Майкъл Дж. Съливан
Нифрон се въздига (13)

Глава 12
Да повикаш дъжда

Завърналият се в плъшето свърталище Ейдриън моментално разбра за надвисналите проблеми. Кварц се бе върнала, Ариста стоеше в средата на стаята, упорито скръстила ръце, с непреклонна физиономия. Останалите я наблюдаваха развеселено, а Ройс кръстосваше стаята с вбесен вид.

— Слава на Марибор, върна се! — каза Ройс. — Тя ще ме влуди!

— Какво става?

— Ще завладеем града — обяви Ариста.

Ейдриън повдигна вежда:

— Какво стана със срещата?

— Няма да се състои — отвърна Кварц. — Гаунт е изчезнал.

— Изчезнал?

— Това е официалната версия — разясни Ройс. — По-скоро е мъртъв или заловен. Убеден съм, че зад това стои Мерик. Типично за него е. Предотврати срещата ни с Гаунт и използва този предлог като примамка. Дигън е отишъл да се срещне с Ариста и е попаднал в капан по същия начин. Принцесата се измъкна от своя, ала Гаунт явно не е имал такъв късмет. Сега националистите обвиняват Нейно Височество и Меленгар, убедени, че тя е отговорна. Не успяха да заловят принцесата, но съюз няма да има. Определено е Мерик.

— И точно заради това трябва да докажем обратното на националистите — обясни Ариста, докато Ройс поклащаше глава. Принцесата се обърна към Ейдриън. — Ако завладеем града и им го предадем, ще си върнем доверието им и те ще се съгласят да се съюзим. Когато пое работата, си запазих правото да променям целите. В момента точно това правя.

— И как точно ще превземем града? — внимателно попита Ейдриън, стараейки се да запази неутрален тон. Обикновено бе склонен да взема страната на Ройс, пък и идеята на Ариста изглеждаше откачена. Ала същевременно знаеше, че принцесата далеч не е глупава, и че Ройс често взема решения, движен единствено от собствения си интерес. Освен това не можеше да не се възхити от нея — застанала в стая с крадци и опортюнисти, обявяваща такава благородна идея.

— Както Емъри каза в „Смеещият се гном“ — заговори Ариста. — Вземаме каквито оръжия и брони успеем да намерим. Сетне нападаме гарнизона. Победим ли ги, затваряме вратите на града.

— Ратиборският гарнизон е съставен от… петдесет? Шестдесет опитни бойци?

— Най-малко — отвърна презрително на партньора си Ройс.

— Изправени срещу набързо въоръжени шивачи, пекари и бакали? Ще ви трябва половината градско население — изтъкна Ейдриън.

— Дори и ако успеете да съберете тълпа, много хора ще бъдат избити, а останалите просто ще избягат — додаде Ройс.

— Няма да избягат — отвърна Ариста. — Няма къде да идат. Затворени сме в обграден със стени град. Няма място за отстъпление. Всеки ще трябва да се бори до смърт. След днешната демонстрация на имперската жестокост, надали някой ще иска да се предаде.

Ейдриън кимна:

— Но как очаквате да накарате града да се бие за вас? Та те дори не ви познават. Не сте като Емъри, който има приятели, готови да пожертват живота си заради него. Съмнявам се, че дори Гланц има нужната репутация, за да предизвика такава отдаденост — нищо лично.

Гланц му се усмихна:

— Прав си. Хората ме виждат рядко, а когато това става, ме смятат за отвратителен бандит, представи си.

— Затова ни е нужен Емъри — рече принцесата.

— Хлапето, умиращо на площада?

— Видя как го слушаха хората — каза убедено тя. — Ще повярват в него.

— До момента, в който не бяха набити с камшик до своя идол — вмъкна Ройс.

Ариста се изправи и заговори с по-силен глас:

— Дори и тогава, видя ли лицата им? Още в странноприемницата гледаха на него като на герой — изправящ се срещу империалистите. Когато го биха, когато се изправи пред смъртта и все пак не отстъпи от убежденията си, това засили чувствата им към него и неговите идеали. Империалистите оставиха Емъри да умре. С това го правят мъченик. Представете си как ще се чувстват хората, ако той оцелее! Ако се измъкне от хватката на империалистите, тъкмо когато всички са убедени, че е мъртъв, това може да се окаже искрата, нужна да разпали надеждите им.

— Вероятно вече е мъртъв — рече с безразличие Кварц, докато почистваше ноктите си с кинжал.

Ариста не й обърна внимание.

— Ще откраднем Емъри от стълба, ще разпространим новината, че е жив и че призовава всички да застанат до него и да се сражават — да се сражават за свободата, която той им обеща.

Ройс се навъси, ала Ейдриън обмисляше идеята. На боеца му се искаше да повярва. Да бъде повлечен от страстта й, ала практическата му страна, видяла дузини битки, му каза, че шансът за успех е малък.

— Няма да проработи — най-накрая заговори Ейдриън. — Дори и ако успеете да завземете града, имперските войски просто ще го завладеят отново. Няколкостотин цивилни може и да надвият гарнизон, ала няма да спрат армия.

— Точно затова трябва да координираме атаката си с националистите. Помниш ли плана на Емъри? Затваряме вратите и ги оставяме навън. Тогава националистите ги унищожават.

— А ако не успеете да затворите портите навреме? Ако битката с гарнизона не се развие по план? — попита Ройс.

— Пак няма да има значение — отговори Ариста. — Ако националистите нападнат войската по времето, когато ние вдигаме бунта, на империалистите няма да им е до нас.

— Само дето националистите няма да нападнат без Гаунт — рече Гланц. — Затова все още стоят там. Е, и заради тристате души тежка кавалерия, които лорд Дърмонт води, заедно с останалата част от войската. Националистите досега не са се изправяли срещу войска. Без Гаунт нямат кой да ги води. Те не са дисциплинирани войници, просто граждани и фермери, които Гаунт е насъбрал по пътя. Ще се разбягат при първия зърнат рицар.

— Кой е начело на армията на Гаунт? — попита Ейдриън. Трябваше да признае, че плановете на Ариста бяха поне премислени.

— Някакъв си дебеланко на име Паркър. Говори се, че бил счетоводител в текстилен бизнес. Преди е бил интендант на националистите, ала сетне Дигън го повишил — обясни Кварц. — Не е най-лъскавата монета в кесията, ако ме разбирате. Без ръководството на Гаунт, който да планира и води атаките, националистите нямат никакъв шанс.

— Ти би могъл да го сториш — каза Ариста, взирайки се открито в Ейдриън. — Водил си мъже в битка и преди. Получил си медал.

Ейдриън подбели очи:

— Не беше толкова впечатляващо, колкото звучи. Бяха само малки полкове. Армията на Грендел беше… жалка, с една дума. Отказваха дори да носят шлемове, защото не харесвали как им ехтели гласовете.

— Но си ги повел в битка?

— Да, но…

— Спечели или загуби?

— Спечелихме, но…

— Срещу по-слаб или по-силен противник?

Ейдриън не отговори, на лицето му имаше примирено изражение.

Ройс се обърна към него:

— Кажи ми, че не обмисляш тази небивалица?

Дали? Ала триста души тежка кавалерия!

В гласа на Ариста се появи отчаяние:

— Северната имперска армия на Бректън се е отправила насам. Ако националистите не нападнат сега, обединените сили на империята ще ги смажат. Това чака лорд Дърмонт, това е планът му. Ако седи и чака, ще победи. Но ако националистите нападнат първи, ако няма подкрепления, нито къде да избяга… Това може да е единственият ни шанс. Иначе всичко ще бъде загубено.

— Ако националистите бъдат унищожени, вече нищо няма да стои на пътя на империята. Тя ще се върне и накаже Ренидд за проявеното неподчинение, това включва и Хинтиндар — тя поспря, давайки му време да помисли над това. — Сетне ще превземат Меленгар. Тогава нищо няма да им попречи да завладеят Делгос, Трент и Калис. Още веднъж империята ще владее света, ала не както преди. Наместо просветеното водителство, обединяващо хората, ще бъде управление на жестокост, настървяващо ги един срещу друг. Начело няма да стои благороден император, а шепа алчни за власт хора, криещи се зад фасадата на невинно момиче.

— Ами ти, Ройс? — обърна се към него принцесата. — Забрави ли онези коли? Каква мислиш ще бъде съдбата на всички като тях, когато Новата империя завладее всичко?

— Не виждате ли? — тя се обърна към всички. — Или се бием и побеждаваме, или умираме, опитвайки се. Защото няма да е останало нищо, ако се провалим. Сега е моментът. Това е критичната точка, когато бъдещето на все още неродените поколения ще бъде решено от действие или бездействие. Векове наред хората ще обръщат поглед към тези времена и ще възхваляват храбростта ни — или ще проклинат слабостта ни — сега гледаше директно към Ройс. — Защото ние разполагаме с нужната сила. Тук. Сега. Имаме силата да създадем история. Завинаги ще бъдем прокълнати, ако поне не опитаме!

Тя замлъкна, изтощена, останала без дъх.

Стаята бе притихнала.

За изненада на Ейдриън, Ройс заговори първи:

— Няма да е трудно да накараме Емъри да изчезне. Проблемът е да го пазим скрит.

— Ще обърнат града нагоре с главата, това е сигурно — рече Гланц.

— Не можем ли да го доведем тук? — попита Ариста.

Гланц поклати глава:

— Имперковците знаят за нас. Не ни закачат, защото не правим много проблеми, и защото се възползват от черния ни пазар. Не, със сигурност ще дойдат тук. Пък и без заповеди от Бижуто или първия офицер, не мога да изложа дейността ни на такъв риск.

— Трябва ни убежище, където имперковците няма да се осмелят да погледнат — рече Ройс. — Местенце, където дори няма да искат да дирят. Градският лекар империалист или роялист е?

— Приятел е на Емъри, ако това има значение — обясни Кварц.

— Отлично. Впрочем, принцесо, завладяването на Ратибор не беше в договора. Със сигурност ще ви струва допълнително — обясни Ройс.

— Отбележи го в сметката — отвърна тя, като не можа да сдържи усмивката си.

— Ако това продължава, скоро ще владеем Меленгар — вмъкна Ейдриън.

— Какво е това множествено число? — попита Ройс. — Ти се отказа, забрави ли?

— Охо? Значи ти ще водиш атаката на националистите, тъй ли?

— Шестдесет на четиридесет? — предложи Ройс.

* * *

Макар съвсем наскоро да бе валяло, публичната конюшня на Лордова се подпали подир заник. Над две дузини коне се разтичаха по улиците. Гражданите организираха кофна верига. Онези, които не участваха, с удивление наблюдаваха как огромната дървена постройка гори с пламъци, високо протягащи се към нощното небе.

Тъй като нямаше шанс да спасят конюшнята, съсредоточиха усилията си да запазят съседната касапница. Мъже се покатериха на покрива, без да обръщат внимание на искрите, и поляха дървените плочи. Кофа след кофа биваше лисвана върху магазинчето. Жената на касапина стоеше от другата страна на улицата и гледаше ужасено. Лицето й блестеше на страховитата светлина. Хората — и дори някои имперски стражници — се бориха с огъня с часове, докато накрая, лишен от съседната постройка, той сам изгасна. Конюшнята я нямаше, на нейно място бяха останали само пепелища. Магазинчето на касапина обаче оцеля, само една почерняла стена напомняше за преживяното. Покритите с пепел и сажди жители се поздравиха за добре свършената работа. „Гномът“ се изпълни с празнуващи успеха. Тупаха се по гърбовете и си разказваха вицове и истории за преживени опасности.

Никой не забеляза липсата на Емъри Дорн.

На следното утро градската камбана оповести новините. Чучело висеше на негово място. Пазачите се кълняха, че не са напускали постовете си; обяснение нямаше. Шериф Вигън, магистратът и още неколцина от градските сановници бяха побеснели. Стояха на площада, сочейки обвинителни пръсти ту към стражниците, ту един към друг. Дори вицекрал Андроус отдели време от натоварената си програма да се появи от Градската палата и лично хвърли едно око.

По средата на утрото „Смеещият се гном“ се напълни с клюкари и весели клиенти, като че днес бе празник. Айърс щастливо наливаше.

— Все още дишаше по залез — обяви бъчварят.

— Със сигурност е жив. Защо да го освобождават, ако е мъртъв? — додаде бакалинът.

— Кой го е сторил?

— Какво те кара да мислиш, че някой го е сторил? Хлапето вероятно се е измъкнало само. Емъри е хитрец. Трябваше да се досетим, че имперковците не могат да убият такива като него.

— Сигурно е в каналите.

— Не, махнал се е от града. Нищо не го задържа.

— Като го знам какъв е, най-вероятно сега е у дома на вицекраля и лочи брендито на стареца!

Това породи общ смях, послужил за замезване. Айърс също си имаше версия. Предполагаше, че пазачите са освободили момчето. Емъри беше голям оратор. Айърс го бе чувал да изнася речи в кръчмата десетки пъти; хлапето винаги пленяваше тълпата. Лесно можеше да си го представи как цяла нощ разговаря с охраняващите го и най-накрая ги убеждава да го пуснат. Искаше да предложи идеята си, ала бъчонката беше почти празна, халбите също свършваха. Самият той не си падаше особено по имперковците, ала бяха добри за бизнеса.

Гръмко тропане по вратата задуши смеха, хората се обърнаха рязко. Айърс едва не изпусна бъчвата, която повдигаше, убеден, че шерифът е повел ново претърсване. Ала беше само доктор Герънд.

Той стоеше на прага и тропаше по рамката на вратата с обувката си, за да привлече вниманието им. Всички си отдъхнаха.

— Влез, докторе — провикна се Айърс. — Тъкмо слагам нова бъчонка.

— Не мога — отвърна той. — Не трябва да се приближавам. Само исках да ви кажа да стоите настрана от къщата на Дънлапови. Шарка.

— Зле ли е? — попита бакалинът.

— Доста.

— Всички тия имигранти от юга довличат какви ли не зарази — оплака се Айърс.

— Да, вероятно това е причината — рече доктор Герънд. — Госпожа Дънлап приюти един преди няколко дни, бежанец от Вернес. Той първи заболя от шарката. Така че не се приближавайте до къщата им, докато не ви кажа, че е безопасно. На ваше място бих отбягвал цялата улица Бенинг. Ще видя дали не мога да уредя шерифът да постави някакви знаци и евентуално ограда, за да знаят хората и да заобикалят. Просто обикалям и предупреждавам; много ще съм ви благодарен, ако кажете и на други.

По обед стражниците извлякоха всички жители на града от къщите и дюкяните, дирейки избягалия предател. Първото място, което прегледаха, бе домът на Дънлапови. Петимата пазачи, дежурили в нощта на бягството на Емъри, теглиха чоп и един самотен войник влезе. Вътре намери само двама болни — никой от тях не бе Емъри. След като докладва от разстояние, той влезе обратно в къщата, за да остане под карантина.

Сетне войниците преровиха „Смеещият се гном“, пазара, старата църква, дори и писарския кабинет, оставяйки всичко нагоре с краката. Отряди влязоха в каналите и се върнаха подгизнали. Предателя не бяха намерили, ала носеха няколко сандъка — според някои пълни с откраднато сребро.

Никаква следа от Емъри Дорн.

По здрач край улица Бенинг се издигаше набързо спретната дървена ограда, както и голям варосан знак, който предупреждаваше:

НЕ ПРЕМИНАВАЙ!

Районът е под карантина по заповед на вицекраля!

Два дни по-късно почина войникът, който бе претърсил дома на Дънлапови. Видяха трупа му, покрит с гнойни циреи. Докторът изкопа дупка, докато хората гледаха от разстояние. След това никой не се мяркаше край улица Бенинг.

Градските управници и хората в странноприемницата заключиха, че Емъри или е напуснал града, или е умрял и тайно е погребан нейде.

* * *

Ариста, Ейдриън и Ройс тихо чакаха на прага на спалнята докторът да приключи.

— Превързах го — уведоми ги Герънд. Той беше възрастен мъж с бяла коса, гърбав нос и рунтави вежди, изглеждащи тъжни, дори и когато стопанинът им се усмихваше. — Днес е много по-добре. С такъв бой…

Той поспря, несигурен как да обясни.

— Видяхте какво стана с бедната жена, която висеше край него. Трябваше да е умрял, ала е млад. Ще се оправи, щом се събуди и започне да яде. Естествено, гърбът му ще остане белязан, също така няма да е толкова силен — прекалено много поражения. Притеснявам се единствено да не би лоши хумори да нарушат баланса на тялото му. Но това надали ще е проблем. Както казах, момчето е младо и силно. Нека си почива и ще се оправи.

Последваха доктора на долния етаж, изпращайки го до входа на Дънлапови, където той им пожела лека нощ.

Спирайки на прага, той се извърна и додаде:

— Емъри е добро хлапе. Беше най-добрият приятел на сина ми. Джеймс бе повикан в имперската армия и загина някъде на север — докторът сведе поглед. — Гледайки Емъри да виси там беше все едно да го изгубя отново. Каквото и да стане, искам да ви благодаря.

И той си отиде.

За последната седмица Ариста бе разгледала вътрешността на повече простолюдни домове, отколкото бе видяла през целия си живот. След посещението при пекаря в Хинтиндар, бе убедена, че всички семейства живеят в еднакви къщи, ала тази на Дънлапови по нищо не приличаше на селската. Беше на два етажа, и двата със солиден дървен под. Горният етаж изпълняваше ролята на дебелогред таван. Скромен и леко тесен, домът показваше грижа и просперитет, които в Хинтиндар липсваха. Стените бяха боядисани и украсени с цветя и звезди, дървените повърхности бяха полирани. Керамични и дървени дрънкулки стояха на рафтове над камината. За разлика от къщата на Дънстън и Арбър, тук имаше много мебели. Дървени столове със сламена тапицерия обкръжаваха масата. Още два имаше край чекрък, до който имаше плетени кошници. Масички приютяваха вази с цветя, а на стената висеше шкаф с малки вратички. Чист, спретнат и подреден, това бе поддържан от любяща жена дом, чийто съпруг се грижеше нищо да не й липсва, ала рядко си беше у дома.

— Сигурни ли сте, че не желаете още нещо? — попита госпожа Дънлап, отсервирайки. Беше възрастна, пълничка жена, вечно носеща престилка и бяла забрадка. Имаше навика да кърши сбръчканите си ръце.

— Да — отвърна Ариста. — И още веднъж благодаря, задето ни позволи да използваме къщата.

Старицата се усмихна:

— Рискът не е чак толкова голям. Съпругът ми е мъртъв от шест години. Беше кочияш на Негово Величество крал Урит. Знаехте ли това? — очите й заблестяха, сякаш той отново беше пред нея. — Беше много красив в ливреята и шапката с червено перо и златна брошка. Великолепен човек, горд да служи на краля, правил го в продължение на тридесет години.

— С краля ли го убиха?

— О, не — тя поклати глава. — Ала малко след това умря, от скръб, мисля. Много беше близък с кралското семейство. Караше ги навсякъде. Те му даваха подаръци и се обръщаха към него на малко име. Веднъж, по време на буря, дори доведе принцовете да пренощуват тук. Малчуганите говореха за това седмици наред. Нямахме си свои дечица; мисля, че Пол — съпругът ми — гледаше на тях като на свои деца. Смъртта им в онзи ужасен пожар го покърти. Бащата на Емъри също загина в него. Той беше един от телохранителите на краля. Толкова много смърт имаше в онази ужасна, отвратителна нощ.

— Добър крал ли беше Урит? — попита Ейдриън.

Тя сви рамене:

— Аз съм само една старица, какво разбирам? Хората се оплакваха от него. Негодуваха от високите данъци, от някои закони, как можел да живее в замък с шестдесет слуги и да се тъпче с еленско, свинско и телешко, а междувременно хората да умират от глад. Не зная дали съществува такова нещо като добър крал. Може би има крале, които са достатъчно добри — тя погледна към Ариста и смигна. — Може би имаме нужда от по-малко крале и повече жени, които да движат нещата.

Госпожа Дънлап продължи да мие чиниите.

— Така — заговори Ройс, гледайки към принцесата. — Първата стъпка от бунта ви е завършена. И сега?

Тя помисли за момент, сетне рече:

— Трябва да разпространим историята за Емъри, който ще поведе наближаващата атака. Да го представим като герой, призрак, когото империята не може да убие.

— Вече чувам подобни приказки из града — рече крадецът. — Поне в това бяхте права.

Ариста се усмихна. Подобен комплимент от Ройс беше истинска рядкост.

— Трябва да използваме слуховете — продължи тя, — за да набере бунтът инерция. Искам всеки да знае, че наближава. Искам да мислят за него като нещо неизбежно, подобно на изгрева. Искам да вярват, че не може да се провали. Ейдриън, оглеждай се за благонадеждни хора, които могат да помогнат. Хора, в които останалите се вслушват и им имат доверие. Също така искам да съставиш план за завземането на оръжейната и гарнизона. За разлика от брат си, аз не съм изучавала изкуството на войната. Вместо това ме учиха да бродирам. Знаеш ли колко често ми се е налагало да го правя?

Боецът се изкикоти.

— Задължително трябва да кажем на Олрик да започне инвазията от север. Дори и ако превземем града, Бректън просто може да ни изчака — освен ако Меленгар не приложи натиск. Бих предложила Диамантът да се наеме с изпращането на съобщението, ала виждайки колко може да се разчита на тях, и като се вземе предвид колко важно е това — Ройс, искам ти да отнесеш съобщението. Ако някой може да се промъкне и доведе помощ, то това си ти.

Крадецът сви устни, помисли и кимна:

— Все пак ще говоря с Гланц да видя дали не може да отдели двама от хората си, които да ме придружат. Ще напишете три еднакви послания до Олрик. Всеки от нас ще носи по едно копие, при опасност ще се разделим. Така ще увеличим шансовете поне един от нас да успее. Не забравяйте да напишете и допълнително писмо, в което обяснявате как пътуването на юг е било ваша идея. Не искам гневът му да се излее върху ми. О, също така и какви суми трябва да бъдат изплатени — додаде със смигване той.

Ариста въздъхна:

— Той ще иска да ме убие.

— Не и ако успеете да завземете града — окуражително рече Ейдриън.

— И като стана дума за това, след като съставиш бойния план, помисли как ще се свържеш с армията на Гаунт и ще поемеш командването им. Не съм сигурна как точно ще го сториш, но ще ти напиша постановление, с което те назначавам за посредничещ генерал-посланик и те упълномощавам да говориш от мое име. Ще ти дам ранга на помощен маршал и титлата на лорд. Това може да ги впечатли и ще ти предостави правото да водиш преговори и командваш.

— Съмнявам се, че титлите ще ги впечатлят особено — каза боецът.

— Може би, ала заплахата на северната имперска армия ще добави тежест към думите ти. Без друга алтернатива, отчаяните люде може да се вкопчат във внушителната титла.

Ейдриън се изкикоти.

— Какво? — попита тя.

— А, нищо. Просто си мислех, че за посланик сте отличен генерал.

— Не е вярно. Мислеше си, че съм доста добра за една жена.

— И това.

Ариста се усмихна:

— И добре че съм, защото досега съм ужасна като жена. Наистина не понасям шиенето.

— Тази нощ ще се отправя към Меленгар — каза Ройс. — Освен ако преди това не възнамерявате да ми възложите нещо друго?

Ариста поклати глава.

— Ами ти? — обърна се крадецът към Ейдриън. — Ако оцелееш тази лусто, какво ще правиш, след като знаеш, че наследникът е мъртъв?

— Чакай, сигурен ли си в това? — намеси се принцесата.

— Вие бяхте там. Чухте какво каза Бартоломю — отвърна боецът. — Не мисля, че лъжеше.

— Не казвам, че… просто… ами, Есрахаддон изглеждаше доста уверен, че наследникът е жив, когато напускаше Авемпарта. Сетне — църквата. Вървят по петите на Есра, очаквайки той да ги отведе до истинския наследник. Почти ми казаха това в прав текст миналата година в Ерванон. Така че защо всички го търсят, ако е мъртъв?

— Не е ясно какво е намислил Есрахаддон. Що се отнася до църквата, тя се преструва, че търси наследника — точно както се преструва, че го е намерила — рече Ройс.

— Може, но все пак остава образът, който видяхме в кулата. Доста жив ми изглеждаше.

Ройс кимна:

— Уместна забележка.

Ейдриън поклати глава:

— Не може да е имало друго дете. Баща ми е щял да знае и да го потърси… или да я потърси. Не, Данбъри е знаел, че на потеклото е сложено край. Иначе не би стоял в Хинтиндар.

Погледна към Ройс, сетне сведе очи.

— Във всеки случай ако оцелея, няма да се върна в Ририя.

Партньорът му кимна.

— Вероятно така или иначе ще те убият. Но… предполагам това теб те устройва — щастлив като куче с кокал.

— Моля?

— Нищо.

Настъпи пауза, сетне Ейдриън рече:

— Не е напълно безнадеждно. Но проклетата кавалерия… Те ще посекат националистите за секунди. Да можеше отново да завали.

— Да завали? — попита принцесата.

— Конете на бронираните рицари се нуждаят от твърда земя. През последните няколко дни почвата е изсъхнала вече. Ако можех да се срещна с тях над кална земя, конете ще затъват и Дърмонт ще изгуби най-голямото си предимство. Ала времето не изглежда като че ще предостави съдействие.

— Значи би предпочел да вали непрекъснато до битката? — попита Ариста.

— Това би било прекрасно чудо, ала не очаквам да имаме подобен късмет.

— Може би нямаме нужда от късмет — усмихна му се тя.

* * *

Домът на Дънлапови бе тъмен — с изключение на самотната свещ, която Ариста носеше към втория етаж. Бе се сбогувала с Ройс и Ейдриън, госпожа Дънлап си бе легнала часове по-рано. Къщата бе тиха.

Как изобщо ще проработи този план? Луда ли съм?

Знаеше какво щеше да каже Бърнис, старата й прислужница. Сетне дъртата щеше да й предложи джинджифилово човече за утеха.

Какво ли ще каже Олрик, когато Ройс отиде при него?

Дори и тя да успееше, брат й щеше да е бесен, задето не му се е подчинила и е тръгнала, без да каже никому. Прогони тези мисли, решавайки да се притеснява за тях впоследствие. Можеха да я обесят за измяна, ако искаха. Важното беше Меленгар да е в безопасност.

По всичко личеше, че Бректън щеше да е тук след по-малко от четири дни. Дотогава щеше да е завладяла града. До два дни възнамеряваше да започне бунта и се надяваше, че ще разполага с поне няколко дни, в които да събере припаси от околните ферми и укрепи града.

Ройс щеше да отнесе съобщението. Ако се добереше до Олрик бързо, и брат й реагираше навреме, атаката му през Галевир щеше да отнеме само няколко дни подготовка и още два-три новините за това да достигнат до Акуеста, в резултат на което нови заповеди да бъдат пратени на сър Бректън. Трябваше да го задържи поне толкова. Всичко това при положение, че успееше да завладее града и разгромеше рицарите на лорд Дърмонт на юг.

Два дни. Колко време е нужно за планирането на успешна революция?

Повече, бе убедена.

— Извинявай. Ехо?

Ариста спря, минавайки край отворената врата на спалнята на Емъри. Бяха го поставили в малката стаичка край стълбите, в същото легло, в което принцовете на Ренидд бяха спали веднъж. Младежът не бе дошъл в съзнание, откакто го бяха свалили от стълба. С изненада видя, че очите му са отворени и че той я гледа. Косата му бе прилепнала, на лицето си имаше объркано изражение.

— Как се чувстваш? — попита тихо тя.

— Ужасно — отвърна Емъри. — Коя си ти? И къде съм?

— Казвам се Ариста, намираш се в дома на Дънлапови на улица Бенинг.

Тя постави свещта на нощното шкафче и приседна на ръба на леглото.

— Но аз би трябвало да съм умрял — каза й той.

— Съжалявам за разочарованието ти, ала жив би могъл да си от по-голяма полза — тя му се усмихна.

Младежът се намръщи:

— От полза за какво?

— Не се притеснявай за това сега. Трябва да поспиш.

— Не! Кажи ми. Няма да помогна на империалистите, казвам ти!

— Разбира се. Имаме нужда от помощта ти, за да извоюваме града от тях.

Той я изгледа вцепенен. Огледа се.

— Не разбирам.

— Чух речта ти в „Смеещият се гном“. Планът е добър, ще го направим до два дни, така че си пази силите.

— Направим? Коя си ти? Как възнамеряваш да го сториш?

Ариста се усмихна.

— С практика, предполагам.

— Практика?

— Да кажем, че това не е първия път, когато трябва да спасявам кралство от предател-убиец, домогващ се до престола. Всичко е наред. Поспи. Ще…

— Чакай! Ариста ли каза, че ти е името?

Тя кимна.

— Вие сте принцесата на Меленгар!

Тя отново кимна.

— Да.

— Но… как… защо? — той започна да се надига и потрепна.

— Успокой се — каза му тя с твърд глас. — Трябва да си починеш. Говоря сериозно.

— Не трябва да лежа във ваше присъствие!

— Ще го сториш, ако ти кажа, а аз ти казвам.

— Не… не мога да повярвам… Защо… какво правите тук?

— Тук съм да помогна.

— Невероятна сте.

— А ти понесе бой с камшик, който би умъртвил всекиго. Имаш нужда от почивка и ти заповядвам да заспиваш моментално. Ясна ли съм?

— Да, Ваше Величество.

Тя се усмихна.

— Не съм кралица, Емъри, просто принцеса. Брат ми е кралят.

Емъри изглеждаше посрамен.

— Ваше Височество, тогава.

— Бих предпочела да ме наричаш Ариста.

Младежът изглеждаше шокиран.

— Хайде, опитай.

— Не е подобаващо.

— А нима е подобаващо да отказваш на една принцеса? Особено такава, която е спасила живота ти?

Той бавно поклати глава.

— Ариста — рече срамежливо.

Усмихвайки се, тя импулсивно се приведе и го целуна по челото.

— Лека нощ, Емъри — каза тя и излезе от стаята.

Слезе по стълбите и прекоси прага. Нощта бе спокойна. Точно както Ейдриън бе споменал, небето беше ясно, с изобилни звезди, пръснати из мрачината. Задънената улица Бенинг, свършваща в конюшните на Дънлапови, бе празна.

Беше необичайно за Ариста да е съвсем сама навън. Хилфред неизменно бе играл нейна сянка. Липсваше й — и същевременно се чувстваше добре да е сама сред нощта. Само преди няколко дни бе напуснала Медфорд, ала вече знаеше, че е различна. Винаги се бе страхувала, че животът й нямаше да бъде нищо повече от такъв на благородничка, безпомощен, ограничен. Бе избегнала тази съдба и навлезе в по-престижната, ала също толкова ограничена роля на посланик, която всъщност представляваше по-натруфен вестоносец. Ала сега за пръв път усети, че е намерила истинското си призвание.

Бавно започна да напява. Заклинанието, с което бе омагьосала серетите, бе проработило, а никой не й бе показал как да го стори. Сама бе сътворила магията, използвайки сходна идея и познанията си за Изкуството, насочвайки я към кръвта им.

Това го прави изкуство.

В обучението й действително имаше празнини, ала те се дължаха на характера на липсващото — то не можеше да бъде преподадено. Есрахаддон не бе скрил нищо от нея. Пролуката бе същината на магията. Менторите можеха само да преподават основните техники и методи, ала чисто механичното знание не правеше човек артист. Никой не можеше да преподава креативност или изобретателност. Искрата трябваше да идва отвътре. Трябваше да бъде нещо уникално; нещо, открито от индивида, внезапно осъзнаване, вдъхновение, обединяването на познати елементи по непознат начин.

Ариста знаеше това. Бе го узнала след убийството на рицарите. Знанието едновременно я ужасяваше и вълнуваше. Смъртта на серетите само бе задълбочила ужаса. Ала сега, застанала сама под звездното одеяло в спокойствието на топлата лятна нощ, тя обгърна разбирането си, предизвикващо приятни тръпки. Имаше опасност, естествено, едновременно опияняваща и привличаща; тя се бореше да овладее емоциите си. Припомнянето на ужасените викове на рицарите и израженията им й помогна да се овладее. Не искаше да се изгуби в силата си. В ума й Изкуството бе могъщ звяр, дракон с неизчерпаем потенциал, жадуващ да бъде освободен; ала пуснат да опустошава света безумен скот би бил нещо ужасяващо. Разбираше мъдростта на Аркадиус и нуждата да обуздава страстта, която сега докосваше.

Принцесата постави свещта пред себе си и прочисти ум.

Протегна пръсти във въздуха, сякаш нежно докосвайки невидим обект. Силата завибрира като арфически струни с повишаването на гласа й. Това не бяха думите, на които Есрахаддон я бе учил. Нито идваха от Аркадиус. Словата бяха нейни. Връхчетата на пръстите й напипваха тъканта на вселената и принцесата се бореше да овладее възбудата си. Подръпна струните на невидимата арфа. Можеше да изсвирва отделни ноти или акорди, мелодии, ритми и комбинации от всичко това. Възможностите бяха удивителни, а вариациите тъй многобройни. Цял живот щеше да отнеме едва да започне да разбира потенциала, който долавяше. Ала тази нощ пътят й бе ясен и прост. Замах с китката, раздвижване на пръстите, почти като че се сбогуваше с някого; в този миг свещта угасна.

Появи се вятър. Прахта по улицата се завихри. Стари листа и стръкове трева полетяха. Звездите изчезнаха, закрити от гъсти облаци. Чу как звукът ехти по ламаринения покрив. Металът пееше нейната песен. Тогава усети капките по отметнатото си от качулката, смеещо се лице.