Майкъл Дж. Съливан
Нифрон се въздига (12)

Глава 11
Ратибор

Влизайки в нощен Ратибор Ариста си помисли, че това е най-мръсният и отвратителен град, който можеше да си представи. Улиците се виеха в произволни линии, вкопчвайки се една в друга под странни ъгли. Край всяка сграда имаше струпани отпадъци. Тесните тротоари представляваха ужасяващи ивици от кал и фекалии. Над мръсотията бяха хвърлени дъски, принуждаващи минувачите да балансират като въжеиграчи. Къщите и магазините бяха не по-малко мизерни. Издигнати в необичайните ъгли на пресечките, сградите бяха оформени като парчета сирене, придавайки на града натрошен изглед. Здраво затворените заради вонята прозорци бяха станали непрозрачни от нечистотията, с която ги бяха заливали преминаващите коли.

Ратибор процъфтяваше по подобие на бедняк, гордеещ се с мазолите си. Ариста бе чувала за репутацията му, но докато не се убеди лично, не я беше разбирала. Това бе работнически град, място, където милост не бе проявявана или очаквана. Тукашните носеха бедността и нещастието с гордост, извличайки съмнителен престиж от съревнования по нещастие над чаша бира.

Нехранимайковци и вагабонти, амбулантни търговци и крадци крачеха по дъските, изплувайки и отново потъвайки в сенките. Не липсваха уличните деца — изоставени, ако се съдеше по вида им — парцаливи животинчета, приклекнали край входовете. Сред тълпите се движеха и малки семейства. Търговци със съпругите и децата си носеха вързопи или тласкаха колички с богатствата си. Всички изглеждаха изтощени и мизерстващи, лутащи се из градския лабиринт.

Дъждът бе започнал малко след като напуснаха хълма и не спря да вали през остатъка от пътуването. Ариста подгизна до кости. Косата й се лепеше по лицето, пръстите й се бяха набръчкали, качулката се увиваше около главата й. Ройс ги водеше из преплетените кални улици, а леденият вятър я караше да потръпне. С нетърпение бе чакала да стигнат града. Макар да не изглеждаше според очакванията й, всякакъв подслон щеше да е добре дошъл.

— Ще желаете ли дъждобран, мадам? — попита търговец, повдигнал стоката си. — Само пет сребърни! — продължи той. Принцесата не забави коня си. — Ами нова шапка?

— Някой от вас, господа, нуждае ли се от компания за през нощта? — провикна се окаяна жена, седнала на дъска под навеса на галантерия. Отметна косата от лицето си и се усмихна съблазнително, разкривайки липсващи зъби.

— Какво ще кажете за пиле за вечеря? — попита ги друг, вдигнал някаква мъртва птица, тъй гърчава, че трудно можеше да се определи като кокошка.

Ариста поклати глава, подканяйки коня си да върви по-бързо.

Навсякъде имаше знаци — заковани за гредите на навесите или забити в калта. Предлагаха неща като ПИВО, САЙДЕР, МЕДОВИНА, ВИНО, БЕЗ ВЕРЕСИЯ! и ТРИДНЕВНО СВИНСКО — ЕВТИНО! Ала някои бяха по-заплашителни, като: ПРОСЯЦИТЕ ЩЕ БЪДАТ АРЕСТУВАНИ и ВСИЧКИ ВЛИЗАЩИ В ГРАДА ЕЛФИ ТРЯБВА ДА СЕ РЕГИСТРИРАТ ПРИ ШЕРИФА. Боята на последния знак бе все още прясна.

Ройс се спря пред странноприемница, на чийто знак бе изографисано гротескно кикотещо се лице и надпис СМЕЕЩИЯТ СЕ ГНОМ. Издигаше се на три етажа, което бе сносно дори и по стандартите на Колнора, ала едва се промушиха през тесния вход. Вътре се носеше миризмата на мокри дрехи и дим. Таверната бе толкова претъпкана, че Ейдриън трябваше да им проправя път.

— Търсим собственика — обърна се Ройс към млад мъж, нарамил поднос.

— Това ще да е Айърс. Онзи господин със сивата коса зад бара.

— Истина е, казвам ви! — високо говореше младок с огненочервена грива. Не бе ясно кому говори, изглежда се обръщаше към всички. — Баща ми е пралеонски страж. Служил е на Негово Величество двадесет години.

— И какво доказва това? Урит и останалите загинаха в огъня. Никой не знае как се е подпалил.

— Андроус го запали! — убедено изкрещя червенокосият. Внезапно помещението утихна. Ала младежът не спря дотук и се възползва от настъпилата тишина, за да продължи. — Той предаде краля, изби кралското семейство и взе короната, за да предаде кралството на императрицата. Добрият крал Урит никога не би се присъединил към Новата империя. Тези, които му бяха верни — също.

Яростни викове се разнесоха от тълпата.

Насред тази суматоха тримата достигнаха бара, където неколцина мъже наблюдаваха глъчката, стиснали празни халби.

— Мистър Айърс? — обърна се Ройс към мъжа, който с помощта на едно момче се мъчеше да постави нова бъчва.

— Кой се интересува? — попита мъжът. Носеше оцапана престилка. Лицето му бе изпотено и почервеняло от напрежението.

— Искаме да наемем две стаи.

— Нямате късмет. Всичко е заето — отвърна Айърс, без да спира. — Джими, повдигни я.

Изцапаното хлапе скочи и мушна клин под бъчвата, накланяйки я леко напред.

— Някъде другаде из града има ли свободни места? — попита Ейдриън.

— Навсякъде ще да е така, приятелю. Тъпкано е до дупка. Със седмици идват бежанци.

— Бежанци?

— Да, хората бягат от националистите. Повечето идват тук. Нищо против, отлично се отразява на бизнеса.

Айърс извади канелката от старата бъчва и с дървен чук я заби в новата. Наточи една-две халби да дръпне утайката и, като избърса ръце в престилката си, започна да изпълнява поръчки.

— Няма ли къде да нощуваме?

— Не мога да кажа, поне на мен не ми е известно — отвърна Айърс и най-сетне отдели миг да обърше заплашително висналата на носа му капчица пот. — Може би някой отдава под наем част от дома си, обаче всички странноприемници са тъпкани. Дори ми се наложи да отдавам място по пода.

— Останало ли е? — с надежда попита Ейдриън.

— Какво дали е останало?

— Място. Вън вали изключително силно.

Айърс вдигна глава и се огледа.

— Има местенце под стълбите, дето още никой не го е взел. Ако нямате нищо против цяла нощ да ви крачат над главите.

— По-добре е от канавката — сви рамене Ейдриън. — Може би утре ще има повече свободни места.

Лицето на собственика изрази съмнение.

— Ако ще останете, ще ви струва четиридесет и пет сребърни.

— Четиридесет и пет? — зашеметен възкликна Ейдриън. — За място под стълбите? Нищо чудно, че никой не го е взел досега. Та една стая в „Царствената лисана“ в Колнора струва двадесет!

— Иди там тогава. Обаче ако искаш да останеш тук, ще броиш четиридесет и пет сребърни тенента. Ти си решаваш.

Боецът се навъси, ала отброи парите.

— Надявам се в цената влиза вечерята.

— Не — поклати глава Айърс.

— Също имаме и три коня.

— Браво на вас.

— И в конюшнята ли няма място? Проблем ли ще е да ги оставим отпред?

— Никакъв — ако броиш по още пет сребърни на кон.

Запровираха си път през тъпканицата и се добраха до дървеното стълбище. Неколцина бяха закачили мокрите си наметки там, имаше и празни бъчонки. Ройс и Ейдриън подредиха бъчвите и щайгите в нещо като заслон и нахвърляха плащовете отгоре. Някои ги изгледаха сурово — несъмнено стопаните на въпросните одежди — ала никой не каза нищо — разбираха ситуацията. Оглеждайки се, Ариста видя други хора, свити по ъглите и край стените на огромната стая. Някои от тях бяха семейства, чиито деца се опитваха да спят, положили главици на влажните дрехи. Майки ги галеха и пееха приспивни песни над пиянската врява. Тези бяха късметлии. Тя се зачуди за семействата, които не можеха да си позволят частица от пода.

Колко ли треперят навън, свити под дъските или в някоя алея?

Ариста установи, че шумът в странноприемницата не бе грохотът на четиридесет различни разговора, а по-скоро една дискусия, в която участваха различни люде с разнообразни мнения. Понякога един от говорещите успяваше да надвика останалите, след което биваше заглушен от тълпата. Най-гласовит беше огненоглавият.

— Не, не е! — изкрещя още веднъж той. — Не е кръвен роднина на Урит. Той е брат на втората съпруга на Урит.

— И предполагам смяташ, че първата му съпруга е била убита, за да може той да се ожени за Амитър, за да може Андроус да стане херцог?

— Точно това казвам! — заяви младокът. — Не виждате ли? Планирали са това с години — и то не само тук. Сториха го в Олбърн, Уоррик… Дори опитаха и в Меленгар, ама там се провалиха. Някой гледа ли онази пиеса? „Конспирацията за короната“. Тя е по истински случай. Децата на Амрат надхитрили заговорниците. Ето защо Меленгар не се подчини на Новата империя. Не виждате ли? Всички ние сме жертви на заговор. Чух дори, че може изобщо да няма никаква императрица. Цялата история за Наследника на Новрон е измама, с която да се залъгват масите. Нима мислите, че някаква си фермерка може да убие звяр? Хора като Андроус ни контролират — зли, корумпирани убийци, нямащи капка благородна кръв във вените си, нито чест в сърцата си.

— Е, и какво? — запита дебелак с карирана жилетка. — Какво ни дреме кой ни управлява? Нашата е все една и съща. Говориш за неща между ония със синята кръв. Нас това не ни засяга.

— Лъжеш се! Колко мъже от града бяха принудително отведени в армията? Колко от тях ще умрат заради императрицата? Колко синове бяха пратени да се бият с Меленгар, който никога не е бил наш враг? Сега националистите идват. Само на няколко мили на юг са. Ще завладеят този град, точно както направиха и с Вернес. Защо? Защото сме част от империята. Нима смятате, че синовете, братята и бащите ви щяха да умират, ако Урит беше още жив? Искате да видите Ратибор разрушен?

— Няма да разрушат Ратибор! — изкрещя в отговор дебеланкото. — Ти просто всяваш смут с глупавите си слухове, опитвайки се да изплашиш достойните хора. Армии ще се бият, управата ще се промени, но нас това няма да ни засегне. Ние пак ще сме си бедни и ще се борим за оцеляване, както винаги досега. Крал Урит имаше своите войни, вицекрал Андроус също. Работим, бием се и умираме и под управлението на двама им. Такава е съдбата ни. Подобни предателски приказки само ще докарат нечия смърт.

— Ще запалят града — рече възрастна жена със синя забрадка. — Точно както опожариха Килнар. Зная. Бях там. Видях ги.

Всички очи се обърнаха към нея.

— Това не е истина! Не може да бъде — протестира шишкото. — Няма логика. Защо им е да опожаряват градовете? Биха ги искали непокътнати.

— Не националистите — рече тя. — Империята го стори.

В стаята се възцари тишина.

— Когато имперските управници видяха, че градът е изгубен, наредиха подпалването му, за да не остане нищо за националистите.

— Истина е — рече мъж, разположил се със семейството си близо до кухнята. — Ние живеехме във Вернес. Видях градската стража да подпалва домовете и дюкяните.

— Тук ще се случи същото — младокът отново съумя да привлече вниманието. — Освен ако не сторим нещо.

— Какво можем да направим? — попита млада майка.

— Можем да се присъединим към националистите. Да им дадем града, преди вицекралят да е съумял да го подпали.

— Това е предателство! — каза дебелият. — Ще докараш смъртта на всички ни!

— Империята завладя Ренидд чрез измама, убийство и мошеничество. Думите ми не са измяна, те са лоялност към монархията. Да стоим със скръстени ръце, докато империята изнасилва кралството и опожарява града е предателство; и освен това глупашка страхливост!

— Глупак ли ме наричаш?

— Не, сър, наричам те страхлив глупак.

Дебелият се изправи възмутено и изтегли кама.

— Настоявам за удовлетворение.

Младежът се изправи и извади дълъг меч:

— Както желаеш.

— Сражаваш се с меч срещу кинжал, а наричаш мен страхливец?

— Нарекох те също така и глупак, глупак е този, който държи кинжал и предизвиква мечоносец.

Неколцина от присъстващите се изсмяха, което още повече вбеси шишкото:

— Нямаш ли чест?

— Аз съм само беден войнишки син от мизерен град. Не мога да си позволя чест.

Тълпата отново се изкикоти.

— Също така съм и практичен човек, който знае, че да победиш е по-важно от това да умреш — честта е нещо, което засяга само живите. Но знай следното: избереш ли да се биеш с мен, ще сторя всичко по силите си, за да те убия, както ще направя всичко, за да спася този град и жителите му. Да вървят по дяволите честта и клетвите!

Тълпата избухна в аплодисменти — за голямо неудовлетворение на дебелия. Почервенял, той постоя за миг, сетне мушна камата в колана си и рязко излезе.

— Но как можем да предадем града на националистите? — попита старата жена.

Младежът се обърна към нея:

— Ако вдигнем опълчение, ще можем да се въоръжим от оръжейната и да нападнем градския гарнизон. Сетне ще арестуваме вицекраля. Имперската армия лагерува една миля на юг. Когато националистите атакуват, имперските войски ще се отправят към града, дирейки закрила. Но ще намерят вратите заключени. Това ще всее смут и националистите ще ги унищожат. Ще ги посрещнем като съюзници. Като се има предвид съдействието, което ще им окажем, може да очакваме справедливо отношение и дори самоуправление, тъй като това е тяхното кредо.

— Представете си само — замечтано рече той — целият Ратибор, целият Ренидд, управлявани от народен съвет, точно както Тур Дел Фур!

Това със сигурност допадна на мнозина от присъстващите.

— Занаятчиите ще притежават дюкяните си, вместо да ги наемат. Фермерите ще са стопани на земите, които обработват и ще ги предават без данъци на децата си. Търговците сами ще определят цените, данъците няма да отиват за войни. Вместо това парите могат да се използват за почистване на града. Бихме могли да павираме улиците, да сринем изоставените сгради и така да намерим работа за всички. Сами ще си назначаваме шерифи и управители, но те ще имат малко работа, защото каква престъпност би могло да има в един свободен град? Свободни хора със своя собственост нямат причина да вършат престъпления.

— Склонен съм да се бия за това — рече мъж, разположил се със семейството си край прозорците.

— Аз също, за павираните пътища — обяви старата жена.

— Бих искал да притежавам земята си — каза друг.

Още гласове също изразиха интерес и скоро разговорът стана по-сериозен. Гласовете се снишиха, мъжете се събраха на групички.

— Не си от Ренидд, нали? — някой попита Ариста.

Принцесата почти подскочи при откритието, че до нея се е настанила жена. Не бе напълно сигурна в пола й, тъй като тя бе облечена в тъмни панталони и мъжка риза. Заради късата й руса коса, Ариста първоначално я помисли за момче, ала очите издаваха новопоявилата се. Бяха дълбоки, като че задигнати от много по-възрастен човек.

— Не — отвърна неспокойно Ариста.

Жената я изучаваше с поглед, бавно плъзгайки очи по тялото й, сякаш запомняйки всяка линия на фигурата й, всяка гънка на роклята.

— Странна си. Начинът, по който ходиш, по който седиш. Всичко е много… прецизно; много… правилно.

Ариста вече не беше сепната, а чисто раздразнена.

— Не ми приличаш на типа човек, който може да обвинява другите в странност — отвърна тя.

— Ето! — развълнувано рече жената и размаха пръст. — Видя ли? Всеки друг досега щеше да ме е нарекъл мъжкаранеста курва. Ти имаш обноски, говориш с фини намеци като… принцеса.

— Коя си ти? — рязко се намеси Ейдриън, заставайки между двете. Ройс изникна иззад странната жена.

— Кой си ти? — отвърна нагло тя.

Вратата изпращя и вътре се изсипаха униформени имперски стражници. Няколко маси бяха обърнати. Най-близките до вратата клиенти се отдръпнаха страхливо — или биваха изблъскани.

— Арестувайте всички! — гръмко заповяда един. Той се отличаваше с шкембе, тъмни вежди и провиснали бузи. Стоеше на пети, впил палци в колана.

— За какво е всичко това, Тренчън? — изкрещя Айърс иззад бара.

— Добре ще сториш да си затваряш плювалника, Айърс, или ще те сложа в стегалка за нула време. Подслоняването на предатели и осигуряването на място за срещи на заговорници ще ти осигурят да увиснеш от стълба!

— Нищо не съм направил! — извика Айърс. — Хлапето беше. Той започна цялата дрънканица, той и жената от Килнар. Аз само наливах. Не нося отговорност за думите на клиентите си. Нямам нищо общо. Те и неколцина от другите говореха за това.

— Отведете всички за разпит — нареди Тренчън. — Ще стигнем до дъното на нещата. Искам водачите!

— Насам — прошепна мъжкараната. Грабвайки ръката на Ариста, задърпа принцесата към кухнята.

Ариста се противопостави.

Жената въздъхна:

— Освен ако не възнамерявате да поговорите обстойно с вицекраля кои сте и какво правите тук, най-добре ще е да ме последвате.

Принцесата хвърли поглед към Ройс, който кимна, ала на лицето му бе изписано притеснение. Грабнаха чантите си и я последваха.

Започвайки от входа, имперските войници се заеха да извличат хората на дъжда. Жени пищяха, деца плачеха. Съпротивяващите се бяха пребити и изхвърлени. Разположилите се в близост до задната врата се опитаха да избягат, само за да намерят още войници.

Мъжкараната ги отведе в кухнята, където готвачка ги изгледа смаяно.

— Пази се — рече й водачката им. — Тренчън арестува всички.

Готвачката шокирано изтърва черпака си, докато се провираха край нея към килерчето. Жената затвори вратата му и повдигна капак на пода, отвеждащ към избата. Прашни бутилки бяха наредени край стените, както и каци със сирене и масло. Жената откачи висящия на тавана фенер, затвори капака. Поведе ги към другия край на избата. На земята имаше метална решетка. Мъжкараната я отвори с помощта на парче дърво.

— Влизайте! — рече тя.

Над главите си чуха трополене на тежки ботуши по кухненския под, писъци и викове.

— Бързо! — прошепна късокосата.

Ройс влезе първи, спускайки се по оформящите стълба метални стъпенки. Крадецът потъна в мрака и Ейдриън направи знак на принцесата да го последва. Тя си пое дълбок дъх, като че щеше да се гмурва, и заслиза.

Стълбата продължаваше много по-дълбоко, отколкото Ариста бе очаквала. Наместо очаквания от нея тесен тунел, се озова в огромна подземна галерия. Беше непрогледно, с изключение на хвърляната от фенера светлина, а миризмата не можеше да бъде сбъркана. Водачката им закрачи безмълвно, не им оставяйки друг избор, освен да я последват.

Намираха се в канал, далеч по-голям от това, което Ариста си представяше — след видяното на повърхността. Стени от тухли и камък се издигаха на височина дванадесет фута, опирайки в таван с декоративна мозайка. На всеки няколко фута имаше решетки, от които се спускаше оглушителна вода. Тя се пенеше в средата на тунела, спрашаваше се на множество пръски из завоите и при решетките поливаше стените.

Жената с фенера крачеше бързо по тухления тротоар до стената. Дебели каменни арки се издигаха на равни интервали, пораждащи асоциации за ребра. Мъжкараната лесно ги заобикаляше, ала за Ариста с нейната рокля бе далеч по-трудно да преодолява тези препятствия. Бурята на повърхността бе причина за придошлите канални води, фучащи край тях, понесли нечистотии.

Тунелът достигна кръстопът. В горните ъгли на съответните разклонения имаше издълбани маркировки. Едното очевидно отвеждаше по ПЪТЯТ НА ЧЕСТТА, а другото водеше към ХЕРАЛДОВА. Жената с фенера без колебание ги поведе по коридора, чието название бе съобщено първо. Спря рязко.

Този тунел бе малко по-тих и по-широк, но иначе по нищо не се отличаваше.

— Преди да продължим, трябва да бъда сигурна — заговори тя. — Позволете ми да улесня нещата с догадката, че дамата е принцеса Ариста Есендън от Меленгар. Ти си Ейдриън Блекуотър, а ти, Дъстър, си прословутият Демон от Колнора. Права ли съм?

— Което значи, че си Диамант — рече Ройс.

— На вашите услуги — тя се усмихна и Ариста си помисли колко котешки черти има лицето й — едновременно дружелюбно и зло. — Викайте ми Кварц.

— В такъв случай се считай за права.

— Благодаря, че ни измъкна — каза Ейдриън.

— Няма какво да ми благодариш. Това ми е работата. В конкретния случай, и удоволствие. Не знаехме къде сте, но се надявах, че може да се отбиете насам. Сега вървете след мен.

И тя отново закрачи напред. Ариста я следваше с мъка.

— Това какво прави тук? — разнесе се гласът на Ейдриън някъде иззад принцесата. — Този канал е невероятен, а градът над него няма настилка.

— Ратибор не е бил вечно Ратибор — провикна се Кварц в отговор. — Някога е бил нещо много по-голямо. Всичко е забравено, погребано като този канал под векове мръсотия и лайна.

Продължиха да се движат по протежението на тунела, докато не достигнаха ниша, едва вдлъбната, заобиколена от тухли. Кварц се облегна срещу дървената плоскост и блъсна силно. Пъхна пръсти в появилата се цепнатина и плъзна панела настрани, разкривайки таен проход. Прекосиха редица стъпала, отвеждащи към дървена врата. През цепнатините й се процеждаше светлина, долитаха гласове. Кварц почука и отвори, разкривайки огромна подземна стая, пълна с хора.

Маси, столове, бюра и двуетажни легла също заемаха част от пространството. За осветяването на всичко това се грижеха свещи, леещи восъчни сълзи от умиление. Гореше и огън в потъмняла пещ, пламъците му облизващи дъното на огромен казан. Няколко големи сандъка стояха отворени, излагайки на показ съдържанието от сребърни прибори, свещници, дрехи, шапки, наметала и дори дрехи. Други приютяваха чанти, обувки и въже. Поне един бе препълнен с монети, предимно медни, но Ариста зърна проблясъка и на сребърни, и дори златни тененти. Въпросният сандък бе моментално затворен при появата им.

В стаята имаше дузина млади, гърчави хищници, облечени в странни одежди.

— Добре дошли в леговището на плъховете — приветства ги Кварц. — Плъхове, позволете да ви представя трима пътници от Колнора.

Раменете се отпуснаха, ръцете се отделиха от дръжките на оръжията; Ариста чу няколко издишвания.

— Онзи дъртичкия там е Гланц — Кварц посочи към съсухрен дългуч с опърпана брада и тесни очички. Носеше черна шапка и драматично на вид наметало, прилично на епископско. — Той е нашият храбър лидер.

Това подмятане породи изблик на смях.

— Майната ти Кварц! — наруга я момче на не повече от девет.

— Съжалявам, Карат — рече му тя. — Влязоха в Гнома, докато бях там.

— Чухме, че имперковците току-що нахлули там — рече Гланц.

— Да — потвърди Кварц.

Всички погледи се насочиха към Кварц, която си позволи напрегната пауза, за да седне в мек, захабен стол, прехвърляйки крака през облегалката. Очевидно се наслаждаваше на отдаденото й внимание.

— Емъри отново държеше речи — започна тя по подобие на майстор разказвач, обръщащ се към жадна публика. — Този път хората го слушаха. Можеше да подхване нещо, обаче раздразни Лейвън и той го предизвиква на дуел. Ама Емъри каза, че ще се бие с меч срещу кинжал и Лейвън изхвърчава от Гнома. Емъри трябваше да си плюе на петите, обаче спорът с Лейвън му помага да омае тълпата, така че продължава да говори.

Ариста забеляза, че крадците попиваха всяка дума. Бяха завладени от думите на Кварц, която ги подчертаваше с ръкомахания.

— Лейвън, каквото е копеле, тича при Тренчън. Връща се начело с гарнизона. Нахлуват и арестуват всички за измяна.

— А какво направи Айърс? — развълнувано попита Гланц.

— Че какво може да стори? Пита какво става, а ония му викат да млъкне и той го прави.

— Утрепаха ли някой? — запита Карат.

— Не видях, обаче трябваше да се чупаря страшно бързо, та да спася гостите.

— Отведоха ли Емъри?

— Предполагам, ама не видях.

Гланц прекоси стаята, за да дойде по-близо до тях. Кимна, сякаш изразявайки одобрение, сетне започна да поглажда разсеяно брадата си.

— Принцеса Ариста — рече той, повдигна шапка и се поклони несръчно. — Моля да ни извините за обстановката. Рядко посрещаме гости като вас тук. И да си призная, не знаехме кога и дали изобщо ще дойдете.

— Да знаехме, поне щяхме да изкъпем плъховете! — провикна се някой по-назад, предизвикал смях.

— Тихо, окаянико. Простете им, милейди. Те са пълни дегенерати, начинът им на живот само влошава състоянието им. Опитвам се да ги подобря, но както виждате, с малък успех.

— Това е защото ти си най-големият негодник тук, Гланц — заяде се Кварц.

Гланц не обърна внимание на думите й и се обърна към Ройс.

— Дъстър? — попита, вдигайки вежда.

При споменаването на това прозвище стаята утихна. Всички се струпаха напред, за да видят по-добре.

— Мислех, че е по-едър — рече някой.

— Това не е Дъстър — заяви Карат, храбро пристъпвайки напред. — Това е просто старчок.

— Карат — пренебрежително каза Кварц, — новото кученце на обущаря е старо, сравнено с тебе.

Коментарът породи нов залп от кикот. Карат изрита краката на Кварц:

— Трай, луничава мутро.

— Хлапето е право — рече Гланц.

— Нямам чак толкова лунички — рече Кварц.

Гланц подбели очи.

— Не, имам предвид, че не сме сигурни дали това наистина са Дъстър и принцесата? Може имперковците да са знаели, че ги чакаме и да са спретнали нещо. Имате ли доказателства за самоличността си?

Ариста забеляза ръката на Гланц небрежно да се промъква в близост до дългия черен кинжал в колана му. Останалите в стаята се заразпръскваха с бавни, но заплашителни движения. Само Кварц не помръдна от стола.

Ейдриън с леко притеснение проследи как Ройс откопчава наметката си, оставяйки я да се спусне на пода. Всички очи се спряха на затъкнатия в колана му кинжал с бяло острие. Нетърпеливо чакаха следващото му действие. Той ги изненада — бавно разкопча ризата си, разкривайки лявото си рамо, където имаше белег под формата на М.

Гланц се приведе и огледа дамгата.

— Белегът на Манзант — рече той и изражението му се смени с такова на удивление. — Дъстър е единственият, измъкнал се от този затвор.

Всички кимнаха и замърмориха с удивени гласове. Ройс се облече.

— И все пак не ми мяза на чудовище — презрително каза Карат.

— Защото не си го виждал рано сутрин — обясни му Ейдриън. — Преди да закуси е същински сатана.

Диамантите се изкикотиха, а Карат се усмихна колебливо.

— Вече можем ли да пристъпим към работа? — попита Ройс. — Трябва да съобщите на Бижуто, че Етчър е предател и да разберете дали е била уредена среща с Гаунт.

— Всичко с времето си — рече Гланц. — Първо трябва да уредим нещо важно.

— Тъй, тъй — Кварц се оживи, скочи на крака и седна край главната маса. — Плащай, народе.

Разнесоха се недоволни изръмжавания. Крадците неохотно наизваждаха кесии и започнаха да отброяват монети. Струпаха сребро пред мъжкараната. Гланц се присъедини към нея и двамата започнаха да броят.

— Ти също, Сет — рече Кварц. — Беше турил половин камък.

Когато броенето приключи, Гланц и Кварц разделиха плячката на две купчини.

— А задето ги намерих? — попита тя с усмивка.

Гланц се намръщи и отдели купчинка сребро, която тя прибра в собствената си кесия, тъй пълна, че трябваше да я държи с две ръце.

— Обзаложили сте се дали ще успеем? — попита Ариста.

— Почти всички — отвърна Гланц с усмивка.

— Без Гланц и моя милост — щастливо рече Кварц. — То и аз не смятах, че ще дойдете. Просто ми харесаха условията и шанса за печалба, ако цъфнете.

— Големи умове — каза й Гланц, докато на свой ред си прибираше печалбата. — Действително.

Заключил съкровището си в сандък, Гланц се извърна със сериозен поглед.

— Кварц, вземи Сет и идете в лагера на националистите. Виж дали можете да организирате среща. Тръгнете по улица Дигън, тя ще да е най-безопасна сега.

— И поетична — рече Кварц, усмихвайки се на себе си. Махна на Сет, който тъкмо си вземаше плаща. — Зная точно колко имам в сандъка — обяви тя, прибирайки кесията си в упоменатия. — Най-добре ще бъде на връщане да намеря същото количество, иначе всички ще си платят.

Никой не се подигра или пошегува. Очевидно крадците бяха сериозни, когато ставаше дума за пари.

— Да, да, изчезвайте — пропъди ги Гланц и се обърна към новодошлите. — Да видим сега, какво да правим с вас? Не можем да мръднем тази нощ, защото стражниците са пощурели. Пък и времето не е особено благоприятно. Може би на сутринта ще ви намерим убежище, но за тази нощ се страхувам, че ще трябва да споделите скромния ни дом. Както виждате, не разполагаме с подобаващи за принцесата условия.

— Ще се оправя — рече тя.

Гланц изумен я изгледа.

— Сигурна ли сте, че сте принцеса?

— Очовечава се с всеки изминат ден — каза Ейдриън, усмихвайки й се.

— Може да спите там — рече Карат, който скачаше на едно от леглата. — Това е леглото на Кварц, а над него е това на Сет. Няма да се върнат тази нощ.

— Благодаря ти — рече Ариста, сядайки на долното легло. — Ти си истински джентълмен.

Карат се изправи и изпъчи гърди, усмихнат.

— Той е мизерен крадльо, който не си плаща навреме — закани се с пръст Гланц. — Все още си ми длъжник, забрави ли?

Гордата физиономия на хлапето изчезна.

— Учудвам се, че вече са нарекли улица на Гаунт — отбеляза Ариста, променяйки темата. — Нямах представа, че е толкова популярен.

Неколцина се изкикотиха.

— Обратното е — рече по-възрастен с грубовато лице.

— Улицата не носи неговото име — обясни Гланц. — Той носи името на улицата.

— Гаунт е родом от Ратибор? — попита Ейдриън.

Гланц го погледна с такова изражение, сякаш онзи бе изразил съмнение в съществуването на слънцето.

— Роден е на улица Дигън. Казват, че бил заловен от пирати и това променило живота му.

Ейдриън се обърна към Ройс:

— Видя ли? Да израснеш в Ратибор си има и добри страни.

— Дъстър е от Ратибор? Къде си живял?

Ройс не вдигна очи от раницата си:

— Не смяташ ли, че трябва да пратиш някого до Колнора? Бижуто ще иска да узнае веднага за Етчър, забавянето може да доведе до убийства.

Гланц му се закани с пръст:

— Помня те. Не сме се срещали, но и аз бях в Диаманта тогава. Ти беше важна клечка, на всички казваше какво да правят — изкикоти се. — Трудно се отказва човек от този навик, а? Е, с упоритост всичко се постига.

Той се обърна.

— Там има сухи одеяла, които можете да използвате. Сутринта ще помислим за нещо по-добро.

Ройс и Ейдриън ровеха из чантите си. Ариста ги гледаше завистливо, Етчър бе отнесъл нейния вързоп със себе си. Вероятно му трябваше като доказателство, а може би е мислел, че вътре има нещо ценно. Във всеки случай бе знаел, че тя няма да се нуждае вече от нещата си. Най-вероятно беше забравил, че е още на коня му.

Не беше изгубила много неща: оцапана рокля, нощницата, кинжалът и едно одеяло. Единствената вещ, която все още носеше със себе си, бе и единственото нещо, от което се нуждаеше — четката от баща й. Извади я и се опита да оправи заплетената лудница, която представляваше в момента косата й.

— Умееш да общуваш с хората, Ройс — спомена Ейдриън, разтваряйки друга раница.

Ройс изръмжа нещо, което Ариста не разбра. Изглеждаше погълнат от екипировката си.

— Къде си живял, Ройс? — попита принцесата. — Когато си бил тук.

Имаше дълга пауза. Най-сетне той отговори:

— Това не е първият път, когато спя в тези канали.

* * *

Слънцето едва бе надникнало над хоризонта, а въздухът вече беше горещ и натежал от влага. Дъждът бе спрял, ала облаците все още се мотаеха, забърсвайки слънцето с млечовита мъгла. Улиците бяха обсипани с локви, огромни вирове кафеникава вода, неподвижна като стъкло. Мършав помияр душеше из боклука, подгонвайки към каналите плъх. Изпускайки жертвата си, песът отпи от водата, сетне се отпусна на земята, дишайки тежко. Появиха се насекоми. Облаци от комари зажужаха над по-големите локви, зли мухи нападнаха вързаните коне. Животните се отбраняваха, доколкото им позволяваха силите — с поклащане на глава, потропване на копита, размахване на опашка. Появиха се и хора. Повечето бяха жени, облечени в простовати рокли. Малцината мъже бяха голи до кръста. Всички крачеха наоколо боси, оцапани до коленете в кал. Отвориха магазини и сергии, предлагащи скромен асортимент плодове, яйца, зеленчуци и месо, оставено непокрито за голямо наслаждение на мухите.

Ройс почти не бе мигнал. Беше прекалено напрегнат, за да заспи; в крайна сметка се бе отказал. Стана някъде призори и се отправи към повърхността. Покатери се на изоставена сред калта кола и загледа как източната част се разбужда. Бе виждал гледката преди, само лицата бяха други. Мразеше този град. Ако Ратибор беше човек, би му прерязал гърлото още преди десетилетия. Някои проблеми лесно биваха разрешени с едно прокарване на ножа, ала други…

Не беше сам.

С първите лъчи на слънцето забеляза момче да лежи в калта под колата, само главата му се виждаше. Часове наред двамата останаха наясно с присъствието си, ала без да дават признаци за това. Когато магазините започнаха да отварят, момчето се измъкна от калното си легло, пролази до една от по-големите локви и изми част от мръсотията. Косата му остана оцапана със сивкава прах, защото не потопи глава. Отправи се по пътя и Ройс видя, че то беше почти голо, вързало малка кесийка на врата си. Крадецът знаеше, че тя съдържа всичките му принадлежности. Вероятно парче стъкло за рязане, връв, гладък камък за зачукване и трошене, вероятно една-две медни монети — богатство, за което би дало живота си, ако се наложи.

Момчето отиде до друга локва и се напи. Недокоснатата дъждовна вода бе най-добра. По-чиста и по-прясна от кладенчова, и много лесна за набавяне — по-безопасна.

Хлапето непрекъснато поглеждаше през рамо, държейки го под око.

Приключило сутрешния си тоалет, то се промъкна край дюкяна на кацаря, все още затворен. Скри се сред два вързани коня. Хвърли раздразнен поглед към Ройс, сетне метна камъче към бакалницата. Нищо. Момчето подири друг камък, почака и хвърли отново. Този път се прицели в кана с мляко, която се олюля и се разля. Продавачката с вайкания се втурна да я изправи, за да спаси поне малко, а то се стрелна, успявайки да задигне дребна кисела ябълка и яйце. Свърши работата чисто и се върна край плевнята на кацаря, преди да бъде забелязано.

Дишаше тежко, без да откъсва очи от Ройс. Счупи яйцето и изля съдържанието му в устата си, преглъщайки с удоволствие.

Над дясното му рамо Ройс видя приближаването на други две фигури. Други момчета, ала по-едри и по-възрастни. Едното от тях носеше чифт мъжки панталони, стигащи до глезените му. Другарят му бе издокаран с парцалива туника, пристегната с връв, а около врата си носеше парче колан. Момчето не ги забеляза. Двамата го сграбчиха за косата и извлякоха на улицата, където забиха главата му в калта. Взеха му ябълката и кесията, сетне го пуснаха.

Плюейки и давейки се, заслепеното хлапе се бореше да си поеме въздух. Замахна, но ударът му срещна само въздух. Онзи с панталоните го изрита в стомаха и то се строполи на колене. Беше ред на туниката, чийто ритник повали момчето в калта. Смеейки се, двамата поеха по Хералдова. Единият държеше ябълката, а другият въртеше кесията около пръста си.

Ройс гледаше как момчето лежи на улицата. Никой не му помогна. Никой не обръщаше внимание. Момчето бавно пролази под колата. Крадецът го чу как плаче, проклина и удря с пестник в калта.

Усетил нещо на бузата си, Ройс обърса мокротата. Изправи се, изненадан, че дъхът му е тъй сепнат. Последва дъсчения тротоар към бакалницата. Продавачката му се усмихна.

— Ужасна жега днес, нали, сър?

Крадецът не й обърна внимание. Избра най-голямата, най-зряла ябълка, която можа да намери.

— Пет медни, сър.

Безмълвно плати на жената, сетне извади златен тенент от кесията си и го мушна в плода. Закрачи по друг път, минаващ край колата, под която лежеше момчето, и докато крачеше край нея, ябълката се изхлузи от пръстите му и цопна в калта. Ройс прокле кьопавостта си и продължи по улицата.

* * *

Едва преполовил утрото, денят стана непоносимо горещ. Ариста бе облечена в сбирщина от момчурлешки одеяния, предоставени от Диаманта. Безформена шапка криеше по-голямата част от косите й. Овехтяла туника — поне няколко размера по-голяма — и раздрани панталони допълваха вида й на безпризорно хлапе. Това гарантираше почти пълна незабележимост в Ратибор. Ейдриън предположи, че е по-удобно от тежката рокля и наметката.

Тримата пристигнаха на кръстопътя на улиците Легендарна и Знайна. Имаше кратко обсъждане дали да оставят Ариста в плъшето свърталище, но след Хинтиндар, Ейдриън не искаше да я изпуска от очи.

Пресичането на двете улици пораждаше един от многото остри ъгли, тъй често срещани из града. Тук имаше тумбеста църква. Изработена от камък, тя се отличаваше от околните постройки — повече прилична на крепост, отколкото като място за богослужения.

— Защо пък точно нифронска църква? — попита Ейдриън, докато приближаваха входа. — Може би не сме разтълкували правилно писмото. Дори и не знам какво търсим.

Ройс сръчка партньора си и посочи към ъгловия камък. В него бяха издълбани думите:

ОСНОВАНА 2992

— Преди да се родиш, в деветдесет и втора — прошепна той. — Надали е съвпадение.

— Църквите отбелязват ражданията, браковете и умиранията в принадлежащите им околии — изтъкна Ариста. — Ако е имало битка, би трябвало да е записано.

Дърпайки масивните дъбови врати, Ейдриън установи, че са заключени. Почука; след като не последва отговор, потропа отново. Удари с юмрук и точно когато Ройс започваше да се оглежда за друг начин да влязат, вратата се открехна.

— Съжалявам, но служба ще има едва утре — обясни възрастен свещеник. Бе облечен в обичайната роба, оплешивяващ, със сбръчкано лице. През малкия процеп, който бе открехнал, не се виждаха повече подробности.

— Няма проблем. Не съм тук за литургия — отвърна Ейдриън. — Надявах се да погледна църковните записи.

— Записи?

Ейдриън хвърли поглед към Ариста.

— Чух, че църквите отбелязват раждането и смъртта на хората.

— О, да, но за какво ви е това?

— Опитвам се да узная какво е станало с даден човек — свещеникът изглеждаше скептично настроен. — Баща ми — додаде Ейдриън.

По лицето на духовника проблесна разбиране и той ги покани да влязат.

Както и бе очаквал Ейдриън, беше потискащо мрачно. Свещи горяха от двете страни на олтара и из залата, повече да изтъкнат мрака, отколкото да хвърлят светлина.

— Поддържаме отлични архиви — отбеляза свещеникът, затваряйки вратата след тях. — Впрочем аз съм монсеньор Бартоломю. Отговарям за църквата в отсъствие на епископ Талбърт. А ти си?

— Ейдриън Блекуотър — боецът посочи към Ройс и Ариста. — А това са мои приятели.

— Разбирам. Бихте ли ме последвали…

Ейдриън не бе прекарвал много време по църкви. Мракът, разкошът и вторачените очи на скулптурите го смущаваха. Чувстваше се у дома в гората или насред полето, ала вътрешността на църквата винаги го караше да се чувства неспокоен. Тази имаше сводест таван, отпуснал се върху мраморни колони, петолистни барелефи, характерни за нифронската църква. Самият олтар представляваше пищно украсен дървен шкаф с три крила и синьо-зелен мраморен връх. Умът му се върна в замъка Есендън, където подобен олтар бе приютил джуджето Магнус, чакащо да ги обвини в убийството на Амрат. Този инцидент бе положил началото на работните отношения с кралската фамилия в Медфорд.

Само че този имаше повече свещи, както и три позлатени тома. Носеше се сладникавата миризма на салифан. Връз олтара стоеше задължителната алабастрова статуя на Новрон. Както винаги, той коленичеше с меч в ръка, а бог Марибор полагаше корона върху косите му, коронясвайки сина си за владетел на света. Всички посетени от Ейдриън църкви имаха такава, отличаваха се само по големина и материал на изработка. Оригиналът се пазеше в Короносната кула в Ерванон.

Вземайки свещ, свещеникът ги поведе по тясно вито стълбище. Слизането им приключи до врата, край която висеше железен ключ. Духовникът го откачи, мушна го в ключалката и завъртя. Ключалката изщрака, вратата изскърца и свещеникът върна ключа на мястото му.

— Май няма особен смисъл? Да държиш ключа там? — изтъкна Ройс.

Свещеникът се вгледа в него безизразно:

— Тежък е, не обичам да го нося.

— Тогава защо заключваш?

— Само така стои затворена. Иначе плъховете гризат пергаментите.

Помещението бе наполовина колкото църквата над него, разделено от полици, стигащи до тавана, пълни с дебели подвързани с кожа книги. Духовното лице спря, за да запали висящ до вратата фенер.

— Подредени са по хронологичен ред — каза им той под светлината, разкрила нисък таван и изработени от малки камъчета стени, отличаващи се от огромните каменни блокове на остатъка от църквата. — Кой период те интересува? Кога е умрял баща ти?

— Две хиляди деветстотин деветдесет и втора.

Свещеникът се поколеба.

— Деветдесет и втора? Това е преди четиридесет и две години. Изглеждаш отлично за възрастта си. На колко години беше тогава?

— Много малък.

Свещеникът изглеждаше скептичен:

— Съжалявам. Нямаме записи от деветдесет и втора.

— Отвън пише, че църквата е била построена тогава — изтъкна Ройс.

— И все пак нямаме записи за въпросната година.

— Защо? — поинтересува се Ейдриън.

Духовникът сви рамене:

— Може да е имало пожар.

— Може? Не знаеш?

— Тъй като архивът ни не може да ви е от полза, последвайте ме, ще ви покажа обратния път.

Свещеникът пристъпи към изхода. Ройс запречи пътя му.

— Криеш нещо.

— Нищо подобно не правя. Питахте за записи от деветдесет и втора — такива няма.

— Въпросът е, защо?

— Причините може да са всякакви. Как бих могъл да зная?

— По същия начин, по който знаеш, че няма записи от тази година, без дори да провериш — отвърна Ройс, снижил глас. — Лъжеш ни, което отново поражда питането защо.

— Аз съм монсеньор. Не ми харесва да бъда обвиняван в неискреност в собствената си църква.

— А на мен — да ме лъжат — Ройс пристъпи напред.

— Аз също не обичам — отвърна Бартоломю. — Не търсите ничий баща. За глупак ли ме вземате? Защо сте тук? Тази работа приключи преди десетилетия. Защо още се занимавате с нея?

Ройс стрелна с поглед Ейдриън.

— Никога не сме били тук преди.

Свещеникът извъртя очи.

— Знаете какво имам предвид. Какво дирят още серетите? Ти си страж Траник, нали? — посочи към Ройс. — Талбърт ми каза за разпитите, на които си го подложил — един епископ! Само ако патриархът знаеше какви ги вършат питомниците му, отдавна да ви е разпуснал. Изобщо не знам защо още съществувате. Наследникът на Новрон е на трона, не е ли така? Не вярваме ли всички в това? Най-сетне открихте кръвта на Новрон и светът най-накрая е в ред. Вие просто не можете да проумеете, че работата ви е приключена, че не се нуждаем вече от вас — ако изобщо някога е имало нужда.

— Не сме серети — рече му Ейдриън. — А приятелят ми със сигурност не е страж.

— Нима? Отговаря на описанието на Талбърт — дребен, сух, ужасяващ, самата смърт. Но трябва да си е обръснал брадата.

— Не съм страж — каза Ройс.

— Искаме да узнаем какво се е случило тук преди четиридесет и две години — обясни Ейдриън. — И си прав, не търся запис за смъртта на баща ми, понеже зная, че не е умрял тук. Ала е бил тук.

Монсеньорът се поколеба, гледайки към Ейдриън, хвърляйки потайни погледи към Ройс.

— Как се казваше баща ти? — запита най-подир.

— Данбъри Блекуотър.

Духовникът поклати глава:

— Не съм го чувал.

— Но знаеш какво е станало — рече Ройс. — Защо не ни кажеш?

— Защо просто не се махнете от църквата ми? Не ви познавам, нито искам да ви зная кои сте. Станалото — станало. Всичко свърши. Нищо не може да го промени. Просто ме оставете на спокойствие.

— Бил си там — промърмори осенено Ариста. — Преди четиридесет и две години… бил си там, нали?

Монсеньорът я прониза с поглед, стиснал зъби.

— Прегледайте архива, ако искате — каза им примирено той. — Не ме интересува. Просто заключете на излизане. И се убедете, че сте угасили фенера.

— Почакай — Ейдриън бързо извади медальона си и го повдигна към светлината. Бартоломю присви очи, сетне пристъпи по-близо, за да го огледа.

— Откъде си взел това?

— Даде ми го баща ми. Също така ми беше написал и стихотворение, нещо като загадка. Може би ти ще помогнеш да го разтълкуваме.

Ейдриън извади писмото и го подаде на свещеника.

Прочитайки го, духовникът прокара ръка по лицето си, задържайки я пред устата си. Ейдриън видя пръстите му да треперят. С другата си ръка монсеньорът пипнешком се опря на стената.

— Приличаш на него — каза му свещеникът. — Първоначално не забелязах. Минаха четиридесет години, познавах го бегло, ала това на гърба ти е неговият меч. Ако не друго, поне оръжието трябваше да разпозная. Все още го виждам в кошмарите си.

— Значи си познавал баща ми, Данбъри Блекуотър?

— Тогава се казваше Трамус Дан. Поне така сам се наричаше.

— Ще ни кажеш ли какво се случи?

Свещеникът кимна:

— Няма причина да го държа в тайна, освен да защитя себе си, а предполагам е дошло време да се изправя срещу греховете си.

Бартоломю погледна към отворената врата.

— Да затворим — той пристъпи извън прага, сетне се върна объркан. — Ключът е изчезнал.

— У мен е — обади се Ройс, показвайки железния ключ. Придърпа вратата и я заключи отвътре. — Никога не съм харесвал стаи, в които мога да бъда затворен.

Свещеникът взе табуретка иззад един от рафтовете и седна. Главата му бе клюмнала, приличаше на болен. Зачакаха, докато той си пое няколко пъти дъх.

— Следващата седмица ще станат точно четиридесет и две години — започна той. — Очаквах ги с дни и бях разтревожен. Смятах, че са били разкрити, но не това беше причината. Пътуваха бавно, защото тя беше бременна.

— Кой? — попита Ейдриън.

Монсеньорът объркано вдигна глава.

— Знаеш ли какво представлява амулетът, който носиш?

— Някога е принадлежал на Пазителя на Наследника на Новрон.

— Да — отвърна старецът простичко. — Баща ти бе глава на нашия орден — тайна организация, посветила се да пази наследниците на император Нареион.

— Теорема Трапеза Пи — рече Ройс.

Бартоломю го погледна изненадано.

— Да. Търговци, магазинери, фермери — хора, пазещи поверена тям мечта.

— Но ти си свещеник от църквата на Нифрон.

— Мнозина от нас бяха. Някои дори се опитваха да се присъединят към серетите. Трябваше да знаем какво прави църквата, накъде е насочила очи. Аз бях единственият в Ратибор, който трябваше да посрещне императора и неговия закрилник. Редиците на Теоремата бяха оредели през вековете. Малцина вярваха в нея. Аз бях откърмен с мечтата да видя наследника на Нареион отново да се възкачи на имперския трон. Ала никога не очаквах, че ще се случи. Дори често се съмнявах в съществуването на наследник, съмнявах се дали историите не са просто митове. Теоремата се свързваше с членовете само при нужда. Няколко срещи, след което можеха да минат години без никаква вест. А и самите съобщения бяха само окуражаващи слова, нито дума за наследника. Нямаше планове за въстания, нямаше новини за победи или разгроми.

— Бях само момче, млад дякон, неотдавна пристигнал в Ратибор, отскоро изпратен в църквата в южната част, когато баща ми получи писмо, казващо просто: „Той идва. Пригответе се.“ Не знаех какво да мисля. Трябваше да го прочета неколкократно, преди да разбера какво се има предвид под „той“ и когато осъзнах, бях поразен. Наследникът на Новрон щеше да дойде в Ратибор. Не знаех какво точно трябва да сторя, така че наех стая при Брадфорд и зачаках. Трябваше да намеря по-добро място. Трябваше да…

Той поспря за момент, отпусна глава и въздъхна.

— Какво се случи? — попита Ейдриън със спокоен глас, не искайки да прекъсва историята.

— Пристигнаха късно, около среднощ, защото съпругата му се канеше да ражда и пътуваха бавно. Казваше се Нарон и пътуваше със своя телохранител, Трамус Дан и младият чирак на Дан, чието име не си спомням. Настаних ги и баща ти ме прати да търся акушерка. Намерих младо момиче и я пратих в странноприемницата, а аз тръгнах да купя продукти.

— Връщайки се с пълни ръце, заварих отряд серети да крачат по улицата, претърсвайки наред. Бях ужасѐн. Никога не бях виждал серети в Ратибор. Стигнаха странноприемницата преди мен.

Тя се оказа заключена и те заудряха по вратата. Нямаше отговор. Когато се опитаха да проникнат, баща ти се изправи срещу тях и се разрази битка. Аз гледах от другата страна на улицата. Това бе най-невероятното нещо, което бях съзирал. Баща ти и неговия чирак защитаваха входа гръб до гръб. Покосяваха рицар след рицар, поне десетима лежаха на земята мъртви или ранени. Тогава отвътре се разнесе писък. Някой от серетите трябва да беше открил друг вход.

Чиракът изтича вътре, оставяйки баща ти сам срещу останалите рицари. Трябва да бяха поне дузина. С два меча в ръце, той успяваше да ги задържи. Отблъскваше атаките им цяла вечност, когато Нарон се появи на прага. Беше побеснял, целият подгизнал в кръв. Излезе на улицата. Баща ти се опита да го спре, но Нарон крещеше:

— Те я убиха! — и се хвърли сред рицарите, размахал меча си като луд.

Баща ти се опита да го защити. Серетите наобиколиха наследника и аз видях как мечовете им го покосиха. Баща ти, също наобиколен от рицари, изрева и изтърва мечовете си. Помислих, че са намушкали и него и зачаках да го видя как пада. Ала вместо това той свали дългия меч от гърба си. Последвалото кръвопролитие не можеше да се сравнява с досегашното. Трамус Дан, размахал невероятно дългото острие, насече серетите на парчета. Крака, ръце, глави — експлозии от кръв. Вятърът я довя чак до лицето ми.

Когато и последният серет бе убит, Дан изтича вътре и миг по-късно се появи с насълзени очи. Отиде до Нарон и го прегърна. Признавам, че бях прекалено ужасѐн да се приближа или дори да заговоря. Дан приличаше на самия Уберлин, оплескан с кръв от глава до пети, мечът все още край него, тялото му потрепващо. След време нежно положи Нарон на верандата. Някои от рицарите бяха все още живи, потръпваха и стенеха. Той вдигна меча си и ги посече като дърва, сетне си взе оръжията и се отдалечи.

Бях твърде уплашен, за да го последвам; твърде стреснат, дори да се изправя. Не се осмелих да се приближа. Мина време, дойдоха други и заедно намерихме смелостта да влезем. Намерихме младия мечоносец — чиракът на баща ти — мъртъв в спалнята, заобиколен от неколцина мъртви серети. В леглото лежеше промушена жена, в чиито ръце бе убитото й дете. Оттогава не чух нищо за баща ти.

— Това обяснява много, което не знаех за баща си — най-сетне рече Ейдриън. — Сетне трябва да е отишъл в Хинтиндар и да си е променил името. Значи родът на Новрон е изчезнал?

Свещеникът не каза нищо. Седеше напълно неподвижен, само устните му потрепваха.

— Вината беше моя. Семето на Марибор изчезна. Дървото, тъй грижовно напоявано през вековете, се сгърчи и умря. Изцяло по моя вина. Трябваше да намеря по-добро място или да бъда по-предпазлив.

Той вдигна глава. Светлината на фенера се отрази в сълзите му.

— На следващия ден дойдоха още серети и изравниха странноприемницата със земята. Аз поисках тази църква да бъде построена. Епископите така и не разбраха, че го правех като завет — паметник. Те смятаха, че почитам убитите серети. И останах тук, над гробовете им. Ала сега пазя не надежда, а спомен, мечта, която заради мен не ще се сбъдне.

* * *

По обед камбаната призова жителите на Централния площад. На връщане от църквата Ариста, Ройс и Ейдриън минаха оттам, едва успявайки да видят нещо от насъбралата се тълпа. Дузина люде бяха заключени в дъски за наказания. Всички стояха приведени, със заключени китки и глави, коленичили в калта. Над всеки от тях имаше табела, на която набързо бе написано Конспиратор. Червенокосият Емъри бе увиснал на един стълб, вързан за китките. Голото му до кръста тяло бе покрито с множество белези. Лявото му око беше отекло и почти затворено, а долната му устна бе сцепена и покафеняла от кръв. До него висеше възрастната жена от „Смеещият се гном“, споменала за опожаряването на Килнар от империалистите. И над двамата имаше знаци с надпис ПРЕДАТЕЛ. Край затворниците бяха нахвърляни дъски, по които важно крачеше шерифът на Ратибор. В ръцете си държеше къс камшик с няколко възлести жилки и го размахваше заплашително. Целият гарнизон бе вдигнат на крак, за да обуздава разгневената тълпа. По покривите имаше арбалетчици, а войници с щитове и оголени мечове заплашваха всеки, приближил се прекалено близо.

Много от лицата в стегалките бяха познати на Ариста от миналата нощ. Бе шокирана да открие сред заговорниците и хлипащи майки, заключени до съпрузите си. Децата им сред тълпата се протягаха към тях. Най-много я отвращаваше отношението към жената от Килнар. Единственото нейно престъпление бе казването на истината. А сега щеше да бъде нашибана с камшик пред очите на целия град. Гледката бе ужасяваща и заради това, че ако не бе намесата на Кварц, сега Ариста също щеше да виси по идентичен начин.

Облечен в съдийска роба мъж и писар се приближаваха към наказаните. Когато стигнаха центъра на площада, писарят подаде пергамент на съдията. Шерифът изкрещя за тишина. Магистратът вдигна свитъка и зачете.

— Заради заговорничене против Нейно Имперско Високопреосвещенство Модина Новронска и цялото човечество; за клевета срещу Негово превъзходителство вицекраля и заради подбуждане на масите срещу висшата класа, обявява се за достойно тези престъпници моментално да бъдат наказани. Виновните в конспираторска дейност ще понесат двадесет камшика и ще останат заключени цял ден, освободени едва по залез-слънце. Виновните в измяна ще получат сто камшика; ако останат живи, ще бъдат оставени да висят, докато умрат от глад и жажда. Всеки, опитал се да им окаже съдействие, ще бъде сметнат за виновен в сходно нарушение и ще получи същото наказание.

Той нави пергамента.

— Шериф Вигън, започнете.

Сетне мушна свитъка в ръцете на писаря и пое обратно по пътя, откъдето бе дошъл. След кимване от страна на шерифа, войник се приближи към първата дъска и разкъса роклята на младата майка. Някъде из тълпата изпищя дете. Шерифът замахна, без да обръща внимание на молбите й за милост. Жилите се впиваха в гърба й, тя се мяташе и виеше. Писарят чинно отбелязваше нанесените удари. Когато бройката бе изпълнена, гърбът на жената беше подгизнал от кръв. Шерифът реши да си даде почивка и връчи бича на един войник, който се зае да обработва гърба на съпруга на току-що битата, докато шерифът лениво си пийваше.

Сред утихналата и без това тълпа настана пълна тишина, когато дойде ред на жената от Килнар. Тя запищя още при приближаването им. Шерифът и заместниците му се редуваха, тъй като жегата правеше работата им доста изтощителна. Замахванията показваха натрупалата се в ръцете им умора. Ударите се сипеха по раменете, гърба и понякога дори бедрата. След първите тридесет удара тя спря да крещи и само простенваше. По времето, когато писарят отброи шестдесет, тя висеше безжизнено. Приближи се лекар, вдигна главата й за косите и я обяви за мъртва. Писарят отбеляза. Не премахнаха тялото.

Дойде ред на Емъри. Младежът не бе обезкуражен от гледката на предишните наказани; държа се най-храбро от всички. Стоеше горд като войник, когато шерифът се приближи към него с камшик в ръка.

— Смъртта ми няма да промени истината, че вицекрал Андроус е истинският предател, отговорник за смъртта на крал Урит и кралското семейство! — успя да изкрещи той, преди първият удар да заглуши думите му. Не извика, ала стисна зъби и само изръмжаваше приглушено, докато възлите превръщаха гърба му в кървава каша. Той също висеше безжизнен след последния удар, ала всички можеха да видят, че диша. Лекарят съобщи това на писаря, който усърдно отбеляза.

— Тези хора не са сторили нищо — рече Ариста, докато тълпата започваше да се разотива.

— Точно вие трябва да знаете, че въпросът не е в това — отвърна Ройс.

Ариста се извъртя. Отвори уста, поколеба се и я затвори.

— Олрик нареди дванадесет души да бъдат публично бити с камшик за подклаждане на бунт, когато църквата бе изгонена от Меленгар — напомни й той. — Колко от тях бяха действително виновни?

— Убедена съм, че това е било наложително за запазването на реда.

— Вицекралят ще каже същото.

— Това е различно. Майки не са били бити пред очите на децата си, нито жени бити до смърт пред погледа на тълпата.

— Права сте — рече Ройс. — Само бащи, съпрузи и синове бити до кръв, белязани за цял живот. Приемам грешката си. Състраданието на Меленгар е удивително.

Ариста го прониза с поглед, но не каза нищо. Колкото и да не й се искаше, колкото и да го мразеше заради изтъкването, осъзнаваше, че Ройс е прав.

— Не се корете — каза крадецът. — Силните контролират слабите. Богатите експлоатират бедните. Така е било и така ще бъде. Просто благодарете на Марибор, че сте се родили богата и силна.

— Но това не е правилно — каза тя, поклащайки глава.

— Това пък какво общо има — с каквото и да било? Правилно ли е, че вятърът духа или че сезоните се променят? Такъв е светът. Ако Олрик не е наредил онези хора да бъдат бити, те може би са щели да успеят с бунта си. Тогава вие с него може би щяхте да бъдете пребити до смърт от ликуващи тълпи, които щяха да бъдат силните, а слабите щяхте да сте вие.

— Наистина ли си толкова безразличен? — попита тя.

— Обичам да гледам на това като на практичност. Престоят в Ратибор има тенденцията да прави хората такива — той хвърли съчувствен поглед към Ейдриън, който се бе умълчал след излизането от църквата. — Състраданието не вирее по улиците на Ратибор. Нито сега, нито преди четиридесет години.

— Ройс… — започна Ейдриън, сетне въздъхна. — Ще ида да се поразходя. Ще се видим в бърлогата.

— Добре ли си? — попита го принцесата.

— Да — рече неубедително той и се смеси с тълпата.

— Съжалявам го — рече тя.

— Нещата не можеха да се развият по по-добър начин. Ейдриън трябва да разбере истинската същност на света и да надживее детинските си идеали. Виждате ли Емъри? Той е идеалист. Ето това се случва с идеалистите, с всеки един от тях. Особено онези, имали нещастието да бъдат родени в Ратибор.

— Но той би могъл да промени съдбата на града — каза Ариста.

— Не, само щеше да промени управляващите. Съдбата щеше да си остане същата. Властта се издига до върха като крем и властва над слабите с жестокост, прикрита като — и често смятана за — доброжелателност. Такива са хората, няма друга възможност. Това е нещо нормално, като времето. И двете не могат да бъдат контролирани.

Ариста се замисли за миг, хвърляйки поглед към небето. Сетне каза уверено:

— Не бих била толкова сигурна.