Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- A Philosophical Investigation, 1992 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Юлия Чернева, 1998 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Еми (2015)
Издание:
Филип Кер. Философско разследване
Американска. Първо издание
ИК „Бард“, София, 1998
Редактор: Иван Тотоманов
История
- — Добавяне
3.
Хотелът на Джейк, поне откъм фасадата, приличаше на центъра за арести в Лос Анджелис — веднъж бе ходила там. Отвън имаше само портиер и редица таксита, за да ти напомнят, че все пак това е хотел. Нямаше да се изненада, ако видеше на покрива на сградата, която приличаше на папийонка, картечно гнездо.
Влезе в бара и седна до тезгяха. Поръча си чисто уиски и двайсет безникотинови цигари и започна да дъвче шамфъстък, докато бледият барман разопаковаше цигарите. Той й поднесе запалка, без да каже нищо, после се залови да налива питието.
Джейк погледна през рамо, като внимаваше да не се вторачва в очите на бизнесмените — при вида на привлекателна сама жена можеше да си помислят, че ще им провърви с нея.
Досущ като интериора на скъпа немска кола, хотелският бар имаше безпощаден и почти съвременен спартански вид. Тъмносив мокет покриваше пода и стените до первазите на блиндираните цветни прозорци. Черните кожени столове може би биха срещнали одобрението на някой масажист, но не бяха удобни за седене. На хубавия лакиран орехов тезгях имаше редица малки екрани, информиращи посетителите за всичко — от цените до вечерната програма на кабелната телевизия в хотелските стаи.
Джейк се обърна към наредените като за стрелба бутилки зад барчето и взе питието си, опитвайки се да не обръща внимание на изпълнения с надежда мъж в елегантен италиански костюм, който вече стоеше до нея.
— Седи ли някой тук? — попита на развален немски той.
— Никой, освен Господ — отговори Джейк и се вторачи в мъжа със самодоволна блажена усмивка, каквато бе виждала изписана на лицата на най-сладникавите телевизионни евангелисти.
— Кажи, братко — побърза да добави тя, — спасена ли е душата ти?
Човекът се поколеба. Увереността му бързо се изпари пред тази очевидна демонстрация на религиозен фанатизъм.
— Ами, не…
Джейк се усмихна. Представяше си вероятните му мисловни процеси. Възможно ли е на един мъж да му провърви с жена, която изглежда заинтересована само от състоянието на безсмъртната му душа?
— Може би някой друг път — каза той и отстъпи.
— Винаги има време за Исус — отбеляза Джейк и отвори очи като обезумяла.
Но мъжът се бе отдалечил.
Тя отпи от уискито и се засмя. Рутинният мисионерски номер винаги минаваше. Джейк бе свикнала да пие сама в барове. Нежеланите мъжки ухажвания (а за нея всички бяха такива) изглеждаха не по-досадни от комари, атакуващи закоравял южноамерикански изследовател — лесно ги отпъждаш и след известно време свикваш с тях. Тя знаеше, че може да ги избегне напълно, ако посещава само лесбийски барове. Ала нещата не бяха толкова елементарни.
— Може ли да ви почерпя едно питие?
Мъжът беше американец. И естествено мислеше, че целият свят говори английски.
Джейк, която говореше немски добре, се позабавлява с идеята да се престори, че не разбира английски, но после се отказа. Знаеше, че когато един мъж иска да смъкне гащите на една жена, разговорът не е от особено значение.
— Не знам дали може, или не — тъпо отговори тя.
— Какво? — учуди се мъжът.
Джейк го погледна. С късо подстригана коса и гладко избръснат, той не изглеждаше по-възрастен от номера на ризата си. Ако беше и малко по-интелигентен, може би щеше да се чука с него.
— Да, наистина е горещо.
Младият американец се усмихна разочаровано.
— Какъв е проблемът ви?
— В момента одеколонът ти, приятел — отговори Джейк. — Влияе на контактните ми лещи.
Лицето на мъжа се изкриви в неприятна гримаса. Той стисна устни няколко пъти, докато измисли какво да й каже, после изръмжа:
— Мъжемразка! — И се отдалечи.
Джейк изсумтя презрително, макар да знаеше, че е точно такава. Нещо повече. Можеше да бъде дори лесбийка, но когато опита, не й хареса. Фейт, една нейна приятелка, лесбийка от Кеймбридж, веднъж й каза, че сексуалността й напомняла за онова, което Джереми Бентан[1] бил казал за Джон Стюарт Мил[2] — „Той по-скоро мрази малцината управляващи, отколкото обича мнозината страдащи“. Според Фейт проблемът не беше в това, че Джейк обича жените, а че мрази мъжете.
Ненавистта й към мъжете беше силна както отвращението към височините, откритите пространства и паяците за другите хора. Беше я усвоила по същия начин, по който един плъх се научава да натиска реле, за да избегне електрически удар.
Инструментът на омразата й не поразяваше толкова пряко като електричеството и не оставяше видими белези, но специфичният стимул произвеждаше ефект, който беше толкова болезнен, колкото всяко нещо, предизвикано от няколко електрода, разположени на стратегически места. И макар да бяха незрими, пораженията оставаха завинаги, сякаш бяха изгаряния в голата й плът.
Неблагодарността на едно дете не можеше да се сравни със злобата в цереброспиналната игла на омразата на бащата.
Тя изпи питието си и поръча още едно. Барманът го приготви твърде бързо, но във вкуса нямаше нищо нередно, затова Джейк кимна одобрително.
Погледна часовника си. Преди да легне, трябваше да прочете информацията, която й бе дал Гилмор. Нямаше за какво да остава в бара. Не беше трудно да се увери, че Франкфурт е домакин на множество международни панаири и конференции. Град, в който нямаше абсолютно никакви развлечения — нито нощен живот, нито красиви местности, исторически сгради, театри или сносни кина. Най-интересното място беше летището. Допи уискито си, подписа сметката и тръгна към фоайето.
Асансьорът пристигна и тя се качи. Каза на компютъра номера на етажа и вратите почнаха да се затварят. Но не се оказаха достатъчно бързи, за да попречат на младия американец, който я бе заговорил в бара, да се вмъкне в асансьора в последната секунда.
— Трябва да се държиш по-дружелюбно — каза той и докосна гърдата й.
Джейк се усмихна, за да приспи бдителността му. Още се усмихваше, когато заби върха на обувката в пищяла му. Мъжът извика и инстинктивно се хвана за ударения крак. Това го постави в удобно положение за ловкия ъперкът, който вече се надигаше като бутало към брадичката му. Всичко свърши за секунда. Вратите на асансьора се отвориха и разтривайки кокалчетата на ръката си, Джейк прескочи проснатото тяло на американеца.
— Партер — каза тя на компютъра и излезе на площадката.
Вратите безшумно се затвориха. Хотелският коридор беше дълъг като магистрала. Джейк се надяваше да се прибере в стаята си преди мъжът да се съвземе и да успее да се върне във фоайето.
— Джейкович — каза тя и активираната с гласов отпечатък врата се отвори.
От четирите огромни стъклени парапета покрай горните две крила на хотела сияеше халогенна светлина, която проникваше през прозореца с размерите на амбразура — досущ прожектор в кино. Джейк запали цигара. Макар и без никотин, пушекът се отрази добре на белите й дробове. Взе персоналния си компютър и пъхна вътре информационния диск на Гилмор.
„СОБСТВЕНОСТ НА СТОЛИЧНИЯ ИНФОРМАЦИОНЕН ОТДЕЛ НА ПОЛИЦИЯТА
ДИСК LMP/2000/ПРОГРАМА «ЛОМБРОЗО»/ОБЩ ФАЙЛ
СЪДЪРЖАНИЕ:
1. КАКВО Е «ЛОМБРОЗО»
2. ИСТОРИЯ НА «ЛОМБРОЗО»
а. НЕУСПЕХ НА ПРЕВАНТИВНИТЕ СТРАТЕГИИ ПО ОТНОШЕНИЕ НА ТЕЖКИТЕ ПРЕСТЪПЛЕНИЯ
б. СОЦИАЛНА И ФИЛОСОФСКА ОСНОВА
3. СОМАТОГЕННИ ДЕТЕРМИНАНТИ НА ТЕЖКИТЕ ПРЕСТЪПЛЕНИЯ
4. ОСЪЩЕСТВЯВАНЕ
5. ТРАКТОВКА И ИНТЕГРАЦИЯ
НАТИСНЕТЕ «RETURN», ЗА ДА ПУСНЕТЕ УКАЗАНИЯТА ЗА ИНФОРМАЦИЯТА.“
Джейк прочете съдържанието и натисна клавиша „RETURN“.
„1. КАКВО Е «ЛОМБРОЗО»
«Ломброзо» е програма, занимаваща се с местоположението на резонациите в медуларната част на мозъка, определящи социалното поведение. Един уред, основаващ се на стария томограф, излъчващ протони, и доразвит от професор Бърджес Фелан от Научния институт «Нъфийлд» в Кеймбриджкия университет, може да разпознава онези мъже, в чиито мозъци липсва вентро-медуларно ядро (ВМЯ), което потиска дейността на Ядрото на половия диморфизъм (ЯПД) — преоптичен участък в мозъка на мъжа, хранилище на мъжката агресивност. През 2010 година започна компютризирано общонационално изследване на мъжете в Британия. Целта е да се предложи терапия и съвет на онези, които се окажат ВМЯ-отрицателни. Компютърната програма «Ломброзо» запазва самоличността на тези мъже, като им дава кодови имена, но в същото време е свързана с централния полицейски компютър в Кидлингтън. Ако по време на разследването на тежко престъпление, извършено от ВМЯ-отрицателен, името на някой заподозрян бъде захранено в полицейския компютър, «Ломброзо» ще информира за това централния полицейски компютър. Но самият факт, че един мъж е ВМЯ-отрицателен, не се приема като доказателство за криминална вина. Програмата е в действие. Сканирани са повече от четири милиона мъже, от които 0.003 процента се оказаха ВМЯ-отрицателни. От тях само трийсет процента са в затвора или имат криминално досие. Програмата «Ломброзо» е съдействала за залавянето на десет убийци.“
Джейк прочете първата част от информацията, прозя се и се приближи до прозореца на хотелската си стая. В далечината се виждаше река Майн — бледосива като небето. По водите бавно и плавно се носеше един шлеп с размерите на голяма улица. Джейк не се интересуваше от Франкфурт, нито имаше желание да прекара вечерта в четене на стратегии за предотвратяване на престъпността. Истината беше, че не им вярваше. Виждаше всичко това като огромно разхищение на пари, докато за криминалните разследвания все още не се осигуряваха достатъчно средства.
Вече съвсем разсеяна, тя включи малкия телевизор „Никам“ и прегледа четирийсет и двата кабелни канала. Немският й беше добър, но нямаше предавания, които заслужаваха да си прави труда да ги слуша. За известно време вниманието й беше привлечено от един еротичен филм, в който двамата партньори се къпеха заедно. Момичето беше силна атлетична негърка с големи гърди и задник, който приличаше на натъпкана войнишка торба. Но когато започна да смуче пениса на мъжа със замечтаната съсредоточеност на дете, ближещо сладолед, Джейк сви устни от погнуса и изключи телевизора.
Наистина ли си въобразяваха, че жените обичат да правят това? Тя вдигна рамене. Вероятно не им пукаше. Отново запали цигара и с нежелание се върна при компютъра, за да прочете остатъка от информационния диск.
„2. ИСТОРИЯ НА «ЛОМБРОЗО»
а. НЕУСПЕХ НА ПРЕВАНТИВНИТЕ СТРАТЕГИИ ПО ОТНОШЕНИЕ НА ТЕЖКИТЕ ПРЕСТЪПЛЕНИЯ
През последните две десетилетия на двайсети век британското общество търсеше начини да контролира цели групи, населения и обкръжения. Ударението не падаше толкова върху обществения контрол, колкото върху контрола над обществата. Технологиите и ресурсите бяха насочени по-скоро към наблюдение, предотвратяване и контрол, отколкото към «проследяването» на отделния нарушител на закона. Идеята беше да се манипулира външното обкръжение, за да се предотврати нарушението. Обществото продължи да се занимава с този въпрос, но действителността се оказа много по-враждебна. Животът в крепости и въоръжените пазачи, патрулиращи в училищата и на летищата, бяха решения на проблема, но и сами по себе си проблеми, защото спомогнаха за създаването на градски кошмари, които накараха хората да се опълчат срещу физическото си обкръжение.
След провала на плана, насочен към подобряване на обкръжението, акцентът се върна към проследяването на отделния нарушител. След масовото емигриране на бежанци от Хонконг през 1997 г. в Европейската общност беше въведена схемата с национални карти за самоличност, радваща се на значителен успех. Това стана още по-ефективно, когато в картите за самоличност беше включен профилът на ДНК. Така за пръв път техниката даде възможност на правителството да проследи човека, преди да е извършил нарушението.“
„б. СОЦИАЛНА И ФИЛОСОФСКА ОСНОВА
90-те години на миналия век станаха свидетели на дискредитирането на социалните и икономически фаталистични теории, обясняващи защо хората извършват тежки престъпления. Вниманието само към външните причини за престъпността принизи чувството за лична отговорност. Днес обществото вече не поема изключителната вина за причините, поради които един човек става престъпник, а се взира и в самия индивид. Комбинацията от социални и индивидуални фактори е по-добър начин за обяснение на всякакъв вид криминално поведение.
Детерминизмът не се смята за заплаха за свободата в новото столетие. Прагматичната концепция за реда, установен в името на прогреса на научното разследване, едва ли може да бъде поставена под въпрос. Това променя посоката на социалните науки, които погрешно търсеха начини да защитават свободите, ограничавайки детерминизма в рамките на физическия свят, като така поставиха «извън закона» всички опити да се установи някакъв «биологичен детерминизъм». Съвременната социална наука не смята предсказуемостта и обобщенията за опасни. Всъщност в социалната наука не е възможен напредък, без първо да се уточнят някои представи за човешкото поведение. Вече не е сериозно да се твърди, че човешкото поведение е безкрайно приспособимо. Така представата, че насилствената престъпност няма реални корени в нас, които сме явление, създадено от външни социални сили, е напълно дискредитирана.“
„3. СОМАТОГЕННИ ДЕТЕРМИНАНТИ НА ТЕЖКИТЕ ПРЕСТЪПЛЕНИЯ
През последните няколко години станахме свидетели на огромен напредък в областта на соматогенезата и особено в етиологията на повечето психически разстройства (с изключение на преобразуващите се отклонения като неврозата). Сега е общоприето, че повечето психически заболявания имат органична причина. Подобна революция стана и в онова, което е известно за органичната патология и връзката й с тежките престъпления.
Научноизследователската работа в областта на неврологията се съсредоточи върху половия диморфизъм — разликата между мъжкия и женския мозък. Водещ в тази сфера е професор Бърджес Фелан от факултета по анатомия и клетъчна биология в университета в Кеймбридж и директор на лабораторията по невроендокринология в Института за изследване на мозъка в Лондон.
Работата на Фелан бе последвана от откритието, направено от един учен от Калифорнийския университет в преоптичния участък в мозъка на мъжкия плъх на нещо, което стана известно като Ядро на половия диморфизъм (ЯПД). Тази област, която определя сексуалното поведение, се оказва пет пъти по-голяма при мъжките, отколкото при женските плъхове. Друга област от мозъка на плъха, която се различава по размер в зависимост от пола, е вентро-медуларното ядро (ВМЯ), което е свързано с храненето и агресивността. Беше установено, че премахването или дори най-малкото увреждане на ВМЯ на плъха прави мъжкия изключително агресивен. Но подобно увреждане във ВМЯ на женския екземпляр изобщо не се отразява върху поведението му.
Чрез сравняване на хирургически снимки на мозъка и използване на доброволци — осъдени на смърт затворници, Бърджес Фелан откри, че и в човешкия мозък има ядро на половия диморфизъм и вентро-медуларно ядро. ЯПД на мъжа е няколко пъти по-голямо от това на жената. Нещо повече, ВМЯ потиска мъжката агресивност и ако ЯПД бъде отстранено, мъжът престава да бъде агресивен, но липсата или премахването на ВМЯ прави мъжа по-агресивен. Агресивността при жените с по-малко ЯПД не се влияе от отсъствието или отстраняването на ВМЯ.
Резултатите от изследването на Фелан бяха доразвити от професор Дейвид Глайтман от факултета по съдебномедицинска невроендокринология в Лондонския институт за изследване на мозъка. Той установи, че някои особено склонни към насилие престъпници изобщо нямат вентро-медуларно ядро и са ВМЯ-отрицателни. Първоначално това важно откритие бе извършено по хирургичен път. Но един пробив в технологията на Позитронната емисионна томография, тъй нареченият скенер ПЕТ, даде възможност на Глайтман да направи подробни цветни снимки на мозъка на живи човешки същества. По този начин само за няколко минути той може да разбере дали има наличие или отсъствие на ВМЯ и съответно потенциална престъпност. Изследователската работа на професор Глайтман досега е показала, че склонността към тежки престъпления в един ВМЯ-отрицателен мъж може винаги да остане само латентна. Настоящите научни изследвания се съсредоточават върху вероятността много мъже, които нямат вентро-медуларно ядро, да успеят някак да уравновесят степента на агресивност, произвеждайки повишено количество естроген.“
„4. ОСЪЩЕСТВЯВАНЕ
През 2005 година в Европейската общност средната цена на едно разследване на убийство беше седемстотин и петдесет хиляди екю. Същата година бяха регистрирани три хиляди и петстотин убийства, които струваха между два и шест милиарда екю. В опит да се намали тази изумителна цена Европарламентът реши да възприеме метода на професор Глайтман в контекста на една експериментална програма, която да се осъществи в една от страните членове. Поради по-високото ниво на престъпност от средното бе избрано Обединеното кралство и през 2011 година експериментът започна под формата на програмата «Ломброзо». С помощта на специално направен компютър и няколко центъра за сканиране в Лондон, Бирмингам, Манчестър, Нюкасъл и Глазгоу мъжете се подлагат на тестове. Малцината, които се оказват ВМЯ-отрицателни, получават гаранции, че единствено компютърът знае истинската им самоличност. Още преди мъжете да бъдат поканени да присъстват на лична консултация, където квалифициран специалист им обяснява какви са последствията от резултата, компютърът им определя кодови имена. Акцентът е върху помощта. Предлага се лечение под формата на соматична терапия (най-често обикновени хапчета, съдържащи естроген и психиатрични лекарства). Разяснява им се, че тайната им може да бъде разкрита само ако името на заподозрения се появи в хода на полицейско разследване на тежко престъпление.
Тестът не е задължителен, но редица фактори помагат на мъжете да бъдат убедени да се подложат на изследването. През първата година от въвеждането на програмата имаше малцина доброволци. Централната информационна служба пусна серия от телевизионни реклами, за да насърчи хората да бъдат «съвестни граждани» и да се подложат на теста. Това допринесе за разсейването на някои митове и негативни представи, които неизбежно бяха приписани на програмата. Но не след дълго работодателите в публичния сектор започнаха да настояват за тестове на всичките си служители. Те бързо бяха последвани от здравните и осигурителните компании. Общото мнение е, че единствената бариера пред изследването на повече мъже е ограничената възможност на самата апаратура на програмата.“
„5. ТРАКТОВКА И ИНТЕГРАЦИЯ
Наследствената предразположеност към заболяването е само непосредствена причина за психическите разстройства, свързани с агресивността. Ето защо е важно консултантът да напомня на субекта, че редица други фактори, например Стресовият синдром на безработния, Стресовият синдром на околната среда и Социално-икономическият и семеен стресов синдром може би ускоряват патологичните процеси у хора с вродена диатеза. Тези фактори може да не се изразят и ВМЯ-отрицателните субекти да функционират сравнително добре в обикновения свят.
Изрично се подчертава, че не трябва да има вменяване на вина от психическото разстройство. С тази цел на субектите обикновено се напомня за стандартната процедура по структурните личностни тестове. Скалата на психопатичните отклонения в стария Опис на многоетапните личности в Минесота показва, че мъжете с висок процент на психически разстройства проявяват склонност към агресивност. Но от друга страна, такива показатели са характерни и за професионалните актьори и за други хора, проявяващи значително по-високо ниво на творчески способности от средното. Субектите, които настояват да ги смятат за психически неуравновесени, се поощряват да подходят към състоянието си от гледната точка на Р. Д. Лаинг, т.е. да предприемат пътуване към саморазкритието. Има някои предложения, че обществото би трябвало да се радва на такива хора, тъй като някой от тях може да се окаже един нов Гоген или Бетховен. С това не искаме да кажем, че обществото подкрепя постъпките на хора, които може да имат потенциални артистични заложби. Същевременно обаче моралът трябва да се разглежда не като безспорно върховен, а само като една от ценностите, наред с другите.
КРАЙ НА ИНФОРМАЦИЯТА“
За Джейк четивото не беше приятно. Беше пълно с изрази, които показваха едва ли не известна симпатия към хората с потенциала да станат убийци. Симпатия, която като полицай тя намираше за дразнеща, а като жена и потенциална жертва на насилие — за скандална.
Тя извади информационния диск от персоналния си компютър и след като видя, че нощното шкафче е твърде тясно за нещо друго, освен за лампата с форма на палка, хвърли и двете на леглото си и изсумтя от възмущение.
После седна пред прозореца.
Е, и какво от това, че някой е решил да убие неколцина потенциални психопати? Това всъщност щеше да й спести времето и усилията да ги хване. Да не говорим за живота на всички невинни жени, които биха могли да убият. Жени като Мери Улнот. Джейк си представи как стои пред майката на една такава жертва и обяснява, че убийството на дъщеря й се дължи само на състоянието на убиеца, което в диска бе описано като „пътуване към саморазкритието“. „О, ами тогава всичко е наред, главен инспектор Джейкович. За миг се разтревожих, че момичето ми е било изнасилено и убито без основателна причина.“
Тя се изсмя високо. Някой наистина смяташе за забавно да се съсредоточи върху убиването на мъже. Порази я иронията на онова, което тя, специалистът по серийните убийства на жени, трябваше да направи. За известно време се разсея с виденията на група изплашени копелета, които нощем се изпращат взаимно. Можеше дори да огласи предупреждение към мъжете да си стоят вкъщи след смрачаване. Това със сигурност щеше да нарани жестоко добре излъскания корпус на колективното мъжко его. Въпреки загатнатата заплаха на министър Майлс, нещо подсказваше на Джейк, че това разследване може да й достави удоволствие.
Отначало бях леко потресен. Глътнах двете таблетки „Валиум“, които ми даде консултантът, съгласих се да взимам хапчета естроген и да се подложа на психотерапия и излязох от Института за изследване на мозъка на Виктория стрийт. Отидох в кафене „Кестен“ на отсрещната страна на улицата. После вцепенен започнах да обмислям новото си положение в света.
Бях толкова зашеметен от случилото се, че съвсем забравих да си представя как извършвам някакво безумно насилие срещу хората в кафенето. Вместо това изпих няколко кафета, изядох пълна чиния със сандвичи с бекон без холестерин и намръщен се позабавлявах с новото си име, дадено ми от „Ломброзо“.
Състоянията на нещата могат да бъдат описани, но не и назовани. Имената са като точки, а пропозициите — като стрели. Те имат смисъл. Може би ще се върнем на името. Но първо, нека да се ориентираме в положението.
Излязох от кафенето и се обадих на психоаналитика ми, за да си уговоря час за следващия ден. Когато се прибрах в апартамента си в Докландс, Лондонските докове, постоях малко до прозореца, както правя често, и погледнах движението по Темза към Гринич Рийч, покрай Кучешкия остров. Действителността нерядко ме разочарова, а и под кафявата мъгла на зимния обед градът изглеждаше някак по-нереален от обикновено. И от известно време беше все така.
Какво ли са правели хората, преди да е имало виртуална реалност? Какво е имало за онези, които не са намирали заместител на усещанията? Единствено системата за възприемане на виртуалната реалност ми даде възможност да се наслаждавам на един свят от цветове и усещания. Свят, който прилича на действителния, но е и нещо повече. Това е нормалният начин, по който се отпускам след тежък ден. Не се пристрастяваш и не прахосваш повече време, отколкото с телевизията. Часове наред мога да се занимавам с приблизително реални изживявания, често измислени от самия мен. Обикновено, щом прекрача прага, веднага включвам апаратурата за виртуална реалност, но сега нямах желание да го правя. Едва не влязох в банята, за да си прережа вените.
Можете ли да ме обвините? От съвестен гражданин се превърнах в социален парий само за един следобед. Предполагам, че трябваше да погледна на това от смешната страна — аз, десният по убеждения, винаги тръбящ за законност и ред, вечно надигащ глас срещу обществените движения, за отменяне на статуквото, наказващо убийците само с няколко години в хубав топъл затвор, изведнъж да бъда изстрелян от другата страна на юридическата ограда. Каква върховна ирония! Каква крещяща несправедливост. В края на краищата, аз гласувах за тях именно заради законодателната им програма по престъпността. Мислех, че нещо като „Ломброзо“ ще бъде добра идея. А вижте какво стана сега — дамгосаха ме като Каин. Във всеки случай, на компютърен файл.
До този момент не се бях замислял кои от личностните ми особености се явяват на различните компютри. Смея да твърдя, че банката, работодателят, строителните компании, лекарят, зъболекарят, психоаналитикът ми и вероятно полицията (заради една стара глоба за неправилно паркиране) разполагат с цялата информация за мен. Но това никога не ме бе интересувало. Не съм от онези, които блееха за гражданските свободи, когато Европейската общност ни задължи да носим картите за самоличност. Не протестирах дори когато в тях добавиха генетичните отпечатъци. Не съм чел „1984“. Какъв е смисълът? Това време отдавна е минало.
Онази вечер по телевизията даваха един стар сериал, „Затворникът“. Много популярен сред по-недоволните прослойки на обществото. „Аз не съм номер, а свободен човек“, възкликва героят с гранитна челюст. Е, сега разбирам защо се ядосва толкова. Ръсел казва, че има прости релации между различен брой неща (индивиди). Но между какъв брой? И как трябва да се реши това? Дали чрез опита? Няма привилегировано число. Не е шест. И със сигурност не е едно.
Колкото повече мислех за това, толкова повече се засилваше желанието ми да залича името и номера си от онези файлове. Гаранциите за секретност, които изглеждаха толкова неуместни преди теста, сега не ми звучаха убедително. Чувствах се като човек, убеден да дари един литър кръв в очакване да бъде използвана за спасяването на нечий живот, а всъщност се оказва, че са я дали на колония прилепи вампири в някой зоопарк. Нещо повече, прилепи, които могат да ме нападнат нощем, докато спя. Защото в днешно време няма начин да се каже какво ще стане с информацията. Всяка база данни може да се превърне в мишена на неправомерен достъп. Електронният вандализъм е широко разпространен.
Да предположим, че някой успее да проникне в базата данни на програмата „Ломброзо“ и продаде на „Световни новини“ списъка с истинската самоличност на ВМЯ-отрицателните мъже. Представям си заглавията. ИМЕНАТА НА БОМБИТЕ СЪС ЗАКЪСНИТЕЛ В НАШАТА ОБЩНОСТ / УТРЕШНИТЕ ИЗКОРМВАЧИ / ИЗДИРВАНЕ НА ПСИХОПАТИ / НЕОБХОДИМИ СА ПОЗИТИВНИ МЕРКИ ЗА ВЪЗПИРАНЕТО НА НЕГАТИВНИТЕ…
Достатъчно съм чел за дейността на Кьолнския клуб „Компютърен хаос“, за да знам, че и най-сложната система за обезопасяване на информацията не може да спре един наистина решителен електронен взломаджия.
Вероятно се дължеше на въздействието на успокоителните, но ми трябваха няколко минути, за да осъзная, че ако някой друг проникне в базата данни на „Ломброзо“ и открадне поверителната информация за мен, същото мога да направя и аз. Нали притежавах необходимата апаратура за такава задача — персонален компютър, модем, информационната система „Юпитер“ на телефонната компания и дигитален анализатор на протоколи — и изведнъж се сетих за най-важния факт от всички, за факта, който ми даваше основната информация за проникване и използване на системата.
Винаги съм се интересувал от всякакви електроуреди — интерес, който навремето бе поощряван от дядо ми, собственик на верига от такива магазини. Няма електрически уред, който да не мога да поправя. Ето защо, когато отидох в чакалнята на Института за изследване на мозъка, за да науча резултата от сканирането с позитронния емисионен томограф, беше съвсем естествено да започна да поправям телевизора, когато видях, че екранът му само проблясва.
Повредата беше елементарна — неправилно настроен канал — и аз току-що се бях заловил да го настроя, когато забелязах, че старият телевизор приема от някой от компютрите в сградата. Някъде в института някакво видео излъчваше предаване на същата честота като телевизионния приемник. На екрана имаше нещо почти читаемо и докато нагласявах стайната антена, видях, че това е информация, която някой захранва в компютъра с програмата „Ломброзо“. Горе-долу същият принцип се използваше при старите телелокатори, които проверяваха дали използваш нерегистриран приемник — когато е имало такива неща като телевизионни лицензи. Картината не беше особено ясна — само черни букви на бял фон — и трептеше, но лесно открих основния код за влизане, личната „ключова“ дума на оператора и паролата за деня на системата „Ломброзо“.
Представата за компютърен пират, който часове наред седи пред монитора и се опитва да влезе в системата, е погрешна. Много по-често той рови в отпадъците на компанията, опитвайки се да намери информация, която да му даде ключ за паролата на компютърната система. С други думи, аз вече бях постигнал онова, което обикновено е най-трудната част от задачата на всеки хакер.
Не мога да кажа, че тогава съзнателно запаметих тази информация. Няма причина да съм го направил, защото мислех, че ще мина безпроблемно сканирането на ПЕТ. Вероятно съдбата играе роля в тези неща, тъй като по-късно установих, че мога да си представя различните цифри и кодови думи на онзи анонимен оператор толкова лесно, сякаш седях пред самия себе си.
Разбира се, паролата може само да те вкара в системата. После трябва да откриеш кои правила или какъв протокол използва системата, за да общуваш с нея и да говориш на същия компютърен език. За тази цел е много полезен анализаторът на протоколи. Той съдържа оригинален програмен продукт, който разучава къде е входът към другата система, за да провери кой от множеството информационно-комуникационни протоколи се използва.
Но аз изпреварвам събитията, защото се сблъсках с първата голяма трудност в мига, в който набрах телефонния номер на Института за изследване на мозъка. Не бяха включени дори в публичната телефонна мрежа. Използваха частна лицензирана линия — новоинсталираната Информационна мрежа на Европейската общност. Това включваше данни за всички правителства членове на общността и на различните министерства.
Не разсъждавах адекватно и едва след минута си спомних, че действащата компютърна система е тази на Европейската общност — всички служители в публичния сектор, полицията, данъчните власти, управленията на митниците и акцизите, здравеопазването, информацията, бюрата по труда, грижата за жените и тъй нататък.
Плеснах се по челото. Беше ясно, че ако наистина смятах да направя това и да използвам действащата компютърна система, щеше да ми трябва и стимулатор. Затова първото, което направих, преди да изключа анализатора, беше да се кача в микробуса си и да отида при хапчетата си за повишаване на познавателните способности.
Никой в службата не се изненада, че ме вижда. Често стоя да работя до късно през нощта, за да наваксам с административните задачи, за които остава малко време през обикновения, нископлатен и изтощителен трудов ден.
Както и да е, включих компютъра и докато загряваше, глътнах „Дилатин“, служещ за продължителни периоди на съсредоточаване, „Хайдриджин“ за повишаване общото ниво на интелигентност посредством създаването на допълнителен синапсис и „Вазопресин“, невронален хормон, който освежава паметта. Откровено казано, отдавна използвам комбинация от стимулатори за повишаване на познавателните способности, затова сега само увеличих дозата. Въздействието върху човешкия мозък, ако го сравним с компютрите, е все едно да увеличиш мощността на машината с четирийсет-петдесет терабайта. Но за да загрея истински, подправих коктейла от лекарства с малко кокаин.
Инжектирали ли сте си някога кокаин? Той въздейства върху медуларния мозъчен център като електроконвулсивна терапия и умът ти блясва досущ коледната украса по Ню Оксфорд стрийт. В продължение на около петнайсет минути мисълта ти блести като буен огън. Страхотно помощно средство за концентрация. Нищо чудно, че Шерлок Холмс го е употребявал по време на разследване. Имаш чувството, че си се сдобил с нов интелект. Стига да можеше да се инжектира и в компютърния програмен продукт, нямаше да се изненадате, ако машината оживее като онова нещо, измислено от Мери Шели. Обикновено използвам 0.20 грама, но този път подозирах, че ще ми трябва по-дълъг полет от обичайния, ако искам да проникна в програмата „Ломброзо“. Така че приготвих двойно по-голям разтвор и забих иглата във вената си.
Като използвах базата данни на Европейската комуникационна мрежа и самоличност с правомерен достъп до нея, започнах да общувам с Института за изследване на мозъка за по-малко от минута. Сигурно са предполагали, че ще си имат работа с компютърни пирати, защото първо на екрана се появи изображение на голата Мерилин Монро, която врътна задника си в естествен размер и ме попита дали се чувствам късметлия.
„Защото ако отговориш на три малки въпроса, ти и твоят програмен продукт за виртуална реалност ще ме чукате до полуда.“
Мерилин имаше предвид програмния продукт, контролиращ допълнителните приспособления на компютъра, които ти дават възможност да се наслаждаваш на приблизително реални физически усещания, каквито съществуваха в действителността. Този вид виртуална реалност е много популярен в залите за развлечения, но както вече казах, аз имам собствена апаратура за виртуална реалност и сензорно-тактилен костюм.
„Е — нацупи се Мерилин, — да не си глътна езика?“
Но дори да бях взел костюма си за виртуална реалност, аз нямаше да си падна по това. Целта на Мерилин беше да хване в капан безразсъдните ученици хакери и да прахоса времето им, за да не проникнат по-нататък в системата. Успееш ли да отговориш правилно на въпросите й и я чукаш, после вероятно ще откриеш, че компютърът ти се е заразил от някой гаден и сигурно неизлечим вирус.
Мерилин сложи ръка между краката си и предизвикателно се погали.
„Какво има, сладурче? — изгука тя. — Да не си от ония?“ И след подадената реплика на екрана се появи Джеймс Дийн по гладиаторски екип с тежки кожени ремъци.
Преди Джими да се опита да ме изкуши с характерната си сексуална съблазнителност, аз написах „довиждане“ и после паролата за деня на системата „Ломброзо“, чиято давност щеше да изтече след по-малко от петдесет минути.
Мерилин и Джими изчезнаха и паролата ме прехвърли в основната оперативна система. Сега трябваше да намеря основната директория, където бяха складирани всички системни файлове. Най-лесният начин да го направя беше като презаредя системата и я затворя напълно. Натиснах едновременно съответните клавиши и екранът се изчисти. Остана само един примигващ знак за покана към основната директория, който ми подсказваше, че се доближавам до целта.
После казах на компютъра да ми покаже списък на всички поддиректории, съдържащи се в дървовидната структура на организацията на файловете. Първа беше директорията с персонала на „Ломброзо“. Следваха още няколко, свързани със счетоводството, заплатите, консултантските процедури и сканирането с ПЕТ. Накрая се появиха двете поддиректории, от които се интересувах — свръхоперативната система и базата данни за ВМЯ-отрицателните.
Както и очаквах, оптимистичният ми опит веднага да разгледам тези две директории беше категорично отхвърлен с напомнянето за първия декрет на системата — поверителността на информацията. Беше логично да се предположи, че ако искам да се разхождам свободно из системата, трябваше да го направя от привилегирования статут на достъп на така наречения свръхоператор — обикновено човекът, създал програмата. И не след дълго срещнах Цербер.
Трудно е да се каже как точно го задействах. Може би се дължеше на факта, че се опитах да създам вратичка от свръхоперативната поддиректория до базата данни за ВМЯ-отрицателните. Но изведнъж на екрана се появи той — графично изображение на триглаво черно куче, издаващо смразяващи кръвта звуци и охраняващо системата от такива като мен — хора, които искат да заобиколят първия й декрет. Като видях размерите и броя на зъбите му, се зарадвах, че не съм облякъл сензорно-тактилния си костюм за виртуална реалност. Беше ясно, че няма да отида по-нататък, ако не се справя с него.
Опияненият ми ум вече трескаво обмисляше редица класически решения. Дали — като Херкулес — да измъкна чудовището и да го пусна пред системата „Ломброзо“, някъде в обикновените административни програмни файлове на Института за изследване на мозъка? Или — като Орфей — да приспя звяра, свирейки на цитра или лира?
Е, винаги съм обичал музиката, така че бързо напуснах системната програма „Ломброзо“ и се залових да съчиня някаква обикновена мелодия, с която да успокоя свирепия звяр, както е казал Конгрийв[3].
Отново написах паролата и застанах пред Цербер. Изсвирих мелодията, но за моя изненада и раздразнение той поклати всяка от трите си глави и изръмжа: „Мразя музиката, пък и Евридика не е тук. В пъкъла не се допускат жени“.
Пак излязох от системата и се опитах да си спомня как древните гърци и римляните са успявали безпроблемно да проникнат във владенията на Плутон. Дали не забравях Еней и Сибила, която го превежда из Ада? Какво беше дала на Цербер? Кокал? Не. Месо? Не. Питка със сънотворна трева — маково семе и мед. Да, с това Сибила бе упоила кучето. Така са постъпвали и гърците, и римляните. Единственият въпрос беше каква питка би изглеждала апетитна за едно компютърно куче пазач?
Цербер бе програмиран да изяжда всеки и всичко, което се опита да не се подчини на първия декрет на „Ломброзо“, охраняващ поверителната информация. Може би номерът беше да направя питката и да дам възможност на Цербер да изпълни стандартната рутина — да изяде някого или нещо, но и същевременно да скрие някое неортодоксално активиращо указание или — по-точно — да заспи.
Това ми отне много време и когато питката беше „опечена“, така да се каже, започнах да усещам, че въздействието на кокаина преминава. Но въпреки всичко работех със страхотна бързина. Вече не си спомням точните съставки на кода на оперативната система, които използвах в програмиращата си рецепта. Но общият ефект беше подобен на компютърен вирус, само че основната предпоставка щеше да ограничи действията на бинарния механизъм на самия Цербер.
Върнах се в свръхоперативната директория, предложих питката на лъскавия черен звяр и за моя радост кучето лакомо я излапа. Дори се облиза. Изчаках няколко минути, за да видя дали „опиатът“ в питката ще подейства. Сетне, почти толкова бързо, колкото се бе появил, Цербер се строполи в долната част на екрана, пририта и замря.
След като отстраних пазача на системата, се върнах към вратичката, която отчасти бях създал. Изглежда нямаше други пазачи за възпрепятстване на неправомерно проникване и всичко, което трябваше да направя, беше да намеря няколко отчасти достъпни страници с информация как е съставена базата данни за ВМЯ-отрицателните и после да продължа по-нататък. Все едно архитект преценява къде да има носещи греди или в кои стени да скрие вентилационната шахта.
Завърших вратичката и я пуснах в базата данни за ВМЯ-отрицателните, сетне досущ като някакъв отвратителен новобогаташ, който прави луди сервитьорите на заведението така, сякаш всяка вечер ходи там, заповядах на компютъра да търси моя файл. Само след няколко секунди го намерих и след още няколко секунди го изтрих.
Също като библиотеките за справочна литература, повечето компютърни системи изпитват ужас от изчезването на материали. Нормално е едно от основните правила на електронната кражба с взлом да бъде да оставиш базата данни в същото състояние, в което си я заварил. Ето защо придружих еретичната си заповед да залича файла с командата компютърът да направи копие на цялата база данни за ВМЯ-отрицателните, за да предразположа системата да ми позволи да запазя този единствен отрязък от информацията.
Тогава не съзнавах, че имам намерение да запазя копие. Както вече казах, отначало исках само да изтрия информацията за себе си. Но в края на краищата, човек не всеки ден посещава пъкъла. Колкото повече мислех за това, толкова по-голямо беше изкушението да направя онова, което би сторил всеки компютърен пират, и да запазя диска със списъка на всички ВМЯ-отрицателни, които „Ломброзо“ бе записала. Вероятно наркотикът ме накара да преодолея скрупулите, но изкушението беше твърде силно и не устоях.
Бихте сгрешили, ако кажете, че знаех какво да правя със списъка. Разбира се, нямах намерение да го продавам на „Световни новини“. Парите не означават нищо за мен. Нямах представа какво да направя със списъка, така както нямах нито етика, нито морал. Това беше нещо, което извърших импулсивно, и не се извинявам, защото твърдо вярвам, че човек трябва да твори импулсивно. Принципите и други подобни неща ми се струват глупости, освен ако, разбира се, не става дума за принципите на математиката.
Както и да е, искам честно да отбележа факта, че не само прикрих следите си в самата програма, но оставих и логическа бомба за всеки, който се опита да ги разкрие. В логиката няма случайни неща. Следователно трябва да предположа, че поне несъзнателно истинската причина да запиша на диск списъка с ВМЯ-отрицателните вече ми е била известна. Дори този етап на целта ми да не може да бъде възприет съзнателно, въпреки всичко това сигурно е имало нещо общо с действителния свят.
След час, когато се върнах в апартамента си и докато гледах един филм по „Никамвижън“, започнах да осъзнавам новата реалност на нещата. Нямам представа до каква степен самият филм беше причината за това, но състоянието ми някак съответстваше на нещо, което вече съществуваше самостоятелно. Може би трябва да опиша филма — една от онези стари нравствени истории, разказ от 70-те за едно въображаемо място, където всичко е от лошо по-лошо, за един човек, раздаващ правосъдие право в гърдите и коремите на злосторниците. Докато се разхождаше по улиците и се возеше нощем на метрото в Ню Йорк, този ужасен човек, между впрочем, опростяващ нещата, се предлагаше като стръв на нищо неподозиращите побойници и убийци, които, разкривайки престъпните си намерения, сами ставаха жертви на изстрелите му. Много приличаше на мен. Защото ако вещите могат да се намират в състояния на нещата, то това вече трябва да е заложено в тях.
Дори да пренебрегнем депресията, обзела ме след кокаина, идеята, която ми хрумна, все още ме поразява с логичността си. Като единствено продължение на програмата „Ломброзо“.
Но ето че се отдавам на спомени. Съвсем забравих, че трябва да планирам следващата екзекуция.