Майкъл Дж. Съливан
Нифрон се въздига (9)

Глава 8
Хинтидар

Ариста се събуди объркана. Сънуваше, че се намира в каретата си, седнала между Саули и Есрахаддон. Само дето магьосникът имаше ръце, а Салдур беше облечен в епископските си роби. Опитваха се да налеят бренди и спореха разгорещено за нещо, ала не помнеше за какво.

Ярката светлина нарани очите й, гърбът я болеше — беше спала върху нещо твърдо. Премигна, присви очи и се огледа. Бавно си припомни къде е — все още плуваше по река Бернум. Левият й крак беше изтръпнал, раздвижването му предизвика бодлива болка. Утринното слънце сияеше бодро. Нямаше и следа от варовиковите скали, наместо това реката се виеше край обработваеми земи, нежно поклащащи се в тон с вятъра. Полетата бяха обсипани с нещо, приличащо на пшеница, макар че можеше да бъде и ечемик. Тук реката бе по-широка и се движеше по-бавно. Течение почти нямаше, така че на Уоли отново се налагаше да гребе.

— Добро утро, милейди — поздрави той.

Стоящият на кормилото Ейдриън също я приветства.

— Задрямала съм — рече тя, изправяйки се и оправяйки роклята си. — Друг успя ли да поспи?

— Аз ще спя надоле по реката — отвърна Уоли, гребейки. — След като ви закарам, отправям се към Евлин, дремвам, хапвам и гледам да кача пътници за обратно. Няма смисъл да бъхтам за нищо срещу течението.

Ариста погледна към Ейдриън.

— Малко — отвърна той. — Редувахме се с Ройс.

Сплъстената коса се виеше пред лицето й. Някъде след Шеридън бе изгубила синята си сатенена панделка. Оттогава й се налагаше да се оправя с парче сурова кожа, предоставено й от Ейдриън. Сега дори и това липсваше. Зарови пръсти в косата си и го откри заплетено. Мъчейки се да го освободи, каза:

— Трябваше да ме събудите. Щях да поема една смяна край кормилото.

— Възнамерявахме, но тогава захъркахте.

— Не хъркам!

— Напротив — отвърна Ейдриън, дъвчейки.

Принцесата се огледа. Всички, включително и Етчър, кимнаха. Тя се изчерви.

Боецът се изкикоти:

— Не се притеснявайте. Никой няма да ви държи отговорна какво вършите в съня си.

— И все пак — отвърна тя, — не подобава на една дама.

— О, ако се притеснявате за това, недейте — уведоми я Ейдриън с дяволита усмивка. — Още в Шеридън установихме, че въобще не сте префърцунена.

А колко по-добре беше, когато си мълчаха.

— Това е комплимент — бързо додаде той.

— Май не ти върви с жените? — рече Уоли, спирайки за миг, оставяйки греблата да се отцеждат връз гладката водна повърхност. — За комплиментите и прочие думам.

Ейдриън се навъси към него, сетне се обърна към принцесата с разтревожен лик.

— Наистина го казах като комплимент. Никога не съм срещал дама, която да… е, без да се оплаквате, вие…

Той спря объркано, сетне рече:

— Онзи трик беше много добър.

Ариста знаеше, че той спомена за кихането само за да заглади нещата, ала не можа да се сдържи да не изпита гордост, че най-сетне и тя бе допринесла с нещо.

— Това беше първото ми практическо приложение на ръчната магия.

— Наистина не бях сигурен дали ще го направите — каза боецът.

— Кой би си помислил, че от подобна глупост ще има полза?

— Попътувайте достатъчно с нас и ще видите, че за всичко ще намерим приложение — Ейдриън протегна ръка. — Сирене? Много го бива.

Тя прие предложеното и му се усмихна, ала бе разочарована, когато той не видя жеста. Очите му се бяха насочили към брега. Усмивката й се стопи. Тя започна засрамено да яде.

Уоли продължи да гребе равномерно. Преминаваха завой подир завой, заобикаляйки ту паднало дърво, ту песъчлив участък. Ариста трябваше да поработи близо час с четката си, за да среши коси. С помощта на парчето кожа спретна сносна опашка. Най-сетне наближиха песъчлив бряг, по който имаше следи от предишни спирания.

— Спри тук — нареди Етчър. Лодкарят сръчно насочи лодката към брега, под сянката на огромна върба. Етчър скочи и я привърза.

— Тук слизаме. Да свалим багажа.

— Не още — рече Ройс. — Не искаш ли първо да погледнеш крилата на мелницата?

— О, да — гилдичарят кимна засрамено-раздразнен. — Чакайте тук.

И той затича по тревистия хълм.

— Крилата? — попита Ейдриън.

— Отвъд хълма е ветрената мелница на Етън Финлин — обясни им Ройс. — Той е Диамант. Мелницата му се използва за складиране на контрабанда, а също така служи и за сигнализация. Ако крилата се въртят, значи всичко е наред. Ако са свити, значи има проблеми. Позицията им също има код. Вертикални като мачта — има нужда от помощ. Наклонени — стойте настрана. Има и други сигнали, ала вероятно са ги променили вече.

— Чисто е — уведоми ги Етчър, спускайки се по нанадолншцето.

Нарамиха вързопи, сбогуваха се с Уоли и се заизкачваха.

Мелницата на Финлин се издигаше високо на един тревист хълм. Крилете се въртяха и в момента бяха насочени да улавят духащия откъм североизток вятър. Огромните платнища се движеха бавно, проскърцвайки. Около мелницата имаше редица по-малки сгради, складове и коли. Бе тихо, нямаше клиенти.

Откриха конете си — заедно с още един за Етчър — и багажа в една плевня. Финлин надникна за малко и помаха. Махнаха му в отговор; Ройс и Етчър размениха няколко думи, докато Ейдриън оседлаваше конете и натоварваше припасите. Ариста сама се зае да оседлава кобилата си, с което си спечели усмивка от Ейдриън.

— Често ли оседлавате сама? — попита я той, докато тя пристягаше ремъка под корема на коня. Металният пръстен на другия край се люлееше, правейки от улавянето му истинско предизвикателство.

— Аз съм принцеса, не инвалид.

Най-накрая успя да прекара ремъка през пръстена, връзвайки със същия възел, който бе използвала и за косата си.

— Позволявате ли да направя една малка препоръка?

Тя вдигна поглед:

— Разбира се.

— Вържете го по-здраво и използвайте плосък възел.

— Това са две препоръки. Благодаря ти, но и така е добре.

Той протегна ръка и дръпна седлото. То се хлъзна с лекота и увисна между краката на коня.

— Но… стегнато беше.

— Убеден съм, че е било — рече Ейдриън, докато обръщаше седлото и развързваше възела. — Хората си мислят, че конете са глупави животни. Ала тази кобила току-що надхитри принцесата на Меленгар.

Той свали седлото, сгъна одеялото и отново го положи на гърба.

— Конете обичат да носят седло, колкото и вие корсет. Колкото по-хлабаво, толкова по-добре, смятат те. Нямат нищо против ездачът да се строполи.

Ейдриън прекара ремъка през халката и стисна здраво.

— В момента тя е поела дъх и чака да вържа седлото. Когато издиша, то ще бъде хлабаво. Ала аз зная това; също така зная, че не може вечно да сдържа дъха си.

Той зачака и в мига, в който кобилата издиша, дръпна ремъка, спечелвайки си цели четири инча.

— Видяхте ли?

Тя гледаше как той прокарва ремъка, сетне връзва плосък възел, удобно разположен отстрани.

— Добре, признавам — рече тя. — Досега не бях оседлавала кон.

— И се справихте великолепно — подигра се той.

— Съзнаваш, че мога да те затворя до живот, нали?

Ройс и Етчър влязоха в плевнята. Последният грабна коня си и излезе безмълвно.

— Дружелюбни са тези Диаманти — забеляза Ейдриън.

— Космос изглеждаше гостоприемен — изтъкна Ариста.

— Да, но точно така би говорил паякът на влетялата в паяжината му муха, докато я омотава.

— Интересна метафора — кимна принцесата. — Ейдриън, мислил ли си да се занимаваш с политика?

Запитаният се взря в Ройс:

— Никога не сме включвали това сред възможните варианти.

— Не виждам с какво се отличава от актьорството.

— Никога не харесва идеите ми — оплака се на принцесата Ейдриън, сетне отново се обърна към партньора си. — Сега накъде?

— Хинтиндар.

— Хинтиндар? Шегуваш ли се?

— Далеч от пътя е и е добро място да изчезне човек за малко. Проблем ли има?

Ейдриън присви очи:

— Дяволски добре знаеш, че има проблем.

— Какво не е наред?

— Родом съм от Хинтиндар.

— Вече казах на Етчър къде ще го чакаме — обяви Ройс. — Късно е вече.

— Но Хинтиндар е само дребно феодално селце. Няма къде да отседнем.

— Още по-добре. След Колнора не би било особено умно да нощуваме из странноприемници. Може да са останали неколцина, които те познават. Сигурен съм, че някой ще ни приюти. Трябва да се скрием някъде в по-затънтените кътчета.

— Нима мислиш, че някой още ни преследва? Зная, че империята би искала да попречи на Ариста да се свърже с Гаунт, но се съмнявам, че някой в Колнора я е разпознал — поне някой жив.

Ройс не отговори.

— Ройс?

— Просто залагам на сигурно — сопна се крадецът.

— Какво имаше предвид Космос, когато каза, че не си бил единственият бивш питомник на Диаманта в Уоррик? Какви бяха тези приказки за призраци?

Ройс все така мълчеше. Ейдриън го прониза с поглед:

— Съгласих се да дойда по твоя молба, но ако ще пазиш тайни…

Партньорът му най-сетне отстъпи:

— Малко е вероятно, но Мерик може да е по петите ни.

Ейдриън престана да изглежда раздразнен.

— Някой ще ми каже ли кой е Мерик? — попита принцесата. — Или защо Ейдриън не иска да се връща у дома?

— Не напуснах по най-добрия начин — обясни Ейдриън. — И отдавна не съм се прибирал.

— Ами Мерик?

— Мерик Мариус, наричан още Кътър, някога беше приятел на Ройс. Двамата бяха членове на Диаманта, но… — той погледна към Ройс. — Да кажем, че между тях изникнаха разногласия.

Боецът помълча, сетне додаде:

— Мерик страшно прилича на Ройс.

Ариста продължи да се взира в мечоносеца, докато най-накрая разбра.

— И все пак това не означава, че Мерик е по дирите ни — продължи Ейдриън. — Минало е много време, нали така? Защо ще се занимава с теб сега?

— Работи за империята — отвърна крадецът. — Това имаше предвид Космос. И ако в Диаманта наистина има имперска къртица, Мерик вече знае всичко за нас. Дори и ако няма шпионин, пак би узнал за нас. Мнозина от гилдията го смятат за герой заради пращането ми в Манзант. В техните очи аз съм лошият.

— Бил си в Манзант? — шашна се Ариста.

— Не е нещо, с което обича да се хвали — Ейдриън отново отговори вместо партньора си. — И какво правим, ако Мерик ни преследва?

— Каквото правим винаги — отвърна Ройс. — Но още по-добре.

* * *

Село Хинтиндар лежеше сгушено в малка хълмиста долчинка. Шест полета, обрамчени с дъбови и ясенови дървета, разделяха пейзажа в живописна мозайка. Три от тях имаха бразди, предназначени да улавят отичащите се води. В четвъртото пасяха животни, петото бе окосено, а последното бе оставено на угар. Сред нивите млади жени режеха лен, събирайки го в нарамени чували. Мъжете чистеха бурени и трупаха сено.

Центърът на селото се струпваше край пътя в близост до малка река, приток на Бернум. Дървени, каменни и къщи от плет и кал със сламени или дървени покриви стояха наредени край пътя, започващи непосредствено след дървения мост и свършващи на половината път до господарската къща. Помежду им имаше работилнички. От някои сгради се издигаше пушек: най-черният идваше от ковачницата. Конете звънко затропаха по моста, оповестяващи пристигането им. Глави биваха обръщани, селяни се сръгваха един друг, сочеха ги пръсти. Подминатите тръгваха подире им на безопасно разстояние, за да видят накъде ще се отправят.

— Добър ден — поздрави Ейдриън. Никой не отвърна. Никой не се усмихна.

В мрачината на праговете се разнасяше шепот. Майки прибираха децата, а мъже грабваха вили и брадви.

— Тук си израснал ти? — прошепна Ариста. — Някак си ми изглежда по-подходящо за родно място на Ройс.

С това си спечели поглед от последния.

— Много рядко се отбиват пътници — обясни Ейдриън.

— Виждам защо.

Подминаха воденицата, където огромно дървено колело експлоатираше силата на реката. В селцето имаше кожарска работилница, свещоливница, кошничар и дори обущарско дюкянче. Някъде по средата на пътя подминаха пивоварната.

Набита свиня със сива коса и гърбав нос се щураше край кипящ съд до редица дървени каци. Тя гледаше как се приближават бавно, сетне застана на средата на пътя, обърсвайки лапи в замърсен парцал.

— Достатъчно — рече им тя със силен южняшки акцент. Носеше оцапана престилка, обвързана върху безформената рокля, а на главата си беше вързала забрадка. Беше боса, по лицето й се стичаха бразди от опиталата се да избяга от грозотията пот.

— Кои сте вий и к’во дирите тука? И думайте бързо, дордето не се е вдигнала врява и не сте отмъкнати при управителя. Тук не търпим калпазани.

— Врява? — попита Ариста.

— Тревога, на която се отзовават всички в селото. Не е приятна гледка — обясни Ейдриън. Очите му се присвиха, докато изучаваше жената, сетне бавно слезе от коня.

Жената отстъпи назад и грабна чук, с който си служеше да продупчва бъчвите.

— Казах, че ще викам!

Ейдриън подаде юздите на Ройс и отиде при нея.

— Ако не ме лъже паметта, ти беше най-голямата калпазанка, Армигил. За близо двадесет години хич не си се и променила.

Жената изглеждаше изненадана, сетне на лицето й се изписа подозрение.

— Ади? — невярвящо рече тя. — Не може да бъде!

Ейдриън се изкикоти:

— Никой не ме е наричал така от години.

— Мили Марибор, ама си пораснал, хлапе! — отърсила се от шока, тя остави чука и се обърна към насъбиращите се зяпачи. — Туй е Ади Блекуотър, син на Данбъри ковача.

— Как си, Армигил? — каза с широка усмивка боецът, пристъпвайки към нея.

В отговор тя сви юмрук и го удари в брадичката. Бе вложила теглото си в удара и отстъпи назад, разтръсквайки болезнено ръка.

— Ох! Ама че корава брада имаш!

— Това пък защо? — Ейдриън удивено се държеше за долната част на главата си.

— Задето избяга от татко си и го остави да умре сам. Двайсетак чаках за това.

Ейдриън облиза разцепената си устна и се намръщи.

— Не се превземай, бебе такова. И по-добре си отваряй очите да не ти забия още някой. Данбъри беше прекрасен човек, а ти го покърти в деня, дето си тръгна.

Ейдриън продължи да масажира брадичката си.

Армигил подбели очи.

— Ела — нареди тя и хвана лицето му. Ейдриън трепна, докато обръщаше главата му. — Нищо ти няма. Ама мислех, че баща ти те е направил по-як. Ако имах меч, на раменете ти нямаше да им е толкова тежко, а малчурляците щяха да имат какво да ритат. Чакай да ти сипя едно пиво. Тая партида стана готова тамън сутринта. Туй ще заглади впечатлението.

Тя отиде до една голяма бъчва, напълни халба с кехлибарена течност и му я подаде. Боецът съмнително се взря в чашата.

— Колко пъти го филтрира?

— Три — неубедително отвърна тя.

— Дегустаторът на Негова светлост опита ли го?

— Естествено, че не, глупако, та нали ти казах, че стана готово днеска. Оня ден го сложих да ври, два дни е стояло. Вече би трябвало утайката да се е наслоила.

— Просто не искам да ти създавам неприятности.

— Че аз да не ти го продавам? Пий и млъквай или пак ще те млатна, дето си толко глупав.

— Ади? Ти ли си наистина? — строен мъж на годините на Ейдриън се приближи. Имаше дълга руса коса, която се спускаше до раменете му, обгърнала бледното му лице. Носеше износена сива туника и зелена качулка. Краката му бяха обвити до коленете в навуща. Беше покрит с кафеникав прах, като че ли е ровил из дюни.

— Дънстън?

Мъжът кимна и двамата се прегърнаха, тупайки се по раменете. От потупванията на Ейдриън се вдигна прах, обгърнал и двамата.

— Живеел си тук? — запита момиченце от насъбралата се тълпа. Ейдриън кимна. Това породи експлозия от възбудена размяна на реплики. Нови хора се присъединиха към тълпата. Най-накрая боецът съумя да вземе думата.

— Това са моят приятел мистър Евертън и съпругата му Ърма.

Ройс и Ариста се спогледаха.

— Винс, Ърма, това е селската пивоварка Армигил. Дънстън е син на пекаря.

— Просто пекар, Ади. Татко почина преди близо пет години.

— Съжалявам да го чуя, Дън. Още помня с умиление как крадях хляб от фурните му.

Дънстън отправи поглед към Ройс:

— Ади беше най-добрият ми приятел — преди да изчезне — додаде той с нотка на горчивина.

— И от теб ли ще трябва да понеса кроше? — Ейдриън се престори на уплашен.

— Заслужаваш, обаче помня последния път, когато се сбихме.

Ейдриън се усмихна лукаво, а Дънстън се намръщи.

— Само ако не се бях подхлъзнал… — рече Дън и двамата с Ейдриън избухнаха в смях над някаква си тяхна шега.

— Хубаво е, че се върна, Ади — рече той. Изгледа как Ейдриън отпива от бирата и се обърна към Армигил. — Не е справедливо Ади да получава безплатна бира, а аз не.

— Дай да ти цепна устната и ша ти сипя — ухили му се тя.

— Движение! Движение! — изрева едър мускулест мъжага, пробиващ си път през тълпата. Можеше да се похвали с бичи рамене, гъста черна брада и плешиво теме. — Връщайте се на работа!

Тълпата изрази недоволство, ала бързо се разпръсна при наближаването на двама конници. Те идваха откъм хълма, яздейки в тръс.

— Какво става тук? — запита първият конник. Той беше мъж на средна възраст с уморени учи и издадена брадичка. Бе се нагиздил в ленени одежди, характерни за ползващ се с благоволение слуга; на гръдта му със златен конец бе избродирана емблемата на два кръстосани кинжала.

— Странници, сър — рече биковратият.

— Не са странници, сър — заговори Армигил. — Туй тука е Ади Блекуотър, сина на стария ковач, дошъл е да ни види.

— Благодаря ти, Армигил. Но аз не питах теб, а надзирателя — от височината на коня си той погледна към брадатия плешивец. — Е, Осгар?

Мускулестият сви рамене и поглади брада с неспокойно изражение:

— Може и да е права, сър. Не ми остана време от разпръскване на селяните да питам.

— Много добре, Осгар. Погрижи се да се върнат към задълженията си — или привечер ще се озовеш в стегалка.

— Да, сър, веднага — той се обърна и зарева към виланите, докато последните не се пръснаха. Останаха само Армигил и Дънстън.

— Ти ли си синът на стария ковач? — попита ездачът.

— Да — отвърна Ейдриън. — А ти си?

— Отговарям за имението на Негова светлост. Не ми харесва как пречиш на работата на неговите селяни.

— Извинявам се, сър — Ейдриън кимна почтително. — Нямах намерение…

— Ако си син на ковача, къде беше досега? — този път заговори другият ездач. Беше доста по-млад, облечен в туника от лен и кадифе. На нозете си носеше кожени ботуши с месингови токи. — Наясно ли си с наказанието за напускане на селото без разрешение?

— Аз съм синът на свободен човек, а не на вилан — обяви Ейдриън. — Ти кой си?

Ездачът го изгледа презрително:

— Аз съм имперският представител в това село. Ще е добре да внимаваш за тона на гласа си, свободните лесно могат да загубят тази си привилегия.

— Отново поднасям извинения — рече Ейдриън. — Тук съм просто да отдам почит на гроба на татко. Той почина в мое отсъствие.

Очите на представителя се плъзнаха по Ройс и Ариста, сетне отново се върнаха на Ейдриън.

— Три меча? — обърна се към другия конник. — В тези времена подобни хора трябва да се сражават за императрицата. Най-вероятно е дезертьор. Арестувай го, Сиуард, а спътниците му отведи на разпит. Ако не е извършил престъпления, ще бъде включен в армията.

Управителят го изгледа с отегчение.

— Не приемам заповеди от теб, Лурет. Много често взе да забравяш този факт. Убеден съм, че той ще говори с Негова светлост в мига, в който последният се завърне от службата си към империята. Междувременно ще администрирам това село, защитавайки интересите на господаря — не твоите.

Лурет възмутено се изпъна:

— В качеството си на имперски представител, трябва да бъда назоваван превъзходителство. И трябва да разбереш, че моята власт е предоставена директно от императрицата.

— Ако ще и от самия Марибор да идва. Докато Негова светлост — или стюардът — не ми заповядат другояче, трябва само да те търпя. Не и да приемам заповеди от теб.

— Ще видим тази работа — представителят обърна коня си и препусна към имението, вдигайки облаци прах.

Която управителят с раздразнение изчака да се слегне.

— Не се притеснявайте — каза им той. — Стюардът няма да се вслуша в думите му. Данбъри Блекуотър беше добър човек. Ако приличаш на него, ще откриеш приятел в мое лице. Ако ли не, то по-добре престоят ти тук да не е особено продължителен. Не се забърквай в неприятности. Не пречи на работата на виланите и се пази от Лурет.

— Благодаря, сър — рече Ейдриън.

Управителят се огледа раздразнено:

— Армигил, къде отиде надзирателят?

— Май на източното поле, сър. Там работят над каналите.

Управителят въздъхна.

— Трябва да осигури повече хора за прибирането на сеното. Скоро ще завали дъжд.

— Ще му кажа, ако го видя, сър.

— Благодаря ти, Армигил.

— Сър? — тя наля една халба и му я подаде. — Така и така сте тука?

Той отпи една глътка, изля остатъка и й върна чашата.

— Малко е слабо. Продавай го по два медни тенента халбата.

— Но… сър! Добър вкус има. Поне да са три.

Той въздъхна:

— Защо трябва да си все така упорита? Добре, три, обаче халбите да са препълнени. И чуя ли само едно оплакване, глобявам те сребърник и те изправям пред стюарда.

— Благодаря, сър — рече тя с усмивка.

— Лек ден на всички ви — управителят кимна и се отправи на изток.

Дънстън го проследи с поглед и се закикоти:

— Хубаво посрещане досега: удар по устата и заплаха от арест.

— Всъщност с изключение на факта, че всичко ми изглежда много по-дребно, нещата не са се променили особено — отбеляза Ейдриън. — Просто някои нови лица, нови постройки… и представителят, разбира се.

— Той е тук само от седмица — обясни Дънстън. — Убеден съм, че управителят и стюардът ще са изключително доволни при тръгването му. Той обхожда редица села в местността; започна да се появява, откакто Новата империя анексира Ренидд. Никой не го харесва — по очевидни причини. Още не се е срещнал лично с лорд Балдуин. Повечето от нас смятат, че лордът нарочно избягва да е тук при посещенията на представителя. Така че оплакванията на Лурет стават все повече и повече — и съответно стюардът си записва все повече неща.

— Значи си тук да посетиш гроба на баща си? Помислих, че се връщаш.

— Съжалявам, Дън, само минаваме.

— В такъв случай е добре да се възползваме. Армигил, какво ще кажеш да дотъркаляш една бъчонка в кухнята ми и да пием за здравето на Ади, и в памет на Данбъри?

— Тя не струва. Ама май имам една бъчвичка, дето ще се скапе, ако не се отърва от нея.

— Ей, Хоби! — провикна се през улицата Дънстън. — Можеш ли намери място за тия коне?

Дънстън и Ейдриън помогнаха на Армигил да дотъркаля до пекарната една бъчва. През това време Ройс и Ариста отведоха животните до конюшните им. Момчето разчисти три отделения, сетне отърча да донесе вода.

— Смяташ ли, че имперският представител ще създаде проблеми? — попита Ариста, след като Хоби излезе.

— Не зная — отвърна крадецът, развързвайки раницата си от седлото. — Надявам се, че няма да останем достатъчно дълго, за да разберем.

— Колко ще стоим тук?

— Космос ще действа бързо. Една-две нощи най-много.

Нарами чантата си и отиде при коня на Ейдриън.

— Решихте ли какво ще кажете на Гаунт, когато се срещнете с него? Чувам, че мразел благородниците, така че на ваше място не бих го накарал да ми целуне пръстена или нещо от сорта.

Тя свали багажа си от Мистика, сетне пошава с пръсти.

— Всъщност смятам да го помоля да отвлече брат ми. С вас свърши работа — тя се усмихна. — Щом съумях да спечеля доверието на Ройс Мелбърн, каква трудност би представлявал Дигън Гаунт?

Пренесоха багажа си в малкия варосан дюкян, чиято табела изобразяваше самун. По-голямата част от пекарната бе заета от огромна тухлена пещ и масивна дървена маса. Ароматът на хляб и дърво изпълваше въздуха. Ариста с изненада установи, че въобще не е горещо. Стените от плет и кал и обширните прозорци осигуряваха добро проветрение. Новодошлите Ариста и Ройс бяха представени на съпругата на Дънстън, Арбър, както и редица други люде, чиито имена Ариста не можа да запомни.

Щом се разчу за пиршеството, свободни хора, фермери и занаятчии се отбиха, грабвайки по една халба и къшей черен хляб. Тук бяха дърводелецът Алгър, шивачът Харбърт и неговата съпруга Естер. Присъстваше и коларят Уилфред, за когото Ейдриън разправи как четири пъти в годината наемал каруцата му, отивал до Ратибор и купувал лято желязо за бащината ковачница. Бяха разказани много истории за дребното луничаво хлапе, размахвало чук край баща си. Всички помнеха Данбъри с добро, така че многократно пиха в негова памет.

Както бе предвидил управителят, заваля. Това позволи на виланите да се присъединят към сбирката. Един по един влизаха, тихо отърсвайки се от капките. Всеки получи халба, къшей хляб и място на пода, където да седне. Някои носеха димящи глинени съдове със зеленчукова яхния, сирене и зеле. Появи се дори Осгар, надзирателят. Нему също дадоха пай. Небето се смрачи, вятърът се усили и в крайна сметка Дънстънови бяха принудени да затворят капаците.

Всички искаха да узнаят какво се е случило с Ейдриън — къде е бил, какво е правил. Болшинството от тях бяха прекарали целия си живот в Хинтиндар, стигайки най-много до реката. Виланите бяха обвързани със земята си и законът не им позволяваше да напуснат. Поколения от тях не бяха напускали долината.

Ейдриън им разказваше истории от пътуванията си. Ариста бе любопитна да чуе за приключенията, които той и Ройс бяха преживели, ала никое от тях не бе разказано. Вместо това боецът разправяше безвредни истории от далечни земи. Всички бяха погълнати от историите за далечния изток, където калианците кръстосали с Ба Ран Гхазел, за да положат началото на полугоблините тенкини. Децата се притискаха до полите на майките си, когато той говореше за обердазите — тенкини, които почитали Уберлин и смесвали калиански традиции с магията на Гхазел. Дори Ариста бе запленена от историите за далечен Дагастан.

Ейдриън бе център на внимание и малцина обръщаха внимание на Ариста. Тя бе доволна от това. Радваше се, че не е на седлото и че е на безопасно място. Напрежението я отпускаше.

Горещият хляб и прясната бира бяха превъзходни. За пръв път от дни насам се чувстваше наистина удобно; наслаждаваше се на дружеската атмосфера в пекарната. Изпи множество халби, по едно време им загуби бройката. Навън се смрачи, дъждът продължаваше. Бяха запалени свещи, придали на помещението още по-дружелюбна атмосфера. Бирата пораждаше веселие и скоро пееха високо. Тя не знаеше думите, но се поклащаше, тананикаше и пляскаше с ръце. Някой разказа непристоен виц и стаята гръмна от смях.

— Откъде си?

Макар това питане да бе зададено вече три път, едва сега Ариста осъзна, че въпросът е насочен към нея. Обръщайки се, видя Арбър, съпругата на пекаря, да седи край нея. Беше дребничка жена с простовато лице и къса коса.

— Съжалявам — извини се Ариста. — Не съм свикнала да пия бира. Управителят каза, че била слаба, но аз съм на друго мнение.

— От твоята уста в неговите уши, мила! — провикна се Армигил от другата страна на стаята. Ариста се зачуди как е успяла да я чуе, особено след като си мислеше, че е говорила тихо.

Принцесата си припомни, че Арбър я бе попитала нещо.

— А, ами… Колнора — отвърна най-подир Ариста. — Аз и съпругът ми сме от Колнора. Всъщност само сме отседнали при брат ми там, понеже ни изгониха от дома ни в село Уиндъм. Имперските войски. В Уоррик. Селото е там де, не войската. Разбира се, и войската е там, но не в този смисъл… Това отговаря ли на питането ти?

Стаята бавно се въртеше и създаваше у Ариста усещането за падане, макар тя да знаеше, че стои неподвижно. Това усещане затрудняваше концентрацията й.

— Били сте прогонени? Това е ужасно — Арбър изглеждаше поразена.

— Да, ама не е чак толкова зле. Брат ми се е уредил добре в Хълмистия окръг в Колнора. Богат е.

Последните думи бе прошепнала в ухото на Арбър. Или поне така си мислеше, но жената се отдръпна рязко.

— Наистина? Идваш от богато семейство? — попита Арбър, разтривайки ухо. — Така си и помислих. Възхищавах се на роклята ти. Възхитителна е.

— Това ли? Пф! — тя дръпна с два пръста плата. — Взех тоя парцал от една прислужница, канеше се да я хвърли. Трябва да видиш моите рокли. Те вече мязат на нещо, но да, богати сме. Брат ми буквално има цяла армия от слуги — рече тя и избухна в смях.

— Ърма? — рече някой зад нея.

— А с какво се занимава брат ти? — попита Арбър.

— Мм? А, с нищо. С нищо не се занимава.

— Не работи?

— Ърма? Скъпа?

— Брат ми ли? Той го нарича работа, обаче няма нищо общо с това, което вие правите. Знаеш ли, че през последните две нощи съм спала на земята? И то не в стая, ами под открито небе. Брат ми никога не би сторил това. Ти вероятно си, нали? Ама той не е. Не, той печели от данъци, като всички крале. Е, някои ги трупат и от завоевания. Гленморган натрупа купища от завоевания, ала не и Олрик. Той изобщо не е водил войни… досега де… и хич не се справя добре.

— Ърма! — Ариста вдигна очи и видя Ройс да стои над нея със сурово лице.

— Защо ме наричаш така?

— Струва ми се, че жена ми леко попрекали — обърна се той към останалите.

Ариста се огледа и видя неколцина лица да се подсмихват в опит да потушат прихването.

— Има ли къде да я сложа да си легне?

Моментално неколцина предложиха домовете си, а някои дори и собствените си кревати, заявявайки самоотвержено, че ще спят на пода.

— Нощувайте тук — рече Дънстън. — Вън вали. Наистина ли искате да се щурате из мрака? От чувалите с брашно става сносно легло.

— Откъде знаеш, Дън? — запита с кикотене Ейдриън. — Твоята да не те е изритала някоя нощ?

Тълпата изригна в смях.

— Ти, Ади, може да спиш на дъжда.

— Ела, жено — Ройс помогна на Ариста да се изправи.

Принцесата го погледна и смигна.

— Да бе, съжалявам. Забравих коя съм.

— Не се извинявай, мила — каза й Армигил. — В крайна сметка лочим точно с такваз цел. Просто се наряза по-бързо от нас, туй е.

* * *

На сутринта Ариста се събуди сама и известно време прекара в чудене кое боли повече: главата от снощното пиене или гърбът от бучеливите чували. Устата й беше пресъхнала, някаква гадост се бе наслоила по езика. С удовлетворение установи наличието на дисагите до себе си. Отвори ги и се нацупи. Цялото им съдържание се бе умирисало на коне и плесен. Беше си донесла само три рокли: с едната бе стояла на дъжда, превърнала се в омачкан парцал; зашеметяващата сребърна рокля за приеми, която възнамеряваше да носи при срещата с Гаунт — и тази, с която бе облечена в момента. За нейна изненада сребърната рокля се бе запазила в добро състояние, почти не се беше намачкала. Бе възнамерявала с нея да впечатли Дигън, но припомняйки си думите на Ройс осъзна, че е направила лош избор. Много по-добре щеше да бъде, ако беше взела нещо семпло. Поне щеше да има в какво да се преоблече. Свали изпоцапаната си одежда, махна корсета и си облече роклята, която бе носила в Шеридън.

Излезе от склада и видя Арбър да меси тесто, заобиколена от множество покрити с кърпа кошници. Влизаха селяни, носещи или торба с брашно, или увито в зебло тесто. Поставяха ги на тезгяха заедно с няколко медни монети, а Арбър им казваше кога приблизително ще са готови печивата.

— И правиш това всеки ден? — попита Ариста.

Арбър кимна, на челото й проблеснаха капчици пот. Тъкмо плъзгаше пореден самун в лакомата фурна.

— По принцип Дън ми помага, но сега е със съпруга ти и Ейдриън. Това е рядко събитие, тъй че се радвам да му помогна. Ако те интересува, в ковачницата са. Или би предпочела да хапнеш нещо?

Стомахът на Ариста протестира само при мисълта.

— Не, благодаря. Ще почакам.

Арбър работеше с опитна ръка, тренирана от стотици, вероятно хиляди повторения.

Как го прави?

Знаеше, че съпругата на пекаря ставаше рано всяка сутрин и повтаряше същите действия като вчера.

Къде е предизвикателството?

Ариста бе убедена, че Арбър не може да чете и вероятно има малко вещи, ала изглеждаше щастлива. С Дънстън имаха хубав дом, а сравнена с бъхтането на полето, работата й беше лесна. Дънстън изглеждаше мил и свестен човек. Съседите бяха приветливи и работливи люде. Макар и не твърде вълнуващ, това беше спокоен, удобен живот. Ариста усети лека завист.

— Какво е да си богат?

— Моля? Ами… прави живота по-лесен, но не тъй пълноценен.

— Но ти пътуваш, виждаш света. Дрехите ти са така хубави, имаш коне! Обзалагам се, че дори си се возила в карета, нали?

Ариста изсумтя:

— Определено.

— И си била на балове в замъците, където свирят музиканти и дами танцуват в кадифени рокли?

— По-точно копринени.

— Коприна? Чувала съм за нея, но не съм виждала. Как изглежда?

— Мога да ти покажа — Ариста отиде до склада и се върна със сребърната рокля.

Арбър ахна, очите й се разшириха.

— Никога не съм виждала нещо тъй красиво. Прилича на… на…

Ариста зачака, но жената така и не намери думи. Най-сетне Арбър попита:

— Може ли да я докосна?

Ариста се поколеба, поглеждайки първо към нея, сетне към дрехата.

— Разбирам — бързо каза Арбър с разбираща усмивка, поглеждайки към ръцете си. — Ще я съсипя.

— Не, не — рече Ариста. — Изобщо не мислех за това — тя сведе поглед към роклята. — Мислех си, че е глупаво от моя страна да я нося със себе си. Няма да има къде да я нося, а заема толкова място в раницата. Чудех се, дали не би я взела?

Арбър щеше да припадне. Тя твърдо поклати глава, очите й бяха широко ококорени като от ужас.

— Не… аз… не мога.

— Защо не? Приблизително еднакви фигури имаме. Смятам, че ще ти стои прекрасно.

Арбър се изкикоти срамежливо, закривайки лице в шепи. При това си движение набрашни върха на носа си.

— Хубава гледка ще бъда, разхождайки се из Хинтиндар в това. Много мило от твоя страна, но аз не ходя на балове, нито се возя в карети.

— Някой ден може да го сториш и тогава ще си доволна, че я имаш. А дотогава може да я носиш, когато си в лошо настроение. Би могла да спомогне.

Арбър отново се изсмя, само че този път в очите й имаше сълзи.

— Вземи я. Ще ми направиш услуга. Имам нужда от мястото.

Тя протегна роклята. Арбър посегна да я вземе, сетне погледна към ръцете си. Изтича и ги ми, докато не почервеняха, сетне пое роклята с треперещи крайници, прегръщайки я като дете.

— Обещавам да ти я пазя. Може да си я прибереш по всяко време.

— Разбира се — отвърна Ариста с усмивка. — А, и още нещо — подаде й корсета. — Не искам да виждам това проклето нещо никога повече.

Арбър внимателно остави роклята и силно прегърна Ариста, прошепвайки в ухото й:

— Благодаря ти.

* * *

Главата на Ариста потръпна от яркото слънце, когато пристъпи навън. Заслони очи и зърна работещата пред своя дюкян Армигил, набутваща цепеници под масивния си казан.

— Добро утро, Ърма — викна тя. — Нещо си побледняла малко.

— Вината е твоя — изръмжа Ариста.

Армигил се изхили:

— Старая се.

— Би ли ме упътила къде е кладенецът?

— Четири къщи по-нагоре. Пред ковачницата е.

— Благодаря ти.

Следвайки тропането на метален чук, Ариста откри Ройс и Ейдриън в двора на ковачницата, наблюдавайки как друг мъж обработва нажежен метал върху наковалнята. Беше мускулест, напълно плешив, с гъсти кафяви мустаци. Не си го спомняше от снощи. Край него имаше бъчва с вода, а недалеч се намираше кладенецът, на ръба на който бе поставена пълна кофа.

Плешивият постави нагорещения метал в бъчвата. Разнесе се съскане.

— Учил съм се от баща ти — рече мъжът. — Добър ковач беше, най-добрият.

Ейдриън кимна и изрецитира:

— При удара чука сдуши, в покой над тиква го сдигни.

Ковачът избухна в смях:

— И това научих. Мистър Блекуотър току измисляше разни рими.

— Значи тук си роден? — попита Ариста, потапяйки купичка в кофата и присядайки на пейката до кладенеца.

— Не точно — отвърна Ейдриън. — Тук живях и работех. Роден съм от другата страна на улицата, в дома на Джерти и Абелард.

Боецът посочи към дребна къщурка от кал и плет, която си нямаше дори комин.

— Тогава Джерти беше акушерка. Татко не я оставял на спокойствие, така че тя отвела майка у дома си, а татко трябвало да чака навън в ужасна буря. Поне така са ми казвали.

Ейдриън указа към ковача:

— Това е Гримболд. Чиракувал е на татко след напускането ми. Справя се отлично.

— Наследил си ковачницата от Данбъри? — попита Ройс.

— Не, тя е собственост на лорд Балдуин. Аз само я наемам, както правеше и Данбъри. Плащам десет сребърни на година, а в замяна на въглища, върша поръчки на имението безплатно.

Ройс кимна:

— Ами личните вещи? Какво стана с нещата на Данбъри?

Гримболд повдигна вежда подозрително:

— Остави инструментите си на мен. Ако си решил да им сложиш ръка, ще трябва да ми ги отнемеш в съда.

Ейдриън вдигна ръце и поклати глава, успокоявайки мъжагата:

— Не, не, не съм дошъл тук да слагам ръка на каквото и да било. Инструментите му са в добри ръце.

Гримболд се успокои.

— Хубаво. Обаче аз все пак имам нещо за теб. Когато Данбъри умря, остави за почти всекиго от селото по нещо — беше съставил списък. Дори не знаех, че може да пише, докато не го видях да драскоти. Остави писмо с напътствия за сина си, ако някога се върне. Прочетох го, обаче не беше особено смислено. Ама все пак го запазих.

Гримболд остави чука и се зарови из ковачницата. Няколко минути по-късно се появи, носейки писмото.

Ейдриън взе сгънатия пергамент и без да го отвори го прибра в нагръдния си джоб. Сетне се отдалечи.

— Какво става? — попита Ариста. — Той дори не го прочете.

— Пак е в едно от неговите настроения — каза й Ройс. — Ще се помотае малко. Може би ще се напие. Утре няма да му има нищо.

— Но защо?

Крадецът сви рамене:

— Такъв е напоследък. Нищо сериозно.

Ариста гледаше как Ейдриън изчезва край свещоливницата. Хващайки роклята си, тя забърза след него. Свивайки зад ъгъла го откри седнал на оградата, поел главата си в ръце. Той повдигна очи.

Това на лицето му срам ли е, или отегчение?

Захапвайки устна, тя се поколеба, сетне отиде и седна до него.

— Добре ли си? — попита.

Той кимна, ала не каза нищо. Известно време стояха мълчаливо.

— Мразех това село — най-сетне продума той. Гласът му бе далечен, очите му се рееха по стената на работилницата.

Отново сведе глава. Тя зачака.

Мой ред ли е да кажа нещо?

Отново се понесоха ритмичните удари на възобновилия работата си Гримболд. Ековете отмерваха времето. Принцесата се престори, че си оправя роклята, чудейки се дали няма да е по-добре да си тръгне.

— Последния път, когато видях татко, се скарахме ужасно — рече Ейдриън, без да вдигне глава.

— За какво? — внимателно попита Ариста.

— Исках да се присъединя към войниците на лорд Балдуин. А той искаше да стана ковач.

Ейдриън очисти парченце кал от ботушите си.

— Исках да видя света, да преживея приключения — да бъда герой. Той искаше да ме прикове към наковалнята. Не разбирах защо. Умеех да въртя меч, той се бе погрижил за това. Всеки ден ме караше да се упражнявам. Когато не можех да повдигна оръжието от изтощение, той просто ме караше да сменя ръката. Защо му е да прави това, ако е искал да стана ковач?

В съзнанието й проблеснаха двете лица от Авемпарта: наследникът, когото не бе разпознала — и пазителят, когото не можеше да сбърка.

Ройс не му е казал? Трябва ли аз да го сторя?

— Когато му съобщих за намерението си да напусна, той побесня. Каза, че не ме бил обучавал заради слава или пари, а че уменията ми били за много по-велики неща. Не каза какви.

— В нощта, когато напуснах си наговорихме много неща — и нито едни от тях не бяха хубави. Аз го нарекох глупак. Не съм сигурен, но мисля, че му казах, че е страхливец. Не помня. Бях на петнадесет. Избягах и сторих точно това, което той не искаше да правя. Щях да му дам да се разбере, да покажа, че греши. Само дето не грешеше. Много време ми отне да осъзная това. Сега вече е твърде късно.

— И никога не си се връщал?

Ейдриън поклати глава.

— По времето, когато се върнах от Калис, чух, че е умрял. Не видях смисъл да се връщам.

Извади писмото.

— И сега — това.

Разтърси пергамента.

— Не искаш ли да узнаеш какво пише вътре?

— Страхувам се да узная — той продължи да се взира в писмото, като че ли беше живо.

Тя постави ръка на рамото му и стисна леко. Не знаеше какво друго да стори. Чувстваше се безполезна. Жените трябваше да предлагат утеха и опора, ала тя не знаеше как. Чувстваше се ужасно заради него, а невъзможността да му помогне влошаваше нещата дори още повече.

Ейдриън се изправи. Пое дълбоко въздух, отвори писмото и зачете. Ариста зачака. Той бавно отпусна ръка, все още стискайки пергамента.

— Какво пише?

Ейдриън подаде писмото, разтваряйки пръсти. Преди тя да го вземе, пергаментът полетя към земята и падна край нозете й. Принцесата се наведе, а Ейдриън се отдалечи.

* * *

Ариста се върна при Ройс до кладенеца.

— Какво се казваше в писмото? — попита той. Тя му го подаде. — Каква беше реакцията му?

— Не го прие добре. Отдалечи се. Струва ми се, че иска да бъде сам. Не си му казал, нали?

Ройс продължаваше да се взира в писмото.

— Не мога да повярвам, че не си го сторил. Есрахаддон ни каза да не разкриваме никому, но смятам, че очакваше ти да кажеш на Ейдриън.

— Нямам вяра на тоя чародей. Не искам аз или Ейдриън да се окажем заплетени в интрижките му. Въобще не ме интересува кой е пазител или наследник. Може би идването ни тук наистина беше грешка.

— Доведе ни тук нарочно? Искаш да кажеш, че селото няма нищо общо с… Търсиш доказателства, нали?

— Исках нещо, което да потвърди твърдението на Есрахаддон. Не очаквах да намеря каквото и да е.

— Той току-що ми каза, че баща му го тренирал денонощно и му рекъл, че уменията му трябвало да послужат за по-велики неща. На мен това ми звучи като достатъчно доказателство. Щеше да узнаеш това, ако просто беше поговорил с Ейдриън. Той заслужава да знае истината. Когато се върне, един от нас трябва да му каже.

Ройс кимна, внимателно сгъвайки пергамента:

— Ще поговоря с него.