Филип Кер
Философско разследване (2)

2.

„Трети симпозиум на европейската общност относно методите на прилагането на закона и криминалното разследване, Център «Хърбърт Маркузе», Франкфурт, Велик германски райх, 13 часа, 13 февруари, 2013 година. Лектор: детектив главен инспектор Изадора Джейкович, магистър на науките, от Лондон, Столични полицейски сили, Великобритания.

Заглавие на доклада: Увеличаване броя на убийствата тип Холивуд“

Събота вечер в началото на хилядолетието. Жената си е легнала. Няма деца. Включваш „Никамвижън“, нагласяш очилата на носа си и избираш видеодиск. Китайската храна и няколкото японски бири са те пренесли в подходящото настроение. Безникотиновите цигари са меки, централното парно отопление е пуснато и въздухът е топъл и приятно дейонизиран. Какъв диск предпочиташ да гледаш при тези блажени обстоятелства? Естествено, нещо за убийство. Но какво убийство?

Преди шейсет години Джордж Оруел е описал какво би представлявало „съвършеното убийство“ от гледната точка на английските вестникари. „Убиецът — пише той — трябва да бъде дребен служител. Да кривне от правия път, изпитвайки греховна страст към секретарката си или към съпругата на конкурента, и да измине пътя до убийството след дълги и мъчителни спорове със съвестта си. След като вземе решение да извърши престъплението, той го планира изключително хитро и се проваля в някоя незначителна непредвидена подробност. Избраното средство, разбира се, е отрова.“

Оспорвайки залеза на съвършеното английско убийство, Оруел посочва случая на Карл Хълтън, американец, дезертьор от армията, който, вдъхновен от фалшивите ценности на американското кино, безцелно убива един таксиметров шофьор за сумата осем лири стерлинги — около три екю.

Фактът, че най-дискутираното убийство в последните години на Втората световна война е било извършено от американец, бил причина за известна доза съжаление от страна на патриотично настроения в това отношение Оруел. За него „безсмисленото“ престъпление на Хълтън не можело да се сравни с типичното английско убийство — „продукт на едно стабилно общество, където повсеместното лицемерие поне е направило така, че престъпления, сериозни като убийството, би трябвало да съдържат силни чувства“.

Днес обаче престъпления като онова на Хълтън — жалки, подли и без чувства, вложени в тях — са нещо относително обикновено. „Класическите“ убийства, които биха забавлявали читателя на „Световни новини“ по времето на Оруел, все още се извършват. Но те малко интересуват широката публика в сравнение с немотивираните убийства, които са се превърнали в нещо едва ли не нормално.

Днес хората биват убивани рутинно, често без никаква явна причина. Само половин век след смъртта на Оруел обществото се оказва подложено на епидемия от убийства за развлечение — дело на тип убиец, много по-безцелен от относително невинния Карл Хълтън. Всъщност, ако Хълтън бе извършил злодеянието си днес, престъплението му нямаше да заеме повече от няколко параграфа в местния вестник. Сега, през 2013 година, ние не можем да възприемем, че случаят Хълтън е бил най-шумният процес през военните години по думите на Оруел.

Като се има предвид всичко това, човек може да възстанови — както го прави Оруел — съвременното „типично“ убийство от гледна точка на читателите на „Световни новини“. Зрителят може да ни препоръча видеодиска, който е гледал в онази съботна вечер. Убиецът е млад и неприспособен към обществото мъж, живеещ някъде в предградията, обкръжен от нищо неподозиращи потенциални жертви. Отклонил се е от правия път поради някаква грешка от страна на майка му, приписвайки по този начин вината на жените изобщо. Решил да извърши престъплението, той не се ограничава само с една, а премахва колкото се може повече жертви. Избраният начин е изключително насилствен и садистичен, за предпочитане със сексуален, ритуален или канибалски елемент. Жертвите са привлекателни млади жени и смъртта настъпва, докато се събличат, къпят, мастурбират или правят любов. Единствено при този вид обстановка — холивудския стил — е възможно убийството да притежава онези драматични и дори трагични измерения, които могат да го превърнат в паметно.

Неслучайно един значителен процент от убийствата, извършени в съвременна Европа, съдържат елемент от тази холивудска атмосфера.

Един от традиционните мотиви на убийството в холивудски стил и поводът за моя доклад е засиленото присъствие на мъже сред силите на реда и сред извършителите. Тъй като тази конференция се състои тук, във Франкфурт, в центъра „Хърбърт Маркузе“, заслужава си да си припомним какво казва за това поведение франкфуртският университет по социални науки и какво казва самият Маркузе.

За Маркузе едноизмерното патриархално общество се характеризира с примери на онова, което той нарича „обединение на противоположностите“. Обединение, което е възпирало социалната промяна на интелектуално ниво, затваряйки съзнанието в мъжкия и следователно, едноизмерен начин на мислене. Историческото господство на мъжете в полицейските сили е само един аспект от тази монолитна и хомогенна гледна точка. Сравнително доскоро средностатистическото разследване на убийство се доверяваше малко или не се доверяваше никак на специфично женските качества.

Бихейвиористите и психолозите ни казват, че хормоните несъмнено играят важна роля в структурирането на мъжките и на женските характеристики на мозъка. Докато например мъжете разсъждават пространствено, в разстояния и мерки, жените, от друга страна, мислят в знаци и ориентири. Жените се съсредоточават много по-добре от мъжете върху непосредственото обкръжение, което ги прави по-наблюдателни за дребните детайли. Ето защо полезността на жените във всяко криминално разследване, особено там, където има изобилие от съдебномедицински подробности, каквито се срещат при убийствата от холивудски тип, би трябвало да е очевидна. Другите специфични особености на жената като склонност към ненасилие, емоционалност и възприемчивост може също да бъдат споменати като необходими за разследването качества.

В началото на 90-те компютърният анализ на разследваните серийни убийства от двайсети век даде възможност на британските криминолози статистици да установят, че разследванията, които включват жена в старшия персонал, имат по-висока степен на разкриваемост и шанс да заловят виновника, отколкото екипите, където няма полицайка.

В резултат от проучванията Селективната комисия към Министерството на вътрешните работи отправи редица препоръки към столичния полицейски комисар Макдоналд Макдъф, с цел да се засили женското присъствие в разследването на всички сериозни престъпления и особено в убийствата на жени в холивудски стил. Преди пет години препоръките бяха приети. Във всяко разследване на убийство за развлечение беше включена жена с ранга най-малко на детектив сержант и това осигури по-успешен, двуизмерен подход към следствието.

Резултатите говорят сами. През 80-те, когато не е имало такова разпределение между половете и жените са представлявали едва два процента от старшия персонал, разследващ холивудския стил убийства, арести са били извършени само в четирийсет и шест процента от случаите. В края на 90-те и първото десетилетие на двайсет и първи век, когато вече съществува такова разпределение между половете и жените съставляват четирийсет и четири процента от старшия полицейски персонал в този тип убийства на жени, арести са извършени в седемдесет и три процента от случаите.

Разбира се, през последните десет години в полицията и в технологията на съдебномедицинската експертиза бяха направени някои съществени подобрения, които помогнаха на разследването в Британия. Не на последно място е въвеждането в цялата Европейска общност на карти за самоличност, съдържащи генетични отпечатъци. Но макар че този напредък е пренебрегнат от статистиката, с включването на повече жени в полицейското разследване британското правителство, изглежда, е постигнало увеличаване на броя на арестите най-малко с двайсет процента.

Несъмнено вие ще сравните това разпределение между половете с онази цифра от едва четирийсет и четири процента от старшия полицейски персонал. Вероятно ще кажете: „Защо не сто процента?“. Новият двуизмерен подход е възпрепятстван от малкия брой жени с относително старшинство в полицията. Но аз имам удоволствието да докладвам, че всичко това сега се променя с появата на много доброволки в Британия, с новите заплати, с детските ясли и с по-големите възможности за кариера. Ето защо се надяваме, че скоро полицайките с ранг детектив сержант или с по-висок чин ще бъдат включени във всяко разследване, свързано с убийства на жени в холивудски стил.

Това е горе-долу изгледът от капитанския мостик. Личният ми опит е предимно от низините. Джордж Оруел споменава девет случая на убийства, които според него са издържали проверката на времето. По една случайност самата аз съм разследвала девет убийства. Съмнявам се дали някое от тях ще издържи нещо, превърнато в мит, като проверката на времето. Но има един случай, който бих искала да опиша пред вас като пример за двуизмерното разследване.

На пръв поглед случаят представляваше типична поредица в холивудски стил. Маниак тероризираше жените в един университетски град в Южна Англия. Жертвите му бяха осем. Методът му на действие беше да ги пребива до безсъзнание, да ги завлича на някое тихо уединено място, където да ги удуши и после да се задоволи в безжизнената им уста. Вероятно най-странното и отчасти отличителното от обичайните убийства за развлечение беше подробността, че след като свърши, убиецът слагаше две батерии във влагалището на мъртвата жена.

Мъжете, които работеха по случая, възприеха типична фалоцентрична гледна точка върху последния факт и това пролича от прозвището, с което кръстиха убиеца — Вечно готовия. Макар че бяха запознати с онзи вид порнография, при която във влагалището на жената се слагат чужди тела като заместители на пениса, мъжете полицаи не прозряха най-съществената особеност на двете алкални батерии. Освен че разпитаха неколцина от електротехниците в града, те не направиха истински опит да проумеят това — най-странната характерна особеност на работния метод на убиеца. Сред тях дори битуваше негласно мнение, че батериите са изтощени. Подтекстът на идеята беше, че никой не би прахосал здрава батерия за нещо като влагалище на мъртва жена.

И именно женският полицейски персонал реши да установи дали батериите са нови, или не. Всъщност по-късно открихме, че са купувани специално за убийствата. Друг аспект на теорията ни, който също се потвърди, когато убиецът бе арестуван, беше, че в поставянето на батериите във влагалището на мъртвата жена няма нищо фалическо. Просто след като е отнемел живота на жената заради сексуалните си цели, убиецът е търсел начини да я съживи и презареди с енергия от нов източник, подобно на преносим диск-плейър.

Друга странна особеност на този случай, за пореден път илюстрираща двуизмерността на включването на жените във всички разследвания на серийни убийства в холивудски стил, беше значението на часа, в който бяха убивани жертвите. Винаги между десет и трийсет и единайсет и трийсет вечерта.

След минута ще се върна на този факт. Но първо ми позволете да започна с началото на разследването, когато при рутинна проверка на компютъра бяха изписани имената на всички сексуални престъпници в района от последните дванайсет месеца. Полицията ги разпита, с цел да установи тяхното алиби. Искам да отбележа, че случаят беше разследван преди включването на генетичния отпечатък в картите за самоличност. Двайсет и девет годишен мъж, който се бе опитал да изнасили жена в парка, където по-късно намериха една от жертвите, привлече вниманието на полицая, ръководещ разследването. Междувременно аз и един друг полицай разпитвахме другите сексуални престъпници от района.

Докато задавахме въпроси на четирийсет и две годишния ерген Дейвид Бойсфийлд, осъден за това, че се е разголил пред местния универсален магазин, аз забелязах няколко броя на едно списание за жени. Вероятно трябва да спомена, че колегата ми не ги забеляза. Не че има нещо нередно в това един мъж да чете женско списание. Но тази подробност разпали любопитството ми и ме накара да потърся повече информация за Бойсфийлд. И щом прегледах материалите по неговия случай, видях, че по онова време той е работел като електротехник в същия универсален магазин. Още по-интересни бяха показанията на един очевидец — Бойсфийлд показал пениса си не на жените служителки в магазина, а на редицата телевизионни екрани там.

Любопитството ми се засили. Проверих каква е била програмата на телевизионната компания в онзи ден и установих, че когато Бойсфийлд е бил в магазина, е имало предаване с известната говорителка Ана Крайслер, посветено на събиране на средства с благотворителна цел. В един момент Ана Крайслер се съблякла гола по искане на един зрител, който се обадил по телефона и предложил един милион екю. И не друга, а именно Ана Крайслер беше на кориците на списанията, които видях в апартамента на Бойсфийлд. После установих, че тя е четяла новините в десет часа вечерта, когато убиецът е извършвал престъпленията си.

Получих заповед за обиск на дома на заподозрения и намерих няколко порнографски списания, на които изрязани снимки на главата на госпожица Крайслер бяха залепени върху голите тела на други жени. Намерих и персонален телевидеодиск, който Бойсфийлд бе използвал, за да гледа монтирани от самия него порнографски филми, включващи кадри с госпожица Крайслер, докато чете новините. Както и надуваема кукла за мастурбация с гласа на госпожица Крайслер, записан от телевизора, и захранвано с батерии всмукващо влагалище. Телевидеодискът и куклата имаха същия вид батерии като намерените във влагалищата на осемте жертви. По всичко личеше, че Бойсфийлд е маниак по техническите новости, така да се каже. Апартаментът му беше пълен с всевъзможни електроуреди. Всичко от електрическа отварачка за бутилки до електрическа четка за дрехи. Беше ясно, че в техническия свят на Бойсфийлд жените бяха принизени до статута на домакински електроуреди.

Впоследствие съдебномедицинският профил на ДНК потвърди, че Бойсфийлд има полиморфизъм в резултат на ограничаване дължините на определени фрагменти от ДНК, идентични с тези на убиеца. По-късно той призна, че е убил осемте жени, след като е гледал Ана Крайслер по телевизионните новини. Обсебен от нея, Бойсфийлд дълго време се самозадоволявал, доближавайки пениса си до телевизионния екран, предаващ лицето на Крайслер. Представял си, че прави с нея орална любов, и когато повече не можел да се въздържа и започнал да напада жени, се стремял да еякулира в устата на жертвите си. Бойсфийлд се размина с присъдата наказателна кома поради факта, че е поставял батерии във влагалищата на убитите жени. Това доказвало, че той нямал намерение да ги лишава завинаги от живот. В момента Бойсфийлд е задържан за неопределено време в клиника за душевноболни криминални престъпници.

Разбира се, двуизмерността действа по два начина. Ако някой от вас е останал с убеждението, че аз нямам високо мнение за моите колеги от мъжки пол, бих искала да кажа едно — в ситуация, която самата аз прецених погрешно, само бързата реакция на един мой колега спаси живота ми. По случайност това беше същият полицай, който ме придружаваше в апартамента на Бойсфийлд и не забеляза женските списания там.

В началото описах разпространението на убийствата на жени в холивудски стил като истинска епидемия. И съвсем не преувеличих. Статистиката на Европейското бюро за разследване показва, че серийните сексуални убийства в Европейската общност са се увеличили драстично със седемстотин процента от 1950 година насам. Миналата година в Общността са станали четири хиляди такива убийства, което представлява двайсет процента от всички убийства за годината. И това не е всичко. Европейското бюро за разследване смята, че в момента в Общността се разхождат на свобода от двайсет и пет до деветдесет действащи убийци от този тип.

Хората още говорят за Питър Сътклиф, така наречения Йоркширски изкормвач, убил тринайсет жени през 70-те, и за Джак Изкормвача, погубил шест. Но сега има убийци, отнели живота на по двайсет-трийсет души. И макар че жертвите продължават да са предимно от нежния пол, дълг на жените е да не оставят мъжете да се опитват сами да спрат това.

От останалите седемнайсет члена на Общността Дания, Швеция, Холандия и Германия показват някакви признаци, че възприемат британския модел на двуизмерно разследване на убийствата на жени. На онези други страни, чиито полицейски сили остават категорично патриархални, да не казвам агресивно мъжествени, бих заявила следното — ако не искате да категоризирате завинаги жените като потенциални жертви, откажете се от подчинената роля, която исторически сте им отредили, за да можете с общи усилия да станете пазители на обществото. Благодаря.

 

 

Присъстващите аплодираха учтиво. След като прие овациите не по-дълго, отколкото изглеждаше благоприлично, Джейк слезе от трибуната и се върна на мястото си. Председателстващият конференцията, дебел немски бюрократ в скъп розов костюм, който допринасяше малко, за да скрие туловището му, отново застана пред микрофона.

— Благодаря, главен инспектор — каза на английски той. Някои от жените в залата, ентусиазирани от уязвяващия феминизъм на Джейк, продължиха да ръкопляскат, което накара председателя да млъкне, да изчака и после да добави: — Докладът ви беше много поучителен.

— Да, наистина — обади се Марк Удфорд, който седеше до Джейк. — Малко дързък в някои части, но предполагам, че това би могло да се очаква, като се има предвид темата.

Той колебливо огледа аудиторията и се ухили.

— Това дори е добре дошло.

— Моля?

Шлифованите английски черти на Удфорд придобиха неискрен вид. Той скръсти ръце и се вторачи в сводестия таван с мозайки, напомнящи раннохристиянска базилика, с изключение на сцената, отразяваща историята на Франкфурт — Карл Велики, Гьоте, фамилията Ротшилд и Маркузе — всички заедно в една несъвместима група на небесносин фон, сякаш чакаха Господ да се появи и да раздаде правосъдие.

Джейк се вгледа в орловия профил на Удфорд. Нямаше ли някаква прилика с Карл Велики?

— Винаги е приятно да покажем на французите, италианците и испанците, че изостават зад нас в една или в друга област — измърмори той. — „Патриархални, да не казвам агресивно мъжествени.“ Да, това ми хареса.

Удфорд наведе глава, понеже с крайчеца на окото си съзря министърката.

— А сега е ред на министъра. Това би било хубаво, не мислите ли? — Той посочи заглавието на лекцията в програмата, която бе сложил на коленете си. — „Възмездието — темата на един нов век.“ Сигурно ще има въздействие.

Джейк кимна, но не каза нищо. Старомодните възгледи за престъплението и наказанието на министърката не я вълнуваха. Нито личният й секретар.

Удфорд погледна празния стол до себе си, докато министърката, висока, красива чернокожа жена, облечена в добре ушит лилав костюм, заставаше пред микрофона до германеца. В скъпите си облекла в пастелни тонове двамата приличаха на екзотични птици.

— Гилмор ще пропусне това — отбеляза Удфорд.

Джейк се наведе напред и погледна стола до него. Не бе забелязала, че Гилмор не е на мястото си.

— Къде е той? — попита тя.

— Можете да изпратите съобщение до преносимия му компютър и да проверите защо се бави.

Джейк взе чантата си и извади персоналния си компютър. Разтвори големия колкото пощенски плик екран и написа на миниатюрната клавиатура името и номера на Гилмор. Само след няколко секунди на сиво-зеленото стъкло се появи думата „отговаря“.

„Удфорд иска да знае защо се бавиш — написа Джейк. — Министърката тъкмо почва речта си. Нали не искаш да я пропуснеш.“

„Разбира се, че не искам — дойде мълчаливият и ироничен отговор. — Но по всичко личи, че е убит още един мъж от програмата «Ломброзо». Трябва да се обадя на няколко души.“

Марк Удфорд, който надничаше в екрана, прочете съобщението, въздъхна и поклати глава.

— Това няма да й хареса — прошепна той. През това време министърката се прокашля и се подпря на катедрата. — По-добре кажете на помощника си да организира конференция по видеотелефона с Великобритания. Искам да видя по сателита полицая, който ръководи разследването, колкото е възможно по-скоро.

Джейк написа думите на секретаря и мотивирана единствено от желанието си да избегне онова, което предстоеше, предложи помощта си. Изпрати съобщението и се вгледа в очакване в примигващия курсор.

„Не, благодаря — дойде отговорът на Гилмор. — Ти остани и се наслади на доклада на госпожа Майлс.“

С крайчеца на окото си Джейк провери дали Удфорд пак наднича в екрана. Но мислите му вече бяха насочени към министърката, а лицето му бе гордо и загрижено като на родител, присъстващ на училищна пиеса. Джейк написа: „Много ми провървя, няма що“, изпрати съобщението и прибра персоналния компютър в чантата си.

 

 

Джейк бе останала с убеждението, че Грейс Майлс не се интересува много от нея. Министърът на вътрешните работи приличаше на жена, която предпочита само колеги от мъжки пол, и тъй като в министерството критично наблюдаващо дейността на четирийсет и петте хиляди служители на Ню Скотланд Ярд, поне по въпросите на прилагането на закона, имаше осем мъже бюрократи, всякакви подобни предпочитания биха били уредени лесно.

Решението на Гилмор да избере Джейк за свой придружител на конференцията явно бе вдъхновено както от желанието му да ядоса госпожа Майлс, така и от стремежа му да изтъкне възможностите на столичната полиция. Той бе предупредил Джейк, че ще е трудно. Сега тя вече разбираше защо Гилмор й бе казал, че министър Майлс държала речта й да е преди нейната. Госпожа Майлс явно бе очаквала, че Джейк ще обърка нещо, та самата тя да направи експертна демонстрация как се ръководи конференция.

Всъщност разказът на министърката за провала на предотвратяването на престъпността като подходяща основа за една съвременна теория на прилагането на закона не срещна ентусиазираната реакция, която госпожа Майлс бе очаквала, и остави всички с ясното убеждение, че тя е била засенчена от една обикновена полицейска служителка. Когато двете се срещнаха след съвещанието, което Гилмор бе свикал по указания на Удфорд, Джейк разбра, че не се е излъгала.

— Много добро представяне, главен инспектор — каза госпожа Майлс, докато сядаше на масата. — Звучи така, сякаш сте били на курсове по ораторство за начинаещи.

— Ласкаете ме, госпожо — мило отговори Джейк. Много добре съзнаваше, че не това е било намерението й.

Госпожа Майлс се усмихна двусмислено с надеждата, че Джейк ще запомни многозначителната й забележка. Джейк се направи, че не разбира, и седна до помощник полицейския комисар.

Марк Удфорд влезе, кимна на Джейк и на Гилмор, после представи мъжа, който влезе след него.

— Сигурен съм, че всички познавате професор Уеъринг — рече той. — Помолих го да се присъедини към нас заради подчертания му интерес към програмата „Ломброзо“.

„Меко казано“ — помисли Джейк. Уеъринг беше професор по съдебномедицинска психиатрия в университета в Кеймбридж и главен правителствен съветник по стратегията за предотвратяване на престъпността, както и председател на комисията, която препоръчваше осъществяването на програмата „Ломброзо“.

— Да, разбира се — каза Гилмор. — Трябваше да се сетя да ви поканя.

Уеъринг поклати глава, сякаш искаше да каже, че тези незначителни любезности не са от значение за него.

Удфорд погледна часовника си, кимна към празния примигващ екран на видеотелефона и попита:

— По кое време да очакваме обаждането?

Гилмор също погледна часовника си и отговори:

— След около две минути ще докладва детектив старши полицейски офицер Колин Боулс от бирмингамската градска полиция.

— Бирмингам? — попита госпожа Майлс.

— Да.

— Къде точно в Бирмингам е било намерено тялото? — нетърпеливо добави тя.

— Ами трябва да чуя доклада на Боулс… — отговори Гилмор и сви рамене.

— Бирмингам е избирателният район на министър Майлс — обясни Удфорд.

Видеотелефонът иззвъня пронизително. Гилмор натисна копчето и на екрана се появи плешив мъж на около петдесет години, който оправяше вратовръзката си. Малкият обектив на камерата във Франкфурт започна да се върти и автоматично да се фокусира, за да покаже в едър план хората, седнали около масата.

— Докладвайте, старши полицейски детектив — каза Гилмор.

Очите на Боулс се стрелнаха към листа хартия в ръцете му и към камерата на видеотелефона. Започна да говори, но звук не се чу.

— Идиот с идиот! Не е изключил бутона за безопасността — изпъшка госпожа Майлс.

Боулс се изчерви. Явно бе чул думите й. Взе дистанционното управление и натисна едно копче.

— Съжалявам — рече той, после се прокашля и отново започна да чете. — Снощи, около десет часа, в една уличка в Сели Оук Вилидж е било намерено тялото на трийсет и пет годишен бял мъж.

Министърката изруга. Джейк, която знаеше, че избирателният район на госпожа Майлс включва Сели Оук, се зарадва. Боулс заекна и колебливо погледна в обектива.

— Няма нищо — успокои го Удфорд. — Продължете с доклада.

— Човекът е бил прострелян шест пъти в тила някъде между девет и девет и трийсет вечерта. След огледа тялото е откарано за съдебномедицински преглед. Впоследствие патоанатомът извади шест конусовидни куршума за въздушна пушка, четирийсет и четвърти калибър. Всеки тежи приблизително четирийсет грама и е изстрелян от мощен газов пистолет от разстояние по-малко от десет метра. Смъртта е настъпила мигновено. По-късно убитият бе идентифициран като Шон Андрю Хил, живеещ в Сели Оук Роуд в Бирмингам. Когато особените белези на жертвата бяха вкарани в полицейския компютър в щаба в Кидлингтън, „Ломброзо“ автоматично показа, че мъжът е изследван и в мозъка му е доказана липса на вентро-медуларни ядра. Кодовото му име е Чарлс Дикенс. Това, както и начинът на действие на убиеца ни карат да предполагаме, че Хил е поредната жертва на човека, убил Хенри Лам, Крейг Едуард Браунлоу, Ричард Греъм Суонсън, Джоузеф Артър Мидълмас…

— Благодаря, старши полицейски детектив — прекъсна го Гилмор. — Не е необходимо да четете целия списък.

— Старши полицейски детектив, вашите хора намериха ли нещо на местопрестъплението? — намеси се Удфорд, като сви устни и поклати глава, сякаш се опитваше да подскаже по някакъв начин на Боулс. — Някакви улики?

— Улики ли? — попита Боулс с такова изражение, все едно бе наскърбен от самото споменаване на думата. — Не, не открихме нищо.

— А свидетели? — продължи Удфорд. — Дали някой е видял или чул нещо?

Боулс се усмихна нервно, сякаш изведнъж осъзнал, че разговаря с човек, който има само смътна представа какво пита.

— Малко вероятно е да са чули нещо — отговори той. — Както вече казах, убиецът е използвал газов пистолет — напълно безшумен. Но разследването току-що започна и ние разпитваме хората.

— Да, разбира се. Някой друг? — попита Удфорд и огледа насъбралите се около масата.

— Вероятно детектив главният инспектор — услужливо подхвърли министърката. — Това е във вашата област, нали? Какъв беше онзи интересен израз, подходящ за жълтата преса? „Убийство в холивудски стил“, нали?

Джейк изправи рамене.

— Моите уважения, госпожо, но това се отнася само до серийните убийства на жени.

— Но в този случай нямаме ли серийно убийство? — настоя министърката. — Не виждам каква е разликата дали жертвата е мъж, или жена. Сигурно има някакъв общ знаменател.

— Нямам въпроси към старшия полицейски детектив — твърдо заяви Джейк.

— Благодаря, господин Боулс, засега това е всичко.

Палецът на Гилмор преустанови сателитната връзка. За миг в стаята настъпи тишина.

Джейк огледа обстановката. Залата за съвещания беше обикновена. Удобството бе отстъпило пред цветовете, геометрията и функционалността. Едно от онези помещения, които я караха да се чувства като пластмасова играчка в макета на някой архитект. Нямаше да се изненада, ако погледнеше през прозореца и видеше дървета и зеленина, направени от дунапрен.

— Колко станаха убийствата, господин Гилмор? — попита госпожа Майлс.

— Осем.

— Сигурна съм, че не е необходимо да ви напомням колко чувствителен може да стане този въпрос.

— Не, госпожо министър.

— Програмата „Ломброзо“ струва милиони долари — продължи госпожа Майлс. — Вярно, това е част от увеличените средства за прилагането на закона и за борбата срещу престъпността, на които се е посветило министерството. Но това е и флагманският кораб на генералната политика. Би било жалко, ако се наложи програмата да бъде прекъсната или дори изхвърлена заради този маниак.

— Точно така, госпожо министър.

— Едва ли бих могла да опиша колко пагубно ще се отрази върху гласоподавателите, ако пресата направи нещата публично достояние. Още повече, че програмата „Ломброзо“ е единственият общ фактор между осемте убийства. Съзнавате това, нали?

Гилмор кимна.

— Можем да държим журналистите настрана само за известно време. Те имат противния навик да протестират срещу правителството за такива неща. Дори да е нещо, защитено от Закона за тайната на информацията.

Тя погледна професор Уеъринг, който рисуваше сложна плетеница върху триъгълната попивателна пред себе си, и оживено попита:

— И какво показват този път мастилените петна, Норман?

Уеъринг продължи да драска още няколко секунди, после бавно каза:

— Малко се отклонихме от използването на неструктуралните форми като диагностичен инструмент. — И се усмихна иронично.

— Искаме идеи, Норман — каза госпожа Майлс. — Ако онзи психопат спре програмата, научните ви изследвания може никога да не се съвземат от шока. Ако разбираш какво имам предвид.

— Моите уважения, госпожо министър, но още не знаем дали е психопат — възрази той и многозначително погледна Гилмор. — Полицията също не знае как да го хване. Разговарял съм много пъти по този въпрос с професор Глайтман, но и той все още няма представа как някой е могъл да проникне в програмата. Самият аз не мога да проумея как е възможно такова нещо.

— Но е факт, че е било извършено — настоя министърката.

Отново последва неловко мълчание.

— Ако може да направя едно предложение… — обади се Джейк.

— Да. Нали затова сме се събрали, главен инспектор.

— Явно някой е проникнал в програмата „Ломброзо“, независимо дали това ни харесва, или не. Според мен първо трябва да установим дали нарушението е станало отвътре или отвън. Разследването може да продължи само когато отговорим на този въпрос.

Професор Уеъринг отново се залови с плетеницата от мастилени петна и попита:

— Главен инспектор, какво знаете за програмата „Ломброзо“?

Джейк сви рамене.

— Само онова, което съм чела във вестниците и гледала по телевизията.

Уеъринг започна да драска трескаво в центъра на рисунката си.

— Тогава имате ли представа какво всъщност предлагате? Компютърната система „Ломброзо“ е изключително сложна. Да се предположи така несериозно, както сторихте вие, че е възможно да се проникне в системата, е също толкова глупаво, колкото и идеята, че някой от личния персонал на Глайтман може да има нещо общо с този ужасен проблем.

— Глупаво или не, господине, това са двете единствени логични вероятности.

Уеъринг изсумтя и нетърпеливо поклати глава. Рисунката все повече заприличваше на гравюра.

— Какво бихте направили, ако вие ръководехте това разследване, главен инспектор Джейкович? — попита Марк Удфорд.

Джейк бързо обмисли няколко идеи, после отговори:

— Ами първо щях да помоля отдел „Компютърни престъпления“ към Ню Скотланд Ярд да ми даде най-добрия си специалист. Ще го накарам да прегледа програмата „Ломброзо“, за да се опита да разбере какво се е случило. Освен това…

Джейк се поколеба за миг, докато се чудеше как най-добре да формулира следващото си предложение.

Удфорд записваше идеите в персоналния си компютър.

— Да? — попита той и я погледна в очакване.

Тя си помисли, че няма друг начин, освен да бъде пряма.

— Бих подложила на разпит с детектора на лъжата всички служители, работещи с програмата „Ломброзо“.

Уеъринг хвърли писалката си на масата, тя отскочи, търкулна се и изпръска с мастило лакираното орехово дърво.

— Не мога да повярвам на ушите си! — изръмжа той. — Главен инспектор, не може да мислите сериозно, че някой от личния персонал на професор Глайтман лъже.

Той гневно се вторачи в нея и Джейк направи всичко възможно да не мигне.

— Или някой от неговите служители, или самият професор Глайтман — предизвикателно каза тя.

Уеъринг възмутено изпъшка. Това явно се стори смешно на министърката и на секретаря й. Ала Джейк не бе довършила мисълта си.

— Моите уважения, господине — обърна се тя към Удфорд, — но това е единственият логичен ход за всяко разследване, щом няма никакви… — тя осъзна, че се усмихва, докато се готвеше да произнесе една от думите, които рядко употребяваше, — … нишки.

Тази дума я караше да си представя, че разплита кълбо, за да излезе от някакъв лабиринт.

— Трябва да започнем отвътре навън — добави тя. — Самата програма съдържа ключа за установяването на някаква схема в тези убийства. Но докато упорстваме в опитите си да анализираме само външните фактори на всеки случай, няма да има напредък.

За нейна изненада министърката се съгласи.

— Това беше най-разумното нещо, което чух днес — заяви госпожа Майлс.

— Госпожо министър…

Тя се обърна към красивия профил на Уеъринг и му направи знак да млъкне с отрупаната си с пръстени ръка. Маникюрът й обаче не изглеждаше министерски. Ноктите на госпожа Майлс имаха формата и цвета на обелки от портокал.

— Не, Норман, детектив Джейкович има право. Вероятно разследването се нуждае точно от това — женска гледна точка, както подчерта в лекцията си главният инспектор. В края на краищата, не стигнахме много далеч с мъж, ръководещ разследването, нали?

Госпожа Майлс пренебрегна опита на професор Уеъринг отново да я прекъсне и продължи:

— Може би досега липсваше точно онова внимание към дребните детайли, с което се отличават жените. — Тя се усмихна. — Пък и по-малко фалоцентризъм със сигурност няма да навреди.

После се обърна към помощник полицейския комисар и добави:

— Джон, искам главен инспектор Джейкович да бъде назначена за водещ това разследване. Ясно ли е?

Гилмор кимна сконфузено. Не обичаше никой да му нарежда как да ръководи разследванията, още по-малко политици, и особено министърката. Но в същото време имаше чувството, че онова, което бе казала Джейк, е правилно и че тя е най-подходящият човек за този случай.

— Имате ли възражения, главен инспектор? — попита госпожа Майлс.

Джейк, която малко се изненада от скоростта, с която министърката взе решението си, и от властния начин, по който го съобщи, неуверено сви рамене. Замисли се за огромната работа, която я чакаше в Ню Скотланд Ярд, за ужаса на началника й, главен старши полицейски офицер Шали, който щеше да предизвика новото й назначение, както и за удоволствието от вцепенението му, когато разбереше, че е отстранен от случая, и кимна.

— Не, госпожо. Но бих искала да продължа и с едно от разследванията, с които се занимавам. Всъщност настоявам за това.

Джейк се замисли за червилото по тялото на Мери Улнот, за разбитото й на пихтия лице и за огромното си желание да хване човека, който бе извършил това.

Госпожа Майлс се усмихна широко, показвайки съвършените си бели зъби. Усмивката й беше приятна — от онези, които печелят гласоподаватели. Именно тази усмивка й бе помогнала да натрупа капитал от кариерата си на лекоатлетка, спечелила златни олимпийски медали на сто и на двеста метра, и я бе вкарала в Камарата на общините едва на двайсет и девет години.

— Няма проблем — каза тя. — И така, в такъв случай всичко е уредено. Марк?

— Да, госпожо?

— Искам да се обадиш на професор Глайтман и да му кажеш, че трябва да осигури на главния инспектор и на екипа й всякаква помощ, която тя поиска. И ти, Норман. Чу ли?

Уеъринг кимна, без да каже нищо.

Госпожа Майлс стана и тръгна към невероятно високата врата. Приличаше на голяма силна котка. Огорчен, секретарят я последва. На прага министърката се завъртя на високите си токчета и оправи опънатата по хълбоците си пола.

— Главен инспектор?

— Да?

— Моля ви, не ме разочаровайте. Искам резултати. При това бързо. Не е необходимо да ви казвам, че обикновено постигам своето. Но когато не успея, съм много отмъстителна. Разбирате ли ме?

— Мисля, че да — отговори Джейк. Изобщо не се съмняваше, че Грейс Майлс ще намери начин да пренасочи кариерата й в задънена улица или да й попречи.

— Сама си го изпроси — каза помощник полицейският комисар, когато останаха насаме.

Джейк се усмихна иронично.

— Така изглежда.

— Убеден съм, че имаш подходяща идея за това разследване и точно как да го проведеш. Но никак не бих искал да загубя един от най-добрите си детективи само заради прищявката на някаква министърка, която има коприва в гащите. Май не те харесва много. Възможно е да иска да види как ще се провалиш с този случай.

— Може би — каза Джейк и сви рамене.

— Знаеш ли, когато се върнем в Лондон, мога да поговоря с господин Макдоналд. Да го накарам да убеди госпожа Майлс, че предпочита някой друг да се заеме с това разследване. Всъщност то е поверено на друг, нали?

— На Шали.

— Да, вярно.

— Все пак бих искала да опитам. Ако е възможно.

— Толкова ли силно те засегна? Кучка. Е, щом си сигурна, че искаш… Ще те подкрепям. Но какво да кажа на Шали?

— Ами защо не му кажеш, че искаш аз да поема всекидневните разпити? — предложи Джейк. — И че според теб е необходима нова гледна точка. И че той е твърде важна клечка, за да се занимава със случая.

— Не ми звучи убедително — изсумтя Гилмор. — Но няма значение. Все ще измисля нещо.

Той взе куфарчето си, сложи го на коленете си, прерови съдържанието му и извади кутия с компютърни дискети. Измъкна една и я подаде на Джейк.

— Заповядай. Това ще ти каже всичко, което е необходимо да знаеш за програмата „Ломброзо“.

 

 

За мен прозрението, че съм приумица на природата, не беше резултат от натрупани в детството нелюбезни забележки относно външността ми. Нито последствие от накриво поставено огледало, предложение за работа в цирк, некадърен пластичен хирург или безчувствената незаинтересованост от страна на някоя съученичка. То ме осени след един езотерично замислен медицински тест, на който се подложих доброволно вследствие на атаката от закони и заповеди. В един миг — във всяко едно отношение — аз бях нормален, а само след петнайсет минути — медицински куриоз, срещащ се само в три от стотици хиляди случаи.

Числовият ред е подреден не съгласно външно, а съгласно вътрешно отношение.

Да, наистина. Другите не могат да възприемат същността на моята ненормалност повече от мен. Но, разбира се, това е емпирично установено и следователно от феноменологична гледна точка моето състояние не е въпрос на обикновен априоризъм, макар че е оказало екзистенционално въздействие за разкриването на истинското ми състояние пред света.

Разбира се, аз винаги съм знаел, че съм различен. Но не по отношение на нещо така обикновено като типа телосложение. Всъщност аз съм класически пример за ектоморф. Ако ме видите гол, пред очите ви ще застане едно нежно и крехко мъжко тяло със слаби мускули. Може би това е бил допринасящият фактор. Според хипотезата на Шелдън размерите на моята нежна ектоморфна физика ме нареждат по темперамент сред церебротоничния тип личност, който се характеризира със стеснителност, пресилени реакции и предпочитание към уединение. Но аз демонстрирам и някои от отличителните черти на средностатистическия соматотоничен тип личност, характеризиращ се със стремеж към власт и господство. Шелдън свързва това с по-мускулестия мезоморфен физически тип. Затова нека забравим за нещо толкова грубо като физическата ми характеристика. Нека допуснем, че такова нещо има само в пиесите на Шекспир.

Осъзнаването на факта, че съм различен, беше съвсем естествено смекчено от мисълта за онова, което философите определят като солипсизъм — теорията, че не съществува нищо, освен собственото „аз“ и собствените умствени състояния. Ето защо аз нямам истинско доказателство в подкрепа на усещането, че съм различен, понеже смятам умствените си състояния за необикновени. Всеки, който чете този разказ, несъмнено ще може бързо да прецени дали мисловният ми процес ме прави различен. Но тъй като естеството на онова, което пиша, е интроспективно, това едва ли ще помогне много. Всъщност, единственото, с което мога да продължа, е съществуването на съвсем отделен психопатологичен синдром и един роман от Кийт Уотърхауз.

При синдрома на Туре има такава хаотичност на мисълта, че човек се улавя да крещи мръсни думи, където и да се намира. „Били Лъжеца“ описва приключенията на един млад мъж, който по-точно казано, не е лъжец, а просто страда от буйно въображение, постоянно подтикващо го да съчинява сложни фантазии — да разнообразява действителността, както се изразява Джордж Щайнер.

Замислете се върху комбинацията от следните две неща — неконтролируемия въображаем свят и този на Туре. Ето, това съм аз.

Едно пътешествие из макромаркета е разходка в света на безумието. Умствено въоръжен с подбрано техническо обезпечаване, аз осакатявам, изнасилвам и убивам, докато вървя по Хай стрийт. Кучето, завързано за стълба за улично осветление и лаещо подир господаря си, е лесна мишена за моя „Магнум“ четирийсет и пети калибър. Възрастната дама, теглеща пазарската си количка като миниатюрна колесница, която ми препречва пътя, е взривена с базука. Гранатата, пусната в калъфа на китарата на един странстващ уличен музикант, прави и него, и инструмента му на кайма. Грифът на китарата хвръква във въздуха и строшава предното стъкло на една кола и после главата на шофьора, безразсъдно дръзнал да натисне клаксона си, понеже съм на платното. Детски балон пука, докоснат от запалената ми цигара. Една жена в къса тясна пола се е навела над касата. Разкъсвам бельото й и безмилостно я изнасилвам отзад. Чернокожият, който хвърля боклук на тротоара, е изпечен от пламъка на огнехвъргачката ми.

Поредица картини, които би могъл да нарисува Гоя или Майкъл Уинър — да филмира.

Образът е модел на действителността. Образът е факт. Образът съответства или не съответства на действителността; той е правилен или неправилен, верен или неверен. За да узнаем дали образът е верен, или е неверен, трябва го сравним с действителността. Но няма априори верен образ. Няма — нито един.

Погледнете ли ме, вие, разбира се, ще си помислите, че съм вероятно напълно приспособен към реалността човек. Едва ли ще ме видите да блъсна някое дете и да го оставя да пищи на пътя. Няма начин. Аз съм учтив и имам добри обноски. Отварям врата на жените и помагам на младите майки да качат количките на ескалаторите. Аз съм най-обикновен човек. Не изглеждам зле, макар да съм малко замислен.

През викторианската епоха италианецът Чезаре Ломброзо, криминолог, мислел, че престъпността може да бъде обяснена анатомично, с използването на етезиометър и краниометър за измерване теглото и формата на мозъка. Ниското чело или твърде увисналата челюст били видимите показатели, че може да си престъпник. Ломброзо е бил първият криминолог-антрополог.

Това, разбира се, са глупости. Но докато Ломброзо не успял в опита си да обясни престъпността чрез неща като човешкия нос, уста и уши, следващите неврологични изследвания показали, че той не е бил много далеч от истината. Когато отворил черепа на италианския вариант на Джак Изкормвача и видял на вътрешната тилна стена малка кухина, показваща още по-голяма аномалия в малкия мозък (хипертрофия на вермиса, участък от мозъка, наподобяващ червей), на която по-късно приписал склонността да поражда престъпност, той попаднал на нещо много по-велико, отколкото предполагал.

Разбира се, Ломброзо не схващал, че истинският показател за криминалните наклонности се намира не на повърхността на черепа, а на повърхността на мозъка. Жалко, че се отклонил от целта с всичките си глупости за формата на ушите на потенциалните престъпници.

Долната месеста част на ушите ми е голяма и първият Ломброзо вероятно би ме класифицирал като престъпник. Може би е по-добре, че никой не може да каже какво става в главата ми. Никой, освен втория Ломброзо. А това вече е тавтология.