Луан Райс
Непобедимо лято (32)

32.

Дали си мислеха, че е заспала, или просто бяха решили изобщо да не мислят за нея?

Хората караха тихо и чакаха нещо. Но какво? Толкова много въпроси и Елиза бе преследвана от всички тях. Тя лежеше неподвижно, а ухото й се беше прегънало и я болеше. Видения с тъмночервения бус изпълваха съзнанието й. Тя го видя да удря майка й, кръвта на майка й по пътя.

А после видя буса отново. Къде го беше виждала преди?

Спомените идваха един след друг. Елиза и майка й пазаруват в събота. Обядваха в кафе „Сейл Лофг“, после отидоха в Хотърн. Елиза обичаше да обикаля из бутиците. Майка й искаше да огледа за домакински прибори…

Лъскави медни тигани и чугунени тенджерки в един магазин, бродирани възглавници и луксозни абажури в друг, а после, на последното място, керамични плочки и мостри за платове… дизайнерско студио… място, където хората ходят, за да проектират обзавеждането на къщите си.

Елиза примигна. Видя майка си, изненадата в гласа й.

— О, не знаех, че това е ваш бизнес!

А дизайнерката — толкова дребна й стилна, облечена в черен костюм, с красива руса коса и златни обици — усмихна се, като ги видя, даде на майка й да огледа някои мостри за платове, попита Елиза какво мисли за един стенен свещник.

— Харесва ли ти този? — попита жената, вдигна месингов фенер, после го остави и вдигна оловен свещник с черен абажур. — Или този?

— Харесва ми фенерът — каза Елиза.

— На мен също! — отговори жената с усмивка. — Какъв отличен вкус имаш! Чарли, дъщеря ти е очарователна.

Майката на Елиза кимна, усмихна се и благодари, докато продължаваше да оглежда платовете. Магазинът изглеждаше толкова уютен и женски, забавен и творчески, а жената беше толкова изискана. И точно сега Елиза си спомни как майка й каза: „Прекарвам толкова много време в банката; и Марк, и Шон са толкова услужливи. Мисля си да се върна в университета, някак си да навляза във финансите… но после идвам тук и си мисля колко страхотно би било да правя това…“

И Елиза се изненада, като чу, че майка й иска да промени нещата в живота си — не беше уплашена и разтревожена, а просто любопитна, защото никога не е чувала майка й да казва нещо такова преди.

— Това? — Жената се усмихна.

— Да — оградена от такива красиви неща, толкова много красота.

Жената показа мускула на едната си ръка и посочи през прозореца с другата.

— Ето с какво е свързана цялата работа. Влачиш разни неща. Книги с мостри, топове плат, антикварни хералдики, картини — наистина съм станала като впрегатен кон.

А Елиза и майка й се наведоха да погледнат през прозореца, да видят към какво сочи жената и ето го, паркиран на алеята зад магазина й, пред един червен склад.

Тъмночервен микробус.

Елиза изстена, като си спомни.

— Чу ли това? — попита мъжкият глас. — Колко още ще чакаме? Боже, Алис!

— Знам, знам — отговори женският глас.

— Вече трябваше да сме приключили. Както с другите.

— Другите бяха различни — настоя тя. — Другите не трябваше да ги измъкваме от къщите им.

— Е, какво — губиш самообладание?

— А ти?

„Бъдете хора — молеше се тихо Елиза. — Изгубете самообладание.“ Сега тя можеше да види лицето на жената, русата й коса, магазина й с красивите му цветове и платове, и предмети, сега Елиза чуваше жената да говори на майка й, да й казва колко очарователна била Елиза, сега Елиза си спомни името й, Алис, и фирмата й — „Боланд Дизайн“, всичко беше толкова различно.

— Да, и аз — отвърна Марк.

— Е, ти не можеш да си го позволиш — натърти Алис. — Нито аз.

— Колкото по-дълго чакаме… — започна мъжът.

— Знам — тросна се жената. — Знам, знам. Не говори за това.

— И това ще го накара да си отиде? Ще премахне проблема?

„Аз не съм проблем, аз съм момиче“ — помисли си Елиза, мъчейки се да махне лепенката. Знаеше, че ако може да си поговори с тях, да ги накара да я чуят, тя щеше да ги убеди, че това е грешка. Тя нямаше да каже на никого; те нямаше да отидат в затвора.

— Нищо не може да накара този проблем да си отиде — заяви Алис. — Ето с какво си имаме работа. Започнахме нещо, което беше просто. Всичко беше само на хартия, докато Шон не прецака нещата!

— Тя не е хартия — припомни й Марк.

— Знам. Точно това прави това толкова… невъзможно.

Елиза чу някой да мърда на предната седалка; да се обръща да я погледне, докато микробусът все още се движеше. Не можеха ли да видят, че тя е жив човек, дъщерята на баща си? Тя вдигна вързаните си крака и ги пусна на пода.

— Боже, вече не понасям това — заяви Марк.

— Каква е алтернативата? — попита рязко Алис. — Просто се вземи в ръце. Ще го направим сега, нали? Почти сме готови; приливът е достатъчно висок.

— Това не е като Шон — настоя Марк. — Тя не кърви до смърт…

— Онази част беше инцидент — каза Алис. — Кой да очаква от него, че ще се бие така?

— Трябваше да го оставим на яхтата — промълви горчиво Марк. — Той щеше да си умре там и никой нямаше да си помисли, че е станало нещо.

— Само че можеше и да не умре. Спомни си фактите. Той беше силен, все още беше в съзнание. Говореше за тази тук… — Елиза почти усети как я сочат.

— Тя е дете — снижи глас Марк.

— Сега пък говориш като Шон. Искаш ли да свършиш в затвора?

— Не.

— Тогава…

Елиза се сдържаше, уплашена да не ги раздразни, но изведнъж логиката и разумът в съзнанието й се затвориха, паниката и ужасът надделяха и тя започна да рита и удря, крещейки зад лепкавата лепенка.

— Слагай край на това — извика Марк. — Боже, повече не мога да понасям това!

— Избистри си главата — нареди Алис и сигурно отвори прозореца, защото изведнъж Елиза усети силна струя студен въздух, чудесен, леден, освежителен въздух, който се завъртя през затворения ужасен тъмночервен бус на смъртта, докато той продължаваше да се движи.

 

 

Ани слезе долу, до кухненската маса. Беше направила модела точно тук; имаше шкаф, пълен с ножици, лепило, хартия, боя — инструменти, с които семейството да се занимава в дъждовните дни.

Тя разклати малката лодчица и тя отново издрънча. Но тя я беше направила сама, изцяло от дърво и лепило; нямаше пирони или други подвижни части.

Тя огледа лодката и всичко си беше точно както го беше направила: нито един шев, нито една рамка, нито една дъсчица не бяха изместени.

Часовникът показваше дванайсет и дванайсет. Дванайсет минути след полунощ.

Тя наклони лодката наляво, чу, че нещо се търкаля и се удря в лявата страна; после я наклони надясно и чу същото от дясната страна.

Беше направила модела с ивици от балза, залепени към фини рамки, и беше пъхнала изрязано дъно, направено внимателно, за да пасне директно в самата лодка и да подсигури здрава палуба. Сега, оглеждайки я под ярката светлина в кухнята, тя видя малки драскотини по боята — сякаш някой се бе опитал да повдигне дъното.

— Какво правиш тук? — попита Тара, влизайки в кухнята.

— Просто се опитвам да разбера нещо — обясни момичето. Тара го наблюдава няколко секунди, после отиде до печката и сложи чайника.

— Искаш ли чай? — попита.

— Не, благодаря — отвърна Ани.

Бръкна в шкафа с инструменти, търсейки дългите пинсети, които Били използваше през двата месеца — по-скоро й се сториха две минути — през които бе колекционер на марки. За една Коледа получи комплект за начинаещи и бе твърдо решен да стане филателист. Сега Ани едва не се разсмя, спомняйки си как той дори не можеше да произнесе думата, но как прибираше всяка марка от всяко писмо, което пристигаше в къщата.

Сега обаче дългите му пинсети й свършиха работа. Ани ги използва, за да разхлаби мъничките седалки, да ги махне и да надигне палубата на лодката. Боеше се, че парчето балза, дълго едва двайсет и пет сантиметра и заострено от единия край, може да се счупи, така че работеше много бавно и внимателно.

Но успя. Повдигна палубата на лодката и въздъхна, поглеждайки какво е скрито отдолу. Очите й се напълниха със сълзи при вида на сиво-синята черупка от морски охлюв, на сгънатата бележка с почерка на баща й.

— Какво е това? — попита Тара и се наведе да види.

— Нещо от татко — прошепна тя.

— Искаш ли да ти го прочета? — попита Тара, когато Ани разгъна хартията.

Но Ани поклати глава.

— Не. То е за мен. Аз ще го прочета. — И го направи на глас.

„Скъпа Ани,

Знаеш, че банкерите пишат много писма, но това е най-трудното, което съм писал в живота си. Може би защото пиша на един от хората, които обичам най-много — вие сте четирима: ти, Били, Пеги и мама. Никой мъж не е имал по-добро семейство. И никой мъж не го е подвеждал повече. Може би все още мога да оправя нещата, да постъпя правилно.

Има много неща, които ще кажа единствено на теб. Ани, надявам се никога да не прочетеш това писмо. Защото ако го четеш, това означава, че съм мъртъв. Не мога да си представя какво си мислиш ти и всички останали. Но се надявам, че това, което имам да кажа тук, ще ти помогне да разбереш — ще помогне и на другите. Слагам това писмо в твоята лодка и го оставям при Дан Конъли. Гледам тази лодка, която ти ми направи. Толкова те обичам. Ще я оставя на безопасно място при човека, който ще ти я върне.

Причината, поради която пиша на теб, е, че ти си най-голямата ми дъщеря, а точно сега аз си мисля за нечия друга дъщеря. Нейното име е Елиза. Тя е дъщеря на един стар приятел на майка ти и сега постоянно мисля за нея. Тя е момичето във всички мои мисли и страхове, защото е в опасност. Нещо, което аз направих, я постави в това положение.

Направих някои неща, с които не се гордея. Изкуших се в банката, взех някои много лоши решения. Хората ми вярваха, включително собственото ми семейство, а аз унищожих това доверие. Бях алчен, Ани, и не обвинявам никого, освен себе си за това.

Другите неща обаче… Марк и Алис Боланд убиха майката на Елиза, Шарлот Конъли. Аз нямам нищо общо с това, Ани — искам да го знаеш. Но си замълчах, защото знаех, че моето участие в присвояването ще излезе наяве, а мълчанието е друг начин да бъдеш замесен. Да си затвориш очите, да позволиш да стане. Онова, което няма да им позволя, е да наранят Елиза. Те искат да я убият, защото е станала свидетел на прегазването на майка си. Ще отида в полицията да ги предам, а също и себе си. Заради онова, което направих в банката.

Има едно заливче надолу по пътя от пристанището. Сега седя там, в колата си. Всъщност слязох пеш до края на водата и намерих тази черупка за теб. Синьото ми напомня за очите на майка ти.

Името на мястото, можеш да го видиш на картата, е Ейлуайф Ков. То е заливче между река Джил и Залива. Казвам ти, защото това е мястото, където обичам да идвам и да седя. Веднъж го показах на семейство Боланд, когато започнахме да правим планове, а те казаха, че това било добро място, където да убият Елиза. Тогава разбрах, че говорят сериозно.

Пиша ти това, Ани, надявайки се да можеш да ми простиш. Когато завърша това писмо, ще отида до корабостроителницата на бащата на Елиза, за да го скрия в твоята малка лодка. Така че няма да го получиш скоро — а може би аз ще имам възможност да оправя всичко. Ти заслужаваш истинска гребна лодка, толкова хубава колкото модела, който направи за мен. Най-накрая разбрах, че съм най-щастливият човек и баща на света. Само се надявам да имам възможност да докажа това на теб и на другите. Обичам те.

С любов, Татко“

Ани започна да чете писмото на глас, но по средата се задави от сълзи и до края изобщо не можеше да говори или дори да чете, така че Тара я смени.

Сега, ридаейки тихо, Ани протегна ръка, а Тара пъхна нежно писмото в пръстите й. Тара обгърна раменете й и въпреки че Ани говореше на баща си, тя нямаше нищо против жената да чуе думите:

— Обичаме те, татко. Ние също те обичаме.

Сега Тара остави Ани да седи там, хванала писмото и черупката. Тя взе другия лист хартия, скрит в лодката — под палубата, заедно с неговата бележка — и отиде до телефона.

Ани се взираше в малката черупка.

— Бей? — обади се Тара. — Там ли е Джо? Тръгнал е? Слушай ме. Ани току-що намери писмо от Шон… Да, сериозно говоря… намери го на дъното на лодката си, на модела… Беше го пъхнал под дъските на дъното… Бей, това е отчасти признание, отчасти нещо друго… Казва, че те искали да убият Елиза… в Ейлуайф Ков… Мислиш ли…

Ани мълчеше, слушаше, а очевидно същото правеше и Тара.

— Вървете тогава — извика припряно жената. — Аз ще се свържа с Джо.