Луан Райс
Непобедимо лято (3)

3.

Полицаите пристигнаха за по-малко от десет минути след обаждането на Бей, три коли спряха в корабостроителницата. Бей се опита да задържи Ани, но дъщеря й се отдръпна, твърде разтревожена, за да стои на едно място. Тя слезе по дока и махна на полицаите.

— Днес сигурно няма никакви престъпления — предположи Тара. — Толкова много полицаи за толкова малко рибешка кръв.

— Надявам се да е така.

— Наистина ли? Напълно бих те разбрала, ако изпитваше нещо друго — започна Тара, опитвайки се да я разведри; но спря веднага щом видя изражението на Бей.

— Погледни Ани — тя не е на себе си. Ами ако той е ранен зле?

Когато полицаите приближиха, момичето изтича и застана до майка си. Бей говореше внимателно, опитвайки се да запази спокойствие, докато им предаваше известните й факти: че Шон е пропуснал съвещание в банката, че с Ани са дошли до лодката да го търсят и че са открили кръв на прага.

— Коя е неговата лодка? — попита полицай Пери, висок младеж с къса черна коса, който сега се усмихваше мило на Ани.

— Тази — кимна момичето и изтича до „Алдебаран“.

— Хубава рибарска яхта — поклати глава полицай Дейтън.

Бей нищо не каза, само наблюдаваше как полицаите се качват на борда. Гадеше й се; Тара я хвана за ръката и я стисна здраво. Наблюдаваха как полицаите оглеждат кръвта отблизо; вървяха бавно по палубата, поглеждайки нагоре към небето и встрани към водата. Ани стоеше на палубата, без да откъсва очи от тях.

— Защо гледат във водата? — попита внезапно тя, обръщайки се към майка си.

— Мисля, че трябва да потърсят улики навсякъде — отвърна Бей.

— Само улики?

— Да, скъпа.

Бръчката между веждите на Ани стана по-дълбока, а сърцето на майка й биеше все по-силно. Никога нямаше да прости на Шон за този момент, когато дъщеря им наблюдаваше как полицаите оглеждат водата, търсейки тялото му. И от тази мисъл кожата й стана леденостудена; тя се ужаси за съпруга си.

Един от полицаите вдигна радиостанцията си и се обади. Полицай Пери попита Бей дали знае комбинацията за катинара, за да се уверят, че Шон или някой друг не лежи ранен вътре.

— Входът е заключен отвън. Не може да е там.

— Все пак за всеки случай.

Тя се поколеба.

Не беше сигурна точно защо. Колкото повече чакаше, толкова по-добре осъзнаваше, че се страхува от онова, което ще открият вътре — Шон лежи ранен или нещо по-лошо и всички онези неща, които той криеше от нея.

— Три-пет-шест-две — изтърси Ани.

— Може ли? — попита полицай Пери, очаквайки позволението на Бей да влезе. Тя кимна.

Той отвори капака и се спусна вътре в яхтата. Полицай Дейтън го последва. Бей наблюдаваше. По чакъла изпращяха гуми; тя се обърна да погледне и видя един тъмен седан да паркира до полицейските коли. Двама мъже, и двамата с костюми, слязоха от колата, а след тях се приближиха и още двама униформени.

— Май че това са важните клечки — предположи Тара.

— Ще намерят татко, нали? — попита Ани.

— Можеш да се обзаложиш — успокои я Тара и я прегърна. — Дядо ми беше полицай и винаги мога да позная добрите следователи. Онези двамата са отлични професионалисти — веднага познавам.

Бей остави дъщеря си при най-добрата си приятелка и се качи на борда. Трябваше да види с очите си; ако той беше долу, тя също трябваше да бъде там. Хвана се за хромираната дръжка в горната част на стълбата и се спусна в каютата.

Полицаите не я забелязаха веднага. Те се бяха навели над нещо и разговаряха тихо. Каютата беше затворена и миришеше на нещо плесенясало и сладко. Яхтата се люлееше леко на дока, издавайки неравномерни приглушени звуци, когато решетките поемаха ударите върху корпуса.

Сърцето на Бей биеше лудо. Тя се замисли през сълзи за последния път, когато семейството се качи на борда: правиха екскурзия до Рейс. Ловиха костури. Били хвана най-голямата риба, а Пиджийн хвана най-много. Минаха точно покрай мястото, където отдавна, по време на лятното равноденствие, Шон й каза, че иска да полети до слънцето.

Сега с пресъхнала уста тя се обърна към каютата на кърмата.

Койката беше разхвърляна — възглавниците на сини и бели райета бяха струпани накуп, а завивката бе измачкана, сякаш някой бе лежал наскоро върху нея. Странно, като видя това, сърцето й се поуспокои. Дали Шон е бил тук и е правил любов с някоя, когато е трябвало да вземе Пег? Паниката й намаля и на нейно място дойде вцепенението.

Тъкмо се канеше да излезе от каютата, когато зърна отворена папка с документи върху раклата с чекмеджета. Някои очевидно бяха счетоводни декларации — от клиенти на банката. Един лист, като онези, които децата използват при игра на миниголф, за да отчитат резултата, бе маркиран с „Х, Y, Z“. В полето с черно мастило бе надраскан камион или микробус за доставки; отстрани бяха написани думите „момичето“, „помощ“ и името „Ед“ оградени с тъмни завъркулки.

Какво момиче? Ани? Пиджийн? Бей? Тя се втренчи в рисунката на Шон. Той винаги имаше изнервящия навик да си драска, докато говори по телефона. Преди години Бей го дразнеше, че трябва да събира рисунките му и да ги издаде в книга — той беше майстор на гравюрите и карикатурите — или да ги занесе на психолог за анализ.

Какво можеха да означават камионът и „момичето“? Някаква мъжка шофьорска логика, скорост на осемнайсет колела и желание за Линдзи? Или за някоя нова? Сърцето й се свиваше, като си помислеше за това. С треперещи ръце огледа останалите листове от папката.

Лист бяла хартия привлече вниманието й. Не можеше да бъде… Тя го вдигна и се шокира — за втори път през този ден — от един призрак от миналото. Писмо, с нейния почерк, написано толкова отдавна…

Трябва да е възкликнала, защото полицаите внезапно разбраха, че е там. Чуха я и хукнаха през главния салон към каютата.

— Мадам, не можете да слизате тук — нареди полицай Пери с глас, доста по-строг отпреди.

— Но това е моята — нашата — яхта — опита да се усмихне тя.

— Съжалявам — заяви твърдо той. — Точно сега е сцена на престъпление. Моля ви, върнете се на дока и ни чакайте там.

Бей застина, шокирана от думите му. Пъхна писмото в задния джоб на шортите си и го последва до стълбата. Там видя нещо, което някак си бе пропуснала при качването си преди: крива диря от червени петна.

Малки червени петънца, водещи от отвора на капака към носа. И там, в предния край на канапето, където при онова последно пътуване децата вечеряха с рибата меч, която Шон им изпече на палубата, имаше синьо одеяло, сега изцапано в мораво и черно.

Само че изобщо не беше мораво и черно, осъзна тя, щом се качи на палубата и сърцето й подскочи в гърлото: това бе червена кръв, и то много.

Щом излезе от каютата на свеж въздух, зърна Ани и Тара, а скръбните им лица потвърждаваха, че нищо не е наред и че те също го знаят, че нещо през този бляскав, благословен, ясен син ден е преобърнало живота им.

 

 

Докато Ани стоеше там, стана нещо странно. Тя излезе от тялото си. Не като онези хора по телевизията, които умираха на операционната маса или при катастрофа и се издигаха над сцената, наблюдавайки лекарите и семействата си с нови, по-мъдри прозрения.

Не, когато Ани напусна тялото си, тя полетя надалеч от дока, в миналото. Полетя в детството си, когато баща й я водеше на училище. Той я държеше за ръката и й пееше песничка, когато стигнеха до пресечката:

„Спри, огледай се и се ослушай, преди да пресечеш.

Използвай очите си, ушите си, преди да използваш краката си…“

Той я пазеше, учеше я как да се справя сама. Това бяха любимите й моменти с баща й, когато другите деца бяха у дома с майка й, когато той не беше прекалено зает с работата, риболова или с приятелите си — и преди тя да напълнее, и да го разочарова. Ани усещаше пълната сила на неговата любов по време на тези разходки до училището; когато той се обръщаше, за да я остави на широките гранитни стъпала, тя имаше чувството, че слънцето залязва, сякаш огромната му топлина й бе отнета.

Сега майка й и Тара разговаряха приглушено. Полицаите тичаха по палубата; на паркинга радиостанциите им пищяха в колите. Хората не обръщаха същото внимание на децата както на възрастните, така че двамата мъже с тъмните костюми говореха на униформените полицаи така, сякаш Ани не беше там.

— Разследване — чу ги да казват. — Вътрешно… в банката… федералните…

— Мамо, какво значи „федералните“? — попита Ани и изтича при жените.

— Означава федералното правителство — обясни майка й, прегърна я и я залюля толкова успокояващо, че Ани за малко да си помисли, че всичко ще е наред, че цялото федерално правителство ще дойде да търси баща й. Тя просто се държеше за майка си, надушваше чудесната мамина миризма на лосион против изгаряне, лимонов одеколон и сол… вода.

Но после Тара прошепна на майка й:

— Това означава ФБР — и майка й въздъхна, а момичето се отдръпна.

Преди всички бяха дружелюбни, но сега станаха груби и студени, а Ани разбра, че баща й е заподозрян за нещо. Появи се нова кола и двама души с големи куфари излязоха от нея.

— Екипът по съдебна медицина — обясни Тара.

— Това е невъзможно — възкликна Бей.

За Ани не беше. Тялото й се носеше във въздуха. Вятърът минаваше през нея. Босите й крака, закотвени в широките дъски на дока, едва усещаха лятната горещина. Кожата й бе като опърлена, сякаш бе одрана, а вътрешностите й изтичаха в небето. Майка й посегна към нея, но тя не можеше да бъде хваната.

— Ани? — извика майка й с протегнати ръце.

Ани знаеше, че майка й се опитва да я успокои и че вероятно също се нуждае от прегръдка, но не можеше да й я даде точно сега. Тя бе Въздушното момиче. Напусна напълно тялото си — както морският охлюв изпълзява от черупката си.

А сега се превърна в пътешественик във времето и летеше напред в бъдещето. Затвори очи, за да закрие всяка гледка.

Замисли се за живота си, за това как баща й винаги я беше държал за ръката. „Коя е любимата ти песен, Ани? — питаше я понякога той. — Защото ще ги накараме да я свирят, когато тръгнеш по пътеката в църквата, в деня на сватбата си. Забрави за Менделсон… каквото ти си поискаш.“

Но Ани забрави за сватбения си ден — и без това момчетата не я харесваха — и се замечта за спортния си банкет. Тя беше ходила и преди, заради брат си и заради сестрата на най-добрата си приятелка, а сега направо се задуши, като си представи как седи на голямата маса заедно с родителите си. Щяха да си хапват… ребърца, любимите на баща й.

Ани щеше да е слаба. Нямаше да яде толкова много и да тренира толкова малко. Щеше да направи мускули, да изведе училището си до щатския шампионат. И щеше да е толкова слаба и красива…

Директорът щеше да произнесе името й. Ани щеше да отблъсне стола си назад и изправена високо, така че родителите й да не критикуват стойката й, щеше да мине сред масите до сцената. Хората щяха да я аплодират. Другите родители щяха да се усмихват на баща й, да му вдигат палци за успех заради нейното майсторство в — Ани се замисли, търсейки най-съвършения спорт — хокея на трева!

Или футбол. Или лакрос^[1]. Или гребане. Или баскетбол…

Спортът не беше толкова важен колкото аплодисментите, които Ани щеше да получи докато приемаше грамотата и трофея. После тя щеше да изтича надолу от сцената право в ръцете на баща си.

— Госпожо Макбий?

Гласът на полицая прекъсна бляновете й.

— Да? — обади се майка й.

— Сега ще разчистим този район. Защо не се приберете? Много скоро някой ще се свърже с вас.

— Какво говореха онези полицаи за „федералните“? — попита майка й, сочейки с пръст.

— Скоро ще се свържем с вас.

— Моля ви, кажете ми сега — настоя тя с треперещ глас. — Имам три деца. Те също се тревожат за баща си. Какво да им кажа?

— Скоро, госпожо Макбий. Веднага щом имаме някаква информация.

Майка й отстояваше своето, сякаш решаваше дали да настоява да научи повече сега, или да поиска да разговаря с някой по-висшестоящ. Тя беше смела и настоятелна, когато се налагаше.

Но точно сега Ани видя начина, по който майка й поглежда от човека към нея… Взирайки се в очите на Ани, тя сякаш взе решение. Очите им се срещнаха и майка й се усмихна. Ани видя как борбеният дух я напусна.

— Да се прибираме, скъпа — предложи Бей.

Момичето кимна, неспособно да говори.

Майка й я притегли в прегръдката си, сякаш тя бе малко дете, а не дванайсетгодишна, при това много скоро щеше да стане известна спортна звезда. Но Ани нямаше нищо против. Тя се притисна към майка си, не искаше помежду им да остане и сантиметър празно пространство, докато вървяха заедно с Тара обратно по дока, надалеч от яхтите и полицаите и накрая влязоха в колата си.

 

 

Били наблюдаваше дали някоя кола няма да спре в алеята им: на майка му, на баща му, не го интересуваше коя точно. Не се тревожеше много за баща си, макар да знаеше, че всички други се тревожат. Баща му вероятно бе останал да работи до късно. Той обеща никога вече да не се забърква с онази странна дама и Били му вярваше.

Но дори да не се забъркваше, той бе малко прецакан. Били мразеше да мисли за това. Пиджийн бе разстроена заради това, че не отиде на миниголф. Цял ден го очакваше с нетърпение, та тя бе само на девет — деветгодишните наистина приемат тежко подобни неща.

Той погледна към нея; седеше намусена край масата за пикник. Това жилаво детенце, не по-голямо от бобова шушулка. Една буболечка се катереше по крака на масата. Пег бе навела глава, наблюдаваше буболечката и й говореше. Това бе върховно. Били се приближи, за да слуша.

— Той обеща, наистина. Днес щях да взема зелената топка. В Пиратската пещера ти позволяват да си избереш топка за голф, имат от всички цветове и аз обикновено избирам светлосиня, но днес ми се искаше зелена. Трябва да е забравил. Аз не бих забравила, ако той ме чакаше. Буболечките са красиви. Защо си толкова лъскава?

— Хей — подвикна Били.

— Какво — отвърна сестра му, без да вдига поглед.

— На кого говориш?

— На никого.

— О! Сигурна ли си, че не говориш на тази буболечка?

— Аз не говоря с буболечки. Мама кога се прибира?

— Скоро.

Главата на Пег още бе обърната надолу. Били си представяше как цялата кръв от тялото й се стича в мозъка и беше сигурен, че по-големият брат трябва да предприеме нещо в този случай. Ани му го беше показвала безброй пъти, така че той постави нежно ръка върху рамото на Пеги и я изправи.

— Хей — извика той. — Седни изправена.

— Просто гледах: онази буболечка, не съм разговаряла с нея.

— Гледай я с изправена глава.

— Исках да играя голф — изплака тя с блеснали очи.

— Пак ще отидем. Само че не днес.

— Гадно е.

— Голяма работа.

— Татко пак ли е с онази дама?

— Не — отвърна Били.

— Откъде знаеш?

— Той обеща.

Пеги кимна. Това бе достатъчно за нея. Или може би като Били тя просто бе решила да вярва в най-доброто за баща им — това се наричаше „оправдавам поради липса на доказателства“.

— Цял ден ли ще седиш тук? — попита той.

— Да — кимна момичето. — Ще седя тук на тази маса за пикник и цял ден ще гледам буболечката. — Устните й трепнаха; той успя да я разсмее.

— Ще пропуснеш тренировката си.

— А?

— Аз ще ти подхвърлям. Хайде, вземи бухалката. Да видим как ще удариш една и ще я пратиш извън парка.

— Това е двор, Били. Хей!

— Пфу, забравих — добре, че ми напомни!

 

 

У дома беше тихо. Слънцето залязваше, но все още имаше много светлина. Били и Пег играеха бейзбол в страничния двор; те изтичаха към колата, когато тя влезе. Всички се събраха заедно, малко племенно събрание; и задаваха милиони въпроси.

Били и Пиджийн:

— Видя ли татко? Какво става?

Ани към тях:

— Не се ли прибра у дома? Изобщо ли не се е появявал?

И Бей, с разбито сърце заради децата, заради семейството, което тя и Шон създадоха:

— Деца, няма ли просто да си поиграете докато аз се опитам да открия някои отговори? Наглеждайте се един друг… Пеги, знам… миниголфът не може ли да почака до утре? Ще отидем утре…

Били и Пеги казаха, че ще продължат да играят и да чакат баща си. Ани поиска да влезе вътре. Бей отиде в кухнята, а Тара последва Ани в кабинета. Тя ги чуваше.

— Добре, скъпа — съгласи се Тара с ирландски акцент, наследен от баба й. — Ще си поиграем на козметичен салон. Аз ще ти направя педикюр, става ли? Избрала съм ти този прекрасен нюанс… „Весело розово“. Харесваш ли го, скъпа?

— О, Тара… не искам да си играя.

— Глупости, скъпа. Седи си спокойно. Дай ми крачищата си, моето момиче. Отпусни се назад, а аз ще ти разкажа за последното си посещение при козметичката. Нещо се обърка, когато ми масажираше лицето. Парата бе доста гореща и заприличах на баба с пришки. Наистина, изобщо не приличаше на онова, което исках. Изпитвала ли си нещо такова?

— Никога не съм си правила масаж на лицето — отвърна Ани с едва доловим смях:

— О, скъпа. Може би, след като приключим с пръстите на краката, ще ти направя една маска с белтъци и бира. Не че имаш нужда с тази кожа. Някой казвал ли ти е, че имаш тен на дива ирландска роза? Не? Е, просто се отпусни назад и ми позволи да бъда първата… Думите и престореният акцент на Тара почти успяха да накарат Бей да се усмихне. Приятелката й излъчваше толкова щедрост, обгръщаше любимите си хора с безгранична доброта и настроение, винаги знаеше как да помогне.

Надявайки се, че Ани е добре за момента, Бей се подготви за действие. Излезе от кухнята, мина по коридора, качи се горе и влезе в спалнята. Огледа се, сякаш никога преди не беше влизала в тази стая, и затвори вратата.

Белите завеси, повдигнати от нежния ветрец, се ветрееха през отворените прозорци. Детските гласове долитаха от двора, но Бей почти не ги чуваше. Тя се разхождаше по пода — полирано дърво, покрито със стари плетени черги, направени от баба й — и стигна до леглото. Всичко върху него беше бяло: чаршафи, калъфки и летният юрган. Това бе едно от любимите й луксозни удоволствия, легло изцяло в бяло. Винаги изглеждаше толкова чисто и свежо, готово да те дари със сладки сънища.

Седнала на ръба на леглото, тя бръкна в джоба си и извади писмото, което откри на яхтата. Ръцете й трепереха. Очите й се плъзнаха по страницата. Макар да беше писала това до Дани Конъли преди двайсет и пет години, почеркът й изглеждаше същия като днес.

Това писмо не бе изпратено никога. Тя го написа като чернова, после го преписа. Тогава беше на петнайсет; имаше дълга червеникаворуса коса и силен загар и караше колелото си навсякъде. Обличаше бански костюм само с една тениска върху него, без да се стеснява.

Беше толкова влюбена.

Дали знаеше тогава какво е любов? Дори и сега не беше сигурна. Първите любовни тръпки са тайнствени за момичето, което ги изпитва. Сърцето бие твърде бързо, имаш усещането, че си застанала на ръба на света, ръцете ти не могат да се успокоят…

Дани бе всичко за нея. За него тя бе едно хлапе, дете, което го притесняваше, докато си вършеше работата, докато строеше новата дървена пътечка. Имаше и друга работа — боядисване и ремонт на бараката за пазача на паркинга, ремонт на оградата на магазина на Фоли — но главното бе новата пътека.

Шон се опитваше да я уговори да плуват до остров Уикланд или да скачат във водата от скелето над река Ейт Майлс, или да се включат във флотилията от лодки към Ориент Пойнт, но Бей стоеше до Дани, подаваше му пирони и се учеше как да върти чука.

Мислеше си, че той може да построи всичко. Бе облечен в износени панталони и избеляла плажна тениска. Тя си спомни как кестенявата му коса блестеше на слънцето. Той имаше шапка на „Ред Сокс“, но рядко я носеше.

Една сутрин, точно преди да започне работа, бейзболната шапка бе оставена върху капака на колата му и тя се бе втренчила в нея, а той сякаш прочете мислите й, усмихна се и я сложи на главата й. Пръстите му докоснаха косата й, тя се почувства слаба и силна едновременно и й се искаше той отново да докосне косата й.

Даниъл Конъли. Дани. Името му винаги бе магия за нея. Сега се взираше в името и си мислеше за онова лято, толкова отдавна — почти го виждаше. Преди да си замине в края на лятото, той й направи люлка като полумесец — морско сребърна дъга от плаващи дъски. Писаха си през цялата следваща зима; Бей стана на шестнайсет и започна да излиза с Шон. Дани замина за Европа. Престанаха да си пишат, той не се върна следващото лято и тя изгуби всякаква връзка с него.

Сега, хванала писмото си, тя се чудеше защо Шон го е взел. За какво беше факсът; защо Шон се е свързал с него? Може ли това да е същият Дан Конъли? Бей не знаеше, че Шон дори си спомня за съществуването му — или че му пука, ако си спомня. Това бе толкова отдавна.

Тя стана и отиде до края на леглото. Там имаше стара ракла, в която прибираше одеялата, но някога това бе раклата на надеждите й. Такова старомодно понятие, мислеше си сега. Баба й й я подари за завършване на гимназията. Принадлежеше на прабаба й и бе пристигнала с кораба от Ирландия. Някои от първите неща, които Бей прибра вътре, бяха нейните писма и писмата от Дан.

След двайсет и пет години брак с Шон и три деца, тя не можеше да повярва, че все още ги пази, но ги откри там: куп писма, завързани с ластик. Вглеждайки се по-внимателно в листа, който намери на яхтата, тя осъзна, че това е ксерокопие и забеляза онова, което бе пропуснала преди — бележката с почерка на Шон: „Корабостроителница «Елиза Дей», Ню Лондон“.

Объркана, Бей затвори очи. Знаеше, че има само няколко минути, преди Ани и другите деца да влязат и да поискат да разберат какво става. Те се бояха за баща си и Бей трябваше да им каже нещо.

Дланите й бяха лепкави, сърцето й препускаше твърде бързо, главата й се въртеше и тя не можеше да повярва на случилото се. Какво означаваше всичко това? Приличаше на нечий чужд кошмар. Хванала писмото, втренчена в него, тя се запита какво ли си е мислил съпругът й.

Тогава той ревнуваше от Дани Конъли. Въпреки разликата във възрастта, въпреки това, че Дан се отнасяше с нея като със сестра, Шон бе достатъчно умен, за да забележи съперника си. Чудеше се как Бей може да предпочете да виси край недостроената пътечка пред водните ски в Пролива. А Шон, с буйния си темперамент, никога не би могъл да разбере тихата страст на поетичния ирландски дърводелец.

Бей отново се замисли за папката, където откри писмото. Виждаше ясната рисунка на буса, неясните заврънкулки на „момичето“. Шон отново се бе захванал с това; това бе всичко, което можеше да й дойде на ума. Той бе обсебен от някоя жена.

Не знаеше какво друго може да е; не можеше да си представи. След всички тези години заедно тя не знаеше как функционира умът на съпруга й.