Ридли Пиърсън
Твърдо падане (3)

959 катастрофира. Неочакваната тишина бе почти оглушителна. Възвърнал сетивата си, Корт отпусна хватката си. Роджър Уорд се отдели от него, претърколи се, очите му бяха отворени и разширени, лицето му бе болезнено синкаво. Беше мъртъв.

В безмълвието на вече неподвижния симулатор голата реалност на опасното положение, в което бе изпаднал Корт, бе оглушителна. Той бе убил Уорд. Щеше да последва разследване. Нишките щяха да поведат към симулатора, към 959 — към всичко онова, което той се бе надявал да избегне.

Не беше човек, който се паникьосва лесно, но въпреки подготовката си, направи точно това. Той започна да бие плесници по лицето на мъртвеца, като повтаряше невъзможните си молби той да се съживи отново. Заговори на себе си, опитваше се да обясни, да разсъждава: беше искал само да си върне контрола върху положението; да го накара да млъкне; да го стресне и да го накара да се държи нормално. А сега това! Той разтърси мъжа за ризата му. Съживи се! Главата му се люлееше тромаво наляво и надясно, сякаш казваше „Не!“.

Съживи се, копеле такова, молеше се Корт. Но ако имаше силата да отнема човешки живот, той не притежаваше никаква възможност да го върне обратно сред живите.

Полека-лека се съвзе. Убийството не беше нещо напълно ново за него, припомни си той. За втори път пусна Уорд. Той се строполи тежко, с тъп удар върху мокета. Той бе дал своя принос; Корт бе получил онова, което искаше. Корт натисна бутона за сваляне на мостчето до симулатора, напрегнато заслушан, докато то не застана точно на мястото си. Отвори вратата и огледа останалите три симулатора, които още се движеха с вдигнати мостчета. Погледна часовника си: до края на четиричасовата смяна остава по-малко от два часа.

В това се състоеше шансът му.

Да остави трупа в самия симулатор бе немислимо, защото без съмнение щяха да го открият бързо, да извикат полицията и да съкратят преднината му във време, като по този начин пък щяха да намалят шансовете му да избяга успешно.

Той вдигна Уорд, преметна ръцете му върху своите рамене и пое тежестта му като го хвана под ребрата. Отново погледна през вратата. Като видя, че няма никой, той пое по мостчето. Краката на Уорд се влачеха безжизнени. Проходът му се стори все по-дълъг с всяка измината крачка, но най-сетне се добра до компютърната стая. Блъсна вратата, успя да я отвори и изпусна Уорд веднага щом влезе вътре. Уорд падна върху двойния под. Корт смяташе да скрие тялото сред големите компютри, но звънтенето на кухо от двойния под му подсказа по-добра идея.

Изтегли трупа до самия край на стаята, покрай шест реда машини, които тихо бръмчаха. Извади един от металните листове на горния под — под него се разкри бъркотия от преплетени кабели. Вдигна още четири листа и успя, използвайки слабината на кабелните снопове, да ги размести встрани.

Докато подхващаше Уорд, подвижното мостче на третия симулатор започна да пада. Един от екипажите очевидно излизаше в почивка. Паниката го раздруса така, сякаш по тялото му премина ток с високо напрежение. Той сграбчи Уорд и го натика под горния под, докато отвън мостчето продължаваше още да се спуска. Бясно запоставя металните листове по местата им, като в последния миг се сети да пребърка трупа и да вземе ключовете от колата.

До вратата се спря, умът му препускаше далеч напред: налагаше се да й се обади оттук; тя трябваше да промени плановете си; трябваше да й се довери напълно. Толкова много работа трябваше да се свърши.

Мостчето бе само на броени сантиметри от мястото, където щеше да се намести с щракване. Дали да изтича или да изчака благоприятния момент, да пусне курсистите да се изнижат и той да изчезне незабелязан? Нямаше време за подобни колебания; трябваше да действа, да следва инстинктите си.

Той дръпна силно вратата и хукна като луд.

Корт не виждаше начин да не се върне в хотела. Трябваше да си прибере нещата; да изчисти щателно стаята, доколкото това е възможно, да ликвидира всякакви улики, че е бил тук. Беше свикнал с подобни изпитания в последната секунда, възприемаше ги като неизбежни, макар и нежелателни страни на своето съществувание. Стаята беше предплатена изцяло до петък сутринта, това бе в негова полза. Достатъчно време, за да хване влака за Лос Анджелис и да убие два дни в подготовката си. Да, все още можеше да успее.

Той трябваше да постави бомба в самолета.

Изостави колата на Уорд в жилищен район, предполагаше, че на полицията щяха да са й нужни дни, ако не и седмици да я открие, сетне взе своята наета кола от платения паркинг.

Изобщо не бе имал намерението да убива Уорд. Но сега, поради тези си действия, се налагаше да плати цената на прибързаното отпътуване, което щеше да го постави под по-сериозна угроза, отколкото би желал. В един съвършен свят Уорд би останал жив, щеше да се събуди на следния ден и да отиде на работа както обикновено, щеше да запази грижливо тайната за своята любовна връзка и за часа, прекаран с изнудвача си в симулатора на „Дънинг“.

Във фоайето на хотела Корт наблюдаваше как леко прегърбена жена чистеше продължително с прахосмукачка едно и също място на грамадния червен килим, който лежеше под диваните с избродирани тапицерии и масичката за кафе с мраморен плот — централната точка на фоайето. Жената сякаш беше заспала. Млад мъж с твърда коса, която изглеждаше непрекъснато като мокра и с папийонка, чийто ластик се подаваше изпод яката, бе застанал на пост зад рецепцията, тъмните му очи блестяха от умора, чашата кафе, от която толкова се нуждаеше бе благоразумно поставена под тезгяха, ала парата я издаваше.

Корт не се спря до рецепцията. Нямаше никакъв смисъл да дава на това хлапе възможността да запомни лицето му. Той се качи с асансьора до стаята си и позвъни оттам.

— Рецепцията — отговори същият младеж, предъвквайки думите в прозявката си. — С какво мога да ви бъда полезен?

— Бихте ли могъл да ми намерите чифт клещи? — попита Корт.

— Клещи ли? — отвърна служителят доста учуден. — Не би ли могла домакинката да помогне, сър?

— Не. Просто чифт клещи. Можете ли да ми пратите чифт клещи, моля?

— Поддръжката сигурно има. Или домакинката. Ще проверя, сър. Да ги пратя ли в стаята ви, ако мога да ги намеря?

— Да, моля. И ми позвънете, ако не успеете. Няма да забравите да позвъните, нали?

— Да, сър.

Корт очакваше позвъняването на телефона да доведе до провал. От собствен опит знаеше, че проблемите следват един след друг, като ято баракуди. Нито един отделен проблем няма да те убие, но в съвкупност те можеха да станат смъртоносни. Обикновено точно когато най-малко го очакваш, провалът идва. Поради тази причина, той бе винаги нащрек.

За негова изненада — и добра поличба — сервитьорката за обслужване по стаите му донесе клещите след по-малко от пет минути. Бяха от алуминиева сплав със зелени, покрити с гума дръжки. Корт ги стерилизира, като първо ги извари в кафеварката, която бе в обзавеждането на стаята. След десетминутно варене, той нагря крайчетата на двете челюсти с газовата си запалка, докато металът не започна да пуши. Най-накрая ги остави да изстинат, докато събере куража си.

Зъбът трябваше да бъде изваден. Това бе всичко. Беше си уредил час при зъболекар, който да извади зъба на следващия ден, но на следващия ден той вече нямаше да е тук, така че избор нямаше. Изгнил до корен, зъбът трябваше да бъде изваден, преди да се е качил на влака. Важността на тази операция, както и относителната му изолация, предопределиха това решение. Въпреки това обаче той стоя пред добре осветеното огледало в банята, с изстиналите вече клещи, положени върху чист пешкир, и се взираше в лицето си няколко дълги минути.

Никой не го караше да върши всичко това, припомни си той. Вече никой. „Der Grund“ бе разсипана. От всичко шестнайсет души само той и още двама-трима избегнаха нападението. Когато чу за него, той слизаше от презокеански лайнер в Ню Йорк. В онзи миг той осъзна както голямата опасност, която се бе надвесила над него, така и свободата, която неочаквано бе получил. Въпреки всичко той се качи в спалния вагон за Чикаго, а оттам продължи за Сиатъл, както бе планирано. Ако всичко вървеше според предвижданията му, операцията все още можеше да успее.

Но това означаваше, че зъбът трябва да се извади. На два пъти взема клещите. На два пъти ги оставя обратно на мястото им. Разбираше, че има достатъчна вероятност да умре по време на този си опит. Огледа се наоколо. Навсякъде — остри предмети. Не беше най-доброто място за падане.

Освен това щеше да има и кръв. Може би доста, не беше сигурен. Разкъса пластмасовата опаковка, която затваряше капачето на шишето с пероксид, чудейки се дали щеше да намери сили да си нажабури устата след процедурата. Инфекцията си оставаше най-големият му враг. Харесва му или не му харесва, пероксидът изглежда бе необходимост. Ала само от мисълта за него му се повдигаше. Той и клещите се гледаха един друг, сякаш се състезаваха кой ще мигне пръв.

Занесе ги заедно с допълнителна кутия тоалетна хартия и шишето с пероксид в празната вана; там се изтегна в отпусната поза. Сложи килимчето, което бе пред вратата на банята, под главата си като възглавница. Можеше да пукне тук. Можеше да кърви.

До този момент не бе забелязал колко грозна е завесата на душа. Калпава имитация на пастелен кретон, някои от цветовете бяха изтрити, само най-гадното оранжево и отвратителни оттенъци на мораво се бореха кой от двата цвята да надделее. Според него, надделяваше моравото. Ето, това бе едно от нещата, които би трябвало да запълват формуляра, който президентът на хотелската верига умоляваше гостите да попълват. Почуди се дали изобщо някой четеше тези неща; знаеше, че президентът едва ли изобщо бе виждал тези формуляри, още по-малко пък — някой и друг попълнен. Позволи си това и още няколко разсейвания. Прекара минута-две в анализиране на работата на фаянсаджията, който бе подредил модела на цветните плочки, още няколко — в изучаване на уплътнената с кълчища връзка на ваната с крановете и плочките. След като възможностите за подобно разсейване намаляха, той отново се изправи лице в лице със задачата, която предстоеше да изпълни.

Зъбът трябваше да бъде изваден.

Сега.

Вдигна клещите към устата си и спря, спомни си веднага защо бе стоял пред огледалото — трябваше да вижда какво прави. Излезе от ваната, премести отново необходимите вещи върху ръба на мивката и пак се вгледа в лицето си. Да, така бе по-добре. Да гледа лицето си. Чувстваше се по-силен. Имаше нужда от тази сила, не можеше да си позволи да умре — това бе всичко, което трябваше да стори. Трябваше да запази контрола си върху събитията.

Отвори широко устата си, нагласяйки така главата си, че колкото се може повече светлина да намери пътя си към невероятно червената плът в края на долната редица зъби. Кафеникавият изгнил зъб се обаждаше с пулсиращата, жестока болка, която бе търпял последните почти две седмици.

Беше си купил и анбезол за сетне, но му хрумна, че той може да помогне и предварително. Беше болкоуспокояващо лекарство и имаше достатъчно от него.

Отвори и това шишенце. Планира внимателно последователността на събитията: анбезол, изваждане на зъба, пероксид, анбезол. Повтори си думите като заклинание, загрижен, че няма да може да мисли достатъчно ясно, след като делото бе сторено.

И отново, за последен път клещите се вдигнаха към устата му. Металните челюсти още бяха топли. След като те влязоха в устата му, той вече не виждаше болния зъб, затова предприе тактиката на опипване, при която всяко грешно решение можеше да му причини огромна болка. Алуминиевите челюсти защипаха подутия венец. Опита се да отвори още по-широко уста, да притисне клещите плътно до бузата и стисна здраво загнилия зъб. Когато клещите намериха целта си, коленете му омекнаха — знаеше, че е улучил. Нямаше никакви съмнения. С лявата си ръка потърси опора. Стисна здраво клещите, преброи бързо до три и дръпна рязко нагоре.

Викът му, приглушен от спазмата на диафрагмата, причинена от болката и от ръката, затъкнала устата му, затихна преди да е проникнал през стените на стаята. Клещите, ведно с плячката им, паднаха на лавицата, докато той слепешком намери бутилката с пероксид и я наведе над отворената си уста. Вторият му вик бе доста по-силен.

Изплю болката си в мивката и се свлече в агонията си на колене, като с едната си ръка търсеше опипом анбезола. Трябваше да се съсредоточи извън болката. Извън устата си.

Мисълта, която занимаваше съзнанието му, бе дали президентът на компанията изобщо бе прочел някой от тези глупави формуляри.