Филип Кер
Философско разследване (4)

4.

— Как беше във Франкфурт?

Детектив инспектор Ед Крашо затвори вратата на кабинета на Джейк в Ню Скотланд Ярд и седна.

— Точно за това искам да поговорим, Ед — каза тя. — Вероятно си чул за серийния убиец, който премахва мъже?

Той кимна.

— Да. Нещо, свързано с програмата „Ломброзо“, нали?

— Точно така. Докато бях на конференцията, помощник полицейският комисар ме помоли да поема разследването. Ще продължа и с убийствата на Мъжа с червилата, но Министерството на вътрешните работи ме притиска да се заловя и с другия случай, затова ще работя предимно върху него. Това означава, че ще се наложи да те оставям по-често сам. Ще трябва да поемеш инициативата и да следваш собствените си идеи. Информирай ме какво става. И ако искаш да ме питаш за нещо, не се колебай, а направо влизай. Искам да хванем онзи негодник, Ед. При това бързо.

Крашо бавно кимна.

— Видя ли на компютъра подробностите на случая Мери Улнот?

— Да — отговори той. — Появи се нещо. Жертва номер пет, Джеси Уестън, също е обичала да чете криминални романи. В куфарчето й беше „Изгорени следи“ от Сара Парецки. Зачудих се дали е купила книгата от същата книжарница, на Саквил стрийт.

— Няма причина да не е така — рече Джейк. — Тя е работела на Бонд стрийт. Това не е далеч от Саквил стрийт. Ако се окажеш прав, онзи тип не само е обичал да чете за убийства…

— … но и да ги извършва. Това е идея, нали? Искаш ли да вкарам в книжарницата човек под прикритие?

— Вече ти казах, че ти поемаш инициативата, Ед. Но няма да е зле, ако намериш няколко полицайки доброволки.

— Полицейски надзор?

Джейк трепна.

— Този термин никога не ми е харесвал — каза тя. — Когато работех в отдела по бихейвиоризъм към Европейското бюро за разследване, винаги наричахме такива операции „златната ябълка“. От психологическа гледна точка това звучи много по-ведро за доброволците.

Джейк погледна часовника си и стана.

— Трябва да сляза долу. И още нещо, Ед. Накарай всичките да си сложат дебел пласт червено червило. Мисля, че нашият човек може да има хроматичен стимул за агресивността си. Не искам да изпусна този негодник, защото някоя съобразяваща се с модните тенденции полицайка предпочита друг нюанс червило, повече подхождащ на тена й. Червилото трябва да е с цвят на кръв.

 

 

Полицейският отдел за компютърни престъпления се намираше в охлаждания с климатична инсталация сутерен на Ню Скотланд Ярд. Полупрозрачните плъзгащи се врати успяваха да скрият бъркотията, без да пречат на светлината.

Джейк си проправи път из голямата зала — истински миниатюрен град от бездействащи монитори, изхвърлени клавиатури и повредени лазерни принтери. Изруга на глас, когато откри последния факт, но продължи до дъното на помещението, където ярко осветено открито желязно стълбище водеше до малкия коридор с кабинети. Почука на набръчканото фибростъкло, което представляваше вратата на единия, и влезе. Трябваше да се срещне със специалиста, прикрепен към екипа й. Най-добрият в отдел „Компютърни престъпления“ — както бе поискала.

Според шефа й това беше детектив сержант Ят Чун.

Джейк установи, че повтаря името с известна почуда.

— Що за име е това?

Главен инспектор Кормак сви рамене и рече:

— Жълт е.

Тя се подсмихна.

— Е, не мислех, че е Уелският принц.

— Що се отнася до мен, той е Господ — заяви Кормак. — Знае всичко за изкуствения интелект. И може да се досети за много неща, които още не са измислени. Гилмор каза да ти дам най-добрия си човек. Но вие там ме тревожите. Става дума за психопат, нали? Най-опасното нещо, с което Ят си е имал работа, е късо съединение. Затова, откровено казано, ако в твоето разследване има и най-малката опасност за него, предпочитам да ти кажа да се разкараш и да рискувам дисциплинарно наказание.

— Спокойно — каза Джейк. — Няма да му позволя дори да си измие зъбите, ако венците му кървят. Само искам да възстанови престъплението на компютъра, а не да убеди убиеца да хвърли оръжието.

Кормак кимна. Той беше висок навъсен шотландец с брада на пророк, немарлив и вечно запуснат. Но зад замъглените стъкла на очилата очите му бяха широко отворени и проследиха бримката на чорапа на Джейк чак догоре. Кормак съзнаваше, че е твърде стар за такива неща, но въпреки това дишаше учестено, като влюбен ученик при вида на женствеността пред себе си — висока, отявлена феминистка, с дрезгав глас и с поглед, който можеше да напука очилата и да вледени брадата му. Кормак харесваше жени като Джейк — красиви, не само хубави, не толкова елегантни, колкото атлетични, и по-скоро интелигентни, отколкото очарователни. Жени, които знаеха какво искат. Но най-много от всичко Кормак мечтаеше да са непреклонни кучки в кожено облекло и с камшици, каквито често бе виждал в списанията.

— Какъв е компютърът? — попита той, поглъщайки няколко литра кислород.

— „Парадигма Пет“ — отговори тя.

— А оперативната система?

— Информационната мрежа на Европейската общност.

Той въздъхна и поклати глава, сетне уморено каза:

— По дяволите. Съвсем скоро я инсталираха. Къде е проникнал?

— В Института за изследване на мозъка. В програмата „Ломброзо“.

— Май чух нещо за това.

— Но си дръж езика зад зъбите. Министерството на вътрешните работи е много докачливо по този въпрос. Искам твоят човек да ми каже откъде е станало проникването — отвътре или отвън.

— Кой е шефът на охраната им?

Джейк разтвори персоналния компютър на коленете си, провери във файла и каза:

— Доктор Стивън Сейнтпиер. Познаваш ли го?

Кормак изсумтя.

— Беше шеф на компютърната безопасност в британската армия.

— Е и?

Той разтърси глава наляво и надясно, сякаш се чудеше на коя страна да я килне. Вторачи се между краката на Джейк, после сви устни и рече:

— По принцип е свестен. Ако има някакъв недостатък, това е, че е твърде буквален. Говори така, сякаш в свободното си време пише наръчници за компютри. Бедата е там, че в днешно време повечето компютърни престъпления се извършват от хора с по-богато въображение, отколкото можеш да намериш в наръчниците.

— Военната безопасност, а? — попита Джейк и отбеляза нещо във файла си. — Колко време?

— Пет години. Отишъл е в армията направо след Кеймбридж.

— Колеж?

— Мисля, че беше „Тринити“. Чете класическа литература.

— И откъде се е появил интересът му към компютрите?

— Ами, баща му е работил в Ай Би Ем. Това е общото между нас — усмихна се Кормак.

— И твоят баща ли е работил там?

— Не. Аз. Правех бизнес с програмни продукти. Счетоводни пакети, такива неща.

— Интересно.

— Всъщност не беше. Затова влязох в столичната полиция. Да залавям електронни крадци.

— Хората от „Ломброзо“ бяха много сдържани относно предположението, че някой е проникнал в системата им. Както и относно идеята, че това може да е дело на вътрешен човек. Ти как мислиш? Възможно ли е това да е станало отвън?

— Преди двайсет години, когато английското правителство инсталира спецификацията на Правителствената информационна мрежа във всички компютри в министерствата, мислеха, че това е неуязвимо. Но след пет години беше установено, че в системата има повече дупки, отколкото в руски презерватив. Системите са правени от хора, а хората понякога грешат или са подкупни. Ако можеше да се премахне човешкият елемент, тогава може би щяхме да направим напълно обезопасена система. Какви са най-вероятните сценарии в случая? Някой е проявил нехайство. Вероятно в Института за изследване на мозъка сменят паролата всеки ден. Но това е нож с две остриета. От една страна те затруднява да отгатнеш каква е паролата чрез процеса на елиминиране. Но от друга, за служителите там не е лесно да я запомнят. Може някой да е записал паролата на лист хартия. Да е помолил колегата си да му я напомни. Така компютърният пират е видял или чул паролата. И е проникнал в системата. Не е толкова сложно.

Кормак запали тънка пура. Пушенето в сградата беше забранено, но вратата беше затворена и никой нямаше да вдигне врява — освен евентуално Джейк. Ала той знаеше, че докато иска услуги от неговия отдел, тя няма да възрази.

— Разбира се, след като е проникнал в системата, той е трябвало да разбере и езика й. Бил му е необходим дигитален анализатор на протоколи.

— Какво е това?

— Протоколът е съвкупност от правила. Анализаторът представлява портативно устройство със собствен миниатюрен екран и клавиатура. Прилича на компютъра на коленете ти. Е, може би малко по-голям. Проучва телефонната линия на мишената или на самата централа и извършва тестове, за да разбере кой от стотиците информационно-комуникативни протоколи се използва. Хубав уред. Изцяло дигитален. Справя се с асинхронните и синхронните трансмисии. Някои имат дори програмни продукти, създадени от вманиачени хакери, за да улеснят процеса.

Джейк изпита облекчение, когато вътрешният телефон на бюрото на Кормак пронизително иззвъня. Подобни технически обяснения я караха да се задушава. Кормак натисна бутона така, сякаш беше мушичка, която го дразнеше.

— Детектив сержант Чун, господине — чу се глас. — Казахте да ви позвъня.

— Ела в кабинета ми, Ят — рече Кормак толкова силно, сякаш не се нуждаеше от вътрешен телефон. — Искам да се запознаеш с един човек.

Освободи бутона и насочи същия пръст към Джейк.

— Само още една-две думи за Ят — каза Кормак и се намръщи. — Малко е сприхав. Като на повечето китайци от Хонконг, и на него не му е било лесно. Дошъл е тук като дете, когато колонията е престанала да съществува. Но… а бе, сещаш се какво имам предвид.

Джейк още си спомняше цялата трагична история — нали я предаваха по телевизията, и много добре знаеше за какво говори Кормак. Връщането на колонията на комунистите бе постигнато със зрелищна степен на безрезултатност и несправедливост. В същото време Джейк не харесваше идеята да убеждава другите да направят онова, което трябва да сторят. Не желаеше да стъпва на пръсти около чувствата на хора, които мислят, че полът или расата им дават специални привилегии. Ню Скотланд Ярд беше пълен с такива.

— Убедена съм, че ще се сработим — хладно каза тя. — Стига да ми даде най-доброто от себе си.

 

 

„Изглежда, вече изобщо не вали“ — помисли Джейк, докато полицейската кола бавно пълзеше по прашните улици към Института за изследване на мозъка. Беше средата на зимата и режимът на водата от предишното лято беше още в сила. В някои части на Южна Англия вече от пет години изпомпваха вода от кладенци. Джейк се зачуди какво мисли по този въпрос слабият дребен мъж до нея. Той живееше близо до Рединг, в центъра на най-голямата суша. След като бе живял в Хонконг, Чун вероятно беше свикнал да си налива вода от обществени чешми. Запита се дали би се изсмял на това предположение. Едва ли. Кормак не бе преувеличил, когато спомена за темперамента на Ят. Гневът му беше колкото на тримата убийци, които Джейк бе изпратила в наказателна кома.

— Не вярвам на тази шибана страна — изръмжа той, когато колата спря за пореден път.

За петнайсет минути бяха изминали петдесет метра.

— В какво по-точно не вярваш?

— Например в шибаното улично движение — отговори жълтокожият, без да я поглежда.

— Е, можеше да вървим пеша, ако не беше компютърната ти апаратура. Вече не е далеч.

— Не вярвам и на шибаните хора. — Ядосан на нещо, той тръсна глава към огромната тълпа, която чакаше да се качи на автобуса. — Само ги погледни. Защо някой не направи нещо?

— Положението невинаги е било толкова лошо — сухо отбеляза Джейк. — Имаше време, когато животът в този град беше доста сносен.

— Нима? И кога беше това?

— Преди 1997.

— И после се появихме ние, а? — Той неочаквано се ухили. — Ти си шибана смешна дама.

Джейк отвърна на усмивката му. Не обичаше да я наричат нито дама, нито смешна.

— Не мисли, че не оценявам комплимента, но предпочитам да внимаваш с шибания си език, когато си с мен. Ако обичаш.

— Езикът ми невинаги е бил толкова лош — отговори Ят. — Преди 1997 беше доста сносен.

И се засмя така сърдечно на шегата си, че Джейк за миг се зачуди дали наистина е толкова наясно с компютрите, както бе казал Кормак. У Чун имаше някаква грубоватост, която изглеждаше несъвместима със самата представа за нещо така изискано като компютър.

Погледна го с крайчеца на окото си и се опита да го опише, все едно че поради някаква причина полицията изисква портрет. Слаб, среден на ръст, към трийсет и пет години, със скъп морскосин костюм, чиито ръкави бяха навити на кокалестите му ръце. Лицето му беше младежко, почти детско. Кожата — завидно гладка и мека на вид. Типичен млад мъж от Хонконг. Това я накара да се замисли какво означава да се опита да състави компютърен портрет по описание. Колко много от душевността оставаше скрита за зрителя. Всеки такъв портрет разкриваше много повече за очевидеца, отколкото за описвания.

Най-после спряха пред сграда със златисти шлифовани стъкла, отразяващи следобедното небе — досущ метеорологичен център. Реактивен самолет се придвижи от едната до другата страна на пречупващата светлината постройка. След него летеше ято смълчани гълъби и облак, носещ се с обезпокоителна скорост. Ят проследи погледа на Джейк и попита:

— Облаците тук винаги ли се движат толкова бързо? Или е заради теб?

Тя прехапа устни и целеустремено тръгна към главния вход, който се наблюдаваше от камери. Но Чун, безчувствен към ритъма и тона на високите й токчета, които говореха за раздразнение, лесно я настигна, макар да носеше няколко чанти с апаратура.

— Ако искаш нещо друго, дори земетресение, само ми кажи, чу ли? — Той се ухили многозначително.

Джейк стигна първа до вратата и му я отвори.

— Кормак ми каза, че си бил компютърен гений. По-добре започни да го доказваш — рече тя, тръгна след него и добави: — Нямам нищо лично против такива като теб. Но бих могла да направя изключение в твоя случай, сержант. Ясно ли е?

— Лошото на вас, белите, е, че нямате чувство за хумор — подигравателно се изсмя той.

Институтът за изследване на мозъка се намираше в една от сградите на разузнаването и имаше собствен централен компютър, контролиращ осветлението, охраната, температурата и телефонната система. Чун сложи чантите си за преглед на рентгена, а Джейк написа инициалите на двамата на клавиатурата на рецепцията. Компютърът им каза да почакат, докато някой дойде да ги вземе. След една-две минути термалният принтер отпечата два пропуска и те ги закачиха на реверите си. В същия миг вратата на асансьора се отвори и оттам излезе един невероятно висок мъж и протегна ръка. Ръкавът почти не прикриваше обилно окосменото му тяло.

Джейк едва не повърна от отвращение. Окосмяването у мъжете беше онова, което най-силно я отблъскваше.

— Дейвид Глайтман — заяви мъжът мрачно. — Професор по ендокринология. Ръководя научноизследователския институт и програмата „Ломброзо“.

Джейк се представи, представи и сержант Чун, който изсумтя и нарочно погледна в противоположната посока. Познаваше го едва от около час, но вече й се искаше да го смачка.

Асансьорът ги качи на последния етаж.

Кабинетът на Глайтман приличаше на утроба. Стените бяха в същия нюанс на бежово като пода и тавана и ако не бяха скъпите дървени мебели, човек можеше да преобърне стаята и пак да я обитава. Онова, което на пръв поглед приличаше на прозорци, бяха плоски правоъгълни осветителни тела. Макар и модерни, мебелите имаха леко класически вид — ламперия, напречни греди и сводове, сякаш някога принадлежали на някой древен гръцки философ — ефект, който се подсилваше от огромните книги в кожени подвързии, разпръснати по пода като павета. В един от седемте ъгъла на помещението имаше самостоятелна библиотека с размерите и формата на езически олтар. До огромната маса вече седеше друг посетител. Той стана и Глайтман го представи като доктор Стивън Сейнтпиер. „Специалистът по компютърната безопасност — помисли Джейк. — Нищо особено, само дето изглежда нервен.“

Глайтман им предложи кафе. Ят Чун заяви, че предпочита чай, и отбягна погледа на шефката си, която го изгледа кръвнишки.

Настаниха се около масата. Ят седна през няколко стола от останалите, сякаш не искаше да участва в съвещанието. Но Джейк забеляза подновения му интерес към института, когато в кабинета влезе секретарката на Глайтман. Красивата китайка носеше поднос с напитки, сред които и чаят на сержанта. Джейк видя как Чун огледа момичето и одобри вкуса му. Девойката заслужаваше да я зяпат.

— Хората от Министерството на вътрешните работи ми казаха, че трябва да ви осигуря апаратура — с явно притеснение отбеляза Глайтман.

— Ако нямате нищо против — учтиво каза Джейк и си помисли: „Дори да имаш нещо против“.

Професорът й се усмихна, показвайки съвършените си зъби, после прехапа устни.

— Марк Удфорд спомена, че всички трябвало да минат през детектора на лъжата.

— Точно така. Детектив сержант Джоунс от моя екип ще се заеме с тази част от разследването — рече Джейк, отвори чантата си, извади пакетче подсладител и го добави към кафето си. — Кога да му кажа да донесе полиграфа?

Глайтман и Сейнтпиер се спогледаха. Докторът поклати глава и вдигна рамене.

— Когато желаете, главен инспектор — въздъхна Глайтман. — Щом мислите, че това наистина е необходимо.

— Да — категорично заяви Джейк. — Кажете ми нещо, професоре. Още ли извършвате изследвания в контекста на програмата „Ломброзо“?

— Нямам разпореждане да спра. Нали така? Не сме получили заповед от Министерството на вътрешните работи.

Джейк забеляза как единственото число премина в множествено. Това беше явен признак на слабост и тя реши да се възползва от нея.

— Едва ли става въпрос за заповед — каза тя. — При дадените обстоятелства бих предположила, че сам ще поискате да преустановите тестовете. Поне докато сержант Чун има възможност да определи източника на проникването в системата.

— Не виждам как би помогнало това — обади се доктор Сейнтпиер. — Според мен трябва да предположим, че убиецът вече разполага с необходимата му информация.

— От опит знам, че е по-разумно да не предполагаме нищо за убиеца — възрази Джейк, небрежно поглеждайки ноктите си. — Но ако трябва да се правят предположения, позволете ми да ги правя аз, докторе.

— Но, главен инспектор, спирането на програмата сега ще бъде след дъжд…

Чун се намръщи — не разбра поговорката, а и Глайтман не си направи труда да довърши.

— Вашето предположение, че убиецът е запознат с информацията от „Ломброзо“, не е установено със сигурност. Едва ли е сериозно да решим, че той или тя — според мен извършителят е мъж — вече няма достъп до системата, макар и неправомерен. Докато разберем как е бил извършен достъпът до системата, тестовете може да изложат на риск още мъже.

Глайтман замислено разбърка кафето си и монотонно каза:

— Опасявам се, че не съм съгласен с вас. Ако искате да преустановим програмата, мисля, че трябва да уточним това с Министерството на вътрешните работи.

Джейк сви рамене.

— Добре.

Продълговатото смугло лице на професора придоби раздразнено изражение.

— Главен инспектор — превзето каза той. — Смятам, че не сте помислили за значителните инвестиции, вложени в проекта. Има и други фактори, освен твърде широко прокламираната индивидуална безопасност. Необходимо ли е да ви напомням, че това е частно заведение? Всяка връзка с правителството е резултат от чисто договорни задължения. Аз имам дълг към акционерите и към пациентите. Финансовите, да не говорим за политическите последствия от онова, което предлагате…

Джейк го накара да млъкне с единствения сигнал от уличното движение, който можа да си спомни. Златните гривни издрънчаха пронизително на тънката й китка — досущ дайре.

— Мислила съм за всички тези фактори — рече тя. — И казвам да вървят по дяволите.

Доктор Сейнтпиер се наведе над масата и кръстоса яките си като на борец ръце. Не приличаше на военен. Беше едър и силен. Черната му коса беше късо подстригана, а брадата — рошава като на Карл Маркс. Очилата без рамки подсилваха интелектуалния му вид. Приличаше на образован Ангел на ада. Джейк се запита дали твърде мъжественият му вид не означава, че е хомосексуалист. Той се усмихна и заговори с лек дефект, сякаш мустаците пречеха на движението на устните му.

— Ще включите ли това във вашия меморандум до министъра? — попита той.

Преди Джейк да успее да отговори се намеси Глайтман.

— Доколкото разбирам, главен инспектор, вашите указания са да определите източника на проникването в системата, нали? — попита той, но явно без да очаква отговор. — Това едва ли включва нещо толкова важно като продължаването на тестовете. Предлагам да действате в рамките на първоначалните си инструкции. Естествено, ще окажем съдействие на сержант Чун. И ние като вас изгаряме от нетърпение да изясним този въпрос. Но нещо повече от това… Съжалявам, не.

Той красноречиво сви рамене.

— Както желаете — рече Джейк. — Но искам да разговарям с един от вашите консултанти.

— Мога ли да попитам защо?

— За да не си губя времето да работя по предположението, че проникването е станало отвън. Нещо повече — че извършителят е ВМЯ-отрицателен. Позволете да ви обясня. Доколкото разбирам, програмата „Ломброзо“ определя онези мъже, които евентуално страдат от сериозно агресивно психическо разстройство. Поне засега бих искала разследването да продължи по версията, че извършителят е ВМЯ-отрицателен мъж, развил сериозно агресивно отклонение, насочено срещу другите като него. Може някой от консултантите ви да си спомня за човек, проявил значителна враждебност към програмата и нейните участници.

— Нали знаете, че компютърът дава кодови имена на всички мъже, които се подлагат на теста? — обади се Сейнтпиер. — Дори някой от консултантите ни да помни такъв човек, какъвто описвате, той ще знае само кодовото му име. Не виждам как това може да ви помогне.

— Въпреки всичко държа да ги разпитам. Или имате възражения и срещу това?

Сейнтпиер прокара пръсти през брадата си, сетне се прокашля.

— Нямам възражения, главен инспектор — каза той и погледна часовника си. — Вероятно сега трябва да покажа на сержант Чун „Парадигма Пет“.

Джейк кимна на Ят, който допи чая си и стана. Двамата със Сейнтпиер излязоха от стаята, а Джейк се вторачи в размазаните червени следи, които червилото й бе оставило върху чашата, и се запита докъде ли е стигнал Крашо. Щеше да е по-трудно, отколкото предполагаше. По всичко личеше, че Глайтман и хората му няма да окажат съдействие. Джейк вече имаше неприятности с шефа си в Ню Скотланд Ярд заради отстраняването му от случая. Ако пушенето в сградата не беше забранено, тя би запалила цигара. Дори две. Сетне Глайтман каза нещо.

— Моля?

— Казах, да се надяваме, че вашият човек ще разбере нещо.

— Да — съгласи се тя и си наля още кафе. — Говорехме за консултантите ви.

— Да. Доктор Клибъри е завеждаща психиатрията тук, в Института. Тя е ръководител на консултантите. Искате ли да я извикам?

Джейк поклати глава.

— Не, на този етап няма да е необходимо. Ще започнем тук, в Лондон, и после ще разпитаме всички консултанти в Бирмингам, Манчестър, Нюкасъл и Глазгоу.

— Всички?

— Всички. А, и ще ви бъда много благодарна, ако ми осигурите кабинет с видеотелефон и компютър, откъдето да ръководя разследването.

— Разбира се. Ще кажа на секретарката си да уреди този въпрос. А през това време ще уведомя доктор Клибъри да ви осигури всички консултанти.

— Благодаря.

Той се обади по телефона, а Джейк насочи вниманието си към библиотеката. Някои от книгите й бяха познати от дните й на съдебномедицински експерт в Европейското бюро за разследване. Имаше няколко, написани от самия Глайтман, а други — събирани на килограм, сякаш той беше собственик на книжарница. На едната от лавиците имаше петдесет екземпляра от „Социалните последствия от половия диморфизъм при хората“. Беше ясно, че Глайтман се гордее с работата си. Джейк взе първата книга от редицата и започна да чете.

— Бих искала да я взема за известно време — каза тя, когато Глайтман свърши с разговора по видеотелефона.

— Разбира се — глуповато се ухили той.

 

 

Джейк се прибра вкъщи и изяде остатъците от салатата с риба тон, която бе направила предишната вечер. После седна пред електронното пиано. Избра един диск от колекцията си и го пъхна в процепа. Беше „Трио за пиано в си бемол“ или поне записът на партиите на виолончелото и цигулката. Партитурата за пианото вървеше по екрана, вграден в клавиатурата.

Джейк, която като ученичка беше добра пианистка, свиреше прецизно, макар че не притежаваше уменията на другите двама музиканти, за да добави онази изразителност, която правеше мелодията шедьовър на младежкия оптимизъм. Особено удоволствие й доставяше да свири скерцото с продължителното му стакато и изкусния контрапункт. Ако имаше музика, която можеше да подобри настроението й, това беше „Опус 99 скерцо“. И когато циганското рондо на четвъртата и последна част доведе изпълнението й до стихийната кулминация, Джейк се свлече в креслото и въздъхна от радост.

Споменът за музиката се задържа на върха на пръстите и в обострените й сетива. След няколко минути беше готова да прочете книгата на Глайтман.

Оказа се, че четивото не е лошо. Хареса й повече, отколкото очакваше. Вярно, по-голямата част се състоеше от догадки, но интелигентни и правдоподобни.

Книгата й напомни за собствените й изследвания в областта на сексуалната психология на мъжа, докато работеше в Европейското бюро за разследване, преди да я примами кариерата в Ню Скотланд Ярд. Понякога се питаше защо бе отишла в такава доминирана от мъже институция, особено след като колегите й се държаха толкова отвратително с нея. За Джейк отговорът беше лесен — твърде много жени ставаха жертви на мъже престъпници и не беше разумно защитата на жените да се поверява само на мъжете. Жените носеха отговорността да се защитават сами.

Когато най-после остави книгата на Глайтман — бе я прочела почти до половината — с удивление откри, че професорът я бе надписал предварително.

„Мъжете са си мъже“ — помисли Джейк.

 

 

Бъдете търпеливи. Само след минута ще опиша следващата екзекуция. „Хладнокръвно“, както е казал Труман Капоти. Но първо искам набързо да се спра на последния фактор в новото състояние на нещата в моя живот.

След идеята, която ми хрумна за ВМЯ-отрицателните, аз спазих уговорката с моя психоаналитик доктор Ротал.

Ще попитате защо посещавам психоаналитик. Всъщност аз съм невротик и от две години веднъж седмично ходя на сеанс. Общуването с доктор Ротал наистина много ми помогна. (Всичко това е неточно, но няма друг начин.) Голяма част от онова, което той и аз обсъждаме, се отнася до собствените ми чувства за лична неудовлетвореност.

Светът е независим от моята воля, поне дотолкова, доколкото моята воля е по същество носител на етически свойства и явление, представляващо интерес само за хора като доктор Ротал. Ето защо, лесно е да се види, че обсъждайки по този начин моята воля, аз се опитвах да определя границите на моя свят и как те могат да бъдат променени.

И така, попитах доктор Ротал дали един човек, който изведнъж е разбрал какъв е истинският му дълг в живота, трябва да рискува всичко, за да го изпълни. Нямах предвид задълженията между колеги шофьори. Нито дълга на детето да уважава родителите си. Не. Аз, разбира се говорех за най-великия дълг, който бихме могли да имаме — към собственото аз, към „творческия демон“.

Доктор Ротал измънка нещо, запъна се и накрая каза, че от време на време е хубаво да поемаш рискове в живота. Чувството, че имаш мисия и цел, било смисълът на живота.

Би било погрешно да се добави структура към онова, което каза той. Доктор Ротал е елементарна душа и като повечето психоаналитици не може ясно да опише онова, което е от съществено значение. Обикновено фактът, че ме изслушва, макар и без да ме разбира, ми е достатъчен. И така, този въпрос е сравнително рядко явление, изискващо още по-рядък отговор. Всъщност доктор Ротал беше толкова развълнуван, че самият той ми зададе няколко въпроса относно същността на „творческия демон“. Следвайки линейното мислене на професията си, той дори отправи предсказуемия въпрос защо мисля, че съм използвал думите „дълг“ и „демон“. И тогава напълно го обърках: отговорих, че въпросът е по-скоро метафизичен, отколкото емпиричен. Колко хаотично разсъждават някои хора!

Когато се прибрах вкъщи, бях убеден, че трябва да следвам импулсите си относно моите събратя по ВМЯ. Освен това бях морално задължен да го направя. Погледнете например Пол Гоген. Изоставил е всичко — съпруга, дом, деца, работа и сигурност, защото изпитвал страстно, дълбоко и непреодолимо желание да рисува. Ето такъв трябва да бъде човек.

Вероятно ще кажете, че в сравнение с рисуването убиването не е призвание. Но аз искам да погледнете отвъд общоприетата етика и да се замислите върху феноменалността на въпроса. Изчервявам се, употребявайки думи като „екзистенциализъм“, макар че точно това е същността на онова, което обяснявам. Замислете се върху образа на Марсо от „Непознатия“ и ще добиете пълна представа. Само перспективата за смъртта — собствената или на другите — прави живота реален. Смъртта е единствената истинска неизбежност. Когато умрем, светът не се променя, а свършва. Смъртта не е събитие в живота. Но убийството… е.

Замислете се върху понятието убийство — утвърждаването на собственото „аз“ чрез отхвърлянето на нечие чуждо его. Самосъздаване чрез унищожаване. И още по-творческо, когато онези, които трябва да бъдат премахнати, са заплаха за обществото. Когато убийството е извършено с основателна причина. Така се избягва нюансът на нихилизъм. Автентичният акт на неподправеното решение вече не се извършва напосоки, без да се взима под внимание смисълът. Всичко това дава ключа за разбирането на въпроса до каква степен солипсизмът е верен.

 

 

Следващата ми жертва, мъжът с кодово име Бертранд Ръсел, беше почитател на изкуството. Във всяко друго отношение той беше непредсказуем. Съвсем не приличаше на бележития си съименник с неговата математическа логика. Ръсел отиваше на работа в различни часове сутрин и се връщаше в различни часове вечер. Вероятно работното му време беше плаващо, както се изразяват. Той работеше в един офис на Албърт Имбанкмънт и се занимаваше с дребни продажби и с пазарната роля на компанията, произвеждаща кафе с кофеин.

Но всеки ден, точно в дванайсет четирийсет и пет Ръсел минаваше по Воксхол Бридж, отиваше в галерията „Тейт“ и хапваше сандвич в кафенето на партера. (Не съм го виждал да пие кафе.) После в продължение на около трийсет минути разглеждаше картините.

Беше странен на вид човек, макар че се сливаше със студентите по изобразително изкуство, които изпълваха галерията. В чертите му имаше нещо гномско. Ушите му бяха твърде големи и щръкнали, брадичката му почти я нямаше, носът бе твърде топчест, очите — твърде малки, а главата — твърде голяма за мършавия врат. Можеше да се използва за илюстрация на всеки готически фантастичен роман. Този ефект се подсилваше от дългото му сиво палто — твърде широко за него. Това ме накара да се замисля за „Снежанка и седемте джуджета“. Но въпреки всичко, в това същество нямаше нищо симпатично. Лицето на Ръсел беше зловещо — досущ специален гост в детски кошмар. Ако имаше човек, който да прилича на потенциален убиец, това беше Бертранд Ръсел.

Докато го проследявах из галерията (той, изглежда, обичаше прерафаелитите, което само по себе си е достатъчно основателна причина да застреляш някого), се запитах колко ли знае за философа от Кеймбридж, чието име му бе отредено от програмата „Ломброзо“. Вероятно трябваше да му се представя. Можеше да направя някоя язвителна забележка относно „Принципите на математиката“ или дори да оспоря стойността на опита му да стигне до атомарни пропозиции. Не че това има някакво значение. Така и не се запознахме. Имах чувството, че е някакъв стар мошеник.

Разбира се, всички тези мисли не минаха през главата ми, докато вървях след него и дебнех възможност да го даря с преходното безсмъртие на човешката душа, така да се каже, както и с вечен живот след смъртта, при положение че такова нещо съществува. Трябва да призная, че бях малко нервен относно (и противно на обичайната ми практика) перспективата да убия на публично място, при това посред бял ден. Ето защо не казах нищо. Само наблюдавах.

Дали той усети нещо? Дали във въздуха между нас витаеше усещане за смърт, което бавно се пренасяше от моите мисли в неговите? Защото за миг — мисля, че докато се навеждаше над една витрина, за да разгледа акварелите на Уилям Блейк — той вдигна глава, улови погледа ми и се усмихна. Не мога да кажа какво е било изражението ми. Независимо от всичко, аз имах чувството, че съм изглеждал комичен или пък челюстта ми е увиснала, защото той се засмя така, сякаш бях малко дете, което е казало нещо невероятно остроумно.

Тогава за пръв път изпитах истински гняв към него. В същото време установих, че онази част на галерията, която приютяваше печално недостатъчен брой от произведенията на най-великия англичанин, раждал се на тази земя, е пуста. Извадих пистолета от кобура под мишниците си и стрелях точно в средата на несъобразителното му чело.

Ръсел се строполи на пода, удряйки брадичката си в ръба на витрината. За миг едната му ръка се притисна до дупката, направена от първия ми изстрел — по носа му започна да се стича кръв — а другата сграбчи платното, което предпазваше рисунките и акварелите от пагубната слънчева светлина. Стори ми се, че ще го скъса, но после платното се изплъзна от пръстите му и аз заобиколих витрината и се изправих над Ръсел, за да изпразня остатъка от пълнителя. Вторият и третият изстрел безшумно отнесоха два от пръстите му. Имаше повече кръв, отколкото съм свикнал да виждам — още една причина да смятам, че работата денем е по-трудна. Част от кръвта му дори се изплиска върху обувката ми. Поради всичко това не си спомням дали чух звука, отбелязващ успешния изстрел в главата.

Сетне осъзнах, че съм го застрелял в челото, а не в тила, каквато е обичайната ми практика. И така, отдалечих се безгрижно от тялото на Ръсел, обсебен от проблема дали съм го убил. Всички ние използваме вероятността само когато ни липсва сигурност.