Майкъл Дж. Съливан
Нифрон се въздига (11)

Глава 10
Награди

Камбаната отбеляза средата на деня и Амилия спря, защото не бе сигурна накъде да се отправи. В качеството си на кухненска прислужница бе незапозната с благородническите сектори. В редки случаи бе замествала разболели се камериерки на третия етаж. Бе почиствала колкото се може по-бързо, преди гостите да се върнат. Да се работи в присъствието на аристократ бе истински кошмар. Те най-често я игнорираха, ала тя бе ужасена да не привлече внимание. Невидимостта бе най-добрата й защита. Сред вдигащата се в миялната пара и суматоха бе лесно да остане незабелязана. В коридорите всеки можеше да я съзре.

Този път нямаше избор. Салдур я бе повикал в кабинета си. Отправяйки се да закусва, бе срещнала войник, уведомил я за желанието на Негова светлост да я види при следобедния звън. Амилия бе изгубила апетит и прекара остатъка от утрото в размишления за очакващата я орис.

Камбаната иззвънтя за втори път. Амилия започна да се паникьосва. Само веднъж бе посетила кабинета на регента, а тъй като тогава бе придружена от въоръжени люде, последното нещо, за което мислеше, бе пътят. Помнеше, че се бяха изкачили, ала не и колко етажа.

Ох, защо не тръгнах по-рано?

Прекоси огромната зала с дълги маси, отрупани с познати ней чинии и бокали — бе ги мила всеки ден. Стари другари от по-смислено време, когато се бе будила с мисълта, че и този ден ще бъде като вчерашния. Сега всяко утро носеше страха от провал.

От другия край на залата влязоха мъже, облечени в пъстри бродирани одежди — благородници. Настаниха се, разговаряйки шумно и полюлявайки се на столовете; развикаха се да им донесат вино. Тя задържа вратата на Бастиън, който носеше отрупан с димяща храна поднос. На връщане той й се усмихна благодарно, профучавайки край нея, отривайки чело.

— Как да стигна до кабинета на регента? — прошепна тя.

Бастиън не спря, ала се провикна през рамо:

— Иди в приемната зала през тронната.

— И после?

— Питай чиновника.

Амилия пое надолу по коридора край извитата стена на огромното стълбище към входа на палата. Работниците бяха отворили главните врати и през навлизащите лъчи светлина можеше да се види вдигналата се прах. Лъщящи от пот мъже пренасяха дървесина, хоросан и камък. Някои режеха дърво и мрамор. Катереха се по стълби, а скрипци издигаха нагоре кофи към кацнали върху скеле зидари. С удивление тя забеляза, че една от стените бе преместена, а таванът бе значително по-висок от последното й посещение. Входът също бе по-обширен и впечатляващ от нявга мрачното преддверие.

— Извинете? — чу се глас. Строен мъж стоеше на прага. Колебливо заобиколи преминаващите работници. — Мога ли да вляза?

Той се изкашля, държейки кърпичка пред лицето си.

Амилия го погледна и сви рамене:

— Защо не? Всички други го правят.

Мъжът направи няколко колебливи крачки, озъртайки се страхливо, отчасти вдигнал ръце, като да се предпази от удар. Слабоват, носеше перука, яркожълта туника и раирани панталони. Бе по-висок от Амилия.

— Добър ден, милейди — поклони се той, веднага щом подмина работниците. — Аз съм Нимбус от Вернес и съм тук да предложа услугите си.

— О — рече с празен поглед тя, — не мисля…

— Моля ви, умолявам ви, изслушайте ме. Бях придворен на крал Фредрик и кралица Джоузефин в Галеаннон. Добре съм запознат с протокола, процедурите и кореспонденцията. Преди това бях камерхер на херцог Ибсен от Вернес, така че съм способен да…

Той поспря.

— Добре ли сте?

Амилия преглътна.

— Просто бързам. Трябва да се срещна с регента.

— Тогава прося извинение. Просто… — той приведе рамене и въздъхна. — Със срам трябва да призная, че съм бежанец от националистическата инвазия. Имам само дрехите на гърба си и тази чанта. Придвижвах се пеш и… съм леко гладен. Надявах се, че в двореца ще си намеря работа. Друго не умея — рече той, почиствайки раменете си от прахта.

— Съжалявам да го чуя, но не съм… — тя спря, видяла устната му да трепери. — Откога не си ял?

— От доста време. Вече не помня кога.

— Слушай — рече му тя. — Мога да ти уредя нещо за ядене, но ще трябва да изчакаш първо да мине срещата ми.

Тя си помисли, че той ще се разплаче, прехапал устни, кимайки неколкократно:

— Много благодаря, милейди.

— Изчакай тук. Ще се върна скоро… поне така се надявам.

Амилия продължи по пътя си, заобикаляйки мъжете в кожени престилки, промуши се покрай трима в роби, хванали метрите си като жезли и разгорещено спорещи над огромни проснати върху маса пергаменти.

Тронната зала, която също показваше признаци на обновление, бе почти завършена. Тук имаше само неколцина работници. Мраморният под блестеше, както и огромните поддържащи тавана колони. Край вътрешната стена се издигаше подиумът, увенчан с императорския трон. Последният бе оформен като гигантска хищна птица. Крилете, разперени в огромен кръг пера, съставяха облегалката. Амилия се отправи към административните кабинети.

— Какво искате? — обърна се към нея чиновникът. Никога не го бе харесвала. Имаше плъше лице: малки очички, едри предни зъби и останки от черна коса върху оплешивяващото си теме. Дребосъкът се бе разположил зад огромно бюро. Пръстите му бяха почернели от мастило.

— Тук съм да видя регент Салдур — отвърна тя. — Той ме очаква.

— Нагоре по стълбите, четвъртия етаж — рече и заби поглед в пергаментите, за да покаже, че е приключил.

На втория етаж стените бяха измазани с хоросан.

На третия я посрещна облицовка.

Също облицован, четвъртият можеше да се похвали с изящна дърворезба. Фенерите се превърнаха в елегантни полилеи, дълъг червен килим се простираше по протежението на коридора. Осъзна колко не на място бе изглеждал Салдур при посещението си в кухнята. Хвърли поглед към мръсната си рокля и осъзна иронията.

Вратата бе отворена; регент Салдур стоеше пред арката на прозорец, съставен от три от най-големите стъкла, нявга виждани от Амилия. От градината долитаха птичи песни, а регентът четеше някакъв пергамент, вдигнат към светлината.

— Закъсня — рече той, без да поглежда.

— Съжалявам. Не знаех как да дойда дотук.

— Нещо, което трябва да разбереш: не се интересувам от оправдания или извинения. Очаквам единствено резултати. Когато ти кажа да направиш нещо, очаквам то да бъде свършено точно както съм наредил. Не по-рано, не по-късно, не по различен начин. Разбра ли?

— Да, Ваша милост — беше й значително по-горещо в сравнение с мигове по-рано.

Регентът отиде до бюрото си и положи пергамента. Събра връхчетата на пръстите си и ги потупа едно в друго, изучавайки я.

— Как ти беше името?

— Амилия от Тарин дол.

— Амилия — красиво име. Амилия, ти ме впечатли. Това не е лесно постижение. Назначих пет различни жени на длъжността имперска секретарка — дами с благородно потекло. Ти си първата, успяла да постигне напредък с Нейно Високопреосвещенство. И също така ме изправи пред необикновен проблем. Не може момиче от миялната да бъде личен асистент на императрицата, как би изглеждало това?

Той седна зад бюрото си, оправяйки гънките на робата.

— Възможно е императрицата да бе умряла, ако не беше сторения от теб еквивалент на магия. Заслужаваш награда. Давам ти дипломатическия ранг на баронеса. От този момент ще бъдеш лейди Амилия.

Регентът потопи перо в мастилницата и се подписа.

— Дай това на чиновника и той ще се погрижи да получиш необходимия материал за по-добр… За рокля.

Амилия се взираше в него, в невъзможност да помръдне, едва дишайки, не желаейки да наруши момента. Намираше се на гребена на вълна от късмет и се страхуваше, че и най-малкото движение ще я повали във водата. В крайна сметка той не я наказваше. За другото щеше да мисли после.

— Нищо ли няма да кажеш?

Амилия се поколеба:

— Би ли могла императрицата също да получи нова рокля?

— Сега вече си лейди Амилия, секретарка на императрица Модина Новронска. Можеш да предприемаш каквито мерки смяташ за необходими за благоденствието на императрицата.

— Мога ли да я извеждам на разходка?

— Не — рече рязко Салдур. Сетне по-меко добави: — както знаем, Модина не е все още здрава. Лично аз се страхувам, че може би никога няма да се възстанови. Ала е наложително нейните поданици да вярват, че имат силен водител. От нейно име аз и Етелред вършим прекрасни неща за хората ей там — той посочи през прозореца. — Ала не можем да се надяваме на успех, ако те открият, че обичната им императрица не е с всичкия си. Трудно дело ни е възложил Новрон, да построим по-добър свят, криейки недъзите на императрицата, което ни отвежда до твоята задача.

Амилия премигна.

— Въпреки моите усилия се прокрадват слухове, че императрицата не е добре. Тъй като народът не я е виждал, някои започват да твърдят, че тя не съществува. Трябва да успокоим страховете им. Твоята задача ще бъде да подготвиш Модина да изнесе реч от парадния балкон след три дни.

— Какво?

— Не се притеснявай, става дума само за три изречения — той вдигна пергамента, който бе чел, и й го подаде. — Не би трябвало да те затрудни особено. Успя да я накараш да каже една дума. Нека сега произнесе още няколко. Накарай я да запомни думите и да ги изрича, както подобава на императрица.

— Но аз…

— Помни какво казах за извиненията. Сега си част от аристокрацията, привилегирована персона с власт. С това идват и отговорности. Сега върви. Имам и друга работа.

Вземайки пергамента, тя се обърна и закрачи към вратата.

— И, лейди Амилия, не забравяй, че преди теб имаше пет имперски секретарки — и всички те също бяха благороднички.

* * *

— Вдигнала си платната — заяви Ибис, взирайки се в документа, показан му от Амилия. Повечето от кухненския персонал се бе скупчил край ухиления готвач.

— Много е красиво — рече Кора. — Виж само как е изписано.

— Никога не съм имал желанието да чета — рече Ибис. — Ала сега ми се ще да можех.

— Разрешавате ли? — попита Нимбус. Внимателно обърса ръце в кърпичката си и като се протегна, деликатно пое пергамента. — Аз, Модина, императрица по право, получила тази отговорност по милостта на нашия повелител Марибор, чрез своите имперски регенти, Морис Салдур и Ланис Етелред, повелявам, че за награда за вярна служба и угодни дела, Амилия от Тарин дол, дъщеря на майстора на карети Бартоломю, е издигната и от този момент ще принадлежи сред благородниците на Новронската империя, под името лейди Амилия от Тарин дол.

Нимбус вдигна глава:

— Има и още, свързано с ограниченията на наследяването и благородническите правомощия, но това е най-важното.

Всички се взираха в гърчавела.

— Това е Нимбус — представи го Амилия. — Нуждае се от хапване, надявах се, че тук ще се намери нещичко за него.

Ибис се ухили и се поклони.

— Вече си дама, Амилия. В тази стая няма човек, който да ти откаже. Чуваш ли, Едит? — провикна се към главната прислужница, която тъкмо влизаше. — Нашата Амилия вече е аристократка.

Едит застина:

— Кой е казал?

— Императрицата и регент Салдур, ето кой. Така пише на този пергамент. Искаш ли да прочетеш?

Едит се намръщи.

— О, да. Ти можеш да четеш, колкото и аз. Би ли желала лейди Амилия да го стори? Или нейният прислужник? Той има отличен глас.

Едит награби куп чаршафи и се отправи към пералнята. Готвачът избухна в смях:

— Тя не спираше да разправя как ще се върнеш при чиниите — или нещо още по-унизително.

Потривайки бързо едрите си ръце, той се обърна към Нимбус.

— Е, какво ще искаш?

— Каквото и да е — отвърна Нимбус с треперещи ръце, с които все още държеше пергамента. — След няколко дни гладуване дори и кожа за обувки изглежда апетитно.

— Заемам се веднага.

— Може ли да разчистим място за Нимбус? — попита Амилия. Моментално Кора и Нипър се заеха да разчистват масата на пекаря и да я подреждат.

— Благодаря ви — рече Амилия. — Не е нужно да си създавате толкова грижи. Благодаря на всички ви.

— Извинете, милейди — обърна се към нея Нимбус. — Ако ми позволите, не подхожда на една дама да изразява благодарност за извършените от подчинените й услуги.

Амилия седна край него и въздъхна. Подпря брадичка на ръцете си и изкриви лице.

— Не зная как да съм дама. Не зная нищо, а от мен се очаква да науча Модина как да бъде императрица? — контрастът на късмета с надвисналия провал я объркваше. — Негова светлост сигурно ще ме убие.

Тя взе пергамента и го разтърси.

— Е, поне след като вече съм благородна, сигурно ми се полага бързо обезглавяване.

Лийф донесе чиния с яхния. Нимбус погледна към чинията и подредените около нея прибори.

— Кухненският персонал очевидно не е особено запознат с подредбата на маса, нали? — той взе малка двузъба вилица и поклати глава. — Това е вилица за мекотели, би трябвало да бъде поставена в чинията ми… ако ядях такива. Нямам лъжица.

Амилия се почувства глупава.

— Не мисля, че някой тук знае какво е вилица — тя се взря недоверчиво в прибора. — Дори и аристократите не ги използват. Поне никога не съм мила.

— Зависи от мястото. По на юг са много популярни.

— Ще ти донеса лъжица — тя понечи да се изправи, когато усети ръката му върху своята.

— Отново — рече той, — ще си позволя да бъда прям, ала благородните дами не носят прибори. Ей, ти! — провикна се към профучаващия с кофа Нипър. — Донеси лъжица за Нейно Благородие.

— Веднага — отвърна момчето, оставяйки кофата и втурвайки се към килера.

— Видяхте ли? — каза Нимбус. — Не е трудно, изисква само малко увереност и правилен тон.

Нипър се върна с лъжицата. Тя така и не се озова на масата, Нимбус му я грабна от ръцете и започна да яде. Въпреки състоянието си, се хранеше бавно, на моменти почиствайки устни със салфетката, която бе поставил в скута си. Седеше изправен, както бе стояла лейди Констанс — с вдигната брадичка, изпънати рамене, прецизно хванали лъжицата пръсти. Амилия никога не бе виждала човек да се храни така… съвършено.

— Не е нужно да стоите тук. Макар да оценявам компанията ви, със сигурност имате по-важни неща за вършене. След като се нахраня, сам ще намеря изхода. Но искам да ви благодаря за това ястие. Спасихте живота ми.

— Искам да работиш за мен — смотолеви тя. — Да ми помогнеш да науча Модина да се държи като императрица.

Лъжицата на Нимбус застина във въздуха.

— Знаеш всичко за благородството. Дори каза, че си бил царедворец. Запознат си с всички правила и прочие.

— Протокол и етикет.

— Да, тях също. Не зная дали мога да ти уредя заплата, но може и да съм в състояние. Регентът каза, че мога да правя нужното за благоденствието на императрицата. Дори и да не успея, гарантирам ти място за спане и храна.

— В този момент, милейди, това е цяло щастие. За мен ще бъде чест да помогна на Нейно Високопреосвещенство, по какъвто и да е начин.

— Значи решено. Официално си…

— Имперски наставник на Нейно Високопреосвещенство? — предложи Нимбус.

— Да. Първата ни задача е за три дни да я научим да произнесе реч от парадния балкон.

— Не звучи особено трудно. Говорила ли е пред хора досега?

Амилия се насили да се усмихне:

— Миналата седмица произнесе думата не.