Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Hard Fall, 1992 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Тинко Трифонов, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,3 (× 3 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Еми (2015)
- Допълнителна корекция и форматиране
Издание:
Ридли Пиърсън. Твърдо падане
ИК „Компас“, Варна, 1993
ISBN: 954-8181-24-X
История
- — Добавяне
21
Червеното BMW бе регистрирано на името на Моник Пейн, име, което фигурираше и в списъка на пътниците от LAX за Вашингтон, същият полет, в който Фраджайл Рамирес я бе открила, благодарение на завидните си умения. Тази връзка бе достатъчно основание за издаване на разрешение за следене на адреса, посочен в регистрацията. Пълното наблюдение — включително и подслушване, бе започнало в полунощ предната вечер, ръководеше го Брадли Левин. Въпреки псевдонима, за ЦРУ тя не бе Моник Пейн, а Моник Шейсон. За Пулман и Ричард Мъмфорд разкриването й бе добро постижение, но не чак толкова. Физическо доказателство, което да свърже детонаторите на Бернар с полет 64 бе чудото, което Дагит очакваше. Без него в пет следобед днес, ролята му в разследването свършваше и започваше писането на доклада за смъртта на Бакмън — Бернар. Беше изпаднал в дълбока депресия, до известна степен и поради странното поведение на Кари предната нощ. Изглежда всичко се рушеше.
Чудото се осъществи под формата на телефонно обаждане.
— Тук е Чаз — каза гласът. — Не бива да заплашваш хората. Особено, ако работят в лаборатория по експлозиви. Това е лоша преценка.
— Бях отчаян. У вас е единственото доказателство, което би могло да ми спаси разследването. Утре няма да има смисъл, Чаз. Трябва да стане днес.
— Стана днес. Що не вземеш рейса и не домъкнеш телесата си тук. Имам да ти покажа нещо много интересно.
Синьото автобусче се появи пред входа на Бъзърд Пойнт в един и двайсет. Шестима души слязоха. Зелен, заключен с кофар сандък бе свален и пренесен до охраната във фоайето. Дагит и още трима се качиха и се друсаха петнайсет минути до главната квартира. На Дагит пътуването му се стори безкрайно.
Чаз Мийчъм бе седнал зад голямото си писалище и го очакваше.
— Можехме да свършим тая работа и по телефона — рече той, — но аз ненавиждам телефоните.
— Значи ставаме двама.
Той извъртя брадичката си към кутията с папки пред Дагит:
— Там е докладът за теб. Твоята стъклена крушка.
Той стана, затвори вратата на стаята и седна изправен в стола си с висока облегалка. Отвори едно чекмедже и извади запечатана, прозрачна найлонова торбичка, в която бяха остатъците от крушката. Подаде я на Дагит.
— Ако в това нещо е имало живак, Мичиган, той отдавна е изчезнал. Навярно е изгорял в пожара.
След няколко секунди попита:
— Ти добре ли си?
— Само съм разочарован.
— Исусе Христе! Чакай да ти обясня. Работата не е чак толкова зле. Едната страна на доклада е липсата на каквито и да е доказателства за наличието на живак. Това не е и изненадващо. Той е тежък метал. Когато крушката се е строшила, той е изчезнал; а и самата крушка е така обгорена, че не можем да открием следи по нея.
— Но таванът за един човек, за другиго е под — продължи той. — Всевишният дава и взема. Пожарът ни е отнел живака, но ни е дал нещо по-добро. То е полепнало по външната страна на крушката. И ние успяхме да установим, че това са остатъци от изгорял силикон. Силикон — същият, какъвто бе открит в хотелската стая на Бернар. Всъщност — същото химично съединение като силикона, който нашите хора са прибрали от мокета в стаята. Съвсем същото. На страница трета и четвърта в папката.
Дагит дори не я докосна.
— Преведи ми го.
— Начинът на действие е следният: когато правиш детонатор, създаваш „врати“ между източника на енергия — батерия — и експлозива. Всеки път, когато се отвори такава врата, електричеството от батерията се приближава с една степен към експлозива — и той вдигна ръка като учител. — Но нека ти покажа как изглежда едно от тези сладурчета.
Чаз Мийчъм излезе от стаята. Като се върна, той сложи в ръката на Дагит един твърд куб.
— Наричаме ги кубчета лед. Можеш сам да разбереш защо.
Дагит държеше малко блокче от втвърдена епоксидна смола, от което излизаха четири жици. Беше малко и прибрано кубче, досущ като ледено. Две от жиците бяха свързани с деветволтов набор от батерии. Другите две бяха голи, краищата им — покрити с калай.
— Тези, които Бернар е направил, може и да не изглеждат точно така. Имам чувството, че той ги е събрал напълно във висотомера, иначе защо ще трябва да разрязва пластмасата? Не знам… Работата е в това, че той е сложил всичко в нещо като ледено кубче, така че този, който залага бомбата, да не може да обърка нещата, да не се оплете с електрониката. Може да е оставил да речем, да се нагласи часовникът или нещо от сорта, но не е искал да се бъркат в жиците му. Бернар не е използвал епоксидна смола, а силикон. Знаем това от доказателствата, намерени в хотелската стая.
— Има ли причина за това?
— В правенето на бомби винаги има причина за всичко. Запомни го. Силиконът съхне бързо. По-малко цапа. Свива се лесно — навярно това има нещо общо с чувствителността на висотомера. Кой знае? — Мийчъм погледна към Дагит. — Той е добър, Мичиган. Наистина е добър.
Дагит усети напрегнатост, която преди я нямаше. Това бе нещо като състезание между Бернар и Мийчъм. Можеше ли Мийчъм от няколко микроскопични доказателства, намерени в мокета на хотелската стая и в калта на мястото на самолетна катастрофа, да установи какво точно устройство бе направил Бернар и за какво е възнамерявал да го използва?
— Това ми е работата — каза Мийчъм.
Дагит дори не разбра, че бе задал въпроса на глас.
Мийчъм продължи да го поучава:
— Най-простият пример за взривател с „врата“ е часовниковият — с една врата. Нагласяш му времето и — баам! — гръмва. На самолет това не става лесно. Не и ако искаш аеропланът да е във въздуха и да е доста надалеч от летището, от което е излетял. Затова трябва да използваш няколко „врати“ — за налягане, за температура, за влажност — избери си сам; всяка от тях отговаря на дадени условия, на различни изисквания — височина, време, температура. Може да е всяко от изброеното.
— Ти каза, че е имал два висотомера.
Мийчъм определено не обичаше да го прекъсват.
— Преди самолетът да излети, вторият пилот херметизира кабината. Нали така? Ако го направи лошо, усещаш го в ушите си. Знаеш ли какво означава това? Ако ти си Бернар и искаш да си сигурен, че самолетът е във въздуха, ще използваш висотомер — нагласен на дадена височина — като първа „врата“. Така можеш да си сигурен, че другите „врати“ няма да се отворят, докато кабината не се херметизира. Ако бомбата избухне във въздуха, доказателствата и уликите са по-малко. Локърби бе добър пример за това; Локърби трябваше да гръмне над океана. Както и да е, барометърът е първата ти „врата“.
— Ако аз правех устройството — продължи той, — щях да използвам втора „врата“ — някакъв часовников механизъм — за да съм сигурен, че самолетът се е отдалечил достатъчно, преди да гръмне.
— Часовниците „Касио“? Ние сме съвсем сигурни, че е купил два от тях.
— Видях това в доклада. — Той вдигна рамене. — Не знам. Предполагам, че при Бернар всичко е възможно. Трябва да разбираш от електроника — от електрическите вериги в един чип — за да изтърбушиш един „Касио“ и да го използваш. Но определено е възможно. Та така, редът е следният: кабината се херметизира, първата „врата“ — висотомерът — се отваря и като включва веригата, задейства часовниковия механизъм. Но нещата не стоят точно така. Тази твоя стъклена крушка обърква правилата. Тя означава, че бернаровият взривател е имал и трета „врата“. Това е единственото обяснение.
— Което означава?
Мийчъм се бе подготвил добре за тази среща. Той се пресегна надясно и взе един черен циферблат, стъклена крушка с две жици и малък часовник. Свърза ги в този ред.
— Моята хипотеза? Три „врати“, Мичиган: висотомерът отваря първата „врата“, след като кабината се херметизира; сетне живачният прекъсвач отваря втората „врата“. — Той го включи. — Носът се повдига и втората „врата“ е отворена. Бернар е имал предвид две условия — кабината да се херметизира и самолетът да е излетял.
— А часовникът?
— „Касио“-то е последната „врата“. След като самолетът е херметизиран и носът му се е повдигнал, часовникът започва да отброява.
— И защо е тази сложнотия? — попита Дагит.
— Ще ти кажа: тип като Бернар няма да направи толкова сложен взривател, без да има достатъчно причини за това. И така, коя е причината?
— Искал е да е напълно сигурен, че самолетът е във въздуха, преди това нещо да гръмне. Така ли е?
Мийчъм поклати глава:
— Прекалено е сложно за това. Достатъчно е да нагласиш часовника за малко по-дълго време. Да речем за два часа. Ако самолетът бъде задържан на земята, като си нагласиш часовника за по-късно, ти си осигурен. Не, не е това.
— Нека ти покажа проблема тук, Мичиган. — Мийчъм взе стъклената крушка. Тя съдържаше подвижна капка живак. Той я наведе така, че живакът отиде в онзи край на крушката, където нямаше жици. — Това е положение „изключено“. Няма контакт между двата полюса. Детонаторът е изключен. Часовниковият механизъм не е задействан. Но по време на излитането живакът отива в другия край на крушката и той е вече включен и горещ — каза той и повтори движението. — И ето токът потича от батерията към часовника — и първата, и втората „врата“ са отворени. Часовникът започва да върви. Но ето къде е заровено кучето. — Той отново наклони живачната лампа, живакът се плъзна обратно и прекъсна електрическата верига. — Веднага щом самолетът застане в хоризонтално положение, живачният прекъсвач прекъсва веригата. Часовниковият механизъм трябва да спре. Няма ток, няма бомба. Цялата тази шибана машинария става мъртва.
— Значи не си ги скачил правилно — рече Дагит, след като помисли малко.
— Няма начин. Не можеш да ги свържеш по друг начин, Мичиган. Във всеки случай няма начин, който да отговаря на онова, което знаем за свалянето на полет шейсет и четири. Това, което туй нещо иска да ни каже — рече той и посочи към писалището си, — е, че Бернар е направил устройството си така, че да се активира в точно определено време, по време на излитане, докато самолетът все още се издига. Това е единственото възможно обяснение. Сега ти ми кажи: какъв е смисълът, по дяволите?
Дагит се пренесе при доктор Барнс в „Дънинг“. Симулаторът, с Уорд на щурвала, бе проиграл дузина излитания, като при всяко от тях е било задавано различно време между излитането и загубата на управление от страна на пилотите. И Барнс си бе задал същия въпрос: какъв е смисълът?
— Какъв е смисълът? — продължаваше да говори Мийчъм. Думи и лица се бяха омесили в главата на Дагит. — Нямаме никакво доказателство за наличието на експлозия. Никакво доказателство за наличието на взривни вещества на борда. Насадени сме на пачи яйца.
Дагит каза:
— Ти спомена, че този минидетонатор става горещ. Означава ли това, че е достатъчно горещ, за да предизвика пожар?
— Да предизвика пожар ли? — Лицето му светна. — Да не ме будалкаш? Ако баба ми беше мъжка… Та той може да разтопи метал бе, човеко!
Най-сетне повторенията на действията в симулатора придобиха смисъл. Най-сетне имаше нещо, което да предложи на Мъмфорд. Той заобиколи писалището, хвана ръката на Мийчъм и го целуна по устата.
Чаз Мийчъм изтри устните си и извика:
— Ти да не си мръднал бе?
Като кимаше енергично, Дагит грабна папката.
— Ще повториш ли всичко това пред Мъмфорд, ако те помоля?
— Ако обещаеш да не правиш пак такива неща.
— Обещавам.