Филип Кер
Философско разследване (17)

17.

Джейк помисли, че се дължи на уискито. Събуди се късно и установи, че от години не е спала толкова дълбоко. Чувстваше се много добре. По-добре, отколкото вероятно имаше право да се чувства. Сякаш се бе пречистила от нещо. Вярно, бе повърнала, но сега беше по-гладна, отколкото би й позволило нещо така гносеологично като гласа на съвестта й. Не само че не изпитваше вина за случилото се — в края на краищата целта й беше само да рани Парменидис. Имаше нещо съвсем друго. Някакво чувство, сякаш от плещите й бе паднала огромна тежест и че е дошло време да загърби някои неща и да започне отново.

Поне имаше нещо в хладилника. Направи си обилна закуска — прясно изцеден портокалов сок, гръцко кисело мляко, банани, ягоди, грозде без семки, препечена филия хляб с мед и силно кафе — и лакомо изгълта всичко.

Беше пресилено да мисли, че е била уредена някаква сметка, но имаше точно такова чувство. И колкото и да се опитваше, не изпитваше отвращение при мисълта, че доктор Блакуел в края на краищата се бе оказала права. Ужасът, че е убила човек, изтика нещо, заседнало в гърлото й като рибена кост. Нямаше лесно обяснение за случилото се, но може би за пръв път в зрелия си живот Джейк се чувстваше душевно спокойна.

Когато пристигна в Ню Скотланд Ярд, първият й посетител, Ед Крашо, съумя още повече да възвърне вярата й в себе си.

— Снощи се опитах да ти се обадя — обясни той. — Къде беше?

Тя сви рамене.

— Не ми се говореше с никого.

Крашо кимна.

— Цяла нощ бях в апартамента на гърка. Помислих, че ще се почувстваш по-добре, ако бе видяла какво намерихме там.

— Какво? — тихо попита тя.

Ед замълча за миг и пое дълбоко дъх.

— По дяволите — рече той и поклати глава. — Нещо неописуемо.

— Тогава само ми кажи, че съм застреляла този, когото е трябвало.

— Несъмнено. Парменидис е бил Убиеца с червилата. Намерихме записките му — нещо като дневник. Гадна история. Явно е идвал тук и се е срещал с теб. И е бил ВМЯ-отрицателен, нали?

Джейк кимна.

— И онзи убиец от програмата „Ломброзо“ се е опитал да го очисти, нали така?

— Да.

— Ами, Парменидис изглежда е смятал, че след като е бил нападнат от друг сериен убиец, това му е дало някакъв имунитет. Решил да се държи като всеки нормален гражданин при дадените обстоятелства. Дошъл тук с туристическия справочник на другия убиец, демонстрирайки, че е обикновен човек — ако някой си зададе въпроса дали е по-различен. Поне така пише в дневника.

— Предполагам, че е било нещо такова.

Крашо сви рамене.

— Кой знае? А може и да е мислил, че това ще неутрализира ефекта от умственото му състояние, което ще ни стане известно в контекста на разследването на убийствата, извършени от Мъжа с червилата.

Джейк се намръщи.

— Виж, аз разговарях с него и не мисля, че беше способен на такъв сложен начин на мислене. Предпочитам първото ти обяснение.

— Да, вероятно имаш право — каза Ед, усмихна се и тръгна към вратата. — Избирал е жертвите си в книжарницата. В апартамента му намерихме стотици криминални романи. Странното е, че, изглежда, не ги е чел. Повечето книги бяха в найлоновите си обвивки.

Крашо кимна доволно и същевременно уморено.

— Мисля, че е време да се прибереш и да поспиш — рече Джейк.

Той се прозя.

— Имаш право.

— Ед?

— Да?

— Благодаря.

По-късно същата сутрин, след като изслуша поздравленията на Гилмор по телефона, Джейк отново опита да се обади в Министерството на здравеопазването.

Няколко минути я прехвърляха от един бюрократ на друг, подобно на пратка човешки тор. Накрая й позволиха да обясни искането си на една чиновничка на име госпожа Портър, чиято двойна брадичка и кашлица на закоравял пушач бяха лоша реклама за националното здравеопазване. Госпожа Портър съвсем не беше ентусиазирана от молбата на Джейк.

— Хайде да изясним нещата — изхриптя тя. — Искате някой от това министерство да провери служебните досиета на всички болногледачи и на помощния медицински персонал в Лондон и в югозападния район, за да видим кои от тях имат немски произход. Така ли?

Джейк потвърди.

— Сигурна ли сте, че не можете да бъдете малко по-конкретна, главен инспектор?

Джейк отговори, че ако можела да бъде по-конкретна, по всяка вероятност щяла да извърши арест.

— Разполагам само с расовия генотип на заподозрения и с вероятността той да работи в някое болнично заведение.

— Имам желание да ви помогна, но след като станахме част от Федерална Европа, в британските болници работят много германци. Би било по-лесно, ако стесните малко кръга. Може би, ако ми кажете имената на няколко от шефовете на местните власти в здравеопазването…

— Съжалявам, но не мога. Не можете ли да използвате компютъра си, за да направите проверката?

Гласът на госпожа Портър прозвуча уморено.

— И без това не смятах да я върша на ръка. Вижте какво, ще направя всичко възможно.

— Благодаря. Много съм ви признателна.

— Но тези неща изискват време.

„Не е ли винаги така?“ — помисли Джейк. Нямаше съмнение, че мъжката обсебеност от математиката бе направила света опасно място. Но дали вдъхновената от нея технология бе направила нещата по-лесни? Джейк дълбоко се съмняваше в това.

— Колко?

— Няколко дни.

Колко потискащо! Джейк все пак намери сили да се усмихне.

— Ако стане по-рано, ще бъде чудесно — каза тя, — но за няколко дни също ще е много добре.

Нямаше смисъл да притиска жената. Освен ако не искаше да остане с празни ръце.

Запита се доколко зависимостта й от измислената от мъжете технология влияе на способността й да разсъждава като жена. Харесваше идеята за женската интуиция повече, отколкото самата фраза със загатнатата й снизходителност. Предпочиташе научния подход в обясняването на разликата между половете относно познавателните им способности. Но не се съмняваше, че в дадения случай се изисква нещо като женска интуиция. Промяна в отношението и в подхода, за каквато говори в лекцията си на конференцията във Франкфурт.

Мъжете имаха склонността да усложняват нещата и да търсят въпросите преди отговорите. Бяха обсебени от собствената си значимост и правеха всичко възможно да опазват това с ненужна обърканост.

Жените бяха по-прями и не толкова романтични в мисленето си. В случая се изискваше по-опростен мисловен процес, отколкото позволяваха компютрите и лазерната технология за проследяване.

Беше невъзможно да копае по-надълбоко, но вероятно можеше да копае същата дупка на друго място.

Болницата, в която работя, е на съвсем малко разстояние на юг от Темза и близо до развалините на кораба на Нейно Величество „Белфаст“ бомбардиран преди десет години от ИРА. От другата страна на реката е лондонската крепост Тауър, която продължава да посреща множество посетители, но аз още не съм ходил там, макар че от няколко години работя съвсем наблизо като фармацевт в болничната лаборатория. Вероятно някой ден ще мина по Тауър Бридж и ще я разгледам, но все възниква нещо по-важно.

В днешно време малцина прекарват времето си край реката. Големият брой незаконно пребиваващи имигранти, живеещи в шлеповете, е направил района около болницата опасен като пациентите й. В разгара на лятото вонята от непреработения боклук, изхвърлян направо в Темза, е почти задушаваща. Нощем околността прилича на Дикенсов роман — цял подземен свят от крадци, проститутки, търговци на наркотици, мошеници, боклукчии, просяци, джебчии и сводници. Полицаи се мяркат рядко, освен в болницата, където опазването на персонала от собствените му пациенти изисква присъствието на голям контингент въоръжени ченгета.

Един път дори амбулаторията беше подложена на добре организирана атака. Неколцина мъже с ловджийски пушки с рязани цеви ни нападнаха и откраднаха всички опиати, с които разполагахме, като убиха портиера, който оказа съпротива. На пода още има петна от кръв. Когато двама от крадците бяха заловени, не друг, а болницата снабди с лекарства затвора „Уопинг“ (бившата административна сграда на вестник „Таймс“), където те излежаваха присъдите си. И не друг, а аз приготвих двете инжекции с инсулин, които ги изпратиха в необратима наказателна кома. (Инсулинът вече не се използва и билетът е еднопосочен, така да се каже. В днешно време наказателната система употребява други вещества, ефектът от които е обратим, макар че често се издават присъди за необратима кома. Особено за убийците.)

Фактът, че осигурява лекарства за въвеждане в кома, би трябвало да ви говори нещо за състоянието на една съвременна болница. Навремето тя е била най-известната учебна болница в света. Веднъж гледах един филм, правен преди повече от петдесет години, в който се разказваше за хумористичния безгрижен живот на медицинските сестри и студентите, учили тук. Колко странно е било всичко тогава, и колко типично английско. Разбира се, главните промени се изразяват в това, че болницата вече не е учебна, нито е част от нещо, наричано Национално медицинско обслужване, и вече не е обкръжена от трева и дървета. Днес болницата е опасана с висока ограда, а студентите учат медицина в Единбург — единствената университетска болница, която още получава пари от правителството — или някъде в чужбина. Всеки, който е следвал тук през 1953-та, когато е бил направен филмът, и види болницата сега, няма да я познае.

Ала работата ме удовлетворява. Не използвам въображението си. Само приготвям мехлеми, капсули, свещички и лекарства. Повечето от тях са евтини заместители на по-скъпите церове, произвеждани в Германия или в Швейцария. Самият аз не бих докоснал такова нещо. Ако се разболея, ще отида в частна клиника, където могат да намерят подходящите лекарства. Обърнете внимание, ще трябва да платя, и това е хубаво, защото няма да се наложи да се оправям с мизерната си заплата на фармацевт. За щастие, моите родители ми завещаха значим доход от един попечителски фонд. Истината е, че не е необходимо да работя, но работата е реална и сред реални хора и когато я върша, аз не мисля за нищо друго. Боравенето с опиати и лекарства изисква голяма прецизност и тази точност е онова, което ми доставя най-голямо удоволствие. Всичко е това, което е, и нищо друго. И, разбира се, винаги съществува допълнителното очарование да свиеш нещо свястно.

И аз не съм единственият. Повечето ми колеги отмъкват разни субстанции. Има дори един-двама, които допълват оскъдните си доходи, като произвеждат метадон в домашни условия и го продават на китайците тук.

Но не мога да си представя защо си правят труда с метадона, когато в града от плоскодънни китайски лодки има предостатъчно запаси от хубав опиум — единственото, освен възможността да опипам някое момиче, което ме води там. В някои делнични следобеди ще ме видите на някоя от лодките, завързана близо до Бърмондси Уол, да изпушвам по десет-петнайсет лули. Също като Дориан Грей. Общо за седмицата изпушвам по трийсет-четирийсет. Това съвсем не е много. Познавам хора, при това не само китайци, които изпушват по двеста-триста лули на седмица.

Най-хубавото на опиума е онова, което прави с времето. Или по-точно с онова, което човек преценява като време. След няколко лули имаш чувството, че си бил на лодката поне ден. Питаш се: „Колко ли е часът?“. После, преди да видиш колко е часът, спираш за миг и си представяш огромен циферблат. Представата се съпътства от силното убеждение, че знаеш колко е часът със съвършена сигурност и без сянка от каквото и да било съмнение. Ако ме питате каква е причината за тази убеденост, ще отговоря, че няма такава. Не мога да си я обясня, така както не бих могъл да опиша и аромата на кафето.

Ето защо понякога си казвам: „Сигурен съм, че са минали няколко часа. Трябва да е поне десет или единайсет вечерта“. Но когато погледна часовника си и видя колко е часът в действителност, установявам, че всъщност са минали едва десетина-петнайсет минути. Четвърт час се е превърнал в половин ден. Ето така разбираме, че времето е нещо малко повече от един аспект на човешката воля.

В такива случаи, когато се чудя относно загадките на живота в пространството и времето, мисля, че отговорът се намира извън тях. Вероятно извън собствения ми живот. Вярно, самоубийството е едно много старо решение на един много стар проблем, но може би, в края на краищата, е единственото решение. Със сигурност е крайното решение.