Майкъл Дж. Съливан
Нифрон се въздига (4)

Глава 3
Чудото

Принцеса Ариста Есендън се бе отпуснала на седалката в каретата, лашкана от всеки тласък, породен от пътните неравности. Вратът я болеше от неудобното спане, главата й трепереше от неспирното подскачане. Изправяйки се с прозявка, разтърка очи и потри лице. Опитът да изправи косите си само заплете пръстите й.

Посланическата карета копираше изнемогата на своята пътничка; двете бяха прекосили прекалено много мили през последната година. Покривът течеше, ресорите се бяха износили, на места тапицерията се бе отронила. Кочияшът бе получил заповеди да достигнат Медфорд по обед. И той се справяше добре, ала бързината биваше заплащана с профучаването над всяка бразда и камък по пътя. Ариста дръпна завеската и видя утринното слънце да прозира сред обгърналите пътя дървета.

Беше си почти у дома.

Светлината разкри подробности от вътрешността на каретата: навлизаща през прозорците прах бе покрила всичко. Захвърлен тензух и ябълкови обелки покриваха купчина пергаменти на отсрещната пейка. Мръсни стъпки декорираха пода, върху който си почиваха одеяло, корсет, две рокли и три обувки. Нямаше си и представа къде е четвъртата; надяваше се само да е нейде из каретата, а не забравена в Ланкстиър. През последните шест месеца бе останала с впечатлението, че е оставила късчета от себе си из цял Аврин.

Хилфред би знаел къде е обувката.

Взе четката с перлена дръжка и я заобръща в ръце. Хилфред трябва да е търсил из руините с дни. Тази бе донесена от Тур Дел Фур. Нейният баща й бе донасял четка от всеки посетен от него град. Той беше затворен човек и не му бе лесно да изрече „Обичам те“, дори и на собствената си дъщеря. Четките бяха именно това признание. Нявга бе притежавала десетки — сега бе останала само тази. Бяха изчезнали заедно с кулата; тогава се бе почувствала, сякаш губи баща си отново. И три седмици по-късно се появи тази четка. Трябваше да е бил Хилфред, ала той не бе казал нищо.

Неин телохранител години наред, едва сега, при липсата му, тя осъзна до каква степен го е имала за даденост.

Сега си имаше нов телохранител. Олрик лично го бе избрал. Името му започваше с Т. Том, Тим, Травис… нещо от този сорт. Той стоеше от грешната й страна, бърбореше прекалено много, сам си се смееше на шегите и непрекъснато дъвчеше нещо. Вероятно беше храбър и опитен воин, ала не беше Хилфред.

За последно бе видяла стария си телохранител преди около година в Далгрен, където атаката на гиларабрина едва не го уби. Това бе вторият път, когато той бе обгорен заради нея. Първият беше при спасяването на дванадесетгодишната Ариста от пожара в замъка. Майка й бе сред загиналите, ала смело петнадесетгодишно момче, син на кралски сержант, бе пристъпило между пламъците, за да я изведе. По настояване на Ариста се бе върнал и за майка й. Така и не я достигна, ала за малко не умря. Последващото му възстановяване отне месеци, а за награда бащата на Ариста го произведе в неин телохранител.

Но тогавашните му рани бяха нищо в сравнение с получените в Далгрен. Лечителите го бяха бинтовали от глава до пети, с дни лежа в безсъзнание. Отказа да я види, когато дойде на себе си и си тръгна, седнал в края на една кола, без да се сбогува. Бе заръчал да не й казват къде отива. Тя можеше да настоява, да принуди лечителите да говорят. Месеци след това бе поглеждала през рамо с очакването да го види, да чуе познатото потропване на меча по бедрото му. Често се чудеше дали е постъпила правилно, като го е оставила да си отиде. Въздъхна от поредното разочарование, прибавено към нарастващата през последната година купчина.

Бъркотията в каретата не облекчаваше меланхолията. Това бе видимият резултат от отказа да вземе слугиня със себе си. Не можеше да си представи да бъде затворена в една карета с някого за толкова дълго време. Вдигна роклите си и ги постави на другата седалка. Забелязвайки смачкан на топка документ да се свива из диплите на завесата, стомахът й се сви виновно. Намръщено се протегна, взе пергамента и го изглади на скута си.

Той съдържаше списък с кралства и провинции. Всяко от имената бе зачеркнато и край него бе отбелязано ИМП. Никаква изненада не беше, че графът на Чадуик и крал Етелред първи целунаха пръстена на императрицата. Ала останалите названия в списъка я караха да поклаща невярващо глава. Промяната бе настъпила буквално за една нощ. На единия ден нищо, на следващия — пуф! — Новата империя е налице и в нея влизат Уоррик, Гхент, Олбърн, Маранон, Галеаннон и Ренидд. По-дребните колебаещи се територии бяха присъединени насила — като Глъстън. Ариста прокара пръст по линията, указваща Дънмор. Негово Височество крал Росуорт милостиво бе решил, че в интерес на кралството му е да се присъедини към Новата империя в замяна на разширяването на земите си. Нищо чудно ако Меленгар бе обещан на Росуорт като част от възнаграждението. Меленгар бе единственото кралство в Аврин, което не се бе присъединило към империята.

Всичко стана тъй бързо.

Само година по-рано Новата империя беше просто идея. Месеци бе прекарала Ариста, опитвайки се да сключи съюзи. Без подкрепа и съюзници, Меленгар не можеше да се противопостави на нарастващия колос.

Колко ни остава, преди империята да се отправи на север, преди…

Внезапното спиране на каретата захвърли принцесата напред, разтресе перденцата и накара уморените ресори да изквичат. Ариста объркано надникна през прозореца. Все още се намираха на стария Стюардски път. Дърветата бяха отстъпили на обширни цветни поля, намиращи се на няколко мили извън Медфорд.

— Какво става? — провикна се тя.

Никакъв отговор.

Къде е Тим, Тед или както там му е трижди проклетото име?

Тя хвана дръжката и като придържаше поли, бутна вратата. Яркото слънце я накара да присвие очи. Краката й се бяха схванали, гърбът я болеше. Беше само на двадесет и шест, а вече се чувстваше грохнала. Затръшна вратата и като закриваше очи с длан, се взря в силуетите на кочияша и коняря.

— Дениъл! Защо… — започна тя, ала спря, виждайки в какво са вперили очи.

Поляните на север от Медфорд разкриваха отлична гледка за няколко мили на юг. Земята нежно слизаше надолу, разкривайки столицата на Меленгар, Медфорд. Видя кулите на замъка Есендън и Мареската катедрала, а по-натам и река Галевир, отсичаща южната граница на кралството. По времето, когато баща й и майка й бяха живи, често кралското семейство се бе правило пикници тук, наслаждавайки се на гледката и хладния бриз. Ала този ден гледката бе различна.

На другия бряг на реката, в светлината на ясното утро, Ариста съзря многобройни редици шатри, стотици от тях, всяка от които развяла червено-белия стяг на Нифронската империя.

— Войска, Ваше Височество — най-сетне можа да заговори Дениъл. — На един хвърлей от Медфорд.

— Заведи ме у дома, Дениъл. Ако трябва, пребий конете, но ме закарай у дома!

* * *

Каретата още не бе спряла напълно, когато Ариста блъсна вратата със замах, като за малко не удари Томи — или Терънс, или както там му беше името — по лицето, който понечваше галантно да отвори. Околната прислуга моментално изостави работата си и се поклони. Мелиса зърна каретата и притича. За разлика от Тъкър — или Тилман — дребната червенокоса прислужница бе работила за Ариста с години и знаеше какво да очаква.

— От колко време онази армия стои там? — излая принцесата, докато хвърчеше нагоре по каменните стъпала.

— Близо седмица — отвърна Мелиса, която тичаше подире й и свари да улови наметалото, което Ариста хвърли.

— Седмица? Имаше ли бой?

— Да. Негово Величество поведе атака само преди няколко дни.

— Олрик ги е атакувал? На другия бряг?

— Нещата не се развиха добре — отвърна с понижен глас Мелиса.

— Друго не бих и очаквала. Пиян ли е бил?

Стражите бързо дръпнаха огромните дъбови врати, едва успявайки да ги отворят, преди принцесата да ги е достигнала. Роклята плющеше подире й.

— Къде са?

— Във военната зала.

Ариста спря.

Стояха в северното фоайе. Огромна галерия от полирани каменни колони излагаха брони, а коридори отвеждаха към широки стълбища.

— Миси, донеси ми синята рокля за аудиенции, подходящи обувки и леген с вода. И също така да ми приготвят нещо за ядене. Без значение какво.

— Да, Ваше Височество — Мелиса се поклони рязко и се втурна.

— Ваше Височество — викна телохранителят, догонвайки я. — Едва не ви изгубих.

— Да му се ненадяваш. Значи следващия път трябва да се постарая повече.

* * *

Ариста гледаше как брат й, крал Олрик, се надига от огромната маса. По принцип всички останали също трябваше да се изправят, ала Олрик бе отменил тази традиция, тъй като имаше перипатетичен навик често да става и да се разхожда по време на съвещания.

— Не разбирам — рече той, загърбвайки всички, за да закрачи между масата и прозореца. Вървейки, той поглаждаше късата си брадичка — жест, който при други би бил равнозначен на кършене на пръсти. Бе започнал да си пуска брада точно преди принцесата да се отправи на път. Още не бе особено гъста. Тя предположи, че брат й се опитва да прилича на баща им. Крал Амрат бе имал великолепна черна брада, ала светлокестенявите кичури на Олрик само подчертаваха младостта му. А непрекъснатото поглаждане още повече влошаваше нещата, насочвайки вниманието към тях. Ариста си припомни как баща й бе барабанил с пръсти по време на съвещанията. Тежестта на короната очевидно търсеше някакъв начин да излезе.

Брат й бе две години по-малък от нея. Тя знаеше, че изобщо не бе очаквал да бъде коронясан тъй скоро. С години бе слушала за плановете му да пътува заедно с Моувин Пикъринг. Двамата искаха да опознаят света, впускайки се в приключения, които съдържаха безименни жени, много вино и малко сън. Дори се надяваха да открият древните руини на Персепликуис. Ариста подозираше, че след като се умореше от кръстосването, той щеше с радост да се върне вкъщи, да вземе наполовина по-младо от него момиче за своя съпруга и да стане баща на неколцина здрави синове. Едва тогава, когато косите му биха започнали да посивяват и останалите амбиции — постигнати, щеше да очаква да наследи короната. Всичко това се бе променило в нощта, когато вуйчо им Пърси бе уредил убийството на краля, оставило Олрик крал.

— Това може да е номер, Ваше Величество — предположи лорд Валин. — План да ви сварят неподготвен.

Лорд Валин, възрастен рицар с гъста бяла брада, компенсираше липсата на стратегически умения с храброст.

— Лорд Валин — обърна се почтително към него сър Ектън, — след провалената ни атака, имперската армия би могла да превземе Медфорд с лекота, независимо дали сме нащрек или не. Знаем го ние, знаят го и те. Щом решат да си измокрят краката, Медфорд е техен.

Олрик отиде до балкона, където следобедната светлина се лееше по пода на кралската бална зала. Последната служеше като място за съвещания, тъй като нямаше други помещения с подходяща големина. На мястото на гоблените сега по стените висяха карти, всяка от които прорязана с червени линии, илюстриращи отстъплението на меленгарските войски.

— Просто не разбирам — повтори Олрик. — Тъй необичайно е. Тяхната армия ни превъзхожда в съотношение десет към едно. Разполагат с тежка кавалерия, обсадни оръжия, арбалетчици… всичко, от което имат нужда. Защо не прекосяват реката? Защо спряха?

— От стратегическа гледна точка е безсмислено, господарю — рече сър Ектън. Едър, як мъж, той беше най-висшият генерал на Олрик. Според мнозина бе най-добрият рицар в Меленгар. — Според мен е свързано с политика. Опитът ме е научил, че повечето глупави военни решения са резултат от политически такива, взети от хора с малък или никакъв полеви опит.

Граф Кендъл, префърцунен шишко, който винаги се обличаше в яркозелени туники, се взря в Ектън:

— Мери си приказките и внимавай пред кого се намираш!

Ектън скочи на крака:

— Мерих ги; и какъв бе резултатът?

— Сър Ектън! — изкрещя Олрик. — Наясно съм с мнението ти относно решението ми да нападнем имперския лагер.

— Бе лудост да се прекосява река без възможността за обграждане! — викна рицарят в отговор.

— Ала това беше моето решение — Олрик сви юмруци. — Сметнах го за… необходимо.

— Необходимо? Необходимо? — Ектън изговори думата, сякаш изплюва нещо гадно. Изглежда не бе приключил с приказката си, ала граф Пикъринг се изправи и сър Ектън седна.

Ариста бе виждала това и преди. Твърде често Ектън поглеждаше към граф Пикъринг, преди да изпълни дадена от Олрик заповед. И не беше само той. Очевидно брат й бе крал, но не бе успял да спечели уважението на благородниците, войската и хората си.

— Може би Ектън е прав — заговори младият маркиз Уаймър. — За политиката, имам предвид. Всички знаем какъв надут глупак е графът на Чадуик. Не е ли възможно да е наредил на Бректън да изчака, докато самият Белънтайн не дойде? Със сигурност ще допринесе за престижа му в императорския двор да твърди, че лично е завладял Меленгар.

— Това би обяснило отлагането на атаката — рече Пикъринг с бащинския си тон, който Ариста знаеше, че Олрик ненавижда. — Ала съгледвачите ни докладват за многобройни хора, отправящи се на юг.

— Може би заблуждаващ ход? — попита Олрик.

Пикъринг поклати глава.

— Както сър Ектън изтъкна, не би имало нужда.

Неколцина от другите съветници кимнаха замислено.

— Нещо трябва да се е случило, за да отзове императрицата по такъв начин хората си — каза Пикъринг.

— Но какво? — попита Олрик, без да задава питането си към конкретен човек. — Ще ми се да знаех повече за нея. Невъзможно е да предвидиш действията на непознат.

Кралят се обърна към сестра си:

— Ариста, ти познаваш Модина, прекарала си известно време с нея в Далгрен. Що за човек е тя? Някаква представа какво може да я е накарало да оттегли армията?

В паметта на Ариста проблесна споменът за пленничеството в компанията на младо момиче на върха на кула. Принцесата бе вцепенена от страх, ала Тракия беше ровила из грамадата останки и боклуци, дирейки оръжие, с което да се изправи срещу неуязвим звяр. Това храброст ли бе представлявало, или просто проява на наивност?

— Момичето, което аз познавах като Тракия, бе сладко, невинно дете, което жадуваше единствено за бащината обич. Църквата може и да я е преименувала на Модина, ала не мога да си представя да са я променили. Тя не би проявявала интерес да властва дори над родното си селце, камо ли да владее света — Ариста поклати глава. — Не тя е нашият враг.

— Короната променя хората — рече сър Ектън, докато се взираше в Олрик.

Ариста се изправи:

— По-скоро си имаме работа с църквата и съвет назадничави империалисти. Силно се съмнявам, че дете от провинциален Дънмор би оказало подобно влияние върху архаичните възгледи и непроменимите мнения на толкова много упорити умове, които по-скоро биха се съпротивлявали, отколкото да работят под ръководството на нов водител — рече тя, взирайки се в сър Ектън. Забеляза Олрик да сгърчва лице.

Вратата се отвори и влезе Юлиан, възрастният камерхер. С широк поклон потропна два пъти с жезъла си по пода.

— Кралският защитник Ройс Мелбърн, Ваше Величество.

— Незабавно да влезе.

— Не се надявай прекалено — рече Пикъринг на Олрик. — В крайна сметка са шпиони, а не чудотворци.

— С парите, които им плащам, спокойно могат да творят чудеса. Не смятам за неразумно да очаквам онова, за което съм платил.

Олрик прибягваше до услугите на многобройни информатори и шпиони, ала никой от тях не можеше да се сравнява с Ририя. Първоначално Ариста бе наела Ройс и Ейдриън да отвлекат брат й в нощта на кралеубийството. Оттогава услугите им се бяха оказали безценни.

Ройс влезе сам. Дребният мъж с тъмна коса и черни очи бе облечен изцяло в черно. Носеше дълга до коленете туника и дълго наметало, както винаги, без видими оръжия. Законът забраняваше носенето на оръжие в присъствието на краля, ала като се вземеше предвид, че Ройс и Ейдриън бяха спасили на два пъти живота на Олрик, Ариста предположи, че стражите не са били особено щателни в претърсването. Бе убедена, че крадецът носи кинжала си, отнасяйки се към закона като препоръка.

Облеченият в черно се поклони дълбоко.

— Е? — запита брат й. Прекалено силно, прекалено отчаяно. — Открихте ли нещо?

— Да, Ваше Величество — отвърна Ройс, ала лицето му остана безизразно както винаги, така че не ставаше ясно добри или лоши новини носи.

— Казвай, какво открихте? Наистина ли се оттеглят?

— На сър Бректън е било наредено да се отправи на юг с почти цялата си войска, оставяйки тук само малка фракция от силите.

— Значи е истина — рече маркиз Уаймър. — Но защо?

— Да, защо? — додаде Олрик.

— Защото делгоски националисти са нападнали Ренидд.

Изненадани погледи се появиха из стаята.

— Сбирщината на Дигън Гаунт напада Ренидд? — невярващо изрече Кендъл.

— И то доста успешно, ако се съди по прочетената от мен заповед — уведоми ги Ройс. — Гаунт ги е повел по крайбрежието, завземайки всяко селце и град. Успял е да превземе Килнар и Вернес.

— Вернес? — запита шокирано Ектън.

— Това си е сносен по големина град — вметна Уаймър.

— И също така само на няколко мили от Ратибор — отбеляза Пикъринг. — А оттам… колко, може би един ден път до самата имперска столица?

— Нищо чудно, че империята призовава Бректън обратно — Олрик изгледа насъбралите се. — Та какво казвахте за чудесата?

* * *

— Не мога да повярвам, че не си открила нито един съюзник! — смъмри я Олрик, тръшвайки се на трона. Двамата се намираха сами в приемната зала, най-украсеното помещение в целия дворец. Тази зала и фоайето бяха всичко, което повечето хора имаха възможност да видят от двореца. Толин Велики бе я построил с намерението да бъде заплашителна. Издигащият се на три етажа височина таван бе забележителен, а обгърналият стените балкон разкриваше великолепна гледка. Двойни редици от по дванадесет мраморни колони оформяха дълга галерия, подобна на църковна, ала наместо олтар имаше подиум. След седем пирамидални стъпала се издигаше тронът на Меленгар — единственото място за сядане в цялата обширна зала. Като деца тронът им бе изглеждал внушителен, ала сега, когато Олрик се бе отпуснал в него, Ариста осъзна, че това е само натруфен стол.

— Опитах — отвърна тя, сядайки на стъпалата, както бе правила, когато баща й беше жив. — Всички вече се бяха заклели във вярност на Новата империя.

И тя изложи обезкуражителния си доклад от последните шест месеца провали.

— Прекрасна двойка сме. Ти не направи нищо като посланик, а аз едва не унищожих кралството с онази атака. Много от благородниците гласно изразяват недоволството си. Скоро Пикъринг няма да може да успокоява такива като Ектън.

— Трябва да призная, че бях шокирана, когато научих за атаката ти. Какво те беше прихванало? — поинтересува се тя.

— Ройс и Ейдриън бяха попаднали на планове, изготвени от самия Бректън. Възнамеряваше да ни нападне от три страни. Трябваше да нанеса изпреварващ удар. Надявах се да ги сваря неподготвени.

— Е, изглежда, че в крайна сметка е проработило. Забавило е атаката им достатъчно.

— Да, но каква полза от това, след като не можем да намерим помощ? Ами Трент?

— Не отказаха, ала и не се съгласиха. Толкова далече на север влиянието на църквата никога не е било особено силно, но нямат и кой знае какви връзки с нас. Желаят да изчакат; да видят как ще се развият нещата. Няма да се присъединят към нас, защото смятат, че нямаме шанс. Ала ако им демонстрираме известен успех, може и да успеем да ги убедим.

— Не осъзнават ли, че след това империята ще обърне поглед и към тях?

— Казах им това, но…

— Но?

— Не обърнаха особено внимание на думите ми. Хората в Ланкстиър са груби и назадничави. Признават само силата. Ако бях пребила краля им, щях да имам далеч по-голям успех — тя се поколеба. — Не съм сигурна, че знаеха как да се отнесат с мен.

— Изобщо не трябваше да те пращам — рече Олрик, прокарвайки ръка през лицето си. — Какво ли ми е влязло в главата, да пратя жена за посланик?

Думите му прозвучаха за нея като плесница.

— В Трент полът ми може и да е бил недостатък, но що се отнася за останалите кралства, не мисля, че…

— Тогава вещица — сопна се Олрик. — Още по-зле. Всички онези благородници от Уоррик и Олбърн са тъй отдадени на вярата, а какво правя аз? Пращам някого, съден от църквата за вещерство.

— Не съм вещица! — отвърна Ариста троснато. — И не бях осъдена. Всеки с малко мозък между ушите знае, че това беше измислица на Брага и Салдур, за да се докопат до трона.

— Истината е без значение. Всички вярват на църквата. Тя те обявява за вещица — ставаш такава. Погледни Модина. Патриархът я обяви за Наследник на Новрон, така че всички повярваха. Изобщо не трябваше да ставам враг на църквата. Ала след предателството на Салдур и убийството на Фанън от техните стражи, не можех да превия коляно.

— Когато изгоних свещениците и забраних дякон Томас да проповядва тук за случилото се в Далгрен, хората се вдигнаха на бунт. Подпалиха целия Площад на благородниците. Виждах пламъците от прозореца си. За малко градът да изгори. Искаха главата ми. Непосредствено пред замъка изпепеляваха мои чучела и крещяха: „Смърт за безбожния крал!“ Представяш ли си? А само преди няколко години ликуваха и ме обявяваха за герой. Вдигаха наздравици за мен по кръчмите. Удивително е колко бързо могат да се обърнат срещу теб. Трябваше да прибегна до армията, за да възстановя реда.

Олрик свали короната си и започна да я върти из ръце.

— Намирах се в Олбърн, в двора на крал Арманд, когато чух за случилото се — поклати глава Ариста.

Олрик положи короната на облегалката, затвори очи и остави главата си да удари гърба на стола.

— Какво ще правим, Ариста? Империалистите ще се върнат. Щом се оправят със сганта на Гаунт, отново ще бъдат тук — отвори очи и разсеяно вдигна ръка към шията си. — Вероятно ще ме обесят, нали? Или на кралете се полага брадва?

В тона му се долавяше тихо примирение; това я изненада. Някогашното безгрижно момче се топеше пред очите й. Дори и ако Новата империя се провалеше и Меленгар оцелееше, Олрик вече никога нямаше да бъде същият. Вуйчо им бе успял в много отношения да го умъртви.

Кралят погледна положената на облегалката корона:

— Чудя се какво ли би направил татко?

— Нему не се бе налагало да се занимава с такива неща. Откакто Толин сразил Лотомад край Дрондил Филдс, никой меленгарски монарх не се е занимавал с нашествия.

— Късметлия съм.

— Късметлии сме.

Олрик кимна:

— Поне сега разполагаме с малко време. И това е нещо. Какво смяташ за идеята на Пикъринг да пратим Елисфар до Тур Дел Фур и да се свържем с този Гаунт?

— Откровено казано, съюзът с Дигън Гаунт е единствената ни надежда. Сами нямаме шанс да се противопоставим на империята — съгласи се Ариста.

— Но националистите…? Нима те са по-добри от империалистите? И те се противопоставят на монархиите. Не желаят да бъдат управлявани.

— Когато човек е сам и заобиколен от врагове, не бива да е прекалено придирчив към приятелите си.

— Не сме съвсем сами — коригира я Олрик. — Маркиз Ланаклин се присъедини към нас.

— Голяма помощ. Империята взе земите му. Сега той е просто бежанец. Дойде тук, защото няма къде другаде да иде. Ако получим още подобна помощ, то само хранейки ги, ще рухнем. Единственият ни шанс е да се свържем с Дигън Гаунт и да се съюзим с него. Ако Делгос застане на наша страна, това може да е достатъчно да убеди Трент също да се присъедини. Случи ли се това, ще можем да нанесем смъртоносен удар на Новата империя.

— Смяташ ли, че Гаунт ще се съгласи?

— Не виждам причина да не го стори — рече Ариста. — И двете страни ще извлекат полза. Уверена съм, че мога да го убедя. Очаквам пътуването с нетърпение. Океанът ще бъде добре дошъл след отвратителното пътуване с онази карета. Докато ме няма, накарай някой да я постегне… или още по-добре, поръчай нова. И нека има допълнителни уплътнения…

— Няма да отидеш — отвърна брат й, докато си слагаше обратно короната.

— Защо?

— Пращам Линрой.

— Но аз съм посланик и част от кралската фамилия. Той не може да уговори съюз…

— Естествено, че може. Линрой е опитен държавник и посредник.

— Той е кралският финансист. Това не го прави държавник.

— Сключил е десетки търговски споразумения — вмъкна Олрик.

— Та той е счетоводител! — изкрещя принцесата, изправяйки се на крака.

— Това може да ти прозвучи странно, но другите хора също са в състояние да вършат неща.

— Но защо?

— Както сама каза, ти си член на кралската фамилия — Олрик я изгледа и пръстите му се стрелнаха към брадата. — Имаш ли представа в каква позиция ще се озова, ако бъдеш заловена? Във война сме. Не мога да си позволя да бъдеш задържана за откуп.

Тя се взря в него:

— Лъжеш. Изобщо не става въпрос за откупи. Смяташ, че не съм в състояние да се справя.

— Ариста, вината е моя. Не трябваше да…

— Да назначаваш сестра си, вещицата, за посланик?

— Не бъди такава.

— Простете, Ваше Величество, каква желаете да бъда? Как да реагирам, когато в очите ми казват, че съм безполезна и че трябва да си ида в стаята и…

— Не съм казал нищо подобно! Престани да ми приписваш думи!

— Но си го мислиш. Всички си го мислите.

— Вече и ясновидка ли си станала?

— Отричаш ли?

— По дяволите, Ариста, нямаше те шест месеца! — той удари облегалката с юмрук. Ударът отекна из залата като барабан. — Шест месеца и нито един съюзник! Едва си измъкнала едно мъгливо може би. Това е доста слабо представяне. Срещата с Гаунт е твърде важна. Това може да е последният ни шанс.

Тя се изправи.

— Моля за прошка, Ваше Величество. Поднасям извиненията си за характеристиките си на пълен провал. Възможно ли е да получа кралското разрешение да се оттегля?

— Ариста, недей.

— Моля, Ваше Величество, крехката ми женственост не може да понесе такъв разгорещен спор. Чувствам се слаба. Може би ако се оттегля в покоите си и си приготвя отвара, ще се почувствам по-добре. Тъкмо ще се възползвам да омагьосам метлата си и да полетя край замъка, за да освежа сетивата си.

Тя се извъртя и излезе, затръшвайки огромните врати.

Зачака с опрян на вратата гръб, чудейки се дали Олрик ще се втурне подире й.

Дали ще се извини и ще ми позволи да ида?

Ослушваше се за звука на стъпки.

Тишина.

Щеше й се да владее магия, защото тогава никой не можеше да й попречи да се срещне с Гаунт. Олрик бе прав: това беше последният им шанс. И тя нямаше намерение да повери меленгарската съдба на Дилнард Линрой, извънреден държавник. Пък и се бе провалила, и смяташе за свой дълг да поправи нещата.

Видя Тим — или Томи — да се опира на близката стена, гризейки нокти. Той й се усмихна.

— Надявам се възнамерявате да се отправите към кухните. Умирам от глад, буквално ще си изям ръцете! — той се изкикоти.

Тя се отдели от вратата и бързо закрачи по коридора. Почти пропусна да види Моувин Пикъринг, седнал на широкия перваз на гледащ към двора прозорец. Вдигнал крака, скръстил ръце и облегнат на рамката, той се печеше като котка. Все още носеше траур.

— Проблеми с Негово Величество?

— Държи се като магаре.

— Какво е направил този път?

— Замени ме с дребната отрепка Линрой. Праща него с Елисфар вместо мен, за да сключи съюз с Гаунт.

— Дилнард Линрой не е лош човек. Той…

— В настоящия момент не ми се слуша колко е велик Линрой. Мразя го.

— Съжалявам.

Тя погледна към хълбока му и той моментално насочи вниманието си обратно към прозореца.

— Все още не го носиш? — запита тя.

— Не отива на тоалета ми. Сребърната дръжка се откроява върху черното.

— Мина повече от година от смъртта на Фанън.

Той рязко се извърна:

— Откакто Луис Гай го уби, искаш да кажеш.

Ариста си пое дъх. Не бе свикнала с новия Моувин.

— Но нали си телохранител на Олрик? Не е ли малко трудно да изпълняваш тази си задача без меч?

— Досега не е било проблем. Планът е следният. Седя си тук и гледам патиците в двора. Е, предполагам е по-скоро стратегия, или дори програма. Както и да е, това е единственото място, където баща ми не би погледнал, така че мога да си седя тук по цял ден и да гледам патиците. Миналата година бяха шест, знаеше ли? Сега са останали само пет. Не знам какво се е случило с другата. Не спирам да я търся, но не мисля, че ще се върне.

— Вината не беше твоя — нежно каза тя.

Моувин се протегна и прокара пръсти по ръба на перваза:

— Напротив, беше.

Тя постави ръка на рамото му и стисна леко. Не знаеше какво друго да стори. Първо майка й, сетне баща й, Фанън, Хилфред… всички изчезваха. Моувин също се стопяваше. Момчето, което обичаше меча си повече от подаръците на Зимния фестивал, шоколадов кейк или плуване в горещ ден, вече отказваше да го докосва. Най-възрастният син на граф Пикъринг, веднъж призовал дори слънцето на дуел, защото валял дъжд в предназначен за лов ден, прекарваше дните си в зяпане на патици.

— Няма значение — додаде Моувин. — Светът така или иначе свършва.

Той вдигна очи:

— Каза, че Олрик праща онова копеле Линрой при Гаунт. Това ще докара гибелта на всички ни.

Колкото и да се стараеше, тя не можа да сдържи пристъпа на смях. Удари го леко по рамото, сетне го целуна по бузата.

— Само така, Моувин. Не спирай да гледаш откъм веселата страна.

Остави го и продължи по коридора. Подминавайки кабинета на камерхера, старецът изникна на прага.

— Ваше Височество? — повика я той с очевидно облекчение. — Кралският защитник Ройс Мелбърн все още очаква да види дали услугите му не са нужни. Очевидно той и партньорът му смятат да си вземат малък отпуск, освен ако кралят не възнамерява да им възложи нещо неотложно. Да му кажа ли, че е свободен?

— Да, разби… Не, почакай — тя стрелна с поглед телохранителя си. — Томи, прав си. Гладна съм. Бъди така добър да донесеш за двама ни малко пиле или каквото там намериш в кухнята. Ще чакам тук.

— Веднага, но името ми е…

— Бързо, преди да съм си променила мнението.

Тя зачака той да се отправи в изпълнение на заръката, сетне се обърна към камерхера.

— Къде каза, че чака Ройс?