, а Елиза беше някъде навън. Той се втренчи в телефона, сякаш можеше да го накара да звънне. Джо му каза да си стои у дома, до телефона, но той искаше да излезе и да търси дъщеря си.

Мислите му бяха объркани. Той беше критикът на собствения си живот. Опитваше се да разбере какво би могъл да направи по по-различен начин. Прегърнал Бей, той се загледа в портрета на Чарли, картината на нещастния му живот. Те бяха родителите на Елиза, които бдяха заедно.

Чарли… Тя бе израснала с такива привилегии. Знаеше, че е аристократка. Семейството й имаше пари от поколения; те раздаваха повече за една година, отколкото хората изкарваха за цял живот. Тя имаше желязно чувство за превъзходство — не беше сноб, а много резервирана. Изолирана.

Такава я видя Дан, когато се запознаха, в годината, когато той работеше в Хабърдс Пойнт. Чичо й го беше наел да реставрира красива дървена яхта „Конкордия“. Цялата работа трябваше да се свърши в една корабостроителница в Стонингтън, срещу пристанището и къщата на Чарли. Всъщност палат. Беше огромна бяла колониална къща с пристройки и док. Дан започна да я вижда всеки ден — винаги сама, винаги сдържана.

Един ден, в часа му за обяд, той пусна във водата малка лодка и започна да гребе към отсрещния бряг. Започна да я възприема като нещастно малко богато момиченце и реши да й достави удоволствие.

Все още си спомняше как спря на дока. Извика й и я попита, дали би искала да се качи в лодката. И си представи как тя остави внимателно книгата си на градинската пейка, приглади панталона си и слезе до водата. Той й подаде ръка, за да слезе в лодката, но тя не я пое.

Почти развеселена, тя се качи сама. И му позволи да я закара до края на пристанището и обратно. Денят беше светъл и ясен, рибите скачаха в заливчето, а лебедите плаваха около пристаните. Все още си спомняше този ден; спомни си и усещането, как Чарли смяташе, че го дарява с удоволствието да се наслади на нейната компания.

Това чувство никога не го напусна.

Той се ожени за нея — може би той беше нейната възможност да се разбунтува. Не се омъжвай за собственик на яхта; омъжи се за работник и му дай да управлява корабостроителница. Какъв по-добър начин да притежаваш един човек?

Той никога не престана да я обича, да се опитва да я направи щастлива. И дълбоко в себе си искаше тя да го обича повече, отколкото го обичаше, да го приеме като равен. Но Чарли в действителност нямаше равни. Където и да отидеше, хората я разпознаваха като наследничката на „Дей Консолидейтед“. И ако не го направеха, само пет минути в нейно присъствие бяха достатъчни да разберат, че е различна, че е родена със сребърна лъжица в устата. А ролята на Дан като неин съпруг, като неин служител, бе да я закриля. Да се грижи за нещастното си малко богато момиче.

Дан се чудеше какво означава това, че през последната година Чарли изведнъж се заинтересува от нещо извън себе си, извън дома. Беше заинтригувана от банките и банкирането. Започна да говори, че иска да продължи да учи и да вземе магистърска степен по бизнесадминистрация.

И така много дни наред тя ходеше в Шорлайн Банк да задава подробни въпроси за своите сметки, за фонда, който бе неин и на Елиза. След толкова много години, в които оставяше други да управляват живота й и състоянието й, Чарли започна да поема нещата в ръцете си.

Докато Дан се чувстваше щастлив да я види наистина въодушевена от нещо, той усещаше също, че тя се отдалечава. Това го объркваше и го нараняваше — понякога се прибираше у дома и я намираше да говори по телефона, с бележник и химикалка, да си води бележки. Или ученето е било само параван? Дали жена му е прикривала връзката си с Шон Макбий?

След като разбра, че са се целунали, Дан си помисли, че е имало по малко и от двете. В корабостроителницата той се занимаваше със законите на корабната архитектура: център на гравитацията, обща дължина, греда, чертеж. В любовта, в брака нямаше такива неща. Бракът бе една сива зона, като да плаваш в мъгла.

„Но плаването в мъгла може да бъде красиво — помисли си той. — Усещаш пътя към дома; надушваш боровете на брега, ослушваш се за звънците на шамандурите, усещаш вятъра да се променя и да спада, като приближаваш сушата.“

Само той и Чарли да бяха направили повече такива неща един с друг. Може би ако бракът им бе по-добър, Чарли все още щеше да е жива и Елиза щеше да си е у дома.

Но това го накара да прегърне Бей още по-силно. Тя беше толкова откровена и земна и изпитваше нужда — със същата необходимост, с която се нуждаеше да диша — да каже истината за това, което й е на сърцето.

Дан се молеше за възможност да направи нещо повече — с Бей, с Елиза. Искаше възможността да бъде най-добрият баща за своята дъщеря. Искаше да й помогне да стане по-силна, да й помогне да види колко е красива. За да не се опитва никога отново да се наранява.

Стомахът му се сви. Имаше усещането, че времето отлита за Елиза, която бе в ужасна опасност. Часовникът тиктакаше в главата му. Светът, дори крайбрежието, бе толкова голямо място за търсене. Само ако имаше някаква представа откъде да започне…