Луан Райс
Непобедимо лято (20)

20.

Септември беше ясен и светъл, изпълнен със Златка светлина. Лятото се плъзгаше в есента, а после дойде октомври и въздухът захладя, но водата бе все още достатъчно топла за плуване и светлината стана кехлибарена. Като истинската материя на кехлибара, пленила за вечността древния живот, листата, пчелите и щурците, октомврийската светлина на Хабърдс Пойнт бе изпълнена със спомени от лятото.

Бей работеше упорито у Огъста, тореше, кастреше и садеше луковици на Хълма на светулките. И после, сякаш вдъхновена от обещанието за красота през идващата пролет, тя се втурваше у дома преди мръкване и правеше същото в собствения си двор.

Изпълваше се с надежда и спокойствие, знаейки, че тези твърди, сухи луковици, пъхнати надълбоко в скалистия хълм, ще родят през април и май кокичета, синчец, нарциси и лалета.

Вечер Бей и Тара често се срещаха на чай край огъня, винаги у Бей, където можеха да наглеждат децата, които си пишеха домашните. Бей беше напълно погълната от работата си. Освен това помагаше на децата да се справят с домашните.

— Октомври всъщност е любимото ми време за плаване — сподели Тара, запъната в шала си. Вечерта беше топла и двете приятелки седяха отвън. — Вятърът е по-силен, а водата е топла, така че ако се преобърнеш, би било прекрасно да доплуваш до дома.

— Би било прекрасно — съгласи се Бей и се усмихна, докато отпиваше от чая си. Искаше й се Дан да е тук и да гледа луната с нея. — Толкова прекрасно…

— Защо не се обадиш и не се самопоканиш отново?

— Не мога.

— Защото си мислиш, че не е прилично, нали? Как ще посмееш да излезеш отново на плаване с някого, който те харесва?

— Беше толкова хубаво само да излезем във водата с него — въздъхна Бей. — Бях забравила, че може да е така. Той е толкова нежен.

— Ти заслужаваш нежност, Бей.

— Шон винаги толкова бързаше и беше зает, все на висока скорост… беше чудесно просто да си плаваме в някоя стара лодка, без да бързаме за никъде.

— Той е добър приятел — припомни й Тара. — Спомням си колко време прекарваше с него — почти не те виждах онова лято. Толкова ви беше приятно да сте заедно, дори тогава, когато ти беше още дете.

— Знам — съгласи се Бей, щастлива от мисълта за онази луна. — Наистина беше едно удивително приятелство.

— Нима все още не е? Защо не го поканиш на вечеря някой ден?

Бей си мислеше за същото. Ани постоянно я преследваше и искаше да се види с Елиза, и тя й обеща, че това ще стане скоро.

Те се загледаха към скалистия хълм, покрит с дървета. Той беше тъмен и тайнствен, посребрен от лунната светлина. Едва се забелязваше пътеката, която водеше към гората и към Малкия плаж. Бей се замисли за приключението, за пътя на живота и се учуди къде ще ги отведе всичките по-късно.

— Искаш ли да вечеряме заедно в събота? — попита.

Тара се усмихна и поклати глава.

— Не, благодаря. Мисля, че при Анди ще има разпродажба. Може да се отбия там.

— Искаш да се видиш с Джо Холмс, нали? — досети се Бей.

— Чувствам се толкова нелоялна — въздъхна приятелката й. — Като имам предвид, че той разследва Шон.

— Наистина ти писна от художници, нали?

— Направо съм съсипана, скъпа. Нямаш представа.

Бей се разсмя и чу една кола да влиза в алеята.

Стана и видя как Алис Боланд завива покрай ъгъла на къщата, понесла огромна саксия с оранжеви хризантеми.

— Зная, че е късно — извини се тя и остави саксията на задните стълби. — Трябваше първо да се обадя, но тъкмо приключих с най-лудата работа, останаха ми няколко хризантеми и исках да ти ги дам!

— Благодаря ти — много мило от твоя страна — кимна Бей. — Искаш ли чай?

— Да, ела при нас — предложи Тара.

Алис поклати глава.

— Благодаря, с удоволствие, но друг път. Знаете как е — работих цял ден и само искам да се прибера и да си взема душ.

— О! — усмихна се Бей. — Тогава съм особено трогната от това, че се отби. Не знаех, че се занимаваш с цветя…

— Всъщност не се занимавам — обясни Алис. — Обикновено правя само интериори, но имам един клиент, който иска да наблюдавам и терасите му, и този път малко се престарах. Марк ми каза, че си се захванала с градинарство.

— Да — отвърна Бей. — При госпожа Ренуик.

— Не е ли голям чешит? — попита Алис и се разсмя.

— Марк направо е във възторг от това, че тя му е клиентка. Винаги се прибира у дома със страхотни истории за Огъста.

Бей кимна любезно; Алис вероятно не знаеше, че Огъста е била клиентка на Шон до юни…

— Както и да е — заключи Алис, — радвай се на цветята. Знаеш ли, някой път може да поработим заедно, Бей. Ако намеря клиент, който си търси градинар, ще те имам предвид.

— Благодаря ти за това.

Това беше нещо дребно, наистина, но накара Бей да се почувства… нормално, след всичките месеци мъка. Да си седи отвън с Тара, някоя друга приятелка да се отбие, за да й даде такова красиво растение. Това бе достатъчно, за да я накара да повярва, че всичко ще се оправи. Чувстваше се толкова нежелана от Шон, а после го изгуби; скръбта й се удвои.

Но тази вечер се чувстваше добре. Беше доволна да има такива добри приятели, да е част от общността. Да започне работа, да се захване с нещо, за което наистина имаше талант, нещо, което разбираше, което можеше да се окаже началото на едно истинско бъдеще за нея и за децата. Да седи пред къщата, която обичаше, и децата й да са в безопасност вътре.

И да може да гледа луната, да се чуди дали Дани също я вижда.

 

 

Добрата — страхотната — новина бе, че ще ходят на вечеря у Макбий, но първо Елиза щеше да прекара целия ден с Ани.

Не толкова добрата новина бе, че Елиза усещаше как мракът се връща. Чувстваше се застрашена от всичко: от почукването на вратата, когато баща й не беше вкъщи. От усещането, че някой я следи. От драскането по мрежата на прозореца в спалнята й в една топла нощ през миналата седмица и от нежния глас: „Елиза, Елиза, майка ти те иска.“

Звучеше толкова реално!

И когато погледна на следващия ден, видя драскотините по металната мрежа — сякаш се бе опитал да я среже с нож. Показа ги дори на баща си. Той погледна белезите и каза, че са просто от износване, от клоните, драскали по къщата през бурите и ураганите. Разбира се, той си мислеше, че тя само си въобразява. „Но нека да го погледнем така — помисли си Елиза. — Самата аз ги мисля, че си въобразявам.“ Точно като момчето — или момичето — което викаше, че идва вълк. А по-голямата част от живота на Елиза бе само един голям вик за помощ.

Някои неща помагаха. Ани помагаше. Слънчевите дни помагаха. Новите дрехи помагаха за кратко. Но за толкова малко, че тя се чудеше защо изобщо трябваше да се харчат пари.

Обиците помагаха, но убожданията помагаха повече. Малко болезнено бодване, още една дупка в кожата, изпускане на част от напрежението.

Гладуването беше нещо добро. Толкова реално. Тялото наистина бе доста тъпо нещо, като си мислиш за него. Беше тренирано да гладува, когато наистина се нуждаеше от храна. Ето, покажи на тялото сандвич с шунка и устата започва да се пълни със слюнка. Същото бе и с шоколада, особено шоколадът с бадеми.

Това бе луда работа: другите тела подивяваха за фъстъци или кокос. Телата бяха нещо много лично в своите апетити. Ани например се бореше с теглото си. Но сега, според последните телефонни обаждания гладът бе под контрол и тялото й се свиваше мъничко.

За Елиза животът бе една постоянна борба. Чувстваше се като работничка в електроцентрала: поддържай напрежението високо тук, изпусни го там, остави парата да се нагнети докрай, после завърти клапата и изпусни малко.

Елиза правеше това с глада и порязванията. Гладуването позволяваше на тялото й да натрупа напрежение, докато мускулите й започнат да крещят за витамини и храна, а порязването пускаше крясъците да излетят нагоре в небето.

Баща й бе в корабостроителницата, отвън, а Елиза бе в бараката. Седеше зад бюрото — любимото й място, където да си върши работата: да се порязва.

Тя го наричаше бюрото на „дядовците“, защото то си беше такова: създадено от единия дядо за другия. Обаче не точно като историята на Ани за любимите баби. Това бе търговия, не приятелство: семейството на майка й притежаваше всичките пари, дядо й Объдая Дей беше наел бащата на баща й, Майкъл Конъли — беден ирландски имигрант — да му направи и гравира това бюро.

То бе толкова красиво, изработено от махагон, гравирано с русалки, раковини, риби, моржове, морски чудовища и Посейдон. Като малка Елиза имаше сладки мечти за русалките и моржовете. Сега сънуваше кошмари за морските чудовища.

Седна благоговейно зад бюрото, извади ножа от скривалището му в чорапа. Пулсът й се ускори от вълнение. И гърлото й се сви от сълзите, които искаше да може да пролее. Понякога си мислеше, че ако можеше да заплаче, нямаше да е нужно да се реже; тялото й щеше да се изплаче по нормалния начин.

Плъзгайки пръсти по гравираната повърхност на бюрото, тя се учуди дали тази мебел е прокълната. Ако това бюро не беше поръчано, ако единият дядо не бе нает от другия да го направи и украси, дали тяхното семейство щеше да съществува?

Дали майка й щеше да се срещне с баща й? Дали Елиза щеше да се роди?

Толкова често й се искаше нито едно от тези неща да не беше се случвало. Това бе причината, поради която й харесваше да ходи в „Банко“, чувстваше се като в убежище — макар и заключено, с твърди, покрити с найлон възглавници и твърде много лекари и сестри — защото там имаше хора, други момичета, които разбираха живота й, които не биха сметнали за сбъркано това, че нощем тя чуваше гласове през прозореца си и те я викаха да отиде при майка си, и които знаеха как се чувства момиче като нея.

Като нея.

Елиза Дей Конъли.

Ани знаеше, но съвсем мъничко. Тя имаше нежно сърце, точно като момичетата в „Банко“, но притежаваше и удивителна сила, която Елиза обичаше. Питаше се как така Ани се справя добре с всичко и искаше да се научи от нея.

Но тя живееше толкова далече; само Елиза да можеше да живее в Хабърдс Пойнт, където щеше да се вижда постоянно с Ани. Помисли си за усещането на това място, сякаш призраците на всички любими хора се събираха там. Знаеше, че Ани също го усеща — и че това е още една от причините да я обича.

Призраци, тревоги и тайни.

Майката на Елиза например. Кога ще излезе наяве омразната й тайна? И дали баща й вече знаеше? Елиза го обожаваше, повече отколкото той можеше да се досети, и би умряла, за да му помогне. Ето защо гласът в прозореца я тревожеше толкова много — защото й напомняше за онази нощ, когато майка й умря.

Но гласът в прозореца не знаеше истинските чувства на Елиза. Не знаеше тайната. Ето защо тя провери дали на покрива е имало истински човек — защото гласовете в главата й знаеха по-добре. Защото гласът в прозореца й не беше наясно. Той не знаеше, че Елиза няма желание да отиде при майка си. Никакво.

Семейни тайни.

Болницата „Банко“ съществуваше, ако се замислиш за това, заради семейните тайни. Хора, наранени от хора, които ги обичаха най-много. Каква друга причина може да има, за да полудееш? Елиза наистина не можеше да се сети. Баща й, един от най-добрите пазители на тайни, трябваше да внимава или кой знае как щеше да се отърве? Той се нуждаеше от Елиза, само за да го държи в правия път.

Тя си признаваше, че му вгорчава живота.

Добре — понякога правеше всичко възможно, за да превърне живота му в ад. Да запази бащинската му решителност и да му напомни, че тя все още е там, че все още се нуждае от него, че никога няма да го изостави.

Ако беше зает да се грижи за нея, щеше да му остане по-малко време да се измъчва от това, което се случи с майка й.

Той беше толкова добър и мил, но бе сляп за определени истини. Мислеше си, че добрата му сладка Чарли го е напуснала само в смъртта онази нощ край пътя? Ха!

Понякога дъщерята знаеше много повече.

Сега дробовете й изгаряха, сърцето й биеше като лудо и Елиза наблюдаваше баща си през прозореца. Знаеше, че ще е зает още известно време…

Затвори очи и се замисли за майка си, която разговаряше с Шон Макбий. Довереният й банкер.

Беше странно, че Ани, новата й и единствена най-добра приятелка, бе дъщеря на Шон Макбий, но каква полза да страдаш от раздвоение на личността, ако не можеш да използваш това, за да се раздвояваш, когато си поискаш и когато най-много се нуждаеш от това? Това й пречеше да вижда кафявия микробус в сънищата си…

Или да си спомня къде го е виждала преди. Това я тормозеше, мисълта, че е виждала този микробус преди. Но къде? И къде беше чувала онзи глас пред прозореца й?

Въпросите я влудяваха и тя вдигна ножа.

Избра едно място върху тялото си, което баща й нямаше да види — горната част на ръката, точно под свивката; сега бе есен, беше хладно и дългите ръкави бяха нещо напълно нормално — и Елиза започна да притиска нежно острието в кожата си.

Нищо твърде драматично. Само достатъчно, за да освободи кръвта, да я пусне да забълбука. Една капка кръв. Още една капка кръв.

Нейната кръв; кръвта на Елиза.

Тя я шокира както всеки път, когато я видеше.

О, как й се искаше да може да заплаче. Чувстваше, че почти може…

Наблюдаваше как кръвта пръска от малкия прорез, не повече от петнайсет милиметра, стича се по ръката й и усети изгаряща мъка в гърдите си, знаейки, че всеки е само от кръв и кости, а смъртта може да дойде толкова внезапно и да отнеме всичко това, че любовта може да бъде заместена от ярост, че и двете могат да бъдат оставени без изход…

И тя остави червената кръв да се разлее от ръката й върху тъмното дърво по бюрото на дядовците й. Наблюдаваше как капка кръв се стича по махагоновото лице на Посейдон, в океанските вълни, накъдрени в краката му, скръцна със зъби, но в очите й не се появиха сълзи и Елиза разтри кръвта си върху лицето на царя на морето.