Майкъл Дж. Съливан
Нифрон се въздига (6)

Глава 5
Шеридън

Пленена в дългата си рокля и наметалото за езда, Ариста бавно се вареше в рано разпалилата се жега. И за да влоши нещата, Ройс бе настоял тя да пътува с вдигната качулка. Чудеше се защо, тъй като прецени, че някой така навлечен привличаше не по-малко внимание. Дрехите прилепваха към кожата й, бе трудно да диша, ала тя не каза нищо.

Ройс яздеше леко напред на сивата си кобила, наричана, за изненада на Ариста, Мишка. Името бе сладко, но не беше типично за крадеца. Ройс бе облечен в обичайните си черни и сиви тонове, очевидно недокоснат от жегата. Очите му шареха по хоризонта и сред листата. Вероятно елфическата му кръв го правеше по-малко податлив на капризите на времето. Макар да бе узнала още преди година, тя все още се удивляваше от него.

Защо не бях забелязала преди?

Ейдриън яздеше на половин дължина вдясно след нея — точно както заставаше Хилфред. Това й вдъхваше познато чувство на сигурност. Хвърли поглед към него и му се усмихна под качулката. Нему жегата също се отразяваше; челото му бе оросено с пот, ризата бе прилепнала към гърдите. Бе разтворил яка и навил ръкави, разкривайки мускулести ръце.

Забележимо мълчание бележеше пътуването им. Вероятно жегата бе причината — или желанието да избегнат евентуални любопитни уши. Във всеки случай нямаше разговор, който да насочи към темата за посоката, в която се бяха отправили. Измъквайки се още призори от Медфорд, бяха тръгнали на север през поля и еленови пътеки из възвишенията, преди да свият на изток и поемат по пътя. Ариста разбираше нуждата от тайнственост, заобиколният маршрут щеше да заблуди преследвачите, ако имаше такива, ала вместо да поеме на юг, Ройс ги водеше на север; в това нямаше никакъв смисъл. Бе си мълчала, докато напускаха Меленгар и навлизаха в Гхент. Бе убедена, че Ройс е поел по този път с някаква причина. И след като се беше съгласила да им се подчинява, щеше да е неблагоразумно да подлага преценката им на съмнение още в самото начало на пътуването.

Ариста отново се намираше сред поляните, от които само преди ден бе съзряла имперските войски. Сега на другия бряг на Галевир цареше трескаво движение, армията се оттегляше. Падаха шатри, подреждаха се коли, пълчища се строяваха в редици. Бройката им я удиви и тя предположи, че бройката на имперските войски надвишава тази на гражданите в Медфорд.

Ливадите отстъпиха на гори, гледката изчезна зад хребета. Сянката предостави поне малко облекчение от горещината.

Само да можеше да завали.

Небето се заоблачаваше, ала не бе сигурно, че ще вали. Но Ариста знаеше, че може да призове дъжда.

Помнеше поне два начина. Единият включваше сложно сваряване на различни компоненти и изгарянето на получената смес навън. Този метод обикновено довеждаше до валеж в рамките на един ден, обаче не беше напълно благонадежден, по-често се проваляше, отколкото да проработи. Другият бе по-труден, даваше мигновени резултати, изискваше огромни умения и знание. За него се изискваха само жестове, съсредоточен ум и подходящите думи. Първата техника бе научила в университета Шеридън. Целият клас се бе опитал — без да предизвика макар и едничка капка. Есрахаддон се бе опитал да я научи на втория, но тъй като църквата бе отрязала ръцете му, не можеше да демонстрира сложните движения с пръсти. Това винаги бе представлявало проблем при уроците му. Ариста почти се бе отказала, когато един ден, почти случайно, успя да накара един пазач да кихне.

Странно усещане бе да почувства силата на Изкуството за пръв път. Беше като превключването на малък лост, наместването на зъбчато колело. Бе успяла. Не заради напътствията на Есрахаддон, а защото й бе писнало от него. За да разсее скуката си по време на една държавна вечеря, бе прекарвала инструкциите му през ума си. Умишлено ги загърби, опитвайки своя интерпретация. Откриването на правилната комбинация движения и звуци бе като изсвирването на съвършената нота в най-удачното й място.

Кихането и краткотрайното проклятие върху графиня Амрил бяха единствените успешно направени от Ариста под чиракуването на Есрахаддон магии. Стотици пъти се бе проваляла с призоваването на дъжд. А след убийството на краля бе престанала да се занимава с вълшебства. Твърде заета бе да помага на Олрик, за да си губи времето с подобни детинщини.

Ариста хвърли поглед към небето. Какво още трябва да сторя?

Спомни си напътствията. Оставяйки юздите на врата на коня си, започна да упражнява фините плетачески движения във въздуха. Напевите си припомни с лекота, обаче движенията бяха грешни. Усещаше несръчността си. В движението трябваше да има ритъм, темпо. Опита различни вариации и установи, че може да определя кои движения чувства като правилни и кои като грешни. Процесът приличаше на сляпо сглобяване на пъзел или нагаждане на правилните ноти по слух. Просто се взираше във всяка от нотите, докато не нацелеше правилната. Добавяше я към мелодията и се заемаше със следващата нота. Това бе уморително, ала предоставяше занимание за ума. Забеляза Ейдриън да хвърля любопитен поглед, ала тя не каза нищо, нито той попита.

Принцесата продължи да упражнява движенията мили наред, докато най-сетне заваля без нейна намеса. Тя погледна нагоре, позволявайки на хладните капки да се стичат по лицето й. Зачуди се дали скуката е виновна за внезапното магическо припомняне, или защото се намираха на пътя, отвеждащ към университета Шеридън.

Шеридън съществуваше за синовете на търговците и писарите, които трябваше да знаят математика и писменост. Благородници рядко се записваха, а бъдещите владетели — никога. На кралете не им трябваше да знаят философия или математика. Имаха си съветници за тази цел. Кралят трябваше да знае как се размахва меч, да е запознат с особеностите на бойното поле и странностите на хората. Тези неща не можеха да бъдат научени в училище. Рядко събитие бе някой принц или синът на дук да влезе в университета, ала принцеса бе нещо нечувано.

Ариста бе прекарала някои от най-щастливите си години в долината на Шеридън. Тук светът се бе разтворил пред нея, предоставяйки отдих от задушаващата куртоазна атмосфера. В Меленгар бе служила единствено за украса, по подобие на статуите по стените на замъка. В Шеридън можеше да си позволи да забрави, че е просто стока, която един ден щеше да бъде омъжена в името на благото на кралството.

Бащата на Ариста не беше особено доволен от непривичния й интерес към книгите, ала не забраняваше да ги чете. Тя се стараеше да бъде дискретна с този си навик, което доведе до все по-честото усамотяване. Бе вземала книги от сбирката на писарите и свитъци от духовниците. Най-често вземаше назаем томове от епископ Салдур, който оставяше купища от тях след посещенията си при баща й. Часове прекарваше в убежището на кулата си, потъвайки из далечни земи, където бе щастлива. Книгите я изпълваха с идеи, мисли за външния свят, приключения извън тези стени, мечти за изживян героично живот. Чрез тези съкровища бе научила за Шеридън и впоследствие за затвора Гутария.

Помнеше деня, в който бе помолила баща си да й позволи да посещава университета. Първоначално бе отказал категорично и се беше изсмял, потупвайки я по главата. Онази нощ бе плакала до изтощение, чувствайки се в капан. Всички нейни идеи и амбиции бяха зазидани в неизменен затвор. Когато на следния ден баща й си беше променил мнението, тя така и не го беше попитала защо.

Какво правим тук?

Незнанието я дразнеше; търпението бе добродетел, с което не се спогаждаха особено. Спускайки се в университетската долина, тя реши, че едно скромно питане нямаше да навреди. Отвори уста, ала Ейдриън я изпревари.

— Какво търсим в Шеридън? — попита той, изравнявайки се с Ройс.

— Информация — отвърна крадецът в обичайния си сбит маниер, който не разкриваше много.

— Ти водиш. Аз само се разхождам.

Не, не, не, помисли си тя, питай още. Ариста зачака. Ейдриън отново изостана. Това беше нейният шанс. Трябваше да каже нещо.

— Знаеш ли, че съм следвала тук? Трябва да поговориш с магистъра на магическите науки, Аркадиус. Канцлерът е църковна марионетка, но на Аркадиус може да се има доверие. Той е магьосник, преподаваше ми. Той ще знае или ще може да открие онова, което те интересува.

Отлично. Тя се поизправи в седлото, изключително доволна от себе си. Учтивостта изискваше Ройс да разкрие намеренията си след проявения от нейна страна интерес и демонстрираното известно знание. Изчака. Нищо. Отново се възцари мълчание.

Трябваше да му задам въпрос. Нещо, което да го накара да отговори. По дяволите.

Стискайки зъби, тя се приведе напред разочаровано. Би могла да настоява, но моментът вече бе отминал и щеше да продължи като критика. Посланичеството я бе научило да цени точния момент, както и да взема предвид чуждия авторитет. Тъй като бе принцеса, не беше лесно да научи този урок. И тя се присъедини към мълчанието, слушайки как дъждът барабани по качулката, а конете шляпат из калта.

* * *

Каменната статуя на Гленморган с книга в едната ръка и меч в другата се намираше в центъра на университета. Алеи, пейки, дървета и цветя я обграждаха от всички страни, както и множество академични сгради. Нарастващата бройка студенти бе наложила построяването на допълнителни аудитории и спални помещения, всяко от които отразяваше архитектурните специфики на времето, в които е било построено. Сред сивите дъждовни порои университетът приличаше на мираж, странна романтична мечта, зародила се в главата на човек, прекарал целия си живот във воюване. Съществуването на учебна институция в свят на грубовато невежество не бе просто мечта, а чудо, доказателство за мъдростта на Гленморган.

Той бе възнамерявал училището да обучава обикновените хора по времена, в които само духовните лица можеха да четат. Имаше невероятен успех. Шеридън бе постигнал превъзходство над всички други подобни институции, спечелвайки си хвалбите на патриарси, крале и мъдреци. Още отначало се бе установил и като център на спорове, където учените влизаха в религиозни и политически диспути. Хендел Роуски, магистър, бе настоявал Гхент да признае новосформираната република Делгос против желанията на нифронската църква. Училището бе изявило силни пророялистки позиции в гражданските войни, последвали управлението на Стюарда. Това посрамило църквата, която тъкмо била заздравила влиянието си над Гхент. Трима магистри — Кранстън, Ландорнър и Уидли — били обвинени в ерес и изгорени. Това задушило политическия глас на университета за повече от век, когато Едмънд Хол, професор по геометрия, заявил, че използвайки древни текстове, съумял да открие местоположението на руините на Персепликуис. Изчезнал за около година и се завърнал с книги и плочки, носещи отдавна забравени знания. Това разпалило интереса към всичко имперско. Тъкмо по това време църквата се намирала в период на засилена ортодоксалност. Събирането на реликви и артефакти от Старата империя било обявено за незаконно. Хол бил арестуван и заточен в Короносната кула в Ерванон, заедно с бележките и картите си. Впоследствие църквата обявила, че Хол бил мошеник, който изобщо не намерил града, а книгите представлявали умели фалшификати. Ала никой оттогава не го видял.

Традициите на Кранстън, Ландорнър и Уидли днес бяха наследени от сегашния магистър на вълшебните науки Аркадиус Винтариус Латимър. Някогашният учител на Ариста не забелязваше границите на добрия вкус, още по-малко политическите или религиозните такива. Канцлер Ламбърт ръководеше университета, защото църквата одобряваше политическите му пристрастия. Ала Аркадиус безспорно бе сърцето и душата на Шеридън.

— Да ви отведа ли при Аркадиус? — попита Ариста, докато поверяваха конете на отговорника на конюшнята. — Той наистина е много умен и достоен за доверие.

Ройс кимна и тя ги поведе към Гленището, както повечето студенти наричаха оригиналната постройка на Имперския колеж, построена в чест на Гленморган. Постройката приличаше на катедрала, носеше великолепието, характерно за времето на Стюарда, за съжаление липсващо от болшинството университетски сгради. Придружителите на Ариста я последваха безмълвно към втория етаж, отръсквайки плащове и коси. Тъй като принцесата можеше да бъде разпозната, тя не свали качулката.

— Както виждате, трансформацията на олово в злато е напълно възможна, ала процесът би струвал много повече от стойността на полученото злато, което обезсмисля целия процес, поне чрез този метод.

Ариста дочу познатия глас на Аркадиус да отеква, докато наближаваха аудиторията.

— Има и такива, които се възползват от временната трансформация, за да заблудят невежите, създавайки глупашко злато с изключително реалистични характеристики и което след няколко часа се връща към първоначалната си натура.

Аудиторията бе изпълнена с редица места, по които бяха насядали еднакво облечени студенти. Преподавателят се намираше на подиум. Бе слабоват възрастен мъж, облечен в синя роба, с бяла брада и кацнали на върха на носа му очила.

— Опасността тук е във възникналите у измамените афектации — продължи той, предизвиквайки смях по редиците. — Преди да се замислите над натрупването на богатство с фалшиво злато, знайте, че това е било опитвано от мнозина преди вас. Това престъпление — а то е престъпление — обикновено довежда до най-често безцеремонната екзекуция на измамника от страна на измамения. Това е и причината да не виждате своя преподавател да носи изящни копринени одежди от Вандън и да се разхожда с осмоконна колесница, придружаван от обширна свита.

Още смях.

Ариста не бе сигурна дали лекцията приключваше или преподавателят бе забелязал новодошлите и беше претупал нещата по-рано. Във всеки случай той закри днешния урок, като възложи домашно и напомни датите на предстоящите изпити. Повечето от студентите излязоха, а една част се скупчиха около преподавателя си, засипвайки го с въпроси, на които той търпеливо отговори.

— Позволете ми да ви представя — каза Ариста, докато се спускаха към катедрата. — Зная, че Аркадиус изглежда малко… особен, но е наистина интелигентен.

— И жабата избухна, тъй ли? — казваше магьосникът на младеж с тъжно изражение.

— Голяма бъркотия направи, сър — отвърна младежът.

— Характерно — прояви състрадание преподавателят.

Студентът се изсмя:

— Не разбирам. Смесих азотната киселина, сярната киселина и глицерина и й ги дадох. Тя изглеждаше наред. Точно както казахте, стомахът й задържа сместа, но когато подскочи…

Обучаващият се сведе рамене, а приятелят му живописно изигра експлозия.

Аркадиус се изкикоти:

— Следващия път първо отстранете стомаха. Тогава има много по-малка вероятност от скачане. Сега вървете и почистете библиотеката, докато магистър Фалкуин не се е върнал.

Момчетата отърчаха. Ройс затвори вратата на аудиторията след тях. Вече Ариста спокойно можеше да свали качулката си.

— Принцеса Ариста! — радостно възкликна Аркадиус, отправяйки се към нея с широко разперени ръце. Двамата се прегърнаха. — Ваше Височество, каква великолепна изненада! Нека ви погледна.

Той отстъпи назад, все още държейки я за ръце.

— Малко разчорлена, мокра до кости и цапаща аудиторията ми с кал. Сякаш отново сте студентка.

— Професор Аркадиус — започна принцесата, — позволете ми да ви представя Ройс Мелбърн и Ейдриън Блекуотър. Те имат някой въпроси, които биха искали да ви зададат.

— Така ли? — рече той, оглеждайки ги любопитно. — Звучи сериозно.

— И е — отвърна Ейдриън. Отдели момент да претърси стаята за останали студенти, а Ройс през това време заключи вратата.

Принцесата видя обърканото изражение на професора и обясни:

— Те са предпазливи хора.

— Виждам. Значи ще бъда разпитан, тъй ли? — запита Аркадиус с обвинителен тон.

— Не — отвърна тя. — Струва ми се, че просто искат да ви зададат няколко въпроса.

— А ако не отговоря? Ще ме пребият, докато не им кажа?

— Не, разбира се!

— Убедена ли сте? Казахте, че ви се струва, че са тук да ми задават въпроси. Ала аз си мисля, че са тук да ме убият, не е ли така?

— Знаеш твърде много — каза Ройс, чийто тон рязко бе станал зъл. Бръкна под наметалото си и извади кинжала си, крачейки към възрастния човек. — Време е да замлъкнеш завинаги.

— Ройс! — шокирано изкрещя Ариста. Тя се обърна към Ейдриън, който небрежно бе седнал на предната редица и хрупаше ябълка, която бе взел от масата. — Ейдриън, направи нещо! — примоли се тя.

Старецът отстъпи назад, опитвайки се да поддържа дистанция между себе си и Ройс. Ейдриън не помръдна, хранейки се с цялото спокойствие на света.

— Ройс! Ейдриън! — изкрещя Ариста. Не можеше да повярва на очите си.

— Съжалявам, принцесо — най-накрая рече Ейдриън. — Този старец ни причини доста проблеми в миналото. Ройс не забравя лесно. Най-добре ще е да затворите очи.

— По-добре е да се махне — отбеляза Ройс. — Даже и да не вижда, пак ще чуе писъците.

— Значи няма да го сториш бързо? — прошепна Аркадиус.

Ейдриън въздъхна:

— Този път няма да почиствам аз.

— Не можете! Аз… аз… — Ариста стоеше вцепенена от ужас.

Внезапно Ройс се втурна напред, скъсявайки разстоянието.

— Почакай — гласът на магьосника потрепера, той вдигна ръка. — Полага ми се поне един въпрос.

— Какъв? — запита Ройс, заплашително вдигнал блестящо острие.

— Как е прекрасната Гуен?

— Добре е — отвърна крадецът и свали оръжието. — Каза да не забравя да ти кажа, че ти праща целувки.

Ариста се взираше в тях:

— Но… вие… вие се познавате?

Аркадиус се изкикоти, а останалите двама изхихикаха смутено.

— Простете ми, мила — професорът вдигна ръце. — Просто не можах да се сдържа. Един възрастен човек има тъй малко възможности да се пошегува. Да, познавам тези двамата от години. Познавах бащата на Ейдриън, още преди последният да бъде роден, а Ройс срещнах, когато беше… по-млад от днес.

Ейдриън отхапа ново парче от ябълката и погледна към принцесата:

— Аркадиус ме запозна с Ройс и ни осигури първите задачи.

— И оттогава сте неразделни — усмихна се професорът. — Умел избор беше. Двамата си влияехте благотворно един на друг. Поотделно щяхте да пропаднете.

Ройс и Ейдриън си размениха погледи.

— Казваш това, само защото не знаеш какво сме преживели — отбеляза Ейдриън.

— Недей да предполагаш прекалено — заплаши го с пръст Аркадиус. — Държа ви под око. Та какво ви води насам?

— Просто някои въпроси, които би могъл да ни разясниш — рече Ройс. — Защо не поговорим в кабинета ти, докато Ейдриън и Ариста се преоблекат? Проблем ли ще бъде да прекараме нощта тук?

— Никакъв. Ще уредя вечерята, макар че избрахте лош ден; днес има месен пай — той изкриви лице.

Ариста все още усещаше как сърцето й подскача. Тя присви очи и ги изгледа:

— Мразя ви.

* * *

Бъчви, бутилки, колби, екзотични инструменти, буркани с животински части в смрадлив разтвор и множество други странни неща бяха претъпкани из малкия кабинет и в коридора. По стените имаше рафтове с паяжинести книги. В аквариуми се разхождаха влечуги и риби. Множество струпани до тавана клетки помещаваха гълъби, мишки, къртици, миещи мечки и зайци, грижещи се за звуковото оформление с разнообразни звуци, придружаващи мускусния аромат на книги, восък, подправки и животински изпражнения.

— О, ти си разчиствал — рече с престорена изненада Ройс, влизайки и внимателно пристъпвайки сред пръснатите по пода книги и кутии.

— Тихо там — смъмри го чародеят, взирайки се в него над очилата си. — Вече почти не се отбиваш, така че няма какво да нахалстваш при редките си посещения.

Ройс затвори и залости вратата, с което си спечели нов поглед. Сетне извади сребърен амулет, окачен на тънка верижка.

— Какво можеш да ми кажеш за това?

Аркадиус взе бижуто и отиде до бюрото си, където го задържа близо до пламъка на свещ. Хвърли само кратък поглед, сетне вдигна очи.

— Това е медальонът на Ейдриън. Баща му му го даде, когато навърши петнадесет. За старческо слабоумие ли ме изпитваш?

— Знаеш ли, че е изработен от Есрахаддон?

— Така ли?

— Помниш ли, когато говорих с него в Далгрен миналото лято? Преди не споменах за това, но според него църквата направила заговор срещу императора преди деветстотин години. Той твърди, че останал лоялен и направил два амулета. Един дал на сина на императора и един — на телохранителя му. Сетне ги бил пратил да се скрият. Предполага се, че са вълшебни и че само Есрахаддон може да ги намери. Когато двамата с Ариста бяхме с него в Авемпарта, той призова образите на носителите им.

— И видя Ейдриън?

Ройс кимна.

— Като телохранител на наследника?

— Да.

— Ами наследникът?

— Русокос, синеок; не го познавам.

— Разбирам — рече Аркадиус. — Обаче не си казал на Ейдриън за видяното.

— Защо мислиш така?

Магьосникът пусна амулета в дланта си:

— Защото си дошъл сам.

Ройс кимна:

— Напоследък Ейдриън е в лошо настроение. Ако му кажа, ще иска да изпълни съдбата си. Ще отиде да търси този изгубен наследник и ще бъде неговото момче за наказания. Изобщо няма да го подложи на съмнения, защото ще му се иска да е истина, ала аз не смятам така. Мисля, че Есрахаддон е замислил нещо. Не искам никой от двама ни да бъде негова пешка в машинациите му за трона.

— Смяташ, че Есрахаддон лъже? Че е призовал измамни изображения, за да те заблуди?

— Това дойдох да узная. Възможно ли е да се изработят омагьосани амулети? И ако да, възможно ли е да се открият носителите им чрез магия? Освен това познаваш бащата на Ейдриън. Споменавал ли е нещо за това, че е пазител на Наследника?

Аркадиус въртеше амулета из ръцете си.

— Аз лично не разполагам с Изкуството да създавам магоустойчиви предмети, нито да издирвам хора с магия, ала много знание е било загубено с рухването на Старата империя. Хилядолетният престой в затвор прави Есрахаддон уникален по притежаваното от него знание, така че няма как да предположа какво знае той или на какво е способен. Що се отнася до Данбъри, не си спомням някога да е говорил за това. Подобни неща не се забравят.

— Значи съм прав. Всичко това е лъжа.

— Може и да не е. Осъзнаваш, че е възможно — дори твърде вероятно — Данбъри да носи амулета, без да бъде някой специален. Девет века са дълъг период, през който е малко вероятно вещ да остане в рамките на едно семейство. Този амулет е изработен от сребро. Някой беден човек, притиснат от обстоятелствата, убеден, че разказаните му истории са просто мит, лесно би се изкушил да го продаде за храна. Пък и какво би могло да се случи, ако собственикът му умре при нещастен случай и медальонът бъде продаден? Това вероятно е минало през стотици ръце, преди да стигне до Данбъри. Ако казаното от теб е истина, заклинанията на Есрахаддон са разкрили само носителите на амулетите, а не самоличността на наследниците на първоначалните носители. Следователно е възможно Есрахаддон да казва истината и същевременно да греши.

— Дори и самият Данбъри да е бил наследник на последният Тешлор, може да не е подозирал. Неговият баща или дядо му може да са пропуснали да споменат, защото вече не е имало значение. Родът на наследника може да е изчезнал, или може да са се разделили с амулета още преди векове.

— Така ли смяташ?

Аркадиус свали очилата си и ги забърса.

— Векове наред хората неуспешно са издирвали наследниците на император Нареион. Самата империя издирвала Неврик, императорския син, с помощта на най-могъщите магьосници и рицари, във време, когато можели да го разпознаят мигновено. Търсенето е провалено. Освен ако не приемаш неотдавнашното коронясване на онази фермерка от Далгрен.

— Тракия не е Наследникът — каза простичко Ройс. — Църквата организира всичко, за да поеме властта. Оплескаха работата и тя се забърка случайно.

Магьосникът кимна:

— Разумно е да се предложи, че вече няма наследник. Ако изобщо такъв е съществувал. Освен ако…

Той замлъкна.

— Освен ако?

— Нищо — Аркадиус поклати глава.

Ройс не спря да се взира в него, докато професорът не отстъпи.

— Просто предположение, но… Просто изглежда прекалено романтично наследникът и неговият пазител да са съумели да се скрият от преследвачите тъй дълго.

— Какво намекваш?

— Неврик и Джериш не са ли имали приятели? Не би ли трябвало да са останали хора, все още верни на императорското семейство, готови да скрият наследника? Да му окажат подкрепа? Организират опит за контрапреврат? Естествено, подобна организация трябва да действа в дълбока тайна, като се има предвид, че по-голямата част от умиращата империя била под контрола на църквата.

— И твърдиш, че подобна група съществува? — попита Ройс.

— Само предполагам.

— Вършиш доста повече от това. Какво знаеш?

— Попаднах на известни загатвания за група, наречена Теорема Трапеза Пи. За пръв път прочетох за тях в исторически текст от 2465 г., някъде по времето на Гленморган Втори. Някакъв свещеник бегло споменава за секта с това име. По онова време всички противопоставящи се на църквата били смятани за еретици, така че не им обърнах особено внимание. Сетне забелязах друга препратка към въпросната група в много старо писмо от лорд Дариус Серет до патриарх Венлин някъде в първите двадесет години след смъртта на император Нареион.

— Лорд Серет? — попита Ройс. — Основателят на серетите?

— Именно — отвърна Аркадиус. — На херцога било заповядано да открие Неврик, изчезналия син на императора. Затова събрал група елитни рицари, които се заклели да открият наследника. Век след смъртта на Дариус орденът приел името му и бил наречен Орден на рицарите на Серет, название, впоследствие скъсено за удобство. Което е иронично, защото влиянието им се разширило. Нещо, останало скрито, защото серетите действат предимно в сянка. Вършат работата си незабележимо. Все още отговарят само пред патриарха. Въпрос на перцептивна логика. Наличието на преследваща императора група обуславя и наличието на такава, която иска да го защити, не е ли така?

Аркадиус се изправи и като прекоси стаята без проблем, достигна стената. Там висеше черна дъска, на която с късче тебешир той написа:

ТЕОРЕМА ТРАПЕЗА ПИ

Сетне, започна да зачерква всяка буква, пишейки под първия надпис, докато отдолу не се появи:

ПАЗЕТЕ ИМПЕРАТОРА

Върна се на бюрото си и седна.

— Ако решиш да търсиш наследника — заговори със сериозен глас, — бъди изключително внимателен. Търсеното от теб не е някакво си бижу. Търсят го и го защитават мъже, които са готови да пожертват живота си и няма нещо, към което не биха се поколебали да прибегнат. Ако всичко това е истина, то се страхувам, че ще навлезеш в свят на сенки и лъжи, където тиха, тайна война се води от хилядолетие. Забрави за чест и милост. Това е място, където хората изчезват безследно, гъмжащо от мъченици. Никоя цена не е смятана за прекалено висока, никоя жертва — за прекалено голяма. Тази борба ще реши — поне в техните очи — съдбата на Елан.

* * *

Бройката на студентите в Шеридън винаги намаляваше през лятото, тъй че Аркадиус ги уреди да спят на свободния най-горен етаж, известен като Таванът на Глен. На четвъртия етаж нямаше нито един прозорец, бе горещо като в пещ. Тези помещения биваха обитавани от синовете на богатите фермери, които в момента отсъстваха, помагайки при обработката на земята. Така че цялото огромно помещение оставаше на тяхно разположение. Таванът бе толкова нисък, че Ариста трябваше да се привежда. Койки се подаваха от стените, където таванът се срещаше с пода, всяка от които представляваше прост сламеник. Липсваха вещи, обаче всеки инч от дървото бе обсипан с преплитащи се имена, фрази и рисунки: седем века студентски спомени.

Ариста и Ейдриън изсушаваха принадлежностите си. Бяха пръснали всичко, изработено от плат, по пода. По древните дъски имаше влажни петна. Всичко бе подгизнало, ароматът на коне се носеше във въздуха.

— Ще взема простор — каза й Ейдриън. — Така ще ви създадем и уединение.

Той я изгледа изучаващо.

— Какво?

— Не бях виждал мокра до кости принцеса. Все още ли искате да направите това? Още не е късно, можем да се отправим към Медфорд и…

— Ще се оправя — тя се отправи към стълбите.

— Къде отивате?

— Да донеса останалия багаж.

— Вън сигурно все още вали. Мога да ги донеса веднага щом…

Ариста го прекъсна:

— Ти имаш да опъваш въжета. Пък и съм мокра до кости, както вече сам отбеляза.

Никой не смята, че мога да се справя.

Ариста знаеше, че е била разглезена. Ала също така не беше направена от порцелан.

Колко сила на духа се изисква, за да живееш като селянин?

Тя беше принцесата на Меленгар, дъщеря на крал Амрат Есендън. Можеше да се справи с всичко. Останалите я категоризираха бързо, ала тя не беше като Ленар Пикъринг. Не прекарваше цели дни в преценки коя рокля ще отива най-много на златните й кичури. Ариста прокара пръсти през още капещата си коса и почувства колко е заплетена. Ленар досега да е припаднала.

Дъждът бе спрял и въздухът бе изпълнен с миризмата на трева, кал и червеи. Всичко блестеше, ветрецът сипеше бисерни капки под дърветата. Ариста си беше забравила плаща, намиращ се четири етажа по-нагоре. Конюшните се намираха недалеч, но по времето, когато ги достигна, съжали, че не се е върнала да си вземе наметалото. Трима студенти стояха в сенките, говорейки за новите коне.

— От Меленгар са — рече най-високият, говорейки с уверения, изпълнен с превъзходство тон на млад благородник, разговарящ с нисшестоящи. — Познава се по медфордската дамга на онзи там.

— Лейн, смяташ ли, че Меленгар е паднал? — попита най-ниският.

— Естествено. Обзалагам се, че Бректън го е превзел през нощта, а може би рано тази сутрин. Затова и стопаните на конете са тук. Вероятно са бегълци, страхливци, бягащи като плъхове от потъващ кораб.

— Дезертьори?

— Може би — отвърна Лейн.

— Ако Меленгар действително е паднал снощи, може би самият крал е избягал — предположи най-ниският.

— Не говори глупости! — скастри го средният по височина. — Един крал никога няма да язди кранти като тия.

— Не бъди толкова сигурен — Лейн се притече на помощ на дребосъка. — Олрик не е истински крал. Казват, че двамата с онази вещица убили баща си и откраднали трона, точно когато дъртият се канел да обяви Пърси Брага за свой наследник. Дори чух, че Олрик взел сестра си за своя любовница и възнамерявал да я направи кралица.

— Отвратително!

— Църквата никога не би допуснала подобно нещо — рече другият.

— Олрик изрита църквата от Меленгар преди месеци, защото се опитала да му попречи — обясни Лейн. — Меленгарци са диваци. Все още са предимно варвари, потъващи в примитивния си произход с всяка измината година. След като църквата вече я няма, още преди годината да е свършила, ще пият кръвта на девственици и ще се молят на Уберлин. Те дори позволяват на елфите да се движат из градовете им, за Марибор! Можете ли да си представите?

Ариста не можеше да види лицата им, тъй като тя стоеше извън прага, прикривайки се внимателно.

— Така че може би тъкмо това е крантата на краля на Меленгар. Вероятно сега той се намира в някоя от спалните и планира следващия си ход.

— Смяташ ли, че канцлер Ламбърт знае?

— Съмнявам се — отвърна Лейн. — Добър човек като него не би позволил заплаха като Олрик да остане тук.

— Да му кажем ли?

— Ще идеш ли да му кажеш, Хинкъл? — обърна се към най-ниския Лейн.

— Защо аз? Ти иди. В крайна сметка ти ги забеляза.

— Аз? Нямам време. Лейди Честълайн тъкмо ми писа днес и трябва да поработя над отговора си, за да не би тя да се наръга с кинжал от страх, че съм я забравил.

— Не гледайте към мен. Признавам без бой, Ламбърт ме плаши — призна третият.

Останалите се изсмяха.

— Наистина, говоря сериозно. Плаши ме до смърт. Миналия семестър бях извикан в кабинета му заради тъпия бесен плъх на Джейсън. Бих предпочел просто да ме пребие.

Тримата се отдалечиха, насочвайки разговора към лейди Честълайн и до каква степен е отдадена на Лейн.

Ариста изчака за миг, за да се убеди, че са си тръгнали, сетне отиде при седлата. Мушна една от торбите под мишница, грабна останалите две и бързо, ала предпазливо, пое обратно.

Ейдриън го нямаше, но вече бе опънал въжета и одеяла по тях, за да раздели стаята. Тя се промуши под импровизираната завеса и се захвана с неприятната дейност да простира мокрите дрехи. Преоблече се в нощница и роба. Те се намираха близо до средата на торбата и поради тази причина бяха само леко влажни. Сетне започна да хвърля останалите дрехи по въжетата. Ейдриън се върна с кофа в ръка и поспря, когато забеляза Ариста безсрамно да простира фустите и корсета си. Представяйки си какво си мисли той, принцесата се изчерви. Не само пътуваше сама с двама мъже, ами и се преобличаше в същата стая — макар и обширна — излагайки на показ бельото си. Изненадана беше, че не я разпитваха по-настоятелно. Знаеше, че необичайните обстоятелства на пътуването й рано или късно щяха да направят впечатление. Ройс не беше от онези, които щяха да пропуснат нещо тъй подозрително като неомъжена принцеса, пътуваща в компанията на двамина мошеници, без значение колко високо ценени от короната. А що се отнасяше до дрехите, нямаше друг начин или място да ги изсуши. Другият вариант бе да ги облече мокри на сутринта. Нямаше какво да се превзема.

Тъкмо приключваше, когато Ройс влезе. Беше вдигнал качулката си, от наметалото му бързо се образува локва.

— Напускаме още преди да се съмне — обясни той.

— Нещо не е наред? — попита Ейдриън.

— Открих няколко студентчета да се навъртат около конюшните при обиколката си.

— Има такъв навик — обясни партньорът му на Ариста. — Нещо като мания. Иначе не може да заспи.

Ройс кимна:

— Вече няма да ни притесняват.

Ариста усети как кръвта се отдръпва от лицето й.

— Убил си ги? — прошепна тя. Прилоша й. Няколко минути по-рано, слушайки отвратителната им дискусия, тя бе открила, че им мисли злото, но не искаше в действителност да им се случи нещо подобно. В крайна сметка те бяха още деца. Ала знаеше, че Ройс не би видял нещата по такъв начин. Тя осъзна, че той би гледал на тях като заплаха, а за него заплахата не зависеше от опаковката.

— И това ми мина през ума — в думите му не се долавяше и капчица сарказъм. — Ако бяха свили наляво към канцлера, вместо надясно към общежитията… Ала не го сториха. Но въпреки това няма да чакаме до разсъмване. Тръгваме след няколко часа. Така дори и да се разнесат слухове за меленгарски коне, ще сме изчезнали преди въпросните слухове да са стигнали до нужните уши. Имперските шпиони ще предположат, че сме се отправили към Трент, за да молим за помощ. Но ще трябва да ви намерим нов кон преди да се отправим към Колнора.

— Щом ще тръгваме толкова рано, ще ида да се уточня с Аркадиус за яденето — рече Ейдриън.

— Не! — бързо каза Ариста. Те изненадано я погледнаха. Принцесата се усмихна, засрамена от реакцията си. — Аз ще ида. Ще ви дам възможност да се преоблечете на спокойствие.

Преди да успеят да рекат нещо, тя вече беше излязла.

Почти година бе минала от онова утро край Нидвалден, когато Есрахаддон бе поставил в главата й един въпрос. Магьосникът бе признал, че я е използвал и че е уредил убийството на баща й като начин да избяга. Ала също така бе намекнал, че историята не свършва дотук. Това можеше да бъде единственият й шанс да поговори с Аркадиус. На дъното на стълбището сви вдясно и забърза към кабинета му.

Аркадиус седеше край малко дървено бюро в другия край на стаята, потънал в изучаването на дебел том. Край него имаше мангал с въглища и странно устройство, което тя не бе виждала преди — над мангала висеше стъкленица с кафява течност, потопен в която камък непрекъснато изпускаше мехурчета. Изпаренията преминаваха през поредица стъклени тръби, за да достигнат до друго стъкло, пълно с кристална сол, от което се отцеждаше чиста течност, капеща в подложената отдолу колба. Над въпросната колба имаше и стъкло с жълта течност, която капеше в синхрон с бялата жидкост. Когато двете се смесеха, във въздуха се отделяше бял пушек. Професорът на моменти нагласяше някой от клапаните, добавяше сол или подклаждаше мангала. При влизането й вдигна глава.

Свали очилата си, обърса ги с кърпа, която взе от бюрото, сетне си ги сложи отново. Вгледа се в нея през присвити очи.

— Влезте, мила.

Сетне, сякаш припомнил си нещо важно, рязко завъртя един клапан. Вдигна се голям облак дим, развълнувал някои от животните в стаята. Камъкът падна на дъното на стъкленицата и остана да лежи там, притихнал. Животните се успокоиха. Възрастният човек се усмихна на Ариста и с жест я подкани да се приближи.

Което не беше лесна работа. Принцесата затърси безопасни места, на които да стъпи и като не откри такива, прихвана робата си и пое по най-краткия път, който не включваше остри предмети.

Магьосникът изчакваше търпеливо с весела усмивка, розовите му бузи сбръчкали краищата на очите му като сграбчен чаршаф.

— Знаете ли, — заговори той, докато тя си проправяше път към него, — винаги ми е било интересно да наблюдавам как обучаемите стигат до бюрото ми. Някои се отправят директно, а други избират по-заобиколен път. Някои стигат на съвсем различно от желаното място, други просто се отказват.

Ариста бе сигурна, че в думите му имаше скрит смисъл, ала нямаше нито времето, нито намерението да размишлява над тях. Вместо това отвърна:

— Може би ако поразчистехте, нямаше да губите толкова много студенти.

Той наклони глава:

— Права сте, но какво ще стане със забавлението?

Ариста прекрачи заешката клетка, заобиколи чукалото и хавана и най-сетне се озова пред бюрото, стъпила върху огромна книга, чиято корица бе с големина три на два фута.

Професорът погледна в краката й, сви устни и изрази одобрението си с кимане:

— Това е биографията на Гленморган Втори, някъде на седемстотин години е.

Ариста се паникьоса.

— Нищо, нищо — изкикоти се той. — Това е ужасна книга, написана от църковните пропагандисти. Идеалната платформа за вас, не смятате ли?

Принцесата отвори уста, помисли какво щеше да каже и отново я затвори.

Магьосникът се изкикоти още веднъж:

— А, да, вече сте посланик? Научили сте се да мислите, преди да говорите. Предполагам е добре. Сега кажете, какво ви е довело в кабинета ми в този късен час? Ако е свързано с вечерята, поднасям извинения: печките бяха угаснали и трябваше да повикам хлапе, което отново да ги запали. И също така да извлека готвача от разпалена игра на карти, от което той не остана особено въодушевен. Но в момента храната бива приготвяна. Стане ли готова, незабавно ще я донесат.

— Не става дума за това, про…

Той вдигна ръка.

— Вече не учиш тук. Ти си принцеса и посланик на Меленгар. Ако ме наричаш Аркадиус, няма да те наричам Ваше Височество. Съгласна?

Усмивката му бе неустоимо заразителна. Ариста кимна и се усмихна в отговор.

— Аркадиус — започна отново тя, — има нещо, което ме тормози от известно време насам. Отдавна възнамерявах да те посетя, но напоследък бях невероятно заета. Първо погребението на Фанън, сетне и пристигането на Томас…

— О, да, странстващият дякон от Далгрен. И тук също ни удостои с присъствието си, проповядвайки как младо момиче на име Тракия била Наследник на Новрон. Звучеше много убедително. Почти му повярвах.

— Много хора го сториха. Това е една от причините Меленгар да е в такова тежко положение.

Ариста замлъкна. Имаше някой пред вратата — красиво момиченце, вероятно на около шест. Дълга тъмна коса се лееше по раменете й, а в ръце стискаше тънко въже, с което си играеше.

— А, ето те. Хубаво — рече магьосникът на момичето, което се взираше неспокойно към Ариста. — Надявах се да се появиш по-рано. Той започва да се нервира. Като че не познава времето.

Аркадиус погледна към принцесата.

— Прощавай, забравих да ви запозная. Ариста, това е Мърси.

— Приятно ми е — рече Ариста.

Момиченцето не каза нищо.

— Извини я. Малко е срамежлива към непознатите.

— Не е ли малко млада за Шеридън?

Аркадиус се усмихна:

— Мърси е моя повереница. Майка й ме помоли да я гледам, докато състоянието й се подобри. Междувременно се опитвам да я обуча, но както узнах с теб, младите дами могат да бъдат доста своенравни.

Магьосникът се обърна към момиченцето:

— Хайде, мила. Вземи мистър Рингс, преди отново да е разкъсал клетката.

Мърси си проправи път из бъркотията ловко като котка и извади дребна миеща мечка от една клетка. Очевидно беше още бебе. Тя го изнесе навън, хихикайки, защото мистър Рингс й душеше ухото.

— Сладка е — рече Ариста.

— Да. Казваше, че нещо ти се въртяло из главата.

Принцесата кимна и се замисли над точните думи. Въпросът, който Есрахаддон бе поставил в главата й, тя сега постави пред стария си учител.

— Аркадиус, кой одобри влизането ми в Шеридън?

Професорът повдигна рунтава вежда.

— Чудех се защо не си попитала по-рано. Ти си най-вероятно единствената жена, следвала в Шеридън за цялата му седемвековна история — и със сигурност единствената такава, изучавала тайните изкуства, но така и не попита.

Стойката на Ариста се стегна:

— Питам сега.

— Да… да — отвърна магьосникът. Отпусна се в креслото си, свали очилата и леко разтърка носа си. — Бях посетен от канцлер Игнаций Ламбърт, който ме попита дали бих приел даровита млада дама в часовете си по теория на магията. По онова време не водех такива часове. Имах желанието; многократно бях предлагал да бъдат включени сред изучаваните дисциплини, но винаги получавах отказ. Изглежда не смятаха магията за достойно занимание. Магията използва сила, която не е свързана с преклонението пред Марибор и Новрон. Смятаха я за пагубна, дори зла. Фактът, че практикувам магия, винаги е бил клеймо върху ми.

— Защо не са те заменили?

— Може би се е дължало на репутацията, която най-знаещият магьосник в Аврин е в състояние да предостави на това учебно заведение, тъй че ме оставяха да практикувам хобитата си. А може би всички, желаещи уволнението ми, са били превърнати в различните жаби, катерици и зайци, които виждаш наоколо.

Аркадиус звучеше тъй сериозно, че Ариста се огледа. Тогава магьосникът захихика. Тя се смръщи, което само усили смеха му.

— Та както казвах — продължи професорът, след като се успокои, — Игнаций ми предлагаше да уреди включването на моите часове в замяна на съгласието ми да те обучавам. Вероятно е смятал, че ще откажа. Нямало е как да знае, че за разлика от болшинството от тях, аз нямам предразсъдъци спрямо жените. Знанието си е знание. Шансът да напътствам принцеса — потенциален водител — със силата да променя околния свят изобщо не беше пречка. Напротив, дори беше бонус.

— Искаш да кажеш, че съм била допусната, защото планът на ректора се е провалил?

— Нищо подобно. Това е само описание как се случи, а не защо. Защо е много по-важен въпрос. Онази сутрин канцлерът не беше сам, с него имаше и друг човек. Той пазеше мълчание и стоеше ей там, точно вляво от теб, където сега се намира онази клетка. Нея тогава я нямаше. Вместо това той бе избрал да застане върху старо палто и кинжал. Както споменах, винаги е интересно да се наблюдава къде минават влизащите тук и къде избират да застанат.

— Кой беше той?

— Пърси Брага, ерцхерцогът на Меленгар.

— Значи е бил вуйчо Пърси.

— Определено беше замесен, но дори и на тази си длъжност не е притежавал достатъчно влияние над ръководителите на университета, особено по въпроси, свързани с преподаването на магии на млади благородни дами. Шеридън е под контрола на духовнически Гхент, тук светските водачи нямат особен глас. С тях обаче имаше и трети човек. Той не влезе в кабинета, остана на прага, в сенките.

— Знаеш ли кой беше той?

— Разбира се — Аркадиус се усмихна. — Тези очила са само за четене, мила. Надалеч виждам без проблеми. Но хората често правят тази грешка.

— Кой беше?

— Близък приятел на семейството ти, струва ми се. Епископ Морис Салдур от Мареската катедрала. Но ти предполагам си се досетила вече, не е ли така?

* * *

Верният на думата си Аркадиус изпрати димящ месен пай и червено вино. Ариста помнеше пайовете от дните си като студент. Изобщо не бяха вкусни, даже и пресни. Обикновено за направата им биваха използвани най-лошите парчета свинско, тъй като агнешко сервираха само по празниците. На всичкото отгоре акцентът падаше върху лука и морковите. Младежите обикновено се обзалагаха колко точно къса месо ще открият в дажбите си. Пет беше ненадминатият рекорд. Порциите биваха омитани въпреки оплакванията. Повечето от студентите надали се хранеха по-добре вкъщи, така че негодуванията им бяха само привидни. Ала Ариста бе свикнала да се храни с по три или четири месни блюда и то хубаво опечени, богат асортимент сирена, пресен хляб и изобилие от плодове. За да оцелее, слуги й носеха храна от замъка, която тя държеше в стаята си.

— Трябваше да споменете, че познавате Аркадиус — каза им Ариста, докато сядаха на масата, древна мебел, изгубила лик по подобие на всичко друго. Клатеше се достатъчно да я накара да се зарадва, че виното е поднесено в кана и купички, вместо в бутилка и стъклени чаши.

— И да развалим забавлението? — отвърна Ейдриън с красива усмивка. — Значи Аркадиус е бил ваш професор?

— Един от тях. Трябваше да изучавам различни дисциплини, водени от различни преподаватели. Аркадиус бе мой любимец, само той преподаваше магия.

— Значи сте научили магия и от Аркадиус, а не само от Есрахаддон? — попита Ройс, ядейки от пая си.

Тя кимна, пробождайки своята порция с нож, за да излезе парата.

— Това ще да е било интересно. Предполагам стиловете им на преподаване са били доста различни.

— Разлика от небето до земята — тя отпи глътка вино. — Аркадиус следваше определена програма, използваше книги и четеше лекциите изключително професионално, видяхте днес. Стилът му караше уроците да изглеждат достойни, въпреки заобикалящата ги догма. Есрахаддон беше хаотичен; преподаваше безразборно каквото му дойде на ума. Често се затрудняваше да обясни. Аркадиус определено беше по-добрият преподавател, но…

— Но? — попита Ройс.

— Не казвайте на Аркадиус — продължи със заговорнически глас тя, — но Есрахаддон бе по-опитен и знаеше повече. Аркадиус е експерт по история на магията, но Есрахаддон е историята, ако ме разбирате.

Тя лапна хапка пай, оставила в устата й лук и прегоряла кора.

— Подготвяна и от двамата, не ви ли прави това най-опитния маг в Аврин?

Ариста се подсмихна горчиво и изми гадния вкус с още вино. Макар да подозираше, че Ройс е прав, досега бе направила само две заклинания.

— Аркадиус ме научи на множество важни неща. Ала уроците му се свеждаха до употребата на знанието като начин за разширяването на разбирането на студентите за света. Това беше неговият начин да ни накара да мислим, в различни насоки, да гледаме на заобикалящите ни неща по по-разбираем начин. Това не правеше обучаемите му особено щастливи. Всички търсехме тайните на силата, искахме да променим света по наш собствен вкус. Аркадиус не ни даваше отговори, по-скоро ни принуждаваше да задаваме въпроси.

— Веднъж например ни запита какво различава кръвта на благородниците от тази на простолюдието. Бодяхме си пръстите, правихме тестове; оказа се, че разлика няма. Това доведе до бой между сина на един богат търговец и този на дребен барон. Аркадиус бе смъмрен, а търговският син — бит с камшик.

Ейдриън се бе наял. Ройс беше преполовил своя пай, ала беше оставил виното си непокътнато след първата пробна глътка. Ариста се осмели да опита нова хапка. Този път нацели кашкав морков, още лук и подгизнала кора. Преглътна с измъчено изражение.

— Не обичате особено месен пай? — попита Ейдриън.

Тя поклати глава:

— Изяж го, ако искаш — плъзна чинията към него.

— А как вървеше учението с Есрахаддон?

— При него нещата бяха съвсем различни — продължи тя, отпивайки отново от виното. — Когато не можех да получа желаното от Аркадиус, отивах при Есрахаддон. Всичките уроци на Аркадиус включваха сложни приготовления, алхимически рецепти, нужни за освобождаването на природните сили и заклинания, което да ги впрегнат. Също така усилено акцентираше върху наблюденията и експериментите. Разчиташе на ръчни техники, които да извлекат сила от елементите, но Есрахаддон ми обясни как същият ефект можел да бъде постигнат по много по-прост начин чрез движения, хармоничен звук и силата на ума.

— Проблемът беше, че техниките на Есрахаддон се опираха изключително на движения с ръцете, което обяснява защо църквата е отсякла неговите. Опитваше се да ме напътства, но тъй като той самият не можеше да демонстрира, процесът вървеше много бавно. Почти незабележими различия делят успеха от провала, тъй че беше безнадеждно да науча много от него. Едва успях да накарам един от пазачите да кихне. А, и веднъж омагьосах графиня Амрил с циреи.

Ейдриън наля остатъка от виното в своята и нейната чаши, след като Ройс отказа с енергичен жест.

— Аркадиус беше много ядосан, когато узна за стореното от мен проклятие, държа ми конско с часове. Винаги се възпротивяваше на употребата на магията за собствено благо или за благото на малцина. Често казваше: „Не си губи времето да излекуваш едничък чумав; вместо това унищожи болестта и спаси хиляди.“

— Така че е вярно. Най-вероятно съм най-обучаваният магьосник в Аврин, ала това не значи нищо. Много усилия ми коства едва да погъделичкам нечий нос.

— Което можете да сторите само с движения на ръката? — скептично запита Ройс.

— Би ли искал демонстрация?

— Разбира се, опитайте с Ейдриън.

— Хайде да не опитваме с Ейдриън — отказа въпросният. — Не искам да бъда превърнат в жаба, заек или нещо от сорта. Не научихте ли и нещо друго?

— Той се опита да ме научи как да сгрея вода, но така и не успях. Приближавах се, но винаги нещо не достигаше. Той… — тя замлъкна.

— Какво има? — попита Ейдриън.

Тя сви рамене:

— Не зная. Просто упражнявах жестове на път за насам и… — тя присви очи от концентрация, докато си припомняше нужната поредица. Двете магии трябваше да си приличат, и двете разчитаха на сходен елемент — вода. Вероятно разчитаха на идентични движения. Самата мисъл за това накара сърцето й да затупа ускорено.

Това е. Това е липсващото парче от пъзела. Ако направя останалата част от заклинанието коректно, сетне трябва само да…

Оглеждайки се за донесената от Ейдриън кофа с вода, Ариста затвори очи и неколкоратно пое дълбоко дъх. Карането на вода да закипи, макар по-трудно от предизвикването на кихавица, изискваше кратко, семпло заклинание, опитвано от нея стотици пъти без успех. Прочисти ум, отпусна се, сетне се протегна, усещайки стаята: светлината и топлината от свещите, силата на вятъра, виещ над покрива, сипещите се от дрехите им капки. Отвори очи, съсредоточавайки се върху кофата и съдържащата се в нея течност. Почувства се в синхрон със света, част от цялото, чакаща промяна, искаща да донесе радост.

Започна напевите, оставяйки звуците да следват ритъма, който общуваше с водата. Усети нейното внимание. Гласът й се усили, произнесъл кратките думи с мелодията на песен. Вдигна ръка и извърши движенията, но този път добави и лек размах с палеца. Движението изглеждаше точно на място — празнината, която така и не бе успяла да запълни в миналото. Затвори ръка в юмрук и стисна. В този миг почувства горещината и видя издигането на парата.

Ейдриън се изправи, направи две крачки, сетне спря.

— Ври — рече той; гласът му издаваше удивление.

— Да, както и дрехите ни — посочи към прострените одежди Ройс, от които също бе започнала да се издига съскаща пара.

— Опа — Ариста рязко отвори длан. Водата спря да бълбука, дрехите се успокоиха.

— Велики Мар, невероятно! — Ейдриън се усмихваше широко. — Направихте го.

— Зная. Представяш ли си? — рече тя.

— Какво друго можете да правите?

— Да оставим това за друг път — намеси се Ройс. — Става късно, а ние ще напускаме след няколко часа. Трябва да поспим.

— Цупльо — каза му Ейдриън. — Обаче вероятно е прав. Да си лягаме.

Ариста кимна, прекоси импровизираната стена и едва тогава си позволи усмивка.

Проработи! Наистина проработи.

Лягайки на тясната койка, без да се завива, тя се взря в тавана и се заслуша в щурането на крадците.

— Трябва да признаеш, че беше забележително — чу Ейдриън да казва.

Дори и Ройс да беше отговорил, тя не чу. Беше го ужасила. Изражението на лицето му беше по-красноречиво от каквито и да е думи. Лежейки, взираща се в гредите, тя осъзна, че е виждала това изражение и преди — в деня, в който Аркадиус я беше мъмрил. Тъкмо излизаше, когато той я бе спрял на прага.

— Изобщо не съм ви преподавал проклятия; нито циреи, нито каквото и да било. Отвара ли й забърка?

— Не — беше отвърнала тя. — Беше вербално проклятие.

Очите му се бяха разширили и беше зяпнал, ала не бе рекъл нищо повече. Тогава си бе помислила, че това е поглед на възхита и гордост от постигнатото от негов обучаем. Сега Ариста знаеше, че тогава е видяла онова, което й се е искало да види.