Луан Райс
Непобедимо лято (13)

13.

Бей желаеше да защитава децата си завинаги или поне още няколко години: да им дава сигурността да си мислят, че са в безопасност, че винаги ще има кой да се грижи за тях, че техните родители, техният дом винаги ще бъдат там.

Каза на всеки поотделно, че е решила да започне работа; взе Били да се повозят в колата, изведе Ани на разходка по брега, а Пеги — на пътешествие до Пойнт. Всяко от децата реагира различно. Ани се развълнува и обеща, че ще й помага в гледането на по-малките деца. Били се притесни от това, че ако тя работи за някой друг, тяхната градина ще продължи да линее. Тя го увери, че това няма да се случи, особено ако той й помага.

— Мога да го направя — увери я момчето. — Може ли да използвам косачката?

— Когато станеш на дванайсет — отговори Бей. — Така решихме с баща ти.

— Ти и татко сте говорили за това?

— Да. Той знаеше, че от теб ще излезе добър шофьор.

— Мислех, че той ще ме научи — въздъхна Били, загледан през прозореца на колата. — Когато бях малък, той ми позволяваше да сядам в скута му и да въртя волана. И аз винаги си мислех, че той ще ме научи.

— Той също си мислеше така, Били — отговори Бей, преглъщайки с мъка при мисълта за всички онези моменти, когато децата ще усещат липсата на баща си и които той щеше да пропусне с тях. Тя се пресегна през седалката да хване ръката на сина си, но той пръв сграбчи нейната.

Пиджийн бе необичайно тиха по време на разходката им, когато мракът се спускаше над Хабърдс Пойнт, а хладният въздух напомняше за края на лятото. Бей обясни, че започва работа следващата седмица, че Ани и Били ще помагат на Тара и ще се грижат за Пеги след училище в дните, в които тя е на работа. Очакваше въпроси, но Пеги вървеше мълчаливо. И Бей заговори за „Хълма на светулките“, за страхотната къща на Ренуик с изглед към фара „Уикланд Ледж“.

— Госпожа Ренуик иска да възстановя градината й — обясни Бей. — Тя е била красива преди години, а съпругът й я е нарисувал в много прочути картини. Ще те заведа в библиотеката „Уъдсуърт“ в Хартфорд, за да видиш една картина, която той е нарисувал на трите си дъщери, седнали на пейка в градината.

— Видя ли червени листа? — попита Пеги. — На онова дърво там отзад?

— Не, скъпа — отвърна Бей.

— Аз ги видях — въздъхна детето. — Как ми се иска да не тръгваме на училище. Есента почти дойде. Искам да си остане лято.

— Може да отидем до Ню Йорк през коледната ваканция — предложи Бей, развълнувана от перспективата да изкарва свои собствени пари и да осигури бъдещето им. — В художествения музей „Метрополитен“ има една картина, наречена „Момиче в бяла рокля“. Искаш ли да го направим, скъпа? Можем да видим дървото в центъра „Рокфелер“ и да гледаме „Лешникотрошачката“…

— Искам само лятото да продължи — заяви Пеги. — Не харесвам тези червени листа.

 

 

Бей щеше да започне работа като градинарка на Огъста Ренуик през следващата седмица, но Пиджийн бе зле ужилена от една червена медуза и толкова разстроена, че тя отложи първия си работен ден. Започна да се чуди дали Пег не е направила това нарочно.

Целуна Пиджийн и се върна в кухнята. Когато влезе, Ани скочи от масата.

— Мамо, може ли да се обадя на Елиза? Искам да си направим плановете за събота.

— Елиза — обади се Били. — Онази, която идва вкъщи след случилото се с татко, цялата в черно, с белезите по ръцете?

— „Случилото се“ — намеси се Ани — беше неговото погребение. Естествено тя бе облечена в черно.

— Да, добре, ами белезите? Учихме за такива момичета по здравно обучение — обясни Били. — Тя се е нарязала сама.

Стомахът на Бей се сви. Тя погледна към Ани, която мигаше бавно, сякаш никога не беше чувала такова нещо, сякаш това бе някакъв чужд език.

— Ани, вярно ли е? — попита.

— Не — отговори тя.

— Откъде знаеш? — избухна сърдито Били и за малко да заплаче. — Мислиш, че просто ще ти каже: „О, между другото, обичам да се режа с бръснач“? Тя го прави — всеки може да го види.

— Дори да го прави — заинати се Ани, а лицето й пребледня и очите й се напълниха със сълзи. — Аз я обичам. И тя ме обича. Така че внимавай, Били. Тя ми е приятелка. И аз ще отида у тях в събота. Нали, мамо?

Бей си пое дълбоко дъх. Двете деца несъзнателно застанаха зад празния стол на баща си край масата, там, където Шон никога вече нямаше да седне.

— Да — отговори спокойно тя.

— Е, мога ли да й се обадя?

— Да, скъпа — разреши й Бей. Смяташе да се обади на Дани и да провери дискретно думите на Били. Но точно сега виждаше, че едно от децата й е на ръба, напрегнато от всичките промени: лятото бе към края си, училището започваше скоро, тя започваше работа. — Но първо ме изслушайте.

— Какво? — попита Ани.

— Да — попита Били. — Какво?

— Мисля, че сте удивителни — похвали ги Бей.

Двете деца останаха неподвижни, леко объркани, очакваха да каже нещо повече. Тя почти не можеше да продължи, но положи усилие:

— Не знам как правим това.

— Какво да направим? — попита дъщеря й.

— Как изкарахме това лято — поясни Бей. — Беше толкова тежко и вие преживяхте толкова много.

— Изгубихме татко — прошепна Ани.

— Най-лошото, което се е случвало някога — обади се Били.

— Да — съгласи се майка им. — Така е. Беше ужасно. Също и останалото: вестниците, телевизията и всичките истории…

— Хората говорят — информира ги Били.

— Притеснени сме за парите — припомни момичето.

— Ти трябва да работиш — допълни синът.

— Не — възрази Ани. — Това е добро — тя ще бъде градинарка.

— Ще запазим къщата си, нали? — попита Били.

Ани гледаше, затаила дъх.

— Ще я запазим — заяви майка им, — обещавам.

— Всички можем да си намерим работа — предложи Били. — Да помагаме.

— Толкова се гордея с вас — въздъхна Бей. — Знам, че баща ви също би се гордял. — Децата се опитаха да се усмихнат, но споменът все още бе прекалено болезнен. Бей прегърна двамата, а докато Ани излезе да се обади на Елиза, Били изтича да пусне пръскачката в градината.

Бей се почувства почти като ученичка, която се приготвя за първия си учебен ден. Децата й бяха по-подготвени за септември от нея. Ужилването на Пеги от медузата й даде няколко дни отдих — отчасти защото беше много болезнено, но още повече, защото най-малкото й дете се затвори в себе си, след като чу новината за работата на Бей.

Бей влезе в стаята на Пеги. Тя бе потънала в мрак; от трите деца Пеги единствена обичаше тежките завеси. Изглежда, жадуваше да спи като пашкул, блокирайки луната и нощта, изгряващото слънце, да грабне и последния момент сън, преди да се впусне в светлината на деня.

— Пег — изрече нежно Бей, седна на ръба на леглото и избърса очи.

— Здрасти, мамо.

— Радвам се, че още си будна, скъпа. Как е ужиленото?

— По-добре. Не сърби толкова. Какво има?

— Искам да те попитам нещо. Само… как се чувстваш от това, че започвам работа?

— Видя ли гъските днес следобед? — попита Пеги. — Те започват есенната си миграция, нали? А аз не искам, мамо. Искам тази година лятото да продължи.

— Пеги…

— И листата пожълтяват. Не искам. Искам да си останат зелени…

Бей си пое дъх и приглади нежно косата на Пеги назад.

— Скъпа — започна. — Сега забрави за листата. И за гъските. Ще ми кажеш ли какво мислиш за работата ми?

Пиджийн се втренчи в майка си. Вдигна рамене. Очите им се срещнаха и заблестяха и в мрака Бей видя сълзите й. Посегна към ръката на най-малката си дъщеря. Над леглото й висеше плакат за продукцията на колежа в Кънектикът „Плейбоят на Западния свят“. В колежа Бей изучаваше Синдж^[1] и играеше ролята на Пиджийн в пиесата, която поставиха в горните класове.

— Не искам да започваш — прошепна Пеги.

— Не искаш? — попита Бей и сърцето й се сви.

Пег поклати глава.

— Харесва ми, когато си у дома. Ти винаги си била у дома. Съжалявах децата, чиито майки не си бяха у дома след училище…

— Пеги, аз няма да работя постоянно. Само ще оправям градината на госпожа Ренуик. Знаеш къде живее тя, нали? В онази голяма къща на скалата… ти знаеш, казвала съм ти за съпруга й, известния художник, и за картините, които е нарисувал на градината им… искам да я направя толкова красива колкото…

— Ще работиш за една богата дама — отвърна детето, — а аз мислех, че ние сме…

— Мислеше, че сме богати?

Пеги кимна.

— Татко беше банкер…

Бей остана неподвижна, хванала ръката на дъщеря си. Помисли си за прекрасната им къща, за двете им коли. За голямата яхта на Шон, за всички колела, игри и играчки на децата. Какво значение имаха те?

— Ние сме богати с много неща — обясни Бей. — Нещата, които имат значение.

— Защо тогава трябва да работиш?

— Защото богатствата невинаги плащат сметките.

— Все пак ми се иска да не ти се налага да работиш. Мразя това, че трябва да го правиш.

— Знам. Знам, че е така. Но ще се занимавам с нещо, което обичам — градинарство. Как бих могла да извадя по-голям късмет?

— На мен изобщо не ми прилича на късмет — заяви Пеги и се разплака. — Изглежда ужасно. Най-ужасното! Почти толкова лошо колкото това, че листата почервеняват!

— О, Пеги — Бей я прегърна. — Ти обичаш есента. Тя бе любимият ти сезон. Защо те разстройва толкова много тази година?

— Заради татко — изрида тя, вкопчвайки се във врата на майка си. — Защото не искам да го оставям в лятото. Искам го до мен през цялата година, но не мога. Той никога няма да види отново как листата падат, мамо — никога! Искам това лято да продължи завинаги!

Бей залюля момиченцето и двете заплакаха. Бей усети горещите сълзи на дъщеря си и си помисли, че в нея ще избликне нова скръб. Всеки ден имаше малко по-малко тъга на едно място и малко повече на друго.

Помисли си за идващата година, за всичките „следващи“, които Шон щеше да пропусне — и как той щеше да липсва на децата им.

Когато Пеги престана да плаче, Бей я целуна и я отпусна върху възглавницата. Поседя с нея още малко, докато дишането й се успокои. Но когато се върна в кухнята, намери Ани разстроена. Каза й, че не е успяла да разговаря с Елиза — баща й отговорил, че е станало нещо, че ще трябва да променят плановете си за събота. Елиза трябвало „да напусне щата“.

— Какво означава това, мамо? — попита тя.

— Не съм сигурна — отвърна Бей. — Може би отива да посети някого или нещо.

— Можеше да ми се обади — настоя Ани, а долната й устна се разтрепери.

— Сигурна съм, че ще го направи като се върне — увери я майка й и я прегърна.

— Ако изобщо се сети — проплака Ани върху рамото на Бей.

— О, ще се сети, скъпа. Сигурна съм, че ще се сети.

Те стояха насред кухнята, щурците цвърчаха отвън, а Бей я люлееше. Помисли си за Дан, запита се какво ли се е случило наистина, запита се дали той се тревожи постоянно за детето си, както Бей се тревожеше за нейните. Може би тя трябваше да се обади, след като децата заспят, да се увери, че Елиза е добре.

По-късно, в десет часа, къщата най-накрая бе на нейно разположение. Тя отново си помисли за Дани, но й се стори твърде късно за телефона. Не знаеше какво се е случило с Елиза и не искаше да го безпокои. Времето бе променило всичко и тя вече не се чувстваше свободна просто да се появи в живота му, когато той най-малко го очакваше.

Тя се замисли за онова лято, когато беше на петнайсет, когато срещна Дани Конъли за пръв път. Какво чудесно лято беше. Любовта се появи, без да я е търсила. Тя просто се носеше във въздуха, призоваваше я всеки ден към дъсчената пътека. Никога не се беше чувствала толкова близка до някого; не искаше и една минута да мине без него.

Замисли се колко глупаво и мимолетно може да изглежда това — първата любов на едно момиче. През лятото, на дъсчената пътека и под синьото небе тя се влюби за пръв път. Сега, двайсет и пет лета по-късно, Бей започваше да осъзнава, че онези чувства са били истински и трайни, че говореха за нещо дълбоко и истинско у нея. И сега тя виждаше, че онези чувства са определяли действията й по-нататък.

Трябваше да признае, а това не беше лесно, че през цялото време бе сравнявала Шон с Дани. През всичките тези години тя искаше той да израсне и да стане като Дани. Чакаше го да надрасне своята необузданост, да приключи с разгулния си живот.

Миналата зима, когато той я погледна право в очите и обеща, че ще се промени, тя искаше да повярва, че има шанс за това. Но беше разрушено толкова много; каквито и обещания да дадеше, той не можеше да ги спази. И дори ако можеше, Бей подозираше, че сърцето й е твърде разбито от доста време, за да може да повярва отново на Шон.

— Децата ни — прошепна тя нагоре към небето, в случай че Шон я слушаше — те обичат много повече отколкото заслужаваш.

Под светлината на газовия фенер тя се опита да чете пожълтялата и окъсана книга на баба си „Градини край морето“, една от книгите, които тя бе донесла от къщата на баба си в Ирландия. Щом щеше да започва работа, щеше да го направи както трябва. Щеше да съживи изсъхналата трева, да възстанови опасаните с лози граници, да подкастри подивелите розови храсти, да направи градините в Блек Хол по-красиви от всякога.

И сред цялата тази красота и нов живот всички щяха да забравят какво бе направил съпругът й.

Но децата й нямаше да забравят никога. И никога нямаше да престанат да се чудят защо го е направил. И никога нямаше да престанат да го обичат. И може би Пеги никога нямаше да престане да иска годината да спре на място: цветята да си останат разцъфнали, листата да не променят цвета си и снегът да не пада.

Защото всеки изминал ден ги отдалечаваше от баща им, от неговия глас и от докосването на ръката му. И защото независимо от това, което Шон Макбий бе причинил на клиентите си и на съпругата си, той все още бе светлината в очите на децата си.