Майкъл Дж. Съливан
Нифрон се въздига (17)

Глава 16
Битката при Ратибор

Ейдриън седеше в дъжда. Тежки вериги приковаваха глезените и китките му към масивен железен кол, забит в земята. Цял ден и през нощта чака в калта, наблюдавайки ленивите движения на националистката армия. И в решаването на съдбата му бяха тъй пипкави, както в атаката си. Преминаваха коне, разливаха чорба, мъже ръмжаха против калта и дъжда. Настъпи нощ и го обзе съжаление.

Трябваше да избяга, дори и ако се бе наложило да пролее кръв. Можеше да спаси живота на Ариста, да я предупреди, че националистите нямаше да окажат съдействие; да я откаже от атаката. Сега дори и ако тя успееше, победата щеше да бъде само мимолетна, последвана от бесило или обезглавяване.

— Гил! — провикна се към минаващия наблизо подгизнал постови.

— А, да — изсмя се Гил, приближавайки се ухилен. — И това ако не е великият маршал. Май вече не сме толкова велики?

— Гил, трябва да ми помогнеш — надвика дъжда Ейдриън. — Трябва да отнесеш съобщение до…

Гил се приведе.

— И защо ми е да помагам на такъв като теб? Ти ме направи за смях. Сержант Милфорд също не беше особено доволен. Накара ме да дежуря цяла нощ.

— Имам пари — каза му боецът. — Бих могъл да ти платя.

— Нима? И къде са тези пари? В някой сандък, заровен в далечна планина? Или може би в другите ти панталони?

— В кесията на колана ми. Имам поне десет златни тенента. Всичките са твои, ако обещаеш да отнесеш съобщение до Ратибор.

Гил любопитно погледна към споменатата. Отвърза кесията и я подхвърли в ръка. Тя издрънка. Той я отвори и изсипа малко монети.

— Еха, я гледай. Не си се шегувал. Тук наистина има злато. Една, две, три… да му се не види! Благодаря ти, маршале — поздрави подигравателно. — Това със сигурност ще облекчи горчилката от две поредни смени.

Той се отдалечи.

— Чакай! — викна Ейдриън. — Не си чул съобщението.

Гил продължи да върви.

— Трябва да кажеш на Ариста да не напада — изкрещя отчаяно, ала Гил си подхвърляше небрежно кесията и потъна в дъжда.

Ейдриън изруга и изрита кола. Строполи се на земята, потънал в отчаяние. Помнеше лицето на Ариста, колко обнадеждена бе изглеждала. Изобщо не й бе минавало през ума, че той може да се провали. Когато първоначално бе срещнал принцесата, я бе сметнал за арогантна и егоистична, по нищо отличаваща се от останалите благородници — глезени лигльовци, алчни и себични.

Кога се промени това?

Заляха го образи. Спомни си я как простираше мокрото си бельо в Шеридън. Как упорито бе спала под конското одеяло онази нощ, плачейки до забрава. Двамата с Ройс бяха сигурни, че тя ще отмени мисията на другия ден. Видя я да спи в лодката надолу по Бернум, спомни си как бе оповестила на всички коя е, когато се напи в дома на Дънстън. Освен, че беше техен клиент и принцеса, нейде по пътя бе станала много повече от това.

Окован под немилостивите удари на дъжда, той се измъчваше от видения за смъртта й. Видя я да лежи по лице в канавката с разкъсана рокля и окървавена бледна кожа. Империалистите най-вероятно щяха да увесят тялото й на централния площад или да го влачат чак до Акуеста, вързано за някой кон. Може би щяха да й отрежат главата и да я изпратят на Олрик като предупреждение.

Обзет от гняв и отчаяние, той започна да копае в калта, опитвайки се да отхлаби кола. Копаеше бясно, дърпаше усилено, отново дълбаеше — клатейки кола напред и назад. Един пазач го забеляза и го прикова на земята, прокарвайки друг кол към веригите около китките му.

— Значи се опитваш да избягаш, а? — рече пазачът. — Да, ама няма да стане. Убил си Гаунт. Затуй ще умреш, но дотогава ще мируваш.

Той се изплю в лицето на Ейдриън, но ефект нямаше, тъй като дъждът отми храчката. Знанието, че това е дъждът на Ариста, съкрушаваше боеца. Прикован по гръб, видя първите лъчи на зората да обагрят утринното небе и сърцето му се сви още повече.

* * *

Емъри можеше да види хоризонта, откроен от бледната утринна светлина. Все още валеше, звукът на щурците бе заменен от сутрешна гълчава. Търговците наизлязоха по улиците доста по-рано от обичайното, тласкайки колички и насочвайки коли към площада в западната част на града. Недосетливо запречиха с тях Кралска и Легендарна. Появиха се и други хора. Емъри ги наблюдаваше как излизат един по един, сетне се сливат в по-големи групи, шляещи се из площада, незабележимо приближавайки се към оръжейната. Носеха дебели дрехи и държаха мотики, вили, лопати и брадви. Повечето имаха ножове, затъкнати в коланите им.

Двама от градските стражници — облечени в леки летни униформи — тъкмо приключваха последната за смяната обиколка. Спряха и огледаха нарастващата тълпа с любопитни изражения.

— Какво става тук?

— Де да знам — рече един от хората и се отдалечи.

— Защо сте се събрали? — запита другият пазач, ала и той не получи отговор.

Бос, облечен в широка риза и панталони до пищялите, Емъри пристъпи напред, чувствайки потупването на меча, който си бе окачил.

— Тук сме да отмъстим за смъртта на нашия повелител крал Урит Рениддски!

— Това е той! Това е Емъри Дорн! — изрева стражникът. — Дръж копеленцето!

Пазачите се втурнаха напред, ала хората бързо ги заобиколиха.

Войниците трескаво изтеглиха мечове и ги размахаха.

— Назад! Отдръпнете се! Отстъпете или ще ви арестуваме!

Омраза изпълваше лицата на събраните, в очите им проблесна възбуда. Започнаха да замахват с вили и мотики. Стражниците се отбраняваха с мечове. Няколко минути тълпата ги заплашваше, сетне Емъри изтегли острието си. Госпожа Дънлап му бе осигурила оръжието, мечът бе принадлежал на съпруга й. През всичките си години на служба, Пол Дънлап, кочияш на крал Урит, не го бе размахвал нито веднъж. Стоманата се измъкна от ножницата със стържене. Със сурово лице и стиснати зъби Емъри разбута хората и се озова срещу пазачите.

Те се потяха. Виждаше капчиците по горната устна на по-близкия. Стражникът нанесе удар. Емъри отстъпи настрана и посрещна острието със своето собствено. Металът изчатка звънко, ръката му усети силата на удара. Пристъпи напред и замахна. Това му се стори удачното движение, точно на място. Върхът на меча му срещна нещо меко и Емъри видя как острието посича гръдта на стражника. Войникът изкрещя, изпускайки меча. Падна на колене, шокирано притиснал ръка към раната. Другарят му се опита да избяга, ала тълпата не му позволи и Емъри промуши и него — в бъбрека. Неколцина заликуваха и залупаха поваления с лопати и брадви.

— Достатъчно! — викна Емъри. — След мен!

Оръжията на стражниците бидоха взети и тълпата последва червенокосия младок към каменната сграда с желязна порта. Когато пристигнаха, Карат вече се беше заел с ключалката. Убиха постовите, останалите все още спяха. Малцина съумяха да се надигнат. Един получи вила между ребрата и се строполи с все нея, Емъри намушка друг, а трети дари рамото си за каузата, отделено с помощта на услужлива брадва. Острието на последната се бе забило тъй дълбоко, че стопанинът й трябваше да срита дарителя. Мечове и щитове бяха окачени по стените и струпани в сандъци от борово дърво. По рафтовете имаше стоманени шлемове и ризници от метални брънки.

Тълпата награби изложеното, заменяйки инструментите на труда с инструменти на войната. Оръжейната се охраняваше от десет души, всички от които се преселиха бързо, по-голямата част от тях пребити до смърт по леглата си, пренесени от временен в постоянен сън. Въстаниците ликуваха, защото бяха завзели оръжейната, без да дадат едничка жертва. Смееха се, подскачаха по масите, чупеха чаши, чинии и каквото още успееха да намерят, изпробвайки новите си оръжия.

Навсякъде край себе си Емъри виждаше диви изражения и предположи, че и той самият не прави изключение. Сърцето му тупаше диво, дробовете работеха енергично. Гърбът вече не го болеше. Чувстваше се силен, въодушевен и същевременно леко замаян.

— Емъри! Емъри! — той се обърна и видя Ариста да си пробива път към него. — Твърде си бавен — изкрещя тя. — Гарнизонът идва. Въоръжи ги и ги подреди на площада.

Като че изтръгнат от сън, Емъри осъзна безумието си.

— Всички навън! — изрева той. — Всички! Подредете се!

* * *

Ариста вече бе започнала да подрежда останалите отвън хора в редици, застанали с гръб към оръжейната.

— Трябва да вземем оръжия! — викна към нея Перин.

— Останете в строя! — излая принцесата в отговор. — Ще ги донесем. Трябва да останете подредени, за да не позволите на гарнизона да ви помете.

Подредените мъже със земеделски сечива в ръце я гледаха ужасени, тъй като от другата страна на площада първите войници вече изтласкваха барикадите от каруци и колички. Влезлите в оръжейната се появиха и заеха мястото си в предната редица.

— Подредете се! — изкрещя Емъри. — Две прави линии!

Ариста изтича в оръжейната и започна да носи мечове. Забеляза Карат да преджобва един мъртвец и блъсна хлапето в стената.

— Помогни ми да изнесем щитове и мечове!

— Не ми е позволено — рече той.

— Не ти е позволено да се биеш, но можеш да пренесеш няколко меча, мътните да те вземат. Точно както отключи вратата. Мърдай!

Карат понечи да каже нещо, сетне се отказа. Започна да сваля щитове. Появи се доктор Герънд, нарамил превръзки, но бързо ги захвърли и също се зае да помага с носенето на оръжията. Излизащата Ариста зърна жена с подгизнала рокля да тича към нея. Мократа й руса коса прилепваше към лицето. Блондинката спря рязко при вида на принцесата.

— Нека помогна — каза тя. — Вие донесете още, а аз ще раздам тези.

Ариста кимна, подаде й оръжията и изтича обратно.

Карат й подаде насъбраните от него щитове, които тя връчи на младата жена. Последната ги раздаде. Когато Ариста излезе отново, видя, че се е подредила линия от по-възрастни мъже и жени, които си предаваха оръжията по подобие на кофна верига, а младата жена добавяше още хора.

— Още мечове! — викна Ариста. — Шлемове и брони най-накрая.

Карат трупаше оръжия на удобни за носене купчинки.

— Достатъчно мечове! — скоро долетя вик. — Дайте щитове!

Камбаната на централния площад започна да бие. Сега звучеше по-различно от друг път, може би това се дължеше на дъжда или бушуващата в ушите на Ариста кръв. Повечето от мъжете държаха само мечове. Виждаше страх по лицата им.

При всяко излизане чуваше гласа на Емъри да заглушава дъжда.

— Спокойно! Подравнете линиите! Стегнете редиците! — командваше като някой ветеран. — Не повече от пестник разстояние между раменете ви. Тези с копия и пики да минат отзад. Тези с щитовете — отпред. Чакайте! Спрете! — викна той. — Върнете се обратно. Просто предайте копията назад, а щитовете дайте на предните.

При следващата партида Ариста поспря на прага и погледна към площада. Гарнизонът бе разчистил колите откъм улица Кралска, появиха се неколцина войници. Хвърлиха кратък поглед към редиците на въстаниците, сетне се заеха да разчистват останалите каруци.

Емъри стоеше начело. Всички носеха мечове или копия, но повечето от тях не знаеха как да ги държат правилно. Почти всеки от предната линия имаше дървен щит, ала повечето просто ги държаха в ръце. Поне един беше хванал щита си наопаки.

— Адам, пред строя! — викна Емъри и въпросният пристъпи напред. — Поеми лявата страна и се погрижи хората да хванат правилно щитовете и мечовете си.

Подобни напътствия даде на Ренкин Пул и Форест.

— Щитовете високо — крещеше Адам. — Не размахвайте, а мушкайте с меча. Така ще поддържате редиците. Не се разреждайте. Човекът до вас е по-добър щит от парчето дърво в ръцете ви! Стойте рамо до рамо!

— Не им позволявайте да ви заобиколят! — крещеше в другия край Ренкин. — Онези от края, обърнете щитовете си, така че да сте защитени от странично нападение. Всички да действат задружно!

Сега биваха раздавани шлемове и ризници. Неколцина в предната редица трескаво нахлузваха леките брони.

Отсреща се бяха строили изненадващо количество имперски войници. Всеки от тях бе заплашително оборудван с ризница, шлем, меч и щит. Стояха спокойни, изпънати и уверени. Поглеждайки към хората на Емъри, Ариста видя нервни движения и изпълнени със страх очи.

Четирима конни рицари се появиха на площада. Двама от тях носеха имперския флаг на копията си. На най-първия кон яздеше шериф Вигън. Сетне идваше Тренчън, чийто кон джапаше из локвите. Освен меч, на колана си шерифът бе закачил и камшик. Лицето на Вигън беше сурово; той не изглеждаше никак впечатлен от набързо оформените редици. Яздеше заплашително напред-назад. Конят му пръскаше кал във въздуха.

— Зная защо сте тук — изкрещя им шерифът. — Тук сте заради един човек.

Посочи към Емъри.

— Той ви е подбудил да извършите престъпление. По принцип бих екзекутирал всички ви за измяна, ала виждам, че предателят е само един — Емъри Дорн. Той, а не вие, е причината за това. Вие сте просто жертви на неговата жлъч, затова ще проявя милост. Положете тези откраднати оръжия, върнете се по домовете си — и аз ще обеся само водачите на бунта. Не се ли подчините, ще бъдете изтребени до крак.

— Спокойно, мъже — викна Емъри. — Той просто се опитва да ви изплаши. Предлага ви сделка, защото е уплашен, уплашен от нас, които стоим обединени и силни насреща му. Уплашен е, защото думите му не ни разколебават. Уплашен е, защото за пръв път не вижда насреща си овце, не вижда насреща си роби, не вижда жертви, които да бие, а мъже. Мъже! Уверени и горди. Мъже, които все още са лоялни на своя крал!

Вигън рязко вдигна ръка и пак така я спусна. Чу се отсечен пукот и Емъри залитна назад. Кръв оплиска околните. От гърдите му стърчеше стрела. Миг по-късно червенокосото момче падна в калта.

Редиците потрепериха.

— Не! — изрева Ариста и като разбута хората, се строполи до Емъри. Трескаво го обърна, вадейки лицето му от мръсотията. Обърса калта. От устата му излизаше кръв. Очите му се въртяха бясно из орбитите. Поемаше си накъсан, хрипкав дъх.

Всички утихнаха. Светът беше застинал.

Ариста държеше Емъри в ръце. Очите му намериха неговите и в тях тя видя молба. Чувстваше как дъхът му се скъсява при всяко повдигане на гръдта му. Сърцето й се късаше при всяка негова конвулсия.

Това не може да е истина!

Тя се вгледа в очите му. Искаше да каже нещо — да му даде частица от себе си, която той да отнесе — ала можеше само да го прегръща. Стискайки го здраво, усети как агонията му затихна. Той спря да потрепва. Спря да диша.

Ариста проплака силно, убедена, че тялото й ще се строши.

Над нея конят на шерифа пръхтеше и удряше копита. Зад нея въстаниците се разколебаха. Чу ги как пускат оръжия и захвърлят щитове.

Ариста си пое накъсан дъх и вдигна лице към небето. Напрегна един крак, сетне другия, изправяйки се — повелявайки си да се изправи. Надигайки тресящото си тяло от калта, тя стисна меча на Емъри, вдигна острието високо над главата си и се втренчи в шерифа.

Ариста изрева с гръмък глас:

— ДА НЕ СТЕ ПОСМЕЛИ ДА ОТСТЪПИТЕ! Задръжте линията!

* * *

Сянка падна връз лицето на прикования към калта Ейдриън, скривайки го от дъжда. Отвори очи и примижавайки, видя силуета на мъж.

— Какво в името на Марибор правиш тук?

Гласът беше познат и Ейдриън се замъчи да види скритото в гънките на робата лице. Дъждът продължаваше да се сипе край него, калните пръски го принуждаваха да премигва.

Изправената над него фигура викна:

— Сержант! Обясни какво става тук. Защо е окован този мъж?

Ботуши дошляпаха из калта.

— Заповед на командир Паркър, сър — в гласа се долавяше нервност.

— Разбирам. Я кажи, сержант, наслаждаваш ли се да си човек?

— Моля, сър?

— Питах те дали ти харесва човешкия облик. Например смяташ ли за удобно да имаш две ръце и два крака?

— Ами… не съм сигурен, че ви разбирам.

— Не, но ще узнаеш, ако този човек не бъде освободен незабавно.

— Но, лорд Есрахаддон, не мога. Командир Паркър…

— Аз ще се погрижа за Паркър. Махни веригите, вдигни го от калта и го отведи в къщата незабавно, или, кълна се, през остатъка от живота си ще лазиш на четири крака.

— Магьосници! — изръмжа сержантът, след като Есрахаддон си отиде. Взе ключ от колана си и се замъчи да отключи окаляните катинари. — Ставай.

Сержантът отведе Ейдриън отново в къщата. Веригите ги нямаше, ала две железни окови все още стягаха китките му. Боецът бе измръзнал и изгладнял, чувстваше се почти удавен, ала в ума му имаше място само за една мисъл.

Дали още има време?

— Ами колите на Южния път? — изръмжаваше Есрахаддон при влизането на Ейдриън. Магьосникът носеше познатата си роба, в момента сива и напълно недокосната от дъжда. Само дължината на брадата го различаваше от Далгрен. Сега тя стигаше до гърдите му, придавайки му по-магьоснически вид.

Паркър седеше зад масата, втъкнал салфетка в яката си и друга чиния яйца с бекон се намираше пред него.

Едно и също ли яде всяка сутрин?

— Заради калта е. Не могат да мръднат и не…

При вида на Ейдриън замлъкна.

— Какво става тук? Наредих той да бъде окован. Защо го водиш?

— По моя заповед — каза му Есрахаддон. — Сержант, освободи го и донеси оръжията му.

— Ти? — зашеметен отговори Паркър. — Ти си тук единствено като съветник. Забравяш, че командвам аз.

— Командваш какво? — попита чародеят. — Хиляда лениви вагабонти? Това беше армия, когато напуснах. При връщането си сварвам сбирщина.

— Заради дъжда е. Не спира.

— Не се и очаква — гневно избухна Ейдриън. — Опитах се да ти кажа. Трябва да нападнете Дърмонт. Тази сутрин Ариста вдига въстание в Ратибор. Тя ще затвори града, така че империалистите няма да имат къде да отстъпят. Трябва да нападнем Дърмонт, преди към него да се е присъединил сър Бректън. Северната имперска армия би могла да пристигне всеки миг. Ако не нападнем, Дърмонт ще влезе в града и ще потуши бунта.

— Какви нелепици — Паркър размаха обвинителен пръст. — Този идва в лагера и обявява, че бил маршал, дошъл да поеме командването на моите войници.

— Е и ще го стори — уведоми го магьосникът.

— Нищо подобно! Той и принцесата на Меленгар са отговорни за предателството, вероятно коствало живота на Дигън. Пък и нямаме никакви новини за северн…

— Дигън е жив, глупако. Нито Ейдриън, нито Ариста имат общо с отвличането му. Направи, както той казва или всички ще бъдат мъртви — или заловени от империята — до два дни. Ала ти, разбира се — магьосникът го изгледа, — ще умреш много по-рано.

Очите на Паркър се разшириха.

— Дори не го знам кой е! — възкликна той. — Не мога да поверя командването на непознат, за когото не знам нищо. Откъде да знам дали е добър? Дали притежава уменията?

— Ейдриън знае повече за сраженията от когото и да било.

— И трябва да приема думата на… чародей?

— Моите думи доведоха до формирането на тази армия. Моите насоки доведоха до победите й.

— Но после те нямаше. Нещата се промениха. Дигън остави мен начело и не мисля, че…

Есрахаддон пристъпи към командира, при което робата му засия. Кървавочервено сияние изпълни вътрешността на стаята, накарало лицето на Паркър да заприлича на цвекло.

— Добре! Добре! — Паркър рязко изкрещя към сержанта. — Направи, каквото казва.

Сержантът освободи ръцете на Ейдриън и излезе.

— Сега, Паркър, поне веднъж свърши нещо полезно — рече му Есрахаддон. — Иди да събереш полковите. Кажи им, че вече ще получават заповеди от маршал Блекуотър, и ги докарай тук моментално.

— Маршал лорд Блекуотър — рече с усмивка Ейдриън.

Есрахаддон извъртя очи.

— Хайде.

— Но…

— Върви!

Паркър грабна наметалото и меча, сетне издърпа ботушите си изпод масата. Излезе, все още държейки ги в ръка.

— Той ще създава ли проблеми? — запита Ейдриън, гледайки как бившият командир подскача с ръмжене под дъжда.

— Паркър? Не. Просто трябваше да му напомня, че е ужасѐн от мен — Есрахаддон погледна към Ейдриън. — Маршал лорд Блекуотър?

— Лорд Есрахаддон? — отвърна боецът, разтривайки китки.

Магьосникът се усмихна и кимна:

— Все още не си казал какво правиш тук.

— Възложена ми е от Ариста Есендън задача. Нае ни да й помогнем да се свърже с националистите.

— И сега те е пратила да поемеш контрол над армията ми.

— Твоята армия? Мислех, че е на Дигън.

— Той също. Щом се отдалечих, Дигън се остави да бъде заловен, преди това поставяйки това същество начело. Ройс с теб ли е?

— Беше. Ариста го прати да съобщи на брат й да нападне Уоррик.

Похапвайки от закуската на Паркър, Ейдриън съобщи на Есрахаддон допълнителни подробности за бунта и намеренията му да нападнат Дърмонт. Тъкмо бе приключил, когато на вратата се почука. Влязоха петима офицери и разтревоженият на вид сержант, носещ мечовете на Ейдриън.

Есрахаддон се обърна към тях:

— Както Паркър несъмнено ви е уведомил, това е маршал лорд Блекуотър, вашият нов командир. Следвайте заповедите му, както бихте следвали тези на Гаунт. Смятам, че в негово лице ще откриете достоен заместник.

Те кимнаха и застанаха мирно.

Ейдриън се изправи, заобиколи масата и обяви:

— Ще нападнем имперските позиции незабавно.

— Сега? — удивено рече един.

— Ще ми се да имахме повече време, но доскоро ръцете ми бяха вързани. Ще съсредоточим атаката си директно през разкаляното поле, където имперковците няма да могат да се възползват от тежката си кавалерия, а стрелците им няма да могат да виждат заради дъжда. Лековъоръжената ни пехота трябва да се движи бързо, за да ги надвием. Ще се спуснем върху им тичешком.

— Но те… — обади се грубоват военен с мустаци и бакенбарди, сетне спря.

— Те какво? — попита Ейдриън.

— Просто размишлявах. Щом ни видят да приближаваме, няма ли да се оттеглят в града?

— Как се казваш?

Мъжът изглеждаше притеснен, ала не отстъпи:

— Ренкуист, сър.

— Съвсем прав си, Ренкуист. Точно това ще опитат да направят. Но няма да успеят. По това време съюзниците ни вече ще са завладели града.

— Съюзници?

— Нямам време за обяснения. Не раздигайте лагера и не използвайте барабани или рогове за свикване на силите ни. С малко късмет, ще ги сварим неподготвени. Вече трябва да са убедени, че нямаме никакво намерение да ги нападаме. Ренкуист, колко според теб ще е необходимо на хората да се подготвят?

— Два часа — отвърна онзи по-уверено.

— Приготви ги за един. Всеки от вас да приготви хората си на източния склон, далеч от погледа им. Стройте три пехотни полка, командирите в средния, левия и десния фланг. Леката кавалерия да се отправи на юг и да ги нападне встрани при тръбата. Един кавалерийски контингент — най-малкият — ще бъде под мое командване и ще остане в резерва на север, близо до града. При синьото знаме започнете да прекосявате тихо полето, при зелено дайте сигнал и нападайте. Тръгваме след един час. Свободно!

Капитаните отдадоха чест и изтичаха обратно в дъжда. Сержантът подаде оръжията на Ейдриън и понечи да се измъкне.

— Чакай — спря го боецът. — Как се казваш?

Сержантът се извъртя рязко:

— Просто изпълнявах заповеди, когато ви оковах. Не знаех…

— Току-що бе повишен в генерал-адютант — уведоми го Ейдриън. — Как ти е името?

Бившият сержант примигна.

— Бентли… сър.

— Бентли, от този миг ще се навърташ край мен и ще се грижиш всички мои заповеди да бъдат изпълнявани, разбрано? Трябват ми бързи ездачи, които да служат за вестоносци — трима ще бъдат достатъчни — и сигнални флагове, син и зелен, колкото се може по-големи. Закачете ги на дълги пръти и се погрижете всички капитани да имат еднакви. Също така ще ми трябва кон.

— Нека са два — рече магьосникът.

— Нека са три — додаде Ейдриън. — И на теб ще ти трябва кон, Бентли.

Войникът отвори уста, затвори я, кимна и излезе.

— Един час — промърмори Ейдриън, докато си окачваше оръжията.

— Не смяташ, че Ариста може да устои толкова дълго?

— Трябваше да поема командването над войската вчера. Само ако имах повече време… бих… надявам се да не е прекалено късно.

— Ако някой може да спаси Ратибор, то това си ти — рече му чародеят.

— Знам всичко за наследника — отвърна Ейдриън.

— Имах усещането, че Ройс ще ти каже.

Ейдриън взе дългия меч и промуши глава през ремъка. Протегна ръка назад и опипа ножницата.

— Помня това оръжие — магьосникът посочи упоменатото. — Това е мечът на Джериш.

Той се намръщи, сетне добави:

— Какво си сторил с него?

— Какво имаш предвид?

— Джериш го обожаваше. Имаше си специална кърпа в ръкавицата, с която го почистваше — нещо като обсесия. Острието беше като огледало.

— Видяло е деветстотин години служба — каза му Ейдриън.

— Изобщо не приличаш на Джериш — рече Есрахаддон и поспря, забелязал изражението му. — Какво има?

— Наследникът е мъртъв — знаеш това, нали? Умрял е тук в Ратибор преди четиридесет години.

Есрахаддон се усмихна:

— И все пак държиш меча като него. Трябва да е заради тренировките. Удивително е колко ви характеризира това. Никога не съм…

— Не ме ли чу? На кръвната линия е бил сложен край. Серетите са ги открили. Убили са наследника — името му е било Нарон, впрочем — жена му и детето му също. Баща ми е бил единственият оцелял. Съжалявам.

— Моят наставник, старият Йолрик, често настояваше, че светът има начин да се самоподдържа в баланс. Това беше негова идея-фикс. Смятах го за луд, ала след като поживееш деветстотин години, започваш да гледаш на нещата по различен начин. Откриваш сходства, за които не се и подозирал. Наследникът не е мъртъв, Ейдриън, само скрит.

— Зная, че би искал да мислиш така, ала баща ми се е провалил — и наследникът е загинал. Говорих с член на Теорема Трапеза Пи, който е бил там.

Есрахаддон поклати глава.

— С очите си видях наследника; познах кръвта на Неврик. Хиляда години не могат да скрият подобно потекло. За да бъда напълно сигурен, проведох тест, който не може да бъде подправен. О, да, наследникът е жив.

— Тогава кой е той? В крайна сметка, аз съм пазителят му. Или поне би трябвало да бъда. Трябва да го защитавам.

— За момента анонимността е много по-добра закрила от мечовете. Не мога да ти разкрия самоличността на наследника. Сторя ли го, ти ще се втурнеш към него и ще привлечеш онези, които наблюдават.

Магьосникът въздъхна.

— Довери ми се, зная какво е да бъдеш наблюдаван. В Гутария записваха всяка моя произнесена дума. Дори и сега, в този миг, всяко мое слово бива чуто.

— Звучиш като Ройс — Ейдриън се огледа. — Сами сме, заобиколени от армия националисти. Нима смяташ, че Салдур или Етелред имат шпиони, прилепили ухо към фермата?

— Салдур? Етелред? — Есрахаддон се изкикоти. — Регентите изобщо не ме притесняват. Те са просто пешки. Ала не си ли се чудил как гиларабринът е избягал от Авемпарта? Мислиш ли, че е по силите на Салдур или Етелред да сторят нещо подобно? Противникът ми е много по-опасен; убеден съм, че той прекарва много време в слушане на думите ми, без значение къде съм. Аз не разполагам с протекцията на твоя амулет.

— Амулетът? — Ейдриън докосна ризата си, чувствайки контурите на металното кръгче. — Ройс казва, че не позволявало на магьосници като теб да открият носителя.

Чародеят кимна.

— Предотвратяването на ясновидски дирения е едно от предназначенията. Тези амулети предпазват носителите от всички аспекти на Изкуството и носят щастие. Хвърли монетка, докато носиш това, и има голяма вероятност тя да падне в твоя полза. Бил си в много битки и опасни ситуации с Ройс. Не си ли имал чести поводи да се смяташ за късметлия? Това бижу е изключително могъщо. Нужното за изработката му Изкуство далеч надхвърляше всичко, което някога бях виждал.

— Мислех, че е твоя изработка.

— Да, но имах помощ. Сам никога не бих могъл да ги изработя. Йолрик ми показа плетката. Той беше най-великият сред нас. Едва разбрах напътствията му и не бях сигурен дали съм направил заклинанието успешно, ала явно съм се справил.

— И все пак ти си единственият в света, който може да прави магии, не е ли така? Значи няма шанс някой да слуша чрез магия.

— Ами дъждът? Не се очаква да спре? Изглежда не съм единственият.

— Страх те е от Ариста?

— Не, само отбелязвам. Не съм единственият магьосник в света и вече бях твърде лекомислен. В бързината си поех рискове, които може би не трябваше, привличайки прекалено много внимание, неволно помагайки на враговете си. При наличието на толкова малко останало време — месеци — би било глупаво да поемам още рискове. Страхувам се, че личността на наследника може и да е разкрита, ала има вероятност да греша. Вкопчил съм се в тази надежда. Съжалявам, Ейдриън, все още не мога да ти кажа, но и това ще стане, повярвай.

— Нищо лично, обаче не изглеждаш особено достоен за доверие.

Магьосникът се усмихна:

— Може би в крайна сметка си от потеклото на Джериш. Много скоро ще се нуждая от помощта на Ририя за изключително опасна мисия.

— Ририя вече не съществува. Оттеглих се.

Чародеят кимна.

— Въпреки това ще имам нужда и от двама ви. Тъй като касае наследника, предполагам ще направиш изключение.

— Дори нямам представа къде ще бъда.

— Не се притеснявай, когато дойде моментът, ще ви намеря. Но сега имаме малък проблем в лицето на лорд Дърмонт, който трябва да бъде разрешен.

На вратата се почука.

— Конете са готови, сър — рече новият генерал-адютант.

Излизайки, Ейдриън зърна към него да се приближава Гил, понесъл кесията му.

— Добро утро, Гил — рече боецът, вземайки си парите.

— Добро утро, сър — каза онзи, правейки невероятно усилие, за да се усмихне. — Всички са вътре, сър.

— В момента съм малко зает, Гил, но съм сигурен, че по-късно ще се видим.

— Да, сър.

Ейдриън яхна кафяво-белия скопен кон, чиито юзди Бентли държеше. Есрахаддон се покатери на по-дребната черна кобила, обвивайки чукани около рога на седлото. Сетне обви около тях юздите.

— Странно е. Все забравям, че нямаш ръце — отбеляза Ейдриън.

— Аз не — студено отвърна магьосникът.

Тежки облаци се виеха над главите им. Из лагера търчаха момчета, разнасящи заповедта за потегляне. Колички оставяха дълбоки дири из калта. Полуоблечени мъже се щураха. Бяха нарамили мечове, влачеха щитове, мъчеха се да закопчаят шлемове. Ейдриън и Есрахаддон прекосиха роящия се лагер и отидоха на върха, откъдето се откриваше обширна гледка. Разположеният на север град с дървените си постройки и сиви стени приличаше на призрачна сянка. На юг лежеше гората. Между това се простираше огромно поле. Някогашната обработваема земя се бе превърнала в кална супа. Полето бе оформено като речен басейн, в най-ниската му част се бе заформил плитък вир. Той отразяваше светлината на сивото небе като огледало от стомана. От другата страна се намираше мъгливият лагер на имперската армия — едва видим през гъстата дъждовна завеса. Ейдриън напрягаше очи, ала виждаше само неясни сенчести форми. По нищо не личеше какво предстои да се случи. Под тях, на източния склон на хълма, скрита от империалистите, армията се строяваше.

— Какво има? — попита Есрахаддон.

Ейдриън осъзна, че гримасничи.

— Не са особено добри войници — отвърна той, гледай как хората се лутат, оформяйки неравни редици. Стояха равнодушни, с присвити рамене и сведени глави.

Есрахаддон сви рамене.

— Има и някои добри. Наехме известно число наемници, също така имаме и дезертьори от империалистите. Любимият ти Ренкуист беше сержант в имперските сили. Присъедини се към нас, защото чул, че за империалистите благородното потекло няма значение. Имаме неколцина като него, но повечето са фермери, търговци или мъже, изгубили близки или дом.

Ейдриън погледна към другия лагер.

— Лорд Дърмонт разполага с обучени пехотинци, арбалетчици и рицари — хора, посветили се на военното изкуство, трениращи от малки.

— Аз не бих се притеснявал за това.

— Естествено, че ти не би. Аз съм този, който трябва да поведе сбирщината. Аз съм този, който трябва да се изправи срещу копията и стрелите.

— Ще дойда с теб. Затова не трябва да се тревожиш.

Бентли и още трима младежи, понесли цветни флагове, се появиха зад тях.

— Капитаните са готови, сър.

— Да тръгваме — каза им Ейдриън и поведе коня си надолу към малкия кавалерийски контингент. Ездачите изглеждаха дори още по-несръчни от пехотинците. Нямаха брони и носеха дрипави, наквасени плащове. С изключение на копията, които държаха в скутовете си, изглеждаха като избягали затворници или вагабонти.

— Вдигни копията! — извика Ейдриън. — Дръж формация, след мен.

Обърна се към Бентли.

— Развей синия флаг.

Бентли заразмахва указаното знаме, докато сигналът не бе повторен в отговор. Армията бавно пое напред. Войските никога не се движеха със скорост, която да е по вкуса на Ейдриън. Когато нападаха, му се струваше, че кретат агонизиращо бавно. Ала когато той бе сред защитниците, враговете се приближаваха неестествено бързо. Потупа врата на коня си, който беше по-едър и по-буен от Мили. Ейдриън обичаше да опознава животното си преди битка. Двамата трябваше да работят като екип, а дори не знаеше името му.

Ейдриън яздеше начело, от двете му страни бяха Есрахаддон (отдясно) и Бентли (отляво). Започнаха да се спускат към подгизналото поле. Насочи кавалерията си надясно, поемайки към града, яздейки по края, отбягвайки средата на полето, която остави за пехотинците си. Щеше да остане нависоко и да наблюдава северния фланг на войската. Същевременно това му позволяваше да пресече опитите на империалистите за отстъпление към града. След като неговата рота зави, Ейдриън загледа как по-голямата част от копиеносците се отдели и започна да свива вляво, отправяйки се да охранява южния фланг. Размаханите опашки на конете им скоро изчезнаха в дъжда.

Последваха редиците на пехотата. Те прекосиха хълма, бутайки се един в друг, някои все още приготвяйки шлемове и щитове. Редиците бяха неравни и разпръснати, а когато навлязоха сред калта, изчезнаха и последните следи от ред. Превърнаха се в тълпа. Поне бяха тихи. Зачуди се дали не е защото повечето от тях още спяха.

Ейдриън усети как стомахът му се свива.

Това няма да се развие добре. Само да имах повече време да ги подготвя, както трябва, поне щяха да приличат на войници.

Победата или поражението често зависеше от впечатленията, породени в главите на противниците преди сблъсъка. Подобно на побойници, отправящи заплахи в кръчма, беше игра на заплахи. Игра, която националистите не владееха.

Как изобщо са печелили битка? Как са завзели Вернес и Килнар?

В невъзможност да види ясно империалистките сили, той си ги представи изпънати в стегнати, прави редици, чакащи търпеливо, оставяйки неговите войници да се изтощят в калта. Очакваше стена от бляскави щитове, над която проблясват лъскави шлемове и остриетата на копия. Очакваше стотици стрелци, опъващи тетива. Лорд Дърмонт нямаше да прати рицарите. Всеки глупак щеше да види безсмислието от пускането им в калта. Обвити в тежките си метални брони, развели знамена върху копията си, рицарите вероятно чакаха сред дърветата или пък край стените на града. Щяха да останат скрити до най-подходящия момент. Това би направил Ейдриън. Тогава само Ейдриън и малката му група биха стояли на пътя им. Щеше да щурмува и да се надява, че останалите ще го последват.

Бяха прекосили повече от половината поле, когато най-сетне можаха да видят ясно имперския лагер. Бели шатри се издигаха в идеални редици, конете бяха заградени, войници не се виждаха.

— Къде са?

— Още е много рано — рече магьосникът. — При такъв дъжд никой не обича да става. Много по-лесно е да се стои в леглото.

— Но къде са часовоите?

Ейдриън удивено гледаше как хаотичната пехотинска тълпа прекоси калта и приближи лагера, оформяйки сносни редици. Видя главите на капитаните си. Все още нямаше и следа от врага.

— Някога забелязал ли си — заговори Есрахаддон, — че дъждът понякога има музикални характеристики? Как барабани по покрива? Винаги е по-лесно да се спи в дъждовна нощ. Има нещо вълшебно в звука на течащата вода, много отпускащо, много успокояващо.

— Какво си направил?

Чародеят се усмихна.

— Слабо заклинание. Без ръце е много трудно да върша приложна магия, но…

Чуха вик. Отметна се платнище, сетне друго. Разнесоха се още викове, загърмя камбана.

— Ето, видя ли? — въздъхна Есрахаддон. — Казах ти. Лесно се разпада.

— Но вече ги спипахме — удивено каза Ейдриън. — Хванахме ги да спят. Бентли, зеленият флаг. Свири настъпление! Свири настъпление!

* * *

Шериф Вигън се намръщи към Ариста. Зад нея мъжете вдигнаха оръжията си и отново се подредиха.

— Казах ви да положите оръжие и да се махнете — изкрещя шерифът. — Само неколцина от вас ще бъдат сложени в дъските, а водачите ви ще бъдат екзекутирани. Първият вече падна. Нима ще застанете зад една жена? Ще си хвърлите живота заради нея?

Никой не помръдна. Единствените звуци идваха от дъжда и от коня на шерифа.

— Много добре — каза той. — Ще екзекутирам главните подстрекатели един по един, щом се налага.

Шерифът обърна глава и още веднъж заплашително вдигна ръка.

Принцесата не помръдна.

Стоеше неподвижно, вдигнала меча на Емъри високо над главата си, кръвта му обагрила роклята й, природните стихии брулещи лицето й. Взираше се предизвикателно в шерифа.

Изстрел на арбалет.

Приглушен удар.

Кръв оплиска лицето на Ариста, ала болка нямаше. Шериф Вигън се строполи в калта. Гланц стоеше на прага на ковачницата с празен арбалет в ръце.

Ренкин Пул грабна рамото на Ариста и я дръпна назад. Загубвайки равновесие, тя падна. Той застана над нея с вдигнат щит. Миг по-късно прозвуча друг изстрел и щитът му се раздроби на късчета. Болтът се заби в гърдите му. Посипаха я кръв и парчета дърво.

Трети изстрел, този път дело на Адам. Тренчън изпищя — стрелата уцели бедрото му и продължи, ранявайки и коня. Животното се строполи, притискайки ранения крак на Тренчън. Още един изстрел, още един — Ариста видя, че русокосата жена се бе възползвала от затишието и бе раздала арбалети.

Капитанът на гарнизона пое командването. В отговор на вика му имперските стрелци изстреляха залп стрели към въстаниците. Редиците проредяха.

— Огън! — изкрещя Адам и бунтовниците отвърнаха, поваляйки неколцина войници. — Стегнете редиците! Не оставяйте празнини!

Долетя вик, сетне с рев гарнизонът изтегли мечове и се впусна в атака. Ариста почувства вибрациите на приближаващите се редици. Войниците ревяха като зверове, лицата им бяха подивели. Удариха средата на въстаническата линия. Емъри и Пул бяха мъртви, тактиката бе забравена.

Тя чу викове, писъци, стърженето на сблъскан метал, тътнежа по дървените щитове. Войниците пристъпиха напред и линията бе разкъсана. Перин трябваше да поведе левия фланг в обгръщаща маневра. Той лежеше в калта, с окървавено лице. Неговият отряд бе откъснат от останалите. Главната линия също се разпръсна. Мъжете се сражаваха насред вихрушка от строшени щитове, кръв и телесни части.

Ариста остана на мястото си, където се бе строполила. Усети как някой я дърпа за ръката, повдигна очи и видя русата жена.

— Станете! Ще ви убият! — тя грабна принцесата за китката и я вдигна на крака. Навсякъде около им се носеше ръмжене, писъци, викове. Плискаха се кал и кръв.

Стискащата китката й ръка я повлече назад. Мислейки за лежащия в калта Емъри, принцесата се опита да се отскубне.

— Не — изстреля жената и отново я дръпна. — Луда ли сте?

Ариста се остави да бъде извлечена до вратата на оръжейната, ала на прага се възпротиви и остана да гледа битката.

Уменията и опитът на войниците бързо надделяха над гражданите. Хората на Ратибор бяха притиснати към стените на сградите. Локвите бяха потъмнели от кръв, всяка риза и лице аленееха. Навсякъде имаше отсечени крайници и тела. Мъртъвци с отворени, безжизнени очи — и такива, които се гърчеха от болка.

— Ще загубим — промълви Ариста. — Аз сторих това.

Свещарят, висок, строен мъж с къдрава коса, захвърли оръжията си и се опита да побегне. Ариста гледаше как шест инча стомана потънаха в стомаха му. Дори не знаеше името му. Строшиха главата на млад зидар на име Уолтър. Друг мъж, когото не познаваше, загуби ръката си.

Принцесата все още стискаше меча на Емъри, а с другата ръка се държеше за прага. Светът се въртеше около нея. Гадеше й се. Не можеше да помръдне или да откъсне очи от клането. Всички щяха да умрат по нейна вина.

— Аз докарах гибелта на всички ни.

— Или може би не — жената насочи вниманието на Ариста към другия край на площада. — Вижте!

Принцесата зърна вихрено движение откъм улица Кралска и чу тропота на копита. Фигури изникнаха в дъжда. С викове конници изскочиха на площада. Един вееше националистки флаг, ала най-първият размахваше огромен меч и тя го разпозна моментално.

Вдигайки вълни от кал, Ейдриън прекоси площада. Поведе хората си към най-гъстите вражи редици. Войниците чуха рева и се обърнаха. Начело на връхлитащата група конници Ейдриън размахваше огромното острие като някой демон. Посече ги с лекота. Гарнизонът удари на бяг. Откривайки, че няма къде да избягат, империалистите хвърлиха оръжия и замолиха за милост.

Забелязвайки Ариста, Ейдриън скочи от коня и изтича при нея. Принцесата едва дишаше, силите я напуснаха. Треперейки, тя падна на колене. Ейдриън я прегърна и й помогна да се изправи.

— Градът е ваш, Ваше Височество — рече той.

Тя хвърли меча на Емъри, обви ръце около врата му и заплака.