Луан Райс
Непобедимо лято (23)

23.

Тъй като валя всеки ден в продължение на седмица, Бей се възползва от омекналата земя, за да разсади някои растения и храсти на „Хълма на светулките“. Дъждът плющеше, докато тя копаеше. Тъй като Огъста обичаше билките, Бей се съсредоточи върху концентричните кръгове от мента и градински чай, изрязвайки най-високите растения, за да е сигурна, че ще издържат през зимата.

Листата капеха и тя ги събра на големи купчини, за да може от службата по градинска чистота да ги вземат. С всеки изминал ден ръцете й ставаха по-груби, с повече мазоли. Имаше пришки по дланите от дървените дръжки на градинските инструменти, а краката й бяха възпалени от постоянната влага в гумените ботуши.

Един следобед, точно преди Хелоуин, тя извади покривалата от летния им склад в бараката зад къщата на Огъста. Навела глава в проливния дъжд, тя се опита да покрие няколко храста папрат.

— Нуждаеш ли се от помощ?

Вдигна поглед и видя Дан да идва откъм задния двор. Тя изкрещя, надвиквайки вятъра:

— Разбира се! Можеш ли да завържеш онази страна в коловете?

Той закрепи простата борова рамка към желязното колче, което тя вече бе забила в мократа земя. Бей направи същото от своята страна, спомняйки си как баба й казваше, че корените на папратите трябва да бъдат защитени от зимната влага.

— Как ме откри? — извика тя.

— Били ми каза, че работиш.

— И ти дойде, за да ми помогнеш?

— Дойдох да те изведа на вечеря.

— Какво?

— Хайде, Гелъуей. Изпарявай се — ще си хапнеш един бургер с мен.

— Децата…

— Ани и Елиза приготвят пица за Били и Пиджийн. Наистина нямаш извинение — няма да се измъкнеш от това.

Ръцете й бяха изтръпнали от студ, а лицето й пареше от дъжда; дрехите й бяха подгизнали, а тя цялата гореше от вълнение заради това, че го вижда.

— Добре — съгласи се.

Тя остави колата си у дома, увери се, че всички деца са добре — те почти не й проговориха, заети с украсяване на пиците си, за да заприличат на фенери от динени кори — и се преоблече със сухи дрехи.

Дан я закара до „Кроуфърд Ин“ в Хоторн, старо заведение, отворило врати още преди Войната за независимост. С бели греди и зелени кепенци, с дълга предна веранда, то имаше седем комина и шейна отпред. Легендата разказваше, че в една коледна вечер генерал Джон Самюел Джонсън използвал шейната, за да се промъкне покрай англичаните, отивайки да занесе подарък на годеницата си Даяна Фийлд Етуд през заледената река в Блек Хол.

— Вярваш ли в тази история? — попита Бей, седнала срещу Дан до пращящия огън. Но топлината в лицето й идваше повече от близостта му, отколкото от пламъците. — За генерала и за истинската му любов?

— Разбира се — отговори Дан. — А ти?

Бей отпи от бирата си, наблюдавайки как музикантите се приготвят покрай пианото и банджото си.

— Вярвах — отвърна тя. — Когато бях млада. Още когато вярвах, че хората са способни на такива неща — да прекосяват реки заради любовта.

— И вече не?

Тя поклати глава.

— Страшно ми харесваше да съм омъжена — започна. — В началото. Мислех, че е толкова удивително. Живееш под един покрив с най-добрия си приятел, винаги е там, ако искаш да му разкажеш някоя хубава история или виц или ако искаш да ти почеше гърба… или ако те е страх от тъмното…

— Да изживеете живота си заедно — допълни Дан.

— Да имате деца — не изглежда ли жестоко? Били сте в този малък съюз само двамата и изведнъж ставате трима?

— А тя е взела най-доброто от майка си… — допълни отново Дан.

— И от баща си — каза Бей, спомняйки си как Ани имаше същия пламък в очите като на Шон.

— И се влюбвате още повече — замечта се той — заради това мистериозно допълнение. Все едно, вместо да е нужно да разпростреш любовта си още повече, тя всъщност става още по-концентрирана — един към друг.

— Да — съгласи се Бей, нетърпелива да чуе още, защото Дан го казваше толкова точно; той сякаш резюмираше живота й.

— При теб трябва да е било още по-силно. Защото след Ани си имала още две.

Бей кимна.

— Шон много искаше да има син — обясни тя. — Наистина искаше момче. Никога няма да го кажа на Ани, но той го искаше от самото начало. А ти?

Дан поклати глава.

— Аз исках Елиза. Само Елиза. Момче или момиче, това нямаше значение.

— Така казваше и татко. Мама разказваше, че винаги се вбесявал, когато някой го попитал дали не е искал да съм момче. Но Шон…

— Да?

— Когато се роди Ани, Шон беше много щастлив, дори по-щастлив отколкото при раждането на Били. Тогава си мислеше, че семейството ни е съвършено — момиче и момче. Искаше да спрем.

— Но си имате и Пиджийн.

Бей кимна. Размърда пръсти. Те бяха толкова измръзнали.

— Да, аз родих Пиджийн. Не я очаквахме и…

Дан изчака.

Бей не можеше да събере сили да му каже, че Шон не е искал трето дете. Изобщо не искаше и това беше източникът на много кавги, повратната точка в отношенията им: буквално минутата, в която те се влошиха най-много.

— Шон винаги държеше много на външния вид. Смяташе, че третата бременност е… грешка. Че може да се отрази „зле на здравето ми“.

— И стана ли така? — попита Дан.

Бей се разсмя.

— Не. Отслабнах толкова лесно след Ани, но след Били беше наистина трудно. Нали разбираш, две деца, а кариерата на Шон го задържаше все повече в банката. Е, добре, стана много по-трудно да излизам да плувам и да тичам. А после родих Пиджийн и с нея напълнях още повече отколкото преди. Чарли не напълня ли с Елиза?

— Двайсет и осем килограма, така мисля. Постоянно й давах сладолед. Обичаше орехов сладолед.

— По-лесно е да отслабнеш след първото — каза Бей, спомняйки си колко ужасни бяха нещата след раждането на Пиджийн. Как Шон я караше да се чувства дебела и грозна, как престана да желае да прави любов с нея. — Обаче опитах.

— Какво значение има? — попита Дан. — Всичко е за доброто на бебето, нали така? Важното е, че си имала семейството си.

Бей кимна. Приключи с бирата си, когато банджото започна да свири „Когато светците маршируват“. Беше шумно и дрезгаво и всички в кръчмата припяваха, с изключение на нея и Дан. Тя наистина искаше да се присъедини към другите, но продължаваше да си спомня онази ужасна година след раждането на Пиджийн.

— Името й — каза Дан — е толкова красиво.

Бей кимна и се усмихна.

— В колежа играех Пиджийн в „Плейбоят на западния свят“. Чудесна пиеса. Знаеш ли я?

Той кимна.

— Синдж. За да се свържа с ирландските си корени, веднъж ходих до островите Ерън.

— Спомням си. — Тя толкова се развълнува, когато той й изпрати писмо от там.

— Веднага след лятото си в Хабърдс Пойнт — продължи той. — Реших да попътувам шест месеца, преди да сляза в реалния живот. Ти била ли си там?

— Не — отвърна Бей. — Винаги ми се е искало.

— И защо кръсти дъщеря си на тази героиня? Макар че името е толкова красиво, защо точно това? А не Маргарет или Маги или него друго, като Пег например?

Бей не отговори. Музиката се усили, стана по-зле. Сервитьорката донесе храната им, а Дан поръча още две бири. Бургерите бяха изключително вкусни и тъй като музиката бе много силна, Бей просто се хранеше и дори не се опитваше да говори. Дан също. Достатъчно им бе да седят там заедно.

Когато музикантът на банджото скъса струна и се наложи да я смени, Дан проговори:

— Нали знаеш, че островите Ерън са в залива Гелъуей?

— Така ли? — попита Бей и вратът й пламна.

— Прекарах по-голямата част от времето си на Айнишмор. Дотам се стига с ферибот от пристанището на град Гелъуей.

— Беше ли красиво?

— Напомняше ми за Хабърдс Пойнт. С много скали и бистра студена вода, с борове и дъбове. Докато бях на ферибота, си мислех за крайбрежието в Кънектикът. Мислех си за теб.

— За мен? — попита тя.

— Да — отвърна той. — Защото това бе заливът Гелъуей.

Бей сведе поглед към масата. Тя бе добре лакирана и блестеше от светлината на огъня. Сърцето й биеше бързо и тя изведнъж се уплаши да вдигне поглед. Стисна ръце в скута си и си спомни как той я държеше, шокирана от силното си желание да го направи отново.

— Понякога се чудех дали това не е причината да отида в Айнишмор — продължи той. — За да имам възможност да плавам през залива Гелъуей. Макар да можех да посетя цяла Ирландия, а роднините ми са от Дъблин и Кери… Исках да получиш писмо от Ирландия… от тази част на Ирландия.

— Бил си привлечен към островите Ерън от духа на Джон Милингтън Синдж — предположи Бей.

— А не защото исках да посетя твоя залив, Гелъуей?

Тя поклати глава и пулсът й се ускори.

— Не — отвърна. — Синдж те е убедил.

— Той ли те убеди да кръстиш най-малкото си дете Пиджийн?

Изведнъж Бей пламна и главата й се замая. Огънят бе прекалено силен или те седяха твърде близо до него. Музиката бе твърде силна, тълпата — прекалено буйна. Тя имаше нужда от въздух и Дан разбра това. Извика за сметката и остави парите на масата. Групата засвири „Няма ли да се върнеш у дома, Бил Бейли?“, когато двамата излизаха.

— Какво има? — попита Дан, водейки я към пикапа си.

Емоциите изпълниха гърдите й. С Шон постоянно посещаваха „Кроуфърд“, когато бяха млади. Обичаха музиката и бирата, безплатните пуканки, шейната отвън. Веднъж Шон я завлече в шейната, наметна ги с палтото си и я целуна страстно, докато хората сновяха по главната улица на Хотърн.

— Не вярвам, че тази шейна е прекосила някаква замръзнала река — заяви изведнъж тя. — Не вярвам дори, че е толкова стара или че между генерал Джонсън и Даяна, как й беше името, е имало някаква голяма любов.

— Така ли?

— Не. Не вярвам, че някой е обичал някого чак толкова много — че да поеме риска да мине точно покрай вражеския лагер, за да занесе коледните си подаръци.

Дан замълча. Отвори вратата на пикапа и й направи път да влезе. Тя го наблюдаваше как заобикаля колата и потреперваше във влажния студ. Улиците заблестяха от дъжда, а падналите мокри листа се смъкнаха от тротоара.

— Направил го е — заяви тихо той и запали мотора.

— Откъде знаеш?

— Защото Даяна, как й беше името, е била прапрабаба на Елиза. А тяхното дете, първата Елиза, се е омъжила за първия Объдая Дей.

— Наистина ли? Чарли произлиза от такова семейство?

— Да — потвърди Дан. — Съвсем синя кръв.

— И историята е вярна? Генералът е рискувал живота си, за да й занесе коледния подарък?

— Да. Сребърна чаша, изработена от един от най-добрите майстори в Нова Англия. Казвал се е Пол Ривиър. Поръчана била специално за нея.

— И какво е станало с чашата? — попита Бей.

— Тя принадлежи на Елиза. Аз все си мисля, че трябва да я дарим на някой музей.

— Не мога да повярвам — прошепна Бей. Сърцето й заби толкова несигурно, сякаш стоеше на ръба на много стръмна скала и можеше да падне при всяко погрешно, движение. Отклони поглед от Дани, притискайки чело в студеното стъкло. Ако такава любов между генерала и първата Елиза е била възможна, какво се бе случило с нея и Шон?

— Разкажи ми за името на Пиджийн — прошепна Дани и изведнъж тя усети как той хвана ръката й и я дръпна през седалката.

— Ирландско е — прошепна тя.

— То означава нещо за теб. Ани и Били — Ан и Уилям. Тези имена са добри и силни, но те са едно, а Пиджийн е нещо друго. Разкажи ми, Бей.

— Така се чувствах — обясни тя, нуждаейки се от студеното стъкло, за да я задържа в реалността, да я предпази да не се разпадне. — Когато забременях за трети път, Шон се промени и се нуждаех от силно име за бебето си… Били беше роден… той си имаше своя син и го обичаше толкова много, но сякаш вече не се нуждаеше от мен.

— Но той е, трябвало е да…

Бей поклати глава и все още не поглеждаше към Дани. Спомените бяха толкова болезнени.

— Престана да ме желае. Нуждаеше се от мен като майка на децата, но не ме желаеше. Мислеше ме за дебела, скучна, сякаш единствените ми интереси бяха млякото и пелените. Когато искаше да се забавлява, търсеше някой приятел. Първо момчетата, хлапетата, с които бяхме израснали, които също си имаха деца. Шон вземаше някой от тях и излизаха да плават…

— Докато ти беше бременна?

— Да. Казвах си, че е заради това, че съм толкова огромна. След като бебето се роди, реших, че трябва да отслабна. И го направих, върнах си предишните килограми. Виждах го как се обръща, когато се събличах; как не може да спи в леглото до мен. — Детайлите бяха толкова болезнено интимни, но дъждът барабанеше по покрива на пикапа, а Бей не можеше да спре думите дори и да искаше. Те трябваше да излязат и тя ги пусна.

— Имаше — то дори не беше истинска връзка. „Нещо“. Напил се и се прибрал с едно момиче след коледното тържество в банката. Разбрах, защото тя му се обади у дома.

— Това е ужасно, Бей — възкликна Дан.

— Ти не би причинил нещо такова на Чарли, нали?

— Не, не бих — отговори Дан. — Никога не бих й причинил това.

— Е, Шон го направи тогава и отново на деня на Сейнт Патрик. Същото момиче… този път Тара ги видяла в кафето на „Тъмбълдаун“. Щях да го изритам. Но той обеща. Закле се.

— Тогава беше ли бременна?

— Да — отговори Бей и докосна корема си в мрака на пикапа, само за да си напомни, че от корема й бяха излезли три деца, че тя ги беше носила и ги бе носила с любов. Замисли се за последния месец, когато износваше Пиджийн, когато Шон се прибираше у дома всяка вечер — не защото искаше да бъде вкъщи, а от чувство за дълг, за лична отговорност, сякаш се бе заклел да бъде верен, да бъде добър съпруг, да бъде бащата, какъвто е бил преди.

Бей си представи Шон в креслото му край огъня, загледан в телевизора. Съсредоточен върху екрана, в баскетболните мачове и семейните сериали, върху всичко друго, но не и върху Бей. Опита се да разговаря с него за децата, за това как бебето закъснява със седмица, за работата му в банката и за това колко е страхотно, че са го повишили.

Опита се да разговаря с него за градината, за това как иска да направи градинка за всяко дете, за това как новото е толкова леко и жизнерадостно, че тя иска да има за него красиви, ефирни, пернати цветя като анемони, виолетки и делфиниуми.

Опита се да разговаря с него за това колко са щастливи заради това, че са се познавали винаги, че са свързани чрез историята, семейството и ирландските си корени, че си имат Хабърдс Пойнт като мястото, където са се срещнали и където децата им ще прекарат всичките си лета, а може би и ще срещнат любовта на живота си…

А Шон кимаше, държеше се учтиво и се взираше в телевизора, особено в слабите, красиви, едрогърди и небременни мажоретки на баскетболния отбор с такъв интерес и похот, че на Бей й идеше да строши телевизора — с ръжен, с бухалка, с градинското си гребло или дори с глупавата, егоистична глава на Шон.

Тя отиваше в спалнята си и страдаше сама. Скръбта й бе голяма; бе създала семейство с мъж, на когото изобщо не му пукаше за нея. Третото им бебе вече беше на път, а той не знаеше нищичко за нея. Чувстваше се така, сякаш те бяха два кораба, плаващи в различни посоки, напълно несвързани, с бездна без мост помежду им.

Тези часове бяха най-мрачните моменти в живота й — чувстваше се по-зле отколкото когато разбра за връзките му. Бей се изпълваше с дълбоко отчаяние, когато се изправеше пред истината за живота си, за брака си.

И в този момент въздухът проблесна с много типична ирландска магия. Бей си спомни как гледаше през прозореца, виждайки как блатото блещука под звездната светлина.

И Бей направи бързо емоционално пътуване към блатото и в залива Лонг Айлънд, където солената вода и река Кънектикът се срещаха при устието. Историята се разгърна назад и напред — по целия си път в бъдещето, когато децата щяха да са пораснали, щяха да играят на плажа със своите деца. И със завъртането на наносите Бей се замисли за своето име… Бей.

Замисли се и за всички онези страхотни дни, за мощните заливи по света, за заливите, раждащи миди и риба, за заливите, които осигуряваха пристанища за големите кораби: заливът Хъдзън, заливът Сан Франциско, заливът Фънди, заливът в Ница, Бискайския залив, заливът Гелъуей, заливът в Хабърдс Пойнт…

— По някакъв начин ти беше там — обърна се тя към Дани, а гласът и ръцете й трепереха. — В нощта, когато кръстих Пиджийн.

— Бях ли?

Те седяха в паркирания пикап. Бей си спомни края на онази нощ: как, след като Шон си легна и тя знаеше със сигурност, че бебето й е Пиджийн, се обади на Тара.

Двете изключиха телевизора. Тара го пренесе боса през копривата и го хвърли в соления поток.

— Беше — потвърди Бей.

— Как?

— Защото ми мина през ума, докато кръщавах дъщеря си Пиджийн, че Джон Синдж е бил изпратен през залива Гелъуей до островите Ерън от най-великия ирландски поет и как аз получих другото си име Гелъуей от теб. Така че някак си ти беше там.

— Разбирам — отговори Дан, пресягайки се през седалката. Бей направи онова, което искаше да направи от толкова много години: плъзна се право в ръцете му.

— Така ли? — прошепна тя и забрави нервността си, когато отметна глава, за да целуне единствения мъж, освен съпруга си, когото бе обичала.

— Да — прошепна той, — защото съм точно тук с теб.

„Той е истински ирландец“ — помисли си тя. Дани Конъли наведе лицето си към нейното и я целуна с такава жар и страст, които заличиха всяка година, спомен, събитие и тъга, случвали се в живота й.

Те се целунаха, независимата жена, която някога игра Пиджийн на Синдж и ирландският поет, строителят на дървени лодки и дъсчени пътеки, вдовицата и вдовецът, които се докосваха, дърпаха, стенеха и искаха много повече от това, което можеха да получат в пикапа, паркиран под уличната лампа в Хотърн.

Бей пъхна ръце под грубото му яке и докосна едно копче на ризата му. Помисли си какво би било да го разкопчае. Искаше да усети ръцете му — толкова груби от мазолите и толкова топли върху студената й кожа…

Кожа, която не бе докосвана толкова отдавна, сърце, което не бе докосвано дори още по-дълго. Устата му бе гореща върху нейната, а брадата му одраска лицето й. Тя искаше да го целува вечно, да усеща как гладкото й лице се драска в наболата му брада. Усещайки устните му върху своите, той я преобразяваше, караше я да се почувства отново жива! Ето какво беше това — нищо по-малко от магия, да бъде докосвана, когато си мислеше, че е мъртва, да бъде върната към живота…

Те се целуваха, толкова неочаквано и толкова страстно. Тя съзнателно искаше да забави това, защото имаха деца.

Децата.

Какво общо можеше да има една целувка с онези деца?

Бей не искаше да знае, но, разбира се, трябваше да знае. Парното издуха горещ въздух в запотения, студен пикап, а ръцете на Дан бяха толкова бавни и горещи, но в миг той усети електрическото напрежение, мислите за децата я спряха на място, по средата на целувката…

Тя се спря с мисълта за онази шейна, за прадядото на Елиза, който се стрелнал през снега с безценната си сребърна чаша за своята истинска любов… падащия сняг, замръзналата река, коледните ангели, пеещи отгоре, войниците, спящи в своя форт… Даяна — майката на първата Елиза — не е знаела дали любимият й генерал ще успее да стигне жив до нея…

„О, имало е такава любов“ — помисли си тя.

Това й позволи да забави ход, да не взема веднага онова, което искаше от целувката. Накара я да повярва в нещо по-истинско, което бе почувствала отдавна, преди години.

Вече не вярваше в любовта, в такава любов.

Вероятно не вярваше, колкото и да се опитваше, през целия живот на най-малката си дъщеря, през живота на Пиджийн.

— Добре ли си? — попита Дан. Беше притиснал мазолестата си ръка в хладната й буза.

— Толкова добре — отвърна тя. Знаеше, че очите й блестят, виждаше ги да се отразяват в неговите.

— Не трябваше да те целувам — каза той и поклати глава.

Тя се разсмя; искаше й се той да не беше казвал това, искаше й се и той да се почувства толкова невероятно и приказно жив като нея.

— Защо?

— Защото…

Изражението в очите му я изненада. Той бе погълнат от нещо, от нещо лошо. „Той не искаше да ме целуне, не ме желаеше, аз започнах“ — помисли тя изведнъж объркана, засрамена.

— Толкова много го исках, от толкова време — обясни Дан, посягайки отново към нея, но очевидно се сдържа. — Трябваше да те целуна, но трябваше да изчакам…

— До какво? — попита Бей.

Дан изглеждаше измъчен, явно се опитваше да реши нещо.

— Да ти кажа за Шон. Той дойде при мен, за да му построя лодка, но това не беше единствената причина.

— А каква беше? — попита тя.

— Твърде е сложно — отговори той.

— Трябва да знам — настоя тя и изведнъж усети страх.

— Иска ми се нито една от тези междинни години да не беше се случвала — простена той, хващайки лицето й в ръцете си. — Иска ми се да бях повярвал в онова, което знаех дълбоко в себе си още преди двайсет и пет години, че ти си единствената. Иска ми се да те бях изчакал да пораснеш…

— На мен също. Всичко, освен децата…

— Направих голяма грешка. Знаеш ли, когато ми казваше, че Шон лети твърде близо до слънцето?

— Да — отвърна тя, усещайки страх.

— Бях изкушен да направя същото.

— По какъв начин?

— Жена ми беше много богата. А твоят съпруг надзираваше фонда й. Той… мисля, че той искаше да се замеся с него в нещо незаконно.

— Не ми казвай това — извика тя и наведе глава, защото не понасяше мисълта за него като такъв.

— Бей, моля те слушай. Нищо не се е случило. Обаче бях изкушен. Изслушах го, премислих нещата и му казах, че не се интересувам.

Тя замълча, а сърцето й биеше силно.

— Бей?

— Закарай ме у дома, Дани — прошепна.

Но Дани Конъли се наведе, прегърна я и я целуна отново. И въпреки всички въпроси и съмнения тя отвърна на целувката му.