Филип Кер
Философско разследване (15)

15.

— Категорично не — заяви Джейк и се вторачи в Марк Удфорд и професор Уеъринг със смесица от изненада и презрение. — Няма начин. Съжалявам.

— Министърът смята, че идеята е добра — спокойно каза Удфорд.

Джейк решително поклати глава.

— Министърът не разследва този случай. Аз водя следствието и мисля, че идеята й смърди.

Съвещанието се състоя няколко дни, след като господин Парменидис бе идвал в Ню Скотланд Яр с туристическия справочник на Витгенщайн. Участниците се намираха в кабинета на министъра в Министерството на вътрешните работи. Прозорците гледаха към Сейнт Джеймс Парк. Грейс Майлс я нямаше, защото присъстваше на откриването на нов полицейски участък в избирателния си район в Бирмингам.

Джейк се облегна назад и смутено се огледа. Зачуди се на несъвместимостта на лъскавите модерни мебели, на евтиния зелен порцелан и на слонските бивни, монтирани на една от боядисаните в бежово стени. Те й се видяха доста безвкусни, особено като се имаше предвид, че слоновете бяха вече изчезнал вид. Бяха останали само няколко в частни зоологически градини и в парковете за сафари. Слонът беше любимото животно на Джейк. Може би трябваше да бъде любимото животно на всеки полицай, защото слонът никога не забравя. А сега тези негодници тук искаха от нея точно това. Да забрави за залавянето на Витгенщайн.

Марк Удфорд въздъхна и отбягвайки погледа й, замислено изду устни.

— Обикновено се придържаме към конституционното разделение на властите — каза той, преструвайки се, че изпитва известно неудобство. — Законодателна, изпълнителна…

— Спестете ми конституционната лекция — прекъсна го Джейк. — Знам я наизуст.

— Добре тогава — продължи той. — Но има обстоятелства, при които законодателната власт може да се намеси в работите на една или друга правителствена функция.

— Вероятно се опитвате да ми кажете, че сте ме отстранили от случая. Така ли е?

— Да — отговори Уеъринг.

— Само се опитайте — каза тя. — Знаете ли, винаги съм искала да се занимавам с журналистика.

Удфорд се усмихна предразполагащо.

— Несъмнено, главен инспектор. Вижте какво, не разбирам какви са възраженията ви. Предложението на професор Уеъринг може да реши всичките ни проблеми.

— Освен този на Витгенщайн.

Удфорд сви рамене.

— Не мога да кажа, че ме е грижа за неговите проблеми. С Хегел жертвите му станаха дванайсет, за бога.

— Така е — каза Джейк, — но той все пак има някакви права. Има начин нещата да се извършат по законен ред. А дори да се окаже въздействие, в което дълбоко се съмнявам, вашата идея само ще потули нещата. Нещо повече, ако се окаже безрезултатна, той може да преустанови контакта с нас. Ще се скрие за известно време и след година-две отново ще започне да убива. И още по-лошо, накрая вие ще превърнете този човек в легенда, като Джак Изкормвача, който след като е извършил всичките си престъпления, е изчезнал.

— Вижте какво. Изслушайте професора. Нека самият той да обясни идеята си — настоя Удфорд.

Джейк сви рамене.

— Ами хайде да чуем. Но не виждам какво значение ще има. Колкото и да ми обяснявате, пак ще вони.

Професор Уеъринг погледна въпросително Марк Удфорд, който кимна, сякаш искаше да каже, че си струва да опитат. Удфорд отвори папката пред себе си и започна да прелиства страниците.

— От телефонните ви разговори с Витгенщайн и от всичко, което знаем за него, аз си съставих пълна представа за личността му… В много отношения той прилича на арестуваните пациенти, които съм срещал. Клиничните ми наблюдения показаха, че този тип хора обикновено са склонни към самоубийство. За него животът на другите няма стойност, така че е твърде вероятно да не цени и собствения си живот.

Той се прокашля, когато стигна до онова, което Джейк знаеше, че ще бъде най-деликатната част от тезата му.

— В случая съм убеден в това. И като се има предвид идентифицирането или самозаблудата на убиеца, че е Лудвиг Витгенщайн, не виждам причина защо да не насочим агресивността му към самия него. В края на краищата, един от братята на истинския Витгенщайн се е самоубил. Пък и самият Витгенщайн е имал такава склонност. Мисля, че е напълно възможно професор Ланг успешно да го убеди да отнеме живота си.

Уеъринг колебливо поклати глава.

— Що се отнася до морално-юридическата страна на въпроса, спомената от главния инспектор, смятам, че не трябва да забравяме за реалната заплаха за обществото, която ще продължи да съществува, ако убиецът остане на свобода. Естествено, като лекар, аз до известна степен се въздържам да препоръчам този начин на действие. Може да се спори дали това няма да е нарушение на Хипократовата клетва. Но тази клетва е нищожна, ако позволява загуба на човешки живот. Главен инспектор, честно казано, не мислите ли, че е по-добре да се самоубиете, отколкото да ви осъдят на доживотна кома? Знам кое предпочитате.

— Много забавно — подигравателно каза Джейк, — особено като се има предвид, че вие бяхте член на Селективната комисия към Министерството на вътрешните работи, която препоръча въвеждането на наказателна кома.

Уеъринг се намръщи и погледна Удфорд.

— Вероятно главният инспектор се притеснява, че без арест в края на разследването възходът на кариерата й може да бъде спрян.

— Това няма нищо общо с въпроса, който обсъждаме — бързо каза Джейк.

Удфорд се подсмихна, взе си една голяма чаена бисквита и каза:

— Вижте какво, напълно ви разбирам. Давате всичко от себе си в това разследване и имате точно определена цел. А сега се появяваме ние и предлагаме нещо съвсем различно. Ясно ми е, че това сигурно е много отчайващо. Никой не очакваше, че ще се зарадвате.

— По дяволите, имате право, че не радвам. Вижте, можете да правите, каквото искате, но аз няма да се откажа от залавянето на Витгенщайн.

Вече бе решила да не казва нищо за Парменидис и за списъка с жертвите на Витгенщайн, които бяха под денонощно наблюдение.

Удфорд сви рамене и каза:

— Е, не можем да ви попречим да изпълните дълга си.

— А професор Джеймсън Ланг? — попита тя. — Какво ли ще каже за малкия ви план? Струва ми се, че той не е човек, който би одобрил вашето предложение. Всъщност това е заговор за извършване на незаконно убийство.

— Не звучи ли малко мелодраматично? — попита Удфорд.

— Що се отнася до професор Джеймсън Ланг, оставете го на нас — рече Уеъринг и се обърна към Удфорд. — Днес следобед ще му се обадя.

Джейк стана и тихо каза:

— Това е убийство. И не се заблуждавайте, че е нещо друго. Дори Витгенщайн не го прави.

 

 

Асансьорът се движеше бавно и когато стигна до партера, Джейк вече се бе успокоила. Жената от охраната я претърси и погледна монитора на компютъра, за да провери дали Джейк не е оставила някакъв непозволен багаж или пакет.

Докато чакаше разрешение да излезе от сградата, Джейк огледа множеството руснаци и източноевропейци, които търпеливо чакаха във фоайето, за да получат каквато и да е работа след интервю със служителите на Министерството на вътрешните работи. Знаеше, че някои чакат от дни, за да докажат, че пребивават законно във Великобритания. Никой не се интересуваше от тяхното спокойствие или удобство. Никой не се опитваше да направи цялата процедура по-малко равнодушна. Нищо чудно, че понякога хората проявяваха насилие.

Щом й разрешиха да напусне министерството, тя излезе от сградата с форма на бензиностанция и тръгна по Тотхил стрийт, сетне почти веднага зави надясно, към Ню Скотланд Ярд.

Влезе в кабинета си и се обади в лабораторията.

— Морис? Докъде стигна с автографията? Компютърът сравни ли картата за самоличност с мострата?

— Бих искал веднъж завинаги да вземеш решение по въпроса — изръмжа той. — Пак ли трябва да пусна програмата за съпоставянето на ДНК?

— Какво искаш да кажеш? Кой ти нареди да спреш?

— Ти. Вчера получих бележка с твоя подпис. Пишеше да ти изпратя и автографията.

— И ти направи ли го? — Джейк усети, че нещо не е наред. — Морис, искам да намериш тази бележка и да ми я донесеш. Веднага.

След няколко минути той отново се обади. Дори на екрана на видеотелефона се виждаше, че е разтревожен.

— Това някаква шега ли е? — попита той. — Защото имам да върша куп други неща.

— Никаква шега. Е, намери ли бележката?

— Странно. Търсих я навсякъде, но не можах да я открия.

— Казваш, че вчера си получил съобщението на екрана на компютъра си, така ли?

— Да. Записах го на дневния си файл и после направих разпечатка, която да прикрепя към авторадиографията.

— В такъв случай искаш да кажеш, че някой е влязъл в кабинета ти и е изтрил записа от паметта на дневния ти файл?

Морис смутено сви рамене.

— Така изглежда. Но кой би направил такова нещо?

— Имам много ясна представа.

— Може би трябва да докладвам за това.

Джейк се замисли за миг. Не можеше да си представи Удфорд или Уеъринг да слухтят из лабораторията и да изтриват файлове от персоналния компютър на едно техническо лице, но въпреки това имаше чувството, че двамата стоят в дъното на тази работа. Несъмнено имаше и други, готови да изпълняват техните заповеди — полицаи, които не искаха безвъзвратно повредена програмата „Ломброзо“ и като последица от това — и прехвалената правителствена платформа за законността и реда. А това със сигурност щеше да се случи, когато станеха известни истинските факти как Витгенщайн е използвал самата система, предназначена да го контролира.

Несъмнено същите тези хора биха предпочели историята с Витгенщайн да се потули, отколкото да последва арест и съдебен процес. И без това беше достатъчно неприятно, че Удфорд и Уеъринг бяха решили да накарат Витгенщайн сам да се заличи от уравнението. Но безкрайно по-лошо беше, че имаше полицаи, които бяха готови да унищожат доказателствата, за да имат достатъчно време да осъществят намерението си. Беше ясно, че ако искаше да продължи разследването си, тя трябваше да действа изключително хитро.

— Не, Морис — каза тя. — Остави това на мен.

Той се успокои. Благодарността го правеше по-почтителен.

— Да, разбира се, главен инспектор. Както кажеш. И без това имам достатъчно работа.

Джейк натисна бутона и сложи край на разговора. Явно вече не можеше да разчита, че ще залови Витгенщайн чрез генетичния отпечатък на картата му за самоличност. Но не можеше и да седи със скръстени ръце и да се надява, че някой от полицейските екипи, наблюдаващи адресите, отбелязани в туристическия му справочник, ще извади късмет. Напомни си, че да бъдеш детектив означава никога да не си доволен от онова, което вече си постигнал, а и разследването бе продължило дълго. Беше време за преоценка.

Тя се обърна към екрана на персоналния си компютър и повика всичките си записки по случая, за да провери дали нещо не липсва. Във файла нямаше много неща, но всичко, което си спомняше, беше там. Реши да препрочете бележките си и прегледа файла страница по страница с надеждата, че ще й хрумне някоя нова линия на разследване. В главата й се въртеше нещо, което бе казал професор Ланг — нещо за предпочитанията на истинския Витгенщайн към детектива, разчитащ на интуицията си. Вероятно и тя трябваше да послуша интуицията си. От опит знаеше, че когато дадено разследване свърши и тя прегледа бележките си, винаги се появява нещо важно, което винаги е било там и е чакало да бъде забелязано. Нещо достатъчно дребно, за да бъде пренебрегнато. Нещо, което е изтълкувала погрешно, вероятно заради употребата на думите. До известна степен детективската работа беше свързана граматиката — да разясни проблема, изчиствайки недоразуменията и двусмислиците, да не говорим за лъжите. Джейк имаше чувството, че се насочва не към самото явление, а към вероятността за явлението, така да се каже.

Усмихна се. Започваше да разсъждава като професор Ланг. Е, може би той имаше право. Вероятно детективът наистина беше философ, а криминалното разследване — философско. Сигурно винаги е било така.

Пушеше й се, но бе свършила цигарите. Смяташе да си купи един пакет на връщане от Министерството, но жестокото предложение на Удфорд и Уеъринг я бе разсеяло. Проклинайки и двамата, тя грабна чантата си и излезе.

Грохотът на уличното движение мигновено я обърка. Единствено силата на навика я накара да се насочи наляво, към обичайния източник на цигари и хубаво кафе — заведението „Кестен“.

Предпазвайки се с ръце от въздушното течение, предизвикано от минаващата цистерна с вода, Джейк пресече улицата пред Института за изследване на мозъка и се отправи към отворените врати на кафенето… и забави крачка.

На тротоара, близо до подобен на чудовищен черен бръмбар мотоциклет, стоеше един куриер и пиеше димящ чай от голяма пластмасова чаша. Джейк спря, припомняйки си, че екипът й за разследване на убийства на жени още се опитва да залови Моторизирания куриер, убил няколко администраторки. Но не това бе привлякло вниманието й, а онова, което младежът с мръсно лице крепеше на обутите си в кожени панталони колене. Туристически справочник на Лондон.

— Какво има? — намръщено попита той, забелязал, че Джейк го наблюдава. После огледа дрехите си, сякаш проверяваше да не се е запалил.

— Да ви помогна с нещо? — попита тя.

— Моля?

Джейк кимна към пътеводителя.

— Не, всичко е наред — отговори куриерът. Тонът и изражението му говореха, че според него Джейк вероятно е луда. — Знам къде отивам.

Тя влезе в кафенето и си купи цигари. Но мислите й бяха другаде. Изведнъж осъзна, че Витгенщайн я е видял точно тук, в кафене „Кестен“. Тя си бе изпуснала рестото и той й бе помогнал да събере монетите. Нищо чудно, че бе разпознал парфюма й. Джейк беше толкова близо до него. Ръцете им се докоснаха.

Задъхана от вълнение, тя седна до масата, където бе седял той, запали цигара и погледна през прозореца. Явно оттук Витгенщайн бе наблюдавал кой влиза и излиза от Института за изследване на мозъка. Може би дори се беше отбил в кафенето, след като го бяха изследвали с теста „Ломброзо“.

Лицето на Витгенщайн се спотайваше някъде в паметта й. Джейк направи всичко възможно да си припомни чертите му.

Когато вече не беше в състояние да мисли, тя бързо се върна в Ню Скотланд Ярд. Отново седна зад бюрото си и извика на екрана на монитора си компютърните портрети, после сравни образа, който бе запомнила от кафенето, с лицето, описано от Клеър и Граб след убийството на Сократ в Сохо. Сетне погледна портрета, получен по описанието чрез хипноза на доктор Чен.

От трите портрета онзи, който най-много приличаше на лицето, което си спомняше, беше описанието на Чен. Толкова за мнението на професор Глайтман, че подсъзнанието на Чен било излъгало.

Джейк се запита дали бе отделила достатъчно внимание на Чен. В края на краищата той беше единственият човек, който дълго бе разговарял с убиеца. Нямаше съмнение, че хипнозата беше проведена умело. Но бяха ли взели под внимание езиковата бариера? Чен говореше английски отлично, но родният му език беше друг. Английски ли бе използвало подсъзнанието му, или китайски? Дали нямаше да има известна разлика в отговорите? Въпросите, насочени към подсъзнанието му, бяха отправени и към естеството на езика, който той говореше. Дали тези въпроси не различаваха в естеството само нещо, което вече беше изложено на показ пред очите и ставаше обозримо чрез прегрупиране? А онова, което се намираше под повърхността на отговорите му? Имаше ли там нещо, което можеше да се види, когато се вгледаш в него, и да бъде изровено при един по-задълбочен анализ?

Обади се в Института за изследване на мозъка и поиска да говори с доктор Чен. Помоли го отново да се подложи на хипноза, само че този път да чува въпросите и да отговаря на китайски.

 

 

— Искате да кажете, че не говоря добре английски ли? — ухили се Чен.

Джейк отвърна на усмивката му и поклати глава.

— Съвсем не. Вижте какво, вие сте учили английския, нали?

Той кимна.

— Но сте израснали, говорейки китайски?

— Да.

— Тези два езика са много различни.

— Само на повърхността. Човек е синтактично животно. И всички езици имат една и съща основна структура. Универсална генетична граматика, както я наричат. Отпечатъкът на езика, който съществува в ума на всяко новородено. Това, че съм израснал, говорейки китайски, а не английски, е въпрос на случайност.

— Съгласна съм. Но моето разследване е свързано с лингвистиката. И това е фактически въпрос. Трябва да знам как си взаимодействат формата и функцията. Да се опитам да разбера вашите намерения. Например как онова, което казвате, е свързано с възприеманата от вас действителност.

Бяха в кабинета на Чен в Института за изследване на мозъка. Присъстваше и сержант Чун, който нагласяше светлината на стробоскопа.

— Искам да изкажете подсъзнателните си мисли на родния си език — добави Джейк. — Сержант Чун ще превежда.

Чен сви рамене.

— Добре. Ще се опитам, щом мислите, че ще помогне. Сама ли смятате да ме хипнотизирате? — Той се усмихна.

— Да — отговори Джейк. — Имам магистърска степен по психология. Бъдете спокоен, правила съм го и преди. Но този път ще се въздържим от употребата на успокоителни. Не ги обичам, пък и веднага след сеанса ще можете да се върнете към работата си.

Чен кимна и се настани в креслото, а Джейк включи светлината.

Съществува една популярна погрешна представа, че податливите на хипноза субекти са безволеви и покорни личности с робска психика. Но истината е точно обратното — по-интелигентните са по-податливи на хипноза, защото умеят да се съсредоточават повече от глупавите хора. Чен беше податлив субект, дълбоко вглъбен в мислите си, което показваше развито въображение.

Тони Чен изпадна в хипнотичен транс. Джейк обясни, че иска да му зададе няколко въпроса на китайски и той ще чува гласа на друг човек. Каза му да отговаря на китайски и да кимне, ако разбира какво му говори.

Чен бавно кимна и сеансът започна.

— Питай го дали си спомня пациента на име Витгенщайн — обърна се Джейк към Чун.

Сержантът преведе въпроса на родния си език.

Джейк мислеше, че китайският, с неговите високи и ниски тонове, съществуващи толкова близо един до друг, звучи така, сякаш някой се опитва да настрои старо радио. Докато слушаше разговора между Чен и Чун, й беше трудно да възприеме, че китайският може да има нещо общо с английския, макар и на дълбоко, генетично и предварително програмирано ниво.

— Попитай го дали си спомня някои от нещата, които е казал Витгенщайн.

Може би си губеше времето. Опитваше се да изследва как езикът изобразява действителността, но не бе обмислила въпроса дали изобщо нещо може да изобрази нещо друго. В полицейската школа в Хендън не бяха учили такива неща. Може би само професор Ланг преподаваше подобна материя. И докъде можеше да стигне едно криминално разследване? Не беше ли вече отишла твърде далеч?

— Накарай го отново да опише Витгенщайн. Да проверим дали не е пропуснал нещо.

Чун преведе въпроса й, като се мръщеше, докато говореше. Джейк се зачуди кое е онова в китайския език, което придава на хората ядосан вид, когато го говорят. Чен въздъхна и се замисли върху отговора. Говореше колебливо и добавяше дума след дума, сякаш му хрумваха случайно.

— Кафяв шлифер — повтори той. — Кожени обувки, хубави. Кафяво вълнено сако с кожени кръпки на лактите. Бяла риза. Не, не е риза, а поло. Но не е вълнено. Направено е от същия плат като ризите.

Думите на Чун сякаш докоснаха нещо дълбоко скрито в паметта на Джейк.

Беше странно, че Витгенщайн бе споменал за парфюма й, защото обонятелното възприятие — на нещо клинично и антисептично — беше онова, което сега тя си спомни за него.

— Ят — рече тя, — попитай доктор Чен дали бялото поло прилича на зъболекарска престилка.

Чун преведе и след като чу отговора на Чен, кимна.

— Да, Витгенщайн може би е зъболекар.

Джейк поклати глава.

Бе предложила помощта си на Витгенщайн, който й се бе усмихнал доверчиво. И Джейк видя, че зъбите му са захабени и жълти — явно отчаяно се нуждаеха от лечение.

— Не — замислено каза тя, — не смятам, че е зъболекар. Зъбите му не са достатъчно хубави. Не съм виждала стоматолог с развалени зъби… Ят, ти каза, че единият от начините убиецът да проникне в системата „Ломброзо“ е, ако използва компютър, който вече е свързан с информационната мрежа на Европейската общност.

— Да.

— Попитай доктор Чен дали мисли, че Витгенщайн е болногледач или санитар?

Чун преведе въпроса и Чен отговори, че това е възможно.

— Също като истинския Витгенщайн — отбеляза Джейк. — През Втората световна война той е работил известно време в болница като доброволец. Това е била една от причините да не го пленят като чужденец и враг.

Чун поклати глава.

— Това ви е лошото на вас, британците. Същото е и с ченгетата в Хонконг. Винаги затваряте онези, които не могат да ви сторят нищо лошо.

Джейк извади Чен от транса.

— Научихте ли нещо полезно? — любезно попита той.

Тя му обясни за предположението си, че Витгенщайн може би работи в болница.

— Радвам се да го чуя — каза Чен, стана и се протегна.

— Е — каза Джейк, поглеждайки часовника си, — мисля, че отнехме достатъчно от времето ви, доктор Чен. Много ви благодаря.

Вероятно беше твърде късно да намери някой в Министерството на здравеопазването.

— Няма защо — каза той. — Следващия път проверете дали няма да можете да ме откажете от пушенето.

Джейк и Чун се върнаха в кабинета, който използваха, когато бяха в Института за изследване на мозъка, и тя се обади в Министерството на здравеопазването. На екрана на видеотелефона се появи едно момиче в невероятно цветущо здраве, облечено в трико, а от телефонния секретар се разнесе несъвместим с външността й безцеремонен мъжки глас, който я информира, че Министерството ще бъде затворено до девет часа на другата сутрин.

— Ами тогава утре — примирено каза Джейк. — Много ти благодаря за помощта, Ят. Мисля, че сеансът беше полезен.

— Няма защо — отговори той. — Да превеждам беше приятна отмора след работата с компютъра.

Тръгнаха към Ню Скотланд Ярд.

— Влакът ти тръгва от Падингтън, нали? — попита Джейк. — Да те закарам ли дотам?

— Благодаря. Но само при едно условие. Да ми позволиш първо да те заведа в най-добрия китайски ресторант в Сохо. Собственикът ми е братовчед.

Джейк се усмихна.

— Добре. Споразумяхме се. Но съпругата ти няма ли да те чака?

Чун се ухили.

— Майка й ни е на гости. Смята, че дъщеря й не е трябвало да се омъжва за човек от Хонконг.

— Може би защото е тесногръда.

— Не — засмя се той. — Защото никога не се е хранила в ресторанта на братовчед ми.

 

 

Мозъкът ме боли. Наистина.

Но защо се учудвате? Там се реят около трийсет хиляди вида протеин. Как няма да боли, когато за да поддържа съзнанието ви, един грам мозъчна тъкан използва повече енергия, отколкото използва мускулът, за да вдигне една щанга? Пък и мозъкът ви консумира около една четвърт от калориите, които използвате всеки ден.

Но преди онези от вас, които се съобразяват с калориите, да започнат да се вълнуват и да протегнат ръка към философските си книги, позволете ми веднага да добавя, че за да проумеете нещо като „Феноменология на възприятието“ от Морис Мерло-Понти, вашият мозък използва не повече калории, отколкото когато ходите по голяма нужда или си човъркате носа. За съжаление на шишковците истината е, че повечето калории се използват само да задвижат мозъчните клетки, ето защо диетите са безполезни.

Струва ми се, че собственият ми мозък напоследък се е претоварил. Непрекъснатото мислене по въпроса за Убийството през последните няколко месеца трябва да е изразходвало малко повече енергия. Оттам идва и пронизващата черепа болка.

Проблемът е, че мозъчните клетки са изключително общителни. Те настояват да говорят със съседите си, чийто брой по всяко време е сто хиляди. И при цялото умствено усилие, което е неизбежно последствие от масовите убийства, електрическият заряд във вътрешността на главния мозък вероятно прилича на небе по време на бомбардировка.

Ех, само ако мозъкът не беше такъв експедитивен малък негодник — само два процента от телесното тегло. В моя случай — около 1.7 килограма. Мозъкът упорито прави стотици резервни копия на мислите — дори на онези, които човек се надява, че е забравил — и ги складира в различни невронни кътчета и черепни кухини. Прилича на предвидлив човек, който отивайки в чужбина, обмисля вероятността да бъде ограбен и разпределя парите в багажа и в дрехите си. Ето защо, когато една част от мозъка бъде унищожена, например онази, която разпознава цветовете, друга част започва да върши нейната работа.

Колкото и да се опитвах да го предотвратя, моите по-склонни към убийство мозъчни клетки обичат да разговарят с другите и ги тровят с логическите си образи на фактите в опит да ги спечелят на своя страна.

Това ми причинява не малко трудности. Безсънието е най-жестокото мъчение. Понякога лежа буден през по-голямата част от нощта и ги наблюдавам как работят. Лесно е да ги съзреш, когато става нещо. Всички мисли се превръщат в образ, а душата — в тяло. Мислите се проявяват като петънца с цвета на кръвта. Напоследък в мен има много повече от този цвят от обикновено и нощес вътрешността на главата ми приличаше на вулканичната лава, изригнала от планината Етна и погълнала няколко околни села.

Главната тема на невронната дискусия, изглежда, е да се придвижа от убиването на събратята си към изтребване на човешката раса като цяло. Един вид схема за разширяване на бизнеса. Това ми се струва печална насока, която много ме безпокои. Бях се надявал, че ще запазя контрол върху нещата, но, разбира се, липсата на вентро-медуларно ядро у мен, изглежда, прави това невъзможно. Явно след време ще бъда принуден да приключа с този бизнес завинаги.