Ридли Пиърсън
Твърдо падане (23)

22

Той я отведе в спалнята.

Тъй като търсеше мебелирана къща, използва оплакванията си за обзавеждането като повод да я отведе горе. Но тя разбираше много добре за какво става дума.

Още по време на пътуването сексуалното привличане бе станало толкова силно, че никой не говори много. Докато изкачваше стъпалата, тя почувства, че коленете й омекват.

Карл отвори прозореца. Предобедната светлина нахлу вътре, последвана от лек бриз и далечната, мелодична песен на пойните птици. В тази относителна тишина той я отведе до края на леглото и зарови пръсти в косата й. Тя притвори очи.

— Това е чудесно — рече тя.

Той я целуна по устата и тя прие целувката.

Карл прекара ръка под коленете й, вдигна я и я положи нежно на леглото. Разкопча блузата й и ризата си и я притисна към себе си. От очите й се затъркаляха сълзи. Той я попита с глас, който тя едва дочу, дали да спре. Тя поклати отрицателно глава.

Той нежно свали останалите й дрехи, хвърли своите някъде по пода и седна до нея. Внимателно и деликатно той прекара върховете на пръстите си по всеки квадратен сантиметър от тялото й — докосването бе като с перце. Бризът набразди завесите и птичият хор сякаш стана по-силен. Един храбър врабец ги гледаше от перваза на прозореца.

Това й се видя опасно. Страховете й изостряха удоволствието, бяха като приток на кислород към разпаления й огън. Карл не искаше това да свърши бързо. Този непознат човек извличаше от нея всяко усещане, на което тя бе способна, удължаваше всяко действие така, сякаш да провери нейната неотстъпчивост. Да я предизвика. На два пъти тя го бе помолила да влезе в нея. И двата пъти той бе прошепнал „Не“. И двата пъти тя изпадна в оргазъм.

Навярно това бе истинският смисъл: да капитулира. Тя се обърна към него. Кожата й, нервните окончания, най-интимните й изживявания. Този сръчен мъж я притежаваше напълно вече толкова време. Той чертаеше с пръсти въображаеми фигури по кожата й, галеше леко с връхчетата на пръстите си бедрата й, караше я да се разтвори напълно за него. Целуваше я цяла вечност, играеше си с нея, докарваше я до ръба на безумието, само за да се отдръпне и да започне отново.

— Боже мой! — чу се тя да стене, разтърсена в ридания.

Той я целуваше от пъпа до гърдите и обратно. Търпението му нямаше край. Отдаваше й се, докарваше я до ръба и отвъд него, докато тя не потъваше в потопа на невероятна топлина, която така я опияняваше, че тя дори не го чуваше и усещаше. Опитваше се да стигне до него, да го привлече, но той не й позволи.

Минути, часове или седмици по-късно устните им неочаквано се срещнаха, горещи и влажни, и същия миг той влезе в нея. Тя извика от радост. Почувства ритъма му. Връзката бе тъй пълна и сладостна, толкова нежна и така изпълнена със сила. Да, той я притежаваше.

Той отново се отдръпна.

— Не — прошепна тя, желаейки го. Той си играеше с нея.

Отвори очи и се опита да фокусира погледа си върху лицето му, но това бе невъзможно. Той се усмихваше — само това успя да разбере. Почувства го. Унесена и чужда на света, тя се бе оттеглила там, където бе радостта и удоволствието — искаше й се да умре.

— Моля те — рече тя и усети как устните й се свиват в сънлива усмивка.

Той се отдаде бавно. Плавно. Все повече и повече. Напълно. Тя изви гърба си, за да го приеме. Горещият му език намери гърдите й и тя усети как експлодира. Никога не бе изпитвала подобно нещо. Дори и нещо близко до това.

Почувства се напълно и изцяло съединена с него. Нямаше повече две половини, а едно цяло. Без имена. Без лица. Без личности. Едни и същи. Равни. Неговото удоволствие бе нейно. Движенията му — нейни движения. Това бе мигът им.

Тялото му се втвърди, от пръстите на краката до главата и той свърши. Тя видя пламъци. Заедно извикаха. Птичката излетя, меко приплясквайки с криле.

Застанал до прозореца той пушеше гол. Онези ключове му трябваха. Трябваше да прочисти съзнанието си и да се върне към задачата си. Не беше лесно. Тя лежеше спокойно завита в одеялата, полузаспала. Чувстваше, че се е вторачила в него. Погледна задната градина.

— Тук би ми било много хубаво — каза той с отчужден тон, без да го желае.

Какво ставаше с него? Не можеше да се съсредоточи. Имаше толкова много за свършване, а той нямаше желание за нищо. Непознати чувства го бяха залели така, че преди да успее да ги предотврати, той бе станал тяхна жертва. Чувстваше се като фокусник, който се е заел с прекалено много неща едновременно — гледаше как пред очите му хвърчащите предмети се изплъзват от опитите му да ги хване.

— Би ли? — попита тя.

— Ще — поправи се той, мразейки се за продължаващата измама. Можеше ли да й каже? Можеше ли да рискува и да каже истината? Истината? Тя бе просто един от бавно кръжащите извън обсега му предмети.

— Винаги ще си мисля така за тази стая — рече той. — За нас. Сега. Този миг.

— Виждаш ми се тъжен.

— Невероятно щастлив, уверявам те. Ако можех да задържа този миг, ако можех да заключа онази врата там, и двамата да останем вътре… завинаги. Е, това ще е моето малко райско кътче.

— Не можеш ли?

— Мога ли?

— Не ми се виждаш много убеден — рече тя.

— Ти си имаш свой живот. Аз се намесих в него. Трябва ли да съм много убеден?

— Мисля, че да. — Тя отхвърли завивките.

Той я погледна. Имаше красиво тяло. Бе загубило младостта си, на места — и формата си. Но едва ли би искал в този момент да види друго тяло. Беше съвършено. Беше нейното.

— Показах ли ти двойния душ? — попита тя с весел и подканящ тон. — Изцяло европейски фаянс. Внос. Пуска се с едно докосване. Да ти покажа ли душа? — попита тя, стана от леглото и тръгна към него.

Фантастична е, помисли си той. Той метна цигарата през прозореца и я изгледа как подскача, разпилявайки искри по тухлената тераса. Тя отиде право при него, притисна се, топла и влажна, и той усети как отново получава ерекция.

— Или да си останем тук на стола — попита тя.

— А защо не и двете?

— Наистина ли? — отвърна тя и му помогна да влезе в нея. Затвори очи и положи брадичката си върху рамото му.

Той с благодарност чу отново хора на птиците. Хвана я здраво, отнесе я и я сложи върху раклата. Видя как лицето й се усмихва от удоволствие.

Сетне тя ухапа рамото му и двамата едновременно получиха оргазъм.

След кратка дрямка и пропаднало намерение да вземат душ, нямаше топла вода, те се изтриха с кърпи, шегувайки се за това на какво ще миришат. Бавно и без желание се облякоха.

Корт направи онова, което чувстваше, че трябва да направи. С твърд и самоуверен глас на хладнокръвен професионалист той рече:

— Хвърли ми ключовете си. Ще задигна колата ти и ще потърся да купя отнякъде нещо за ядене.

— Ще дойда с теб.

— В никакъв случай — рече той. — Ще провалиш всякаква изненада, която искам да ти поднеса.

— Ти си непоправим романтик. Известно ли ти е това, Карл?

— Старая се — отвърна той.

— Не, не се стараеш. То си е естествено. Тъкмо то те прави толкова привлекателен.

Естествено ли, почуди се той. Наречи ме с истинското ми име. Наречи ме лъжец. Каквото искаш, само не ми давай тези ключове!

Тя се порови из чантичката си, най-сетне намери ключовете и му ги хвърли. Той ги улови без усилие, досущ както жабата хваща с език мушицата.

Той се взря в лежащите върху дланта му ключове. Проста връзка ключове. Имаше десетки начини да се сдобие с тях, някои по-лесни, други — по-трудни, ала той бе избрал именно този път. Защо?

— Карл? Нещо не е наред ли?

— Просто се замислих.

— Умирам от глад. Ненаситна съм. Спирай да мислиш. — Тя му посочи вратата. — Хайде, изчезвай.

— Както кажеш.

Да си извади дубликати от ключовете бе проста работа. Той прибра своя комплект в джоба си, купи няколко сандвича и картофена салата и се върна в колата. Тук, докато нагласяше малките пакети така, че да не паднат, му попадна неочаквана награда: списък за пазаруване, изписан на гърба на плик, адресиран до мистър Камерън Дагит — върху него прочете домашния адрес на Дагит. Това му спестяваше необходимостта да проследява Кари — или, не дай си боже, Дагит — за да разбере къде е къщата му. Успехът го ободри за малко. Но като се върна в малката къщичка, доброто му настроение се бе изпарило.

Като паркира на подхода към двора, той остана седнал зад волана няколко дълги минути: чудеше се къде ли щеше да ги отвее животът, ако се бяха срещнали при по-различни обстоятелства. Налегна го дълбока тъга. Чувства, които бе потискал с години, сега изплуваха на повърхността и го пробождаха като с шиш, въпреки усилията му да ги овладее. Чувстваше се упоен: беззащитна жертва на собствената си съвест. Той я бе насилил: физически, емоционално, а сега вече и престъпно. Беше откраднал от нея. Беше откраднал истината, нейното доверие.

Ненавиждаше се.

Блъсна силно вратата на колата. Отвори вратата от ковано желязо и тържествено приближи къщата. Ядосан. Объркан.

О, да, спомни си язвително той: беше постигнал целта си. Браво! Ключовете бяха негови.

А душата му?