Ридли Пиърсън
Твърдо падане (46)

45

Кой знае защо като чу звъна на автоматичния ответчик, Корт машинално извърна глава да види откъде идваше. Може би това бе остра реакция за оцеляване. Както при тигъра на лов в джунглата, когато и най-слабият необичаен звук го изправя нащрек. Каквато и да бе причината, той хвърли бърз поглед и точно тъй бързо стомахът му се сви на топка и главоболието му се върна моментално, сякаш някой го бе хлопнал по главата. Дагит!

Първата мисъл, която му хрумна, тъй като бе в настроение да убива, бе просто да извади пистолета си и да застреля този човек. Но двамата пазачи бяха само на метър от Дагит и сигурно щяха да го последват, а тогава трябваше да очисти и тях. Щеше да стане голяма бъркотия. При такава кървава баня щеше да е чудо, ако се измъкне.

Втората му мисъл, която се породи късно и му разкри колко лична бе станала тази история — щом първо помисли за Дагит, а не за успеха на операцията — бе как по дяволите Дагит се бе оказал тук. Обзе го страх. Дагит знаеше, че не е мъртъв. Дагит знаеше за Дейвид Буут. Нямаше друго обяснение. И Дагит съзнателно бе рискувал живота на сина си.

Тези разкрития изпълниха Корт с такова усещане за страх и за провал, че едва не се издаде — не гледаше къде върви. Едва не мина пункта за проверка не оттам, където трябваше, а това щеше да предизвика по-внимателен оглед и можеше да разкрие измамата.

Но щом Дагит бе тук, значи Дагит знаеше. А щом той знаеше, значи щеше да спре самолета и всичко, за което бе работил Корт, бе свършено. Невъзможна мисъл. Той се отдръпна от пътя на другите и погледна как Дагит продължаваше да спори с мъжа, който приличаше на Джон Уейн, докато влекачът изтегли 959 и той започна да рулира. А може би не, помисли си той и направи още една крачка към свободата си. Може би, в крайна сметка, това бе един съвършен свят.

Сетне видя, че Дагит вдигна глава и също забеляза, че самолетът рулира; видя как Дагит се втурна към големите прозорци и се вторачи в заминаващия самолет. Колкото и да бе странно, той можеше да прочете мислите му; можеше да си представи как се опитва да измисли как да спре самолета и в същия миг Корт се изправи лице в лице с онзи инстинкт, който владее животинското царство откак свят светува: или се биеш, или бягаш. Можеше да остане и да се опита да спре Дагит или да извърви петнайсетте оставащи му крачки до вратата и да изчезне завинаги.

На друго място и в друго време решението му щеше да е просто — щеше да избяга, решен да се завърне отново някой ден за друга операция. Но като се имаха предвид необикновените обстоятелства — рухването на „Der Grund“ и ограничените му авоари — може би достатъчни за година, най-много за две — и, което бе по-важно, а и болката в сърцето му, породена от онова, което онези няколко къси дни с Каролайн му бяха подсказали — за нещата, които наистина би искал от живота — всичко това го накара да застине на място. Тази операция бе взела почти всичко от него през последните осемнайсет месеца. Всичко, за което бе работил — края на „Ейшъруъркс“, смъртта на Моснер — се съдържаше в онзи самолет, който рулираше към пистата за излитане. Най-сетне смъртта на жена му и детето му щеше да бъде отмъстена. След пет минути? След десет? И най-големият единичен акт на тероризъм на американска земя щеше да гръмне по телевизорите на милиарди хора по целия свят. С дни, дори и със седмици, новините във вестниците, радиото и телевизията щяха да се занимават с характера на доскоро тайното съвещание, щяха да разсъждават за субсидираната от правителството програма за производство на химични оръжия. Само няколко несигурни минути го деляха от сладостта на победата.

И той не можеше да позволи никому — и особено на Дагит — да му я отнеме.