Ридли Пиърсън
Твърдо падане (19)

18

Моник паркира през три пресечки от магазина за цигари на улица К. Първият магазин, в който бе пробвала, „Собрание“ се бяха свършили и продавачът й препоръча този. В яркия слънчев ден сянката й вървеше пред нея. Гонеше себе си по тротоара.

Магазинът — наполовина за напитки, наполовина — за цигари — ухаеше чудесно, въпреки че тя не обичаше дима. Беше изпълнен с мириса на ароматизиран тютюн за лула, с богатия аромат на пури и на лакирано дърво.

Човекът зад тезгяха не подхождаше за такъв магазин. Беше към трийсетте, силен и изглеждаше прекалено честен. Очакваше да види възрастен мъж, може би оплешивяващ, с очила, с весела усмивка и замърсени зъби. Ако този продавач пушеше, то тя бе Клеопатра. Навярно бе студент задочник, който си плащаше наема като продава на дребно турски цигари без филтър.

— Един картон „Собрание“, моля — рече тя.

— Картон ли? „Собрание“ ги продаваме на кутии — каза продавачът.

— Тогава десет кутии — рече раздразнено тя. — Имате от тях, нали? „Собрание“, черни руски.

— Разбира се. Имаме ги.

Той се наведе зад тезгяха, отвори един шкаф и извади десет пакета.

Надраска нещо върху лист хартия, сетне включи калкулатора.

— Петдесет и четири и петдесет. И не мога да ви върна ресто — каза той, след като тя извади три двайсетдоларови банкноти. — Касата ми се самозаключи, тя е от ония шибаните електроники. Ако за вас няма значение, по-добре е да платите с кредитна карта.

Тя напъха банкнотите обратно в портмонето си, извади кредитната си карта и му я подаде. Той я прекара през четящото устройство и като я върна, рече:

— Тукашен телефонен номер, моля?

Тя надраска набързо телефонния номер и подписа разписката, като си мърмореше нещо под носа. Всеки гледа да ти усложни живота. И изглежда — нарочно. Животът ставаше все по-труден и затова всеки се мъчеше да ти го усложни още повече. Той откъсна нейната част от разписката, но толкоз несръчно, че я скъса, извини се и й я подаде. Постави цигарите в кесия и също ги подаде. „Не го казвай!“ внуши му мълчаливо тя.

Но той го каза:

— Приятен ден.

— На вас също — рече тя, обърна се и забърза към вратата. Искаше й се на всяка цена да избегне благодарностите към него.

 

 

Светофарът светна червено. Дагит наду сирената и мина.

— Сигурен ли си? — попита той Левин, който следеше движението, изплашен за живота си.

— Той каза, че кредитната карта била на името на Мариан Литъл. Каза още, че ако й сложиш тъмни очила и шал и я снимаш с едрозърнест черно-бял филм, би могла да е жената от снимката, която разпространихме. Каза, че купила десет кутии „Собрание“. Щял да я проследи. Дошла пеша.

Минаха още две преки и Левин, който наблюдаваше пешеходците, рече силно:

— Ето го! Спри.

Левин изскочи от колата.

Дагит видя как двамата си казаха нещо набързо. Другият мъж прочете нещо от бележника си. Левин дотърча до колата, затвори вратата и каза.

— На две или три минути сме след нея. Червено BMW, от серията триста. Вашингтонски номера: AJ, три, две и тъй нататък. Не успял да види целия номер. Изгубил я в движението.

— По дяволите! Две или три минути? — Дагит натисна педала. Колата се люшна в движението. Той кара като бесен няколко минути, премина още един светофар на червено, едва не се сблъска с камион, превозващ сладолед, и накрая се отказа. — Аз я провалих тая работа — каза той. — Планът бе зле съставен още в началото. Трябваше да бъдат в екипи по двама.

— Тогава аз съм виновен, Мичиган. Пулман никога нямаше да ми даде толкова хора.

След като спря на червено, Дагит притвори очи и се опита да се успокои. Не стана.

Левин каза:

— Разполагаме с местен телефонен номер. Имаме част от номера на една много рядка, необичайна кола.

— Ако мислиш, че нещо от това ще ни отведе до нея, значи си полудял.

— Не бъди толкова сигурен, Мичиган. Помниш ли обиците? Тази може да е аматьорка.

 

 

Добре подреденото писалище на Питър Дрейк бе типично за момчетата от контраразузнаването. Отдел CI-3 се състоеше предимно от бивши колежани. Те говореха, без да мърдат устни, носеха бели ризи и вратовръзки с емблемите на колежите си. Носеха тиранти и жартиери. Кафето си го пиеха без мляко, а скочът — неразреден. През уикендите играеха тенис или плаваха с десетметровите яхти, които някога са били собственост на родителите им. Жените им бяха хубавички и интелигентни, с накъдрени, практични прически и дрехи като на Мерил Стрийп. Дрейк бе от групата на високите, тъмнокоси симпатяги. Говореше девет езика и имаше три висши образования и всичко в него показваше това. Стана от стола си, ръкува се твърдо и докато сядаше отново, каза с мек, но ясен глас:

— Като използвахме някои от досиетата, конфискувани при нападението на „Der Grund“, мисля, че успяхме да идентифицираме вашата тайнствена жена.

— Целият съм слух.

— Ако е тази, която мислим, че е, рожденото й име е Моник дьо Маржери.

— Имаме ли данни за произхода й?

— Имаме всичко. Този Михаел Шарп е държал досиета на всичките си оперативни сътрудници. Доста е внимавал да не включи в тях нещо, което да доведе до абсолютно точно идентифициране. Затова не мога да съм напълно сигурен, че тя е тази, която мислим, че е. Но доста е възможно. Работата започва с далеч не щастливо детство в състоятелно френско семейство. Баща й е бил в издателския бизнес. Избягала е от дома си на тийнейджърска възраст, проституирала, вземала е наркотици, доста по-късно става касиер куриер на наркобарон. Засечена е да лети редовно от основните европейски пазари до Швейцария.

— Дьо Маржери е била „арестувана“ — продължи той, като изваждаше документите, от които цитираше — от Шарп, водача на „Der Grund“, по онова време — ченге, но вече провалено ченге. Сега, това се подразбира от материалите, Шарп е запазил за себе си парите от този арест, арест, за който изобщо не е съобщил на началниците си. Той я превербувал и започнал да я използва за свой куриер. Имал е група богати спомоществователи, пръснати из целия континент. Някои са правили дарения на „Der Grund“ по собствено желание, други са били изнудвани. Дьо Маржери е пренасяла тези пари в Германия или Швейцария. Или и в двете страни. Още не сме наясно по този въпрос. Няма данни какви са били сумите, но предположенията са за не по-малко от няколко милиона долара.

— Дьо Маржери е напуснала Германия преди две години и е влязла в тази страна под името Шейсон — продължи той. — Шарп я е внедрил като замразен агент в компания за доставка на храни, базирана във Вашингтон — „Инфлайт Фуудс“, която обслужва пътнически авиолинии.

Огромното му чело се сбърчи, очевидно преценяваше дали да добави още нещо или не. В същото време се отпусна така в стола си, сякаш някой му бе изкарал въздуха. Погледна отново към Дагит.

Той рече:

— Какво още има?

— Останалото са само предположения, нищо повече. Още много неща могат да се научат от това, което е било заловено по време на рейда, но, доколкото разбирам, времето те притиска.

— Меко казано.

— Тя е пристигнала със самолет във Франкфурт два дни преди катастрофата на полет 1023.

Дъхът на Дагит секна, нито един мускул не трепна, нито една пора не се отвори. Беше като замръзнал. Ако не бе останал жив, можеше да се закълне, че сърцето му бе спряло.

— Да не би тя да е Антъни Корт?

Дрейк бавно поклати глава.

— Ето защо ти казвам, че всичко е само предположения. Можем да успеем да съставим портрет и на Корт от същите източници. Но не, тя определено е дребна риба. Може би шофьорка, най-много — куриерка.

— Доставила е нещо в Лос Анджелис.

— Възможно е, да.

— Детонаторът на Бернар.

— Възможно е.

— Но това изглежда не те интересува — отбеляза Дагит.

— Разбира се, че ме интересува, но по-уместната връзка, която се опитвам да проследя, е нейното участие като куриер или нещо подобно във Франкфурт. Много е вероятно да е била шофьорката на Корт.

Той замълча, за да даде възможност на Дагит и той с удоволствие би се възползвал да продължи, ако можеше да позабави мисълта си така, че да свърже едно цяло изречение. Но като се забави, той сам продължи:

— Те са един екип. Един оперативен екип. Тя е живяла тук две години, в очакване да бъде отново задействана. Сега ти я свързваш с катастрофата на „Ам Еър Експрес“ шейсет и четири. Значи тя е отново в действие. Германците са изловили всички от „Der Grund“, но са изтървали при чистката Корт. Така че, ако си в разузнаването, какви изводи би си направил от всичко това? Ще ти кажа какво мисля аз. Аз мисля, че този бомбаджия, когото преследваш, не е никой друг, освен…

Най-сетне в състояние да проговори, Дагит го прекъсна:

— Антъни Корт.

Вече бе сигурен, че сърцето му бе спряло.

 

 

Кара няколко часа по улиците, местейки се от бар в бар, без да разбере кой бе той и защо правеше това. Антъни Корт. Името го изпълваше както със страх, така и с вълнение. Страхът, че разполага само с този единствен шанс да го пипне; страхът, че Корт би могъл да надделее и да извърши онова, което бе замислил, а той, Дагит, да остане с празни ръце; страхът, че дори и да има възможността, той няма да го арестува, а ще го убие; страхът, че могат да го спрат.

Като пое към дома, той вече бе пиян и караше по оживените улици, опитвайки се да намери пътя към Виржиния, напълно изгубил ума си. Когато най-сетне видя знака за моста, почувства как ръцете му, сякаш чужди, завиват рязко волана надясно при червения сигнал на светофара.

Малко по-късно той откри, че колата му, с работещ двигател, с отворени прозорци, със струпаното на куп сако до него, бе паркирана пред къщата на Кари. Някога част от огромно имение, каменната къща с гредореди бе заобиколена от седемметрови рододендрони. Околната местност — която фактически не влизаше в границите на наетия от нея имот — на практика бе изцяло нейна, тъй като главната сграда на имението бе доста отдалечена от къщата й. Няколко високи клена хвърляха сянката си върху терена, заедно със солиден дъб, три стари кучешки дряна и малка, оградена с каменна ограда овощна градина: череши, ябълки и праскови. Луната осветяваше покрития с мъх кедров покрив и обвития с бръшлян комин от червени тухли. Ефектът бе магически. Дагит седеше зад волана, заслепен, дори и леко изплашен.

Тя бе жена, която го бе спасявала повече пъти, отколкото той можеше да си спомни. Знаеше как да го изслуша, как да го измъкне от нещата, на които се страхуваше да излезе насреща, как да му осигури безопасно обкръжение, където да се разтовари без условия и предразсъдъци. Тя бе довереничката му, неговия свещеник, изцелителката му. Но напоследък, спомни си той в мъглата на опиянението си, тя се бе превърнала в негов противник.

Ами ако вземеше да го поучава в този час? Ами ако не бе в настроение да прощава и сметнеше непредвиденото му посещение като натрапничество? Той почти чуваше как се карат.

Докъде, питаше се той, бе стигнала тази връзка, та да седи сега пред дома на любовницата си, да си говори сам и да търси достатъчно доводи да не влезе? Той се нуждаеше от нея. От мястото, където седеше в колата си, виждаше кехлибарения цвят на нощната й лампа, чиято светлина се процеждаше през прозорчето на банята. Можеше да подуши чувственото ухание на съня й, да почувства топлината й под чаршафите, да чуе спокойното й дишане насън. Имаше нужда от тези неща. Но на каква цена?

Той включи на скорост и подкара безцелно колата. Кола, която сама се управлява. Тесни, виещи се улички със сгради в колониален стил на стойност милиони долари. Колко бе несправедлив този свят. Луната така ярко грееше, че нямаше нужда от светлини. Той ги изключи и подкара, опиянен от риска; включи ги чак като стигна до главния път, който водеше до околовръстния. Включи радиото и за първи път превключи от полицейската честота на радиостанция, предаваща класическа музика. Изпълняваха някаква италианска ария. Неописуемо ясният женски глас изпълваше горещия нощен въздух с такава убедителна чувственост, че Дагит караше и плачеше.

Почука няколко пъти на вратата. Малката шпионка с обектив рибе око му намигна и той си представи как окото й се притиска към лещата. Прекара пръсти през разрошената си коса и дланта си по грапавата си като стърнище брада.

Лин Грийн отвори вратата на хотелската стая, облечена с обикновена тениска, която едва я прикриваше. Поздрави го с безкрайно съчувствено изражение и му кимна. Той влезе, чувстваше се нервен и изплашен. След като затвори резето, тя се обърна срещу него и го прегърна. Щастливите й сълзи топлеха врата му; тя прошепна тихо и нежно:

— Радвам се, че дойде.